Барбара Паркър
Кръвни връзки (24)

23.

Сам беше прекосил наполовина магистралата „Макартър“, когато му се обади Джин Рябин. Съобщи му, че Джордж Фонсека е открит застрелян. При една пролука в трафика Сам направи обратен завой и пое отново назад към Маями Бийч.

Лобното място се оказа паркингът пред някакъв мотел в северната част на града, в самия край на Колинс авеню. В последния половин километър Сам се бе озовал непосредствено зад един от сивите фордове комби на службата по съдебна медицина. Колата разплиска локвата близо до тротоара и бавно изви към задната част на паркинга, където мигащите й лампи се присъединиха към тези на шестте полицейски коли и фургона на криминалистите. Целият имот беше обграден от кичести австралийски смърчове. Край двуетажния мотел бяха запалени специалните прожектори за осветяване сцената на престъплението, които блестяха с ослепителнобяла светлина.

Дейв Корсо излезе от комбито с фотоапарата и светкавицата си и изчака Сам.

— Какво е това. Хейгън? С всички убийства в Маями Бийч ли се занимаваш вече?

— Така изглежда — отвърна Сам. — Това може да се окаже свързано с убийството в неделя — на Чарли Съливан.

— Онзи модел без лице.

— Беше свидетел по дело за сексуално насилие, което разследвам, а днешната жертва беше един от обвиняемите.

— Сериозно! Първо свидетел, а сега обвиняем. Внимавай, следващия път могат да вземат на мушка адвоката. — Корсо се огледа. — Кой е главен детектив? Пак ли Рябин?

Сам кимна и Корсо отиде да види как стоят нещата, преди да се заеме с работата си.

Мотелът се наричаше „Пристанището на пеликаните“. Никакви пеликани, никакво пристанище, ако не се брои запенената дъждовна вода в плувния басейн зад ниска метална ограда. Избелялата розова фасада беше изподраскана с надписи, а на прозорците на преддверието бяла заковани шперплатови плоскости. Порутената циментова порта бе строена през 1950-а, преди тази част на Маями Бийч да започне да запада.

За момент Сам остана на място с ръце в джобовете, наблюдавайки трескавата активност край червения мустанг. Един от полицейските патрули в северния район беше забелязал колата на паркинга около пет часа, а след това отново час по-късно. Мъжът зад волана изглеждал като заспал. Полицаят се приближил за проверка. Шофьорът бил мъртъв, прострелян с един куршум в бедрото и един в корема. Проверили в компютрите и се оказало, че колата е собственост на Джордж Фонсека.

Криминалистите събраха доказателствата: малко шишенце с кафяв прах в жабката, клетъчен телефон на предната седалка и няколко бирени бутилки на пода. Предметите щяха да бъдат обработени за отпечатъци. По неравното асфалтово покритие нямаше пресни следи от гуми или от стъпки. Няколко полицаи бяха започнали да обхождат околността за евентуални свидетели, засега без резултат. Никой не беше чул изстрелите.

Рябин му беше дал тази информация по телефона и сега Сам се приближи да огледа отблизо трупа. Тъмната къдрокоса глава се опираше в ръба на отворения прозорец. Предното стъкло беше опръскано с кръв и проникващите отвън светлини от сините полицейски лампи хвърляха призрачни отблясъци във вътрешността на колата и по лицето на Джордж Фонсека. Тъмнокафявите очи бяха полуотворени. Устата и носът му бяха оцапани в червеникавокафяво. Имаше кръв и нещо, което приличаше на повърнато, по ризата му. Точно над коляното имаше съсирена кръв, бедрото му бе разранено.

Сам се отдръпна от прозореца, но продължи да се взира в тялото, като се опитваше да подреди мислите си. Само преди половин час си бе представял такъв край за Фонсека — не точно тази сцена, но нещо подобно. Желание, произтичащо от едно силно и непреодолимо чувство: необходимостта да причини болка. Не с пистолет, би било твърде бърза смърт. Сам желаеше да използва ръцете си. Но ето че се беше случило без неговата намеса. Чувстваше се силно раздвоен: едновременно виновен и измамен.

От другата страна на колата проблеснаха светкавици. Съдебният лекар правеше снимки през предната врата, която полицаите бяха отворили. После даде на някого да държи фотоапарата му, а той нахлузи найлонови ръкавици и заобиколи откъм шофьорското място.

— Приключихте ли тук, момчета? — обърна се той към един от следователите.

— Засега. Ако искаш да отвориш вратата, докторе, давай.

— Ти го направи. Може да падне.

Специалистът по вземане на отпечатъци беше едър мъж с късо подрязана руса брада. Вратата се отвори със скърцане и тялото на Джордж Фонсека започна да се свлича настрани. Докато мъжът подпираше вратата, полицаите бързо хвърлиха жребий и загубилите си сложиха латексови ръкавици. Със сърдито сумтене и ругатни, те внимателно измъкнаха тялото от шофьорската седалка, като го промушиха покрай волана, и го положиха на асфалта. Тялото на Фонсека беше леко превито, с извит на една страна врат, запазвайки отчасти положението, в което бе седял в мустанга.

Сам се опита да прецени безпристрастно фактите. По панталона нямаше следи от барутен нагар. Стрелецът трябва да е бил на няколко крачки, докато се е прицелвал през отворения прозорец или през отворената врата откъм шофьорското място, която след това е затворил, запазвайки присъствие на духа. Но ако е искал да убие Фонсека, защо не го е сторил с един точен изстрел в главата? Тези изстрели — единият в бедрото, а другият в корема — изглеждаха прибързани, неподготвени.

Корсо насочи фотоапарата си. Светкавицата за момент освети издължената вдлъбнатина в корема на Фонсека. Още веднъж, от друг ъгъл. Дясно бедро: липсваща плът, оголена кост. Нови снимки — изглед отстрани и отгоре. Лицето на Фонсека — в петната от кръв и в повръщано.

Един от цивилните детективи, мляскайки дъвка, попита:

— Какво е направил, изкарал е обратно обяда си?

Корсо клекна край тялото.

— Открихте ли някакви наркотици в колата, момчета?

— Малко шишенце в жабката. Беше скрито във фенерче. Във всеки случай прилича на хероин, но не е достатъчно, за да го убие.

— Искаш да кажеш, че е взел свръхдоза? — попита един от младите патрулни полицаи.

Специалистът по отпечатъците се засмя:

— Бил е застрелян, човече. Може и да е взел свръхдоза, но не това го е убило.

Корсо отново насочи вниманието си към тялото, повдигна клепачите, следвайки цялата рутинна процедура. Точковидните кръвоизливи по кожата могат да са свидетелство за задушаване, макар че в случая не изглеждаше да е така. Повдигна ръката на Фонсека, която бе започнала да се вдървява.

— Няма видими следи от убождания.

— Може да го е смъркал — обади се някой.

— На мен ми трябва само парченце станиол и запалка — вметна друго ченге.

— Така не можеш да го предозираш — засмя се някой.

— Значи оня тип, който го е убил, е имал спринцовка.

Млад офицер с ниско подстригана руса коса попита:

— Ей, докторе, защо ще го застрелват, ако е взел свръхдоза?

— Е, това вече вие трябва да разберете. — С лупа Корсо огледа носа и устата на Фонсека. — Не мота да преценя дали става дума за кръв от носа или за брахиален кръвоизлив. Куршумът може да е засегнал белия дроб. — Притисна челюстта, за да отвори устата, и насочи вътре джобното си фенерче. — Тук няма много кръв. Изглежда, идва от носа. Странно.

— Защо странно? — попита Сам.

— Защото от свръхдоза хероин човек не получава кръвоизлив от носа. — Корсо леко избута очилата си с помощта на китката; ръкавиците му бяха окървавени. — Той направо те приспива. Може малко да потрепериш, но толкова.

— Ами кокаин?

— Не, и от кокаина е същото. А и от който и да е опиат или вещество на морфинова или синтетична основа, което ми е известно: метадон, РСР. Искаш ли списък?

— Какво друго може да го причини?

Корсо погледна към Сам.

— Обикновено не искаш мнението ми още на местопрестъплението, Хейгън.

— Да, знам, но какво ще кажеш?

— Не обичам да давам предварителни преценки — измърмори Корсо. — Мисля, че е бил болен, но не знам от какво и на този етап не знам дали има някакво значение. Тези изстрели са могли и да не бъдат фатални. Можел е да оживее, ако е бил закаран в болница. Бих казал, че е умрял от загуба на кръв. Защо не изчакаш токсикологичния доклад?

— Ще отнеме пет-шест седмици, не можеш ли да ускориш нещата?

— Заради теб ще се примоля на токсиколога.

— Кога най-рано мога да получа резултати от аутопсията?

— Обади ми се утре. Записан е за сутринта, по обяд ще съм приключил. — Корсо вдигна предупредително ръка: — Няма да е писмен, разбрано? И аз трябва да живея, нали така?

Започна да сваля бижутата на Фонсека: масивен златен часовник, гривна с инициали, златна верижка.

— Господи, виж тоя часовник! — каза русият полицай.

— Фалшив е — отвърна Корсо.

Сам попита дали портфейлът му е в задния джоб.

Корсо го измъкна, повдигна го и го прибра в торбичката. Взе да разрязва дрехите на Фонсека с къса извита ножичка, като започна от дупките, пробити от куршумите. Когато дрехите се разтвориха, във въздуха се разнесе зловоние на човешки изпражнения. Корсо замахна с ножицата.

— Уриниране и дефекация на жертвата. Доказва се предположението за токсична реакция към нещо. Но не ме питай към какво. — Изправи се и направи няколко снимки. Когато обърнаха тялото на Фонсека по корем, върху гърба му бяха полепнали малки камъчета и борови иглички. Гениталиите и бутовете му бяха добили пурпурночервен оттенък от трупното вкочаняване и бяха зацапани от изпражненията.

Сам потърси с поглед Джин Рябин и го забеляза да оглежда заедно с един от криминалистите вътрешността на мустанга. Задната седалка и подът бяха затрупани от пожълтели стари вестници, опаковки от храна и смачкани бирени кутийки. След бърз оглед специалистите щяха да затворят прозорците и да закарат колата в полицейски гараж, където ще могат да изследват всичко с помощта на пинцети и лупа.

Рябин забеляза Сам и го повика да погледне онова, което са открили. Вдигна торбичка, запечатана със специалната червена лента за доказателства. Вътре имаше няколко безформени парчета олово.

— Намерихме ги на пода. Ако има нещо във вратата, ще го извадим в гаража, а има и дупка от куршум на седалката. Поне три изстрела, явно стрелецът е имал ужасен мерник.

Сам си сложи очилата и опипа парченцата през плътния найлон.

— Какви предполагаш, че са? Четиридесет и пети?

— Като при Чарли Съливан ли? — Рябин разкри редките си зъби. — Може би балистиците ще установят съответствие, но не може да не си даваш сметка. Сам, колко много пистолети четиридесет и пети калибър има в окръг Дейд и колко много от тях използват куховърхи куршуми. — Подаде торбичката на един от униформените. — Това, което ме занимава в момента, е защо, ако един и същи човек е застрелял тези двама господа, най-напред избира свидетел, а сега и един от обвиняемите по същото дело за изнасилване. Логично ли е?

— Вчера Фонсека ми се обади — каза Сам.

— Наистина ля? — Гъстите вежди на Рябин се повдигнаха.

— Предложи да свидетелства срещу Клаус Руфини, ако съм съгласен на сделка. Мисля, че се опитваше да изиграе картите си.

— Да измъкне пари от Руфини, за да не свидетелства — заключи Рябин. — Предложи ли му признаване на вината?

— Естествено, за да се отърве от максимума. Но не му хареса особено отношението ми. Заръчах му да каже на адвоката си да ми се обади, ала никой не ме потърси. Може би ще искаш да поговориш с бодигарда на Руфини. Мисля, че името му е Франко.

— Срещали сме се. — Рябин кръстоса ръце. — Ето още един възможен стрелец. Като поразпитах наоколо, установих, че Фонсека не е разполагал с парите за гаранцията.

— Кой я е внесъл? Не и Руфини.

— Не. Името, което ми дадоха, беше Алберто Гусман. Трафикант от средна величина, който според мен снабдяваше Фонсека. Двамата ползват един и същи адвокат — Дон Гесинг.

— И смяташ, че е възможно Фонсека да е изнудвал Алберто Гусман, а той да му с видял сметката.

— Това е само хипотеза — отвърна Рябин.

— Но какъв мотив е имал Гусман да застреля Съливан? Съливан е нямал вземане-даване с наркотиците.

— Явно смяташ, че двамата са убити от един и същи човек.

— Ти не мислиш ли така?

— Толкова сложно става — въздъхна Рябин. — По-добре засега да не приемаме нищо за сигурно, макар че и аз като теб. Сам, смятам, че куршумите са изстреляни от един и същи полуавтоматичен пистолет четиридесет и пети калибър.

— Кога най-рано можем да получим отговор?

— След два дни.

Наблюдаваха как двама полицаи разпъват мушама и я опъват върху безжизненото голо тяло, положено върху асфалта.

— Исках да съдя тоя кучи син, Джин — каза Сам. — Очаквах го с удоволствие.

— И сега какво? — запита Рябин.

— Делото не е приключено. Клаус Руфини също не ми е особено симпатичен, така че страшно ще се ядосам, ако някой го застреля.

Сам помоли Рябин да отиде за малко с него до колата му. Седнаха отпред със запалена лампа на тавана и се заеха да разглеждат пробните копия, които беше взел от Катлин Дорн. Рябин запали цигара и издуха дима в тъмнината.

Сам посочи един от кадрите:

— Тази жена с Клаудия Отеро е сестра й Амалия Отеро-Мора. Жената на Еди Мора.

— Я ми дай очилата си, започвам да недовиждам. — Рябин ги задържа на няколко сантиметра от страницата и погледна с присвити очи през тях. — И двете са хубави жени. Харесвам тъмнооките. Споменавал ли ти е някога Еди, че покойният вече Чарли Съливан спи със сестрата на Амалия?

— Сигурно е забравил — отвърна Сам.

Все още взирайки се в дребните копия на снимките, Рябин продума:

— Колко е хубаво да бъдеш толкова богат и да познаваш толкова много хора.

— Прочути.

— Да, прекрасни хора, прекрасно парти. — Рябин премести листа, следвайки с очилата редичката отпечатъци от негативи. — И Джордж Фонсека е тук.

— Той е организирал тържеството.

— Я виж! Хал Делуча, нашият кмет — допълни Рябин. — Преди още да ни стане кмет. Ето така се печелят избори в Маями Бийч, Сам. Ходиш по приемите на богатите чужденци. — Той премина към следващия кадър. — Тук е Марти Кас.

— Дай да видя. Срещал съм го един-два пъти в офиса на Франк Толин, но беше преди няколко години. — Сам си сложи очилата. Кас беше нисък мъж с широка усмивка, прегърнал през рамо един от бившите кметове на Маями Бийч, впоследствие влязъл в затвора заради неплащане на данъци. — Да, наистина е Марти. Спомням си конската опашка.

Рябин още миг продължи да се взира в дребното ухилено лице, после остави листа настрана.

Сам си припомни, че Марти Кас беше уреждал продажбата на жилищния блок „Инглъндър“, където балдъзата на Рябин бе изгоряла в пламъците, след като му беше казала, че никога няма да продаде имота. От пожарната служба го бяха определили като палеж, но Рябин така и не повдигна обвинение срещу Марти Кас, макар че не го беше забравил.

Тъкмо когато двамата излизаха от колата, един додж без отличителни знаци сви бавно към паркинга и фаровете му се плъзнаха по събралите се на тротоара зяпачи, после осветиха дърветата край оградата. От него излязоха двама мъже и избутаха санитарна количка до покритото тяло на Джордж Фонсека. Поставиха го на носилка, която вдигнаха на количката, натовариха я във фургона и затвориха вратите. Тълпата се раздели, за да пропусне колата, а тя сви на юг по Колинс на път за моргата.

 

 

Беше вече късно, когато Сам се прибра у дома. По пътя си беше купил една бира. На излизане от гаража хвърли празната бутилка в кофата за боклук и спусна автоматичния капак, после влезе през кухненската врата. Запали осветлението.

Облечена в розова нощница, Мелани стоеше пред хладилника и си наливаше диетична сода. Погледна го безмълвно.

Той протегна ръка и разроши косата й.

— Ей, как е детето?

— Престани, татко! — дръпна се рязко тя.

— Господи! — Сам се пресегна покрай нея, за да извади бутилка бира от опаковката на долната лавица. — Още ли съм в списъка ти с гадни ненаказани престъпници или това е само фаза от пубертета?

Гласът на Дина се дочу откъм трапезарията:

— Още ли си будна, Мелани? Преди цял час ти казах да си лягаш.

— Жадна съм, ако не възразяваш.

— Хей, мери си приказките — каза Сам.

Мелани пусна две кубчета лед в чашата си.

— Татко, ти току-що употреби думата „гадни“ и призова напразно Божието име. На мен това разрешено ли ми е?

— Не. — Той рязко отвори кутийката бира. — Прави каквото ти е казала майка ти. Качвай се горе. — Изчака я да излезе, след това угаси лампата. На пода се очерта неясен жълт правоъгълник от светлината в трапезарията.

Дина седеше на единия край на дългата маса от полирано дърво, отрупана с папки и данъчни ръководства. Тъмните прозорци, които гледаха към задния двор, оставаха зад гърба й. Полилеят бе угасен. Беше поставила настолна лампа на масата и пръстите й бързо пробягваха по клавишите на портативния й калкулатор. Хартията се точеше от машинката с равномерно темпо.

С бирата в ръка. Сам се подпря на вратата.

— Получи ли съобщението ми?

Тя изобщо не вдигна поглед.

— Онова, че ще се прибереш преди два часа ли?

— Проточи се повече, отколкото очаквах.

Дина все още бе с дрехите, с които бе ходила на работа: черна пола и червена копринена блуза. Златната гривна проблясваше, докато ръката й се движеше, а обеците й се поклащаха ритмично. Миналата седмица бе на фризьор, беше се подстригала и боядисала. Косата й бе разделена по средата и падаше назад на тъмни едри вълни. Отново се гримираше. Не вземаше хапчета повече. Ставаше рано, работеше до късно.

Сам отпи от бирата.

— Какво става с Мелани? Да не е пропаднала на изпитите? Да не се е влюбила нещастно в някое момче?

— Един господ знае. Не желае да го обсъжда. Казах й: „Добре, стой си тогава в стаята и се цупи. Излез, когато си готова да се държиш прилично“.

— Над какво работиш? — попита Сам.

— За делото.

Което можеше да означава само делото Хейгън срещу „Харли Дейвидсън“ и др., все още незаведено и малко вероятно някога изобщо да бъде заведено.

Сам зърна отражението си в тъмните прозорци. Имаше окаян вид. Издърпа разхлабената си вратовръзка и се върна в кухнята, за да остави празната бутилка.

Гласът й го последва:

— Кой е умрял, Сам? Какво беше? Кражба с взлом? Някакво сбиване?

— Джордж Фонсека — отвърна той.

— Името ми е познато.

— Един от обвиняемите по случая „Дънкан“ за сексуалното насилие. — Сам се върна с друга бира и седна на един от нетапицираните столове. Лампата се отразяваше във високия бюфет, където беше китайският сервиз, който вече не употребяваха. Виждаше профила на Дина, отразен в стъклото.

— Фонсека… Да, наистина. Бившият приятел. Как е умрял?

— Бил е застрелян с два куршума. — Сам отпи от бирата. — Не съвсем точно, но са свършили работа. Кръвта му е изтекла доста бързо. Мисля, че беше на двайсет и шест години.

— Чарли Съливан беше застрелян с два куршума. — Дина остави химикалката си.

— Правилно. С пистолет четиридесет и пети калибър. Може да е същият стрелец.

— И кой е той?

— Нямам представа.

— Знае ли Али Дънкан за Джордж Фонсека? Ще бъде във възторг. — Тя леко присви устни.

— Във възторг?

— Единият елиминиран, следва втори. Сега остават само Руфини и Ламонт.

— Не мисля, че се е надявала някой от тях да получи смъртна присъда.

— Нищо нямаше да му се случи — каза Дина нетърпеливо.

— Изобщо не биха го признали за виновен.

Сам притвори очи и потърка чело.

— Знаеш ли, Дина, дяволски ме бива в моята работа. Този нямаше да го изпусна, можеш да ми вярваш.

Тя го погледна и отново сведе глава над книжата си. Пръстът й се плъзна по една колонка с цифри.

— Какво е това? — попита Сам.

— Утре сутринта имам среща с Франк. — Дина прихвана с кламер снопче листове и ги остави настрани. По масата имаше старателно подредени и други подобни купчинки.

— За бога! Какво е всичко това? Какво те кара да правиш пък сега?

— Той нищо не ме кара да правя, идеята е моя. — Измъкна нов сноп листове от една папка. Сметачната машина отново започна да работи. — Сверявам разплащателната сметка на Матю, което той все не успяваше да стори. Получил е почти двайсет хиляди долара при навършването на осемнайсет чрез осребряване на държавните облигации, които бяхме купили за него. Когато умря, в сметката му е имало по-малко от три хиляди долара. Къде са отишли тези пари?

— Похарчил ги е.

— За какво? Купи си мотора със спечеленото като модел. — Дина поклати глава: — Някой му ги е откраднал.

— Откраднал? — Сам застина с поднесена към устата бутилка.

— Да. Дори да не се касае за пряка кражба, то е станало чрез някаква измама. Нали си спомняш, Сам, че Матю споменаваше за инвестиции в някакъв бизнес. Сигурно са му измъкнали парите с някоя фалшива сделка. Ограбили са го.

20 хиляди, помисли си Сам. Не бяха толкова много пари за едно дете в шумната тълпа на Южния бряг. Матю е могъл да похарчи толкова пари само за няколко седмици. Може да ги е пръснал за дрехи, по клубове и сбирки. Може да ги е изсмъркал, изпил или дори да си ги е инжектирал във вените.

— Дина, това вече няма значение.

Тя прелисти купчина унищожени чекове.

— Ще проследя всеки един. Някой, все едно че е опрял пистолет в главата му и е изпразнил банковата му сметка. Франк казва, че можем да съдим човека, който го е направил.

— О, божичко! — тихо простена Сам.

Очите й се приковаха в него с мрачна решителност.

— Не те карам и ти да се включваш. Достатъчно ясно даде да се разбере каква е твоята позиция. Аз ще имам грижата. Франк може да поиска да се подпишеш под някой документ, но няма нужда да се занимаваш с нещо друго.

Сам допи бирата си и я остави на масата.

— Напоследък мислих за Матю — проговори той. — Може и да ти е чудно, но аз мисля за него. Дина. Не че тези мисли ме измъчват непрекъснато, но понякога… се сещам за него. — Пое дъх, за да освободи напрежението, сковало гърдите му. — Има много неща, които не съм знаел за него. Но тогава не си давах сметка, че не знам.

Тя записа няколко цифри. Имаше красив почерк, много четлив. Беше си направила маникюр.

— Говорил ли ти е някога Матю за Чарли Съливан? — Дина вдигна очи. — Споменавал ли е името му?

Между тъмните й вежди се появиха две еднакви бръчици, сякаш ги бе нарисувала с молив.

— Доколкото си спомням — не. Познавал ли го е? Откъде?

Няма никакъв смисъл, помисли си Сам. Няма никаква причина да й каже.

— От Южния бряг. Матю го е познавал от ревютата. Един от свидетелите по случая на Али Дънкан ми довери това.

— Е, и? Не виждам какво толкова особено има.

Той поклати глава:

— Нищо особено.

— Ти си пиян, Сам — въздъхна тя. — Защо не си легнеш?

Сам положи ръце на масата и започна да свива и разпуска юмруци, за да ги раздвижи от вцепенението.

— Днес си спомних как заведох Мат за риба до Силвър Ривър. Не знам защо ми дойде наум това. На колко ли е бил, на четиринайсет?

— На петнайсет. Беше на рождения му ден — двайсет и първи юни.

— Правилно, точно така беше. Взехме караваната на брат ти Ник. Един голям уикенд само двамата — аз и Матю. Беше страхотно. Дявол да го вземе, струва ми се, че нищичко не хванахме, но си прекарахме много добре! Разправял ли ти е някога за това?

— Да, Сам.

— Бяхме приятели. Той така казваше. „Хей, тате, нали сме приятели!“ И какво стана? Кълна се, че не разбирам. В един момент всичко между нас е окей, а после изведнъж се появява стена. Винаги е бил по-близък с теб. Какъв беше той, Дина? Какво момче… беше моят син?

Дина се усмихна:

— Сериозно ли ме питаш? Беше идеален. Беше… жизнен. — Лампата образуваше светъл кръг върху папките, машината и ръката й. — Този месец Матю щеше да навърши двадесет години. — За момент замълча, после каза: — Сега не мога да говоря за него.

Сам докосна ръката й.

— Няма значение. — Изправи се и се подпря на стола. — Хайде да си лягаме. Дявол да го вземе, откога двамата не сме си лягали по едно и също време? Откога не сме се любили? Обзалагам се, че си си отбелязала някъде, нали? — Той се засмя: — По-добре побързай, иначе пак ще останем на червено.

Стори му се, че долови тиха въздишка.

— Върви. Трябва да довърша работата си. Идвам след малко.

 

 

По-късно през нощта той видя Дина, седнала на масата в трапезарията, с пистолет 45-и калибър в ръка. Зареждаше го и металът потракваше. Пръстите й се движеха бързо и сръчно. Пъхаше патроните в пълнителя.

Какво правиш, скъпа?

Трябва да уредя сметките.

Не, не. Нека аз го направя.

Сам видя себе си как се прицелва в красив русокос мъж, усети тежестта на пистолета. След това — разтеглен във времето изстрел, забавени движения. После се прицелва в Джордж Фонсека. Отново натиска спусъка, чувства как тежкият метал потрепва в дланта му.

С разтуптяно сърце, той седна в леглото, напълно загубил ориентация.

Тялото на Дина се очертаваше под завивките. За момент остана загледан в нея. Дишането й бе равномерно, едната й ръка бе свита под бузата. Спомни си съня и тялото му потрепери. Внезапна ужасна мисъл го разтърси до мозъка на костите. Без да вдига шум, отметна одеялото и стана от леглото.

Затегна колана на халата и слезе в кабинета си — малка стаичка до всекидневната. Старинният стенен часовник на Дина меко отмерваше времето. Три и трийсет и пет. Затвори вратата и запали настолната лампа. Ключовете от касата с оръжията му бяха на отрупаната с книги лавица. Касата, висока метър и осемдесет, беше облицована с дъбова ламперия. Отвори декоративната врата и пъхна ключа.

Зад изработените от стомана стени съхраняваше 22-калиброва едноцевка от юношеските си години, двуцевка дванайсети калибър, реставриран маузер, ловна пушка „Уинчестър“ .357 с телескоп, хромиран револвер „Смит и Уесън“ .38 в закопчан с цип кожен калъф и военен колт. Пистолетът беше в дървена кутия. В касата имаше още смазка, парцали, четки и кутии с муниции за различните оръжия. Сам издърпа сандъчето с 45-и калибър от полицата. Старателно подредени редички с патрони — една кутийка с обикновени куршуми, две с куховърхи, още една, пълна до половината. Не можа да си спомни колко патрона имаше вътре последния път, когато ги беше преглеждал.

Отвори кутията, в която съхраняваше пистолета. Беше на мястото си заедно с трите пълнителя, всичките заредени с по девет патрона. Сам извади оръжието, сега не беше толкова тежко, но заредено би тежало около осем-деветстотин грама. Провери го. Бе празен. Издърпа затвора назад и го изпробва. Изщракванията отекнаха рязко в тихата стая. Зареди единия пълнител и се премери. После извади пълнителя и отново прегледа гнездото му. Подуши цевта и прокара ръка по резбованата дървена дръжка и гладкия сиво-черен метал, а след това погледна върховете на пръстите си.

Всичко бе чисто. Долавяше се само лекият мирис на смазка. Сам тежко се отпусна на фотьойла си. „Откачаш, ето какво става“, помисли си той.

Ако сега Дина влезеше в стаята и го попиташе какво прави по това време на нощта с пистолет в ръка, нямаше да знае какво да й отговори. Щеше да се почувства адски глупаво.

Беше отмъкнал тайно този пистолет от Виетнам с помощта на един приятел от транспортните войски. Сам го бе носил със себе си в боевете. Носеше му късмет, няколко пъти бе спасявал живота му.

Сега отново сведе поглед към колта. Изправи се, прибра го обратно в кутията, върна я на мястото й в касата и заключи вратата.