Барбара Паркър
Кръвни връзки (36)

35.

Сам завари Мелани да гледа MTV във всекидневната. Беше се излегнала на пода, подложила под главата си една от възглавничките от дивана. Той се наведе и разроши косата й.

— Ей, сладурче, къде е майка ти?

— Отиде до магазина. — Държеше найлонова кесийка с моркови и му подаде един. Сам отклони предложението. — Видях те по телевизията. Ще бъдеш страхотен областен прокурор, тате.

Той й се усмихна и седна на дивана. Трябваше да се подготви за сутрешното събрание на колектива, но нямаше повече сили. Знаеше, че или трябва да работи, или да празнува, но не можеше да се заеме с нищо.

— Добре ли си, тате?

— Чувствам се стар и побелял.

— Не си нито стар, нито побелял. — Тя изви глава, за да го погледне. — Мисля, че изглеждаше наистина много красив по телевизията.

— Благодаря, но от теб се очаква да мислиш така.

През изминалата седмица имаше няколко момента, в които се бе замислял как изобщо ще успее да се справи с това — да отглежда сам дъщеря си. Да живеят двамата! Та Мелани е още дете. Съществуваха безброй възможности да стигне до пълен провал с нея.

На екрана някакъв разгърден млад мъж свиреше на китара насред пустинята без помощта на електричество, а младо момиче се увиваше около краката му като змия.

— Добре ли се чувстваш, Мелани?

Тя отново го погледна. Изглежда, беше доловила нещо в гласа му.

— Разбира се, татко. — Усмихна се, претърколи се по корем и притисна малката възглавничка към гърдите си. — Искаш ли да чуеш нещо странно? Мислех си, че един ден ще стана по-стара от Матю.

— И как така, скъпа?

— Днес е рожденият му ден, но той си остава на деветнайсет, а аз остарявам. Сега съм почти на петнайсет. И един ден ще стана на повече години, отколкото беше той, когато умря.

Сам се замисли.

— Днес е рожденият му ден ли?

— Да, двайсет и първи юни.

— Божичко! — тихо продума той, после отново я погледна. — Той беше добро момче, Мелани. Никога не го забравяй. И много те обичаше.

— Знам, татко — усмихна му се тя.

Сам отиде в кухнята, направи си кафе и го изпи, загледан към задния двор, който се беше превърнал в джунгла. Някой беше забравил да плати на градинаря, така че той беше забравил да дойде и да окоси тревата.

Трябва да продадат тази къща. Веднага щом Дина се върне, ще трябва да поговорят за това. Беше изминала почти седмица, откакто с нея за последен път бяха водили някакъв разговор за бъдещето. Време беше. Въпросите висяха над тях като отровен облак.

— Божичко! — повтори Сам. — Двайсетгодишен. — Караше го да се чувства някак особено. Сега нямаше да бъде вече баща на тийнейджър. Още от миналата седмица, след разговора с Катлин, изпитваше странно усещане. Дезориентация. Тя му бе подхвърлила думата: чувстваше се като изгубен.

Сърцето му се сви от тъпа болка. Почти му се искаше Катлин да го бе излъгала и да го направи така умело, че всяка дума да приляга към следващата, както страниците на Библията върху съдийската маса. Но тя не го излъга. Би могла, но не го направи.

Допи кафето в кабинета си. Остави чашката на бюрото и вдигна телефона. Погледна номера й, който беше записал на едно картонче в портфейла си, и натисна бутоните. Обади се някаква жена, той й се представи и поиска да говори с Катлин Дорн. Седна на ръба на дивана, за да изчака. Одеялата и чаршафите бяха в пълен безпорядък. Метна възглавницата на мястото й в края на леглото.

Отсреща се бавеха. После се чуха гласове и стъпки.

— Сам? Сега не мога да говоря, тъкмо излизам. — След това попита: — Какво има?

— Огромно извинение. Бих искал с това да започна.

Отсреща се възцари тишина. После чу въздишка:

— Няма нужда да го правиш.

— Кога мога да те видя?

— След два дни заминавам и просто съм затрупана с работа, която трябва да довърша.

— Утре. Кажи час. — Опря лакът на коляното си. — Имам да ги казвам толкова неща, Катлин. Не знам дали точно в този момент ще прозвучи смислено, но толкова много мислих за всичко, което ми каза…

— Моля те, Сам! Наистина страшно се радвам за теб, че ставаш областен прокурор и съм сигурна, че ще бъдеш най-добрият…

— Вече няма значение, Катлин. Онова, което се е случило между теб и Матю…

— Повече няма да говоря за това.

— Това се опитвам да кажа и аз. — Сам се изправи. — Всичко е приключено. Да започнем наново.

Катлин тихо се разсмя:

— Не, такива неща никога не приключват. То винаги ще те измъчва. Винаги! Познавам те, Сам.

— Не, не ме познаваш, но бих искал. — Остана заслушан с притисната към ухото си слушалка и долови лекото й дишане. — Върви в Ню Йорк, Катлин. Знам, че е важно. Върви, където трябва. Но, моля те, изслушай какво ще ти кажа. Обичам те! Знам го по-ясно от всичко друго в живота си. Може би съм разрушил онова, което изпитваше към мен. Надявам се, че не е така, но това не променя чувството ми към теб. Ще го запомниш ли?

— Ще го запомня — отвърна тя след малко.

— Окей. Това е всичко, което исках. Върви, не искам да те бавя.

Не чу нищо, освен прищракване. Постави обратно слушалката.

През прозореца на кабинета, който гледаше към задния двор. Сам виждаше сенките, падащи върху поляната. Между наредените на рибена кост тухлички по пътеката беше набола трева. Живият плет към беседката беше обсипан с червени цветове. По дървената решетка се виеха лози, а шушулките на тамаринда се бяха разпукали. Всичко в двора бе избуяло.

Сам леко се засмя и пусна обратно пердето. Катлин няма да замине завинаги. Вчера на обяд в канцеларията му се отби Джин Рябин. Ако теорията му беше вярна, Сам можеше и да реши да повдигне обвинение срещу Франк Толин за убийството на Марти Кас. И ще трябва да призове Катлин Дорн за свидетел. Да я призове в Маями, независимо къде се намира. Да я върне.

Тя ще даде показания за мотивите. Възрастната жена от отсрещната къща ще потвърди, че Франк е влязъл в блока на Кас около ден след смъртта му. Криминалистите вече бяха открили негови отпечатъци по папките в спалнята. Явно беше ровил в тях за някакви бележки или каквото и да е, което доказва участието му в палежа. Полицията все още не разполагаше с достатъчно основания да го арестува. Не бяха открили връзка с другите убийства засега, но с това съвсем очевидно бе свързан.

Сам раздвижи пръстите на дясната си ръка. Все още го боляха, но си заслужаваше всяко разбито кокалче и спукана кост. Странно, че Франк не беше подал оплакване в полицията. А още по-странно е защо е нарязал така ръката на Марти Кас.

Възможно е Франк да е изгубил разсъдъка си, напълно да е откачил. След като е застрелял Марти Кас в гръб, той изпънал дясната му ръка на пода, завъртял я с дланта нагоре и жестоко я наръгал четири пъти. Сякаш за да вложи някакъв символичен смисъл.

Иделфонсо Гарсия също бе вложил символичен смисъл, изхвърляйки Луис Балмаседа през прозореца, както Балмаседа беше изхвърлил момченцето на сестра му, малкия Карлито Рамос. Така му се полага. Кас се беше опитал да посегне и да вземе парите на Франк Толин. Сто хиляди долара. Заслужил си е ръката му да бъде посечена.

Ако, както подозираше Рябин, Франк Толин е ревнувал Катлин от Чарли Съливан, каква по-добра символика от това да го застреля в сърцето и след това да обезобрази красивото му лице? Всичко съвпада. Съвпада и за Джордж Фонсека, който е снабдявал Франк с наркотици. Но защо ще трови доставчика си с „Паратион“? Дали Фонсека не го е заплашвал да го издаде?

За момент, който се проточи още и още, сякаш сънуваше, но и едновременно с това съзнаваше, че сънува. Сам видя себе си, застанал до прозореца — мъж, който държи счупената си дясна ръка. Висок, широкоплещест мъж по панталон от костюма, риза и разхлабена вратовръзка, завърнал се вкъщи след работа. Сега отново погледна навън, към потъмнелите сенки и към бараката в единия ъгъл.

Отключи вратата към задния двор, прекоси пътеката, после — през гъстата трева. Слънцето бе залязло, смрачаваше се. Няколко птички вдигаха врява на дървото на съседите. Женски глас зад оградата викаше децата за вечеря.

Бараката бе малка — около два на три метра, направена от дебела ламарина. Вратата се отвори леко и отвътре го лъхна силната натрапчива миризма на тор. Сам наведе глава, за да се провре под една саксия, закачена на леко наклонения покрив. Така и не бяха прекарали ток, но през вратата и прозорчето проникваше достатъчно светлина, за да може да вижда добре. Дина поддържаше добър ред. От едната страна бяха струпани стара електрическа косачка и няколко градински стола. Под работния тезгях бяха наредени саксии според големината им, а над него имаше спретната редичка градинарски инструменти, закачени на метални куки. Дясната стена беше заета от рафтове.

Вътре все още бе горещо и задушно и по врата на Сам започна да се стича пот. Разгледа кутиите, флаконите, торбичките и шишенцата по лавиците. „Миракъл Гро“, „Райд“, „Блек Флег“. Изруга тихичко, че очилата не са у него. „Токсадаст“. Хапчета срещу листни въшки. Кафяви стъклени шишенца с толкова дребни надписи, че не можеше да ги разчете. Взе три и ги занесе до вратата. Флакон с „Малатион“. „Паратион“.

Едно от шишенцата се разби на циментирания под и Сам бавно остави другите върху работния тезгях, после го подуши. Киселата, тежка миризма на отровата изпълни ноздрите му. Повтаряше си наум да не прибързва, да не прибързва. Да не прибързва!

Всичките бяха убити от един и същи човек. Това е добре. Защото Дина дори не познаваше Джордж Фонсека. А когато умря Чарли Съливан, тя не беше в града. Ами Марти Кас? И него не познаваше. Във всяка барачка в задния двор на Маями — във всяка една — има инсектициди. А и Сам нямаше намерение да провежда още един налудничав телефонен разговор с Тарпън Спрингс.

В спретната сребриста редичка над работната маса висяха градинарските й инструменти. Зелени дървени дръжки, износени от употреба. Малко гребло с извити като нокти зъбци. Тясна заострена лопатка за разсаждане. Малка лопата с добре наточен връх. И градинарската ножица, с която Дина веднъж случайно си беше срязала ръката. Кръвта й бе покапала по червените тухли на пътеката. Сам прокара палец по остриетата.

Внимателно затвори вратата на бараката и прекоси двора. Докато минаваше през кухнята, Мелани попита каква е тази ужасна миризма. Отвърна й, че трябва да се обади на няколко човека и да не го чака за вечеря.

Горе в спалнята, след като затвори вратата, Сам набра номера.

— Ник? Аз съм, Сам. Слушай… Не, дявол да те вземе, слушай, става дума за Дина… Не, не е добре… Ник, моля те! Трябва да ми кажеш. Кога си тръгна тя от Тарпън Спрингс онзи уикенд през май? В събота или в неделя?… Знам, че вече ми каза. Кажи ми още веднъж… Не съм… заклевам се, че не съм откачил… Възможно е да е в опасност. Ако обичаш сестра си, за бога…

— Мислеше, че я мамиш, Сам. Замина си един ден по-рано, за да разбере.

— О, господи!

— Накара ни всички да се закълнем, че ако се обадиш…

— Добре. — Сам си пое дъх.

— Какво става, по дяволите?

— Няма нищо, Ник. Мога ли да ти се обадя утре? Аз ще се погрижа. Не се тревожи. — И затвори.

Когато се върне от магазина, двамата ще си поговорят. Той ще разбере. Ще я попита.

Разтреперан, Сам влезе в банята и наплиска лицето си с лявата ръка. Трябва да подходи спокойно. Да я заведе да седне на креслото в спалнята им. Дина, кажи ми! Всичко ще се оправи, обещавам! Ще се погрижа за теб.

Ще наеме най-добрия адвокат. Ще подадат молба. За оневиняване. Оневиняване поради невменяемост.

Сам сведе глава към ръката си, облегната на мивката.

Нищо няма да й се случи, той няма да позволи. Ще намери някое подходящо място. С най-добрите лекари. Винаги се е грижил за нея.

Бавно се изправи. От огледалото насреща му се взираше някакъв луд. Може би наистина откача. И всичко това са само неговите собствени халюцинации — резултат на гнева и страстта му. Мразеше мъжете, провалили Матю, мразеше ги достатъчно, за да пожелае смъртта им. Сам щях да застрелям копелето заради това, което е сторил на Матю. Страстта му към Катлин Дорн го бе докарала дотам, че да подозира собствената си жена в убийство. Искаше да се освободи от нея. Искаше да прехвърли върху Дина бремето на собствената си вина. Да, Ник, наистина й изневерявах с една руса манекенка, единайсет години по-млада от мен, така че сестра ти е имала пълното право да разбере какво става зад гърба й.

Подсуши лицето си с една от кърпите за ръце. Но Дина не познаваше Фонсека. Не е знаела, че Джордж Фонсека е давал хероин на Матю. Руфини имаше по-важни причини да го убие. Фонсека се беше опитал да го изнудва. А и Руфини мразеше Чарли Съливан поради дългогодишното съперничество с Клаудия Отеро. Освен това, Руфини е познавал Марти Кас. Сам се засмя. Мамка му, може би Еди Мора е изпратил Дейл Финли да му тегли куршума. Или Бийки Дюран. Ето това е вече хипотеза и половина.

Погледна панталона си. Беше изцапан с инсектицид. Бързо се преоблече със стар анцуг, тениска и маратонки и слезе долу. Напъха съсипания панталон в найлонова торбичка.

Мелани изваждаше вечерята си от микровълновата фурна — едно от нискокалоричните й ястия.

— Каза ли майка ти кога ще се прибере?

— Не, просто трябваше да отиде за нещо до магазина.

— Добре. Когато се върне, кажи й, че съм в кабинета си. — Сам изхвърли найлоновата торбичка на боклука.

 

 

Катлин Дорн чакаше на паркинга зад Центъра за театрално изкуство от около десетина минути. Жената, с която бе разговаряла за тържеството тази вечер, живееше на едно от частните островчета. Беше й казала, че е просто невъзможно да стигне сама до дома им вечер, така че да я чака тук.

Тържеството щяло да е навън, затова трябвало да си облече нещо по-леко. „Но моля ви — настоя жената, — опитайте се да изглеждате като една от гостенките, а не като фотограф“. Така че Катлин носеше тънката зелена рокля — онази, с която бе отишла на срещата със Сам Хейгън в хотела. И която среща се беше оказала пълна катастрофа.

Докато чакаше, мислеше за обаждането му. Опитваше се да реши какво точно изпитва. Чувстваше се потисната. След два дни заминаваше за Ню Йорк заедно с Рафаел Сото. Не желаеше да взема нищо със себе си, дори и благословията на Сам да замине, щом това е толкова важно за нея. Той си имаше собствени проблеми. Точно сега й се искаше да я оставят на спокойствие. Да се съвземе, да се постарае в живота й да настъпи промяна.

Погледна часовника си. Хубаво ще бъде, ако госпожа Костас се появи. Във всеки случай вече ще бъде по-трудно да се открият, тъй като паркингът започваше да се изпълва с коли. Тази вечер имаше някакъв концерт. Ако не беше взела предварително огромния аванс от 500 долара, Катлин щеше да си тръгне. И тогава забеляза фаровете. Колата паркира до нейната — „Волво“ отпреди няколко години, което малко я изненада. Очакваше нещо по-скъпо.

Отвътре излезе жена в черен панталон и червена плетена блузка. Красива жена с тъмна къдрава коса на около четиридесет и пет години.

— Здравейте, аз съм Севасти. — Имаше силно ръкостискане и приятна усмивка. — Толкова съжалявам, че закъснях, но от фирмата за доставка на храна бяха объркали половината поръчка, а роксъставът изпотъпка всичките ми цветя — засмя се тя. — Е, едва ли ви се иска да чуете цялата история.

Катлин почти беше сигурна, че я е виждала някъде и й го каза.

Госпожа Костас се усмихна.

— Вероятно, от години живея в Маями Бийч. — Приближи се до колата си и остави ключовете под седалката. — Знаете ли, дъщеря ми е цигуларка в оркестъра тази вечер и обещах да й оставя колата. Ще се кача при вас, става ли? — Преметна чантата си през рамо, заобиколи тойотата и се усмихна през прозореца, докато Катлин освобождаваше ключалката на вратата от другата страна.