Барбара Паркър
Кръвни връзки (22)

21.

Снимките на Катлин останаха в апартамента на Франк Толин, след като заключи вратата след нея. Същата вечер му се обади за тях, но той й затвори телефона. Останала без избор, тя отново проми черно-белите негативи в студиото си на Линкълн роуд. Цветните занесе в лабораторията, където й взеха по-скъпо заради спешното изпълнение. За да плати, продаде медальона с диамант, който Франк й беше подарил.

Когато в сряда се върна в студиото си, оборудването го нямаше. Увеличителният апарат, ваните за промиване, обективите и филтрите, телеобективът и триножникът, две поставки за камери, филми и хартия за снимки — всичко, освен кутиите й с негативи и копия, беше изчезнало.

На работната маса имаше писмо, напечатано на бланка от адвокатската кантора на Франк Толин: Находящото се тук фотографско оборудване, закупено със средства на долуподписания, се предава във владение на същия за възстановяване на сумата, която му дължите…

Катлин изкрещя какво може да направи Франк с писмото си.

Същия ден следобед откри под вратата на апартамента си официално уведомително съобщение, с което й се даваше трийсетдневен срок, за да го освободи. Накъса листа на парченца и ги изхвърли в кофата за боклук. Все още разполагаше със стария си „Никон“. Ако се наложи, ще носи дрипи, но няма да се върне при него — дори да я моли на колене.

Франк вече го беше правил. Беше ридал, обвил ръце около коленете й. „О, божичко, скъпа, съжалявам! Моля те, не ме оставяй, имам нужда от теб, Кати!“ И така часове наред. Телефонни обаждания. Тихо чукане по вратата късно нощем. Или купища цветя и дълги по няколко страници писма с извинения. Докато тя не отстъпи. После за известно време — може би няколко месеца — двамата живееха добре заедно. Обикновено Катлин успяваше да усети кога нещата се влошават. Тя му го казваше, Франк го разбираше и двамата си даваха малко почивка. Но този път беше чакала прекалено дълго и разривът се оказа твърде сериозен.

Беше се връщала при него преди, когато скарванията им са били и по-неприятни. Да му повярва беше по-лесно, отколкото да спори. Но не и този път, няма да има връщане назад. Всичко приключи! От неделя си го повтаряше като заклинание, за да се убеди, че е истина.

Сега Катлин и собственичката на галерията, която се казваше Паула де Марко, стояха до една маса в задната част и преглеждаха готовите снимки за откриването на изложбата в петък вечерта. Подреждаха и преподреждаха, за да решат кое къде да сложат. Паула наближаваше петдесетте, беше пълна и безцветна. Носеше черна риза без ръкави и мускулите й изпъкваха. Самата тя беше скулпторка, омъжена за търговец на предмети на изкуството. След една седмица щеше да замине за лятото при съпруга си в Лонг Айлънд.

Катлин кимна към една улична сцена:

— Тази може би трябва да дойде тук с нощните снимки на Колинс. Или може би не.

Паула я изгледа внимателно.

— Защо нервничиш? Хайде стига, и преди си правила изложби.

— Тези снимки са толкова обикновени, не знам добре ли ще се приемат.

— Обикновени? Те са по-истински, не се опитват да изглеждат интелигентни, ако това имаш предвид. — Паула си позволи още една похвала: — Всички са окей, бебчо!

— Така ли смяташ?

— Исусе! Що за въпрос. Щях ли да ги излагам, ако не бяха. — Сложи си бифокалните очила и подреди група от четири снимки на полугримирани манекенки. — Ето, как ти се струва така?

Галерията на Линкълн роуд, няколко пресечки на запад от студиото на Катлин, представляваше тесен правоъгълен салон с големи прозорци, лакиран дървен под и ослепително бели стени. Върху тях бяха закачени три огромни абстрактни червени платна с маслени бои, два колажа и няколко парчета плат. По средата на помещението имаше произведение на изкуството, което приличаше на купчина заковани дъски. Имаше и няколко скулптури, но не на Паула, която продаваше произведенията си в Ню Йорк. Всичките бяха много авангардни и ужасно скъпи.

Катлин чу, че пейджърът на кръста й звъни и погледна малкия екран: номер 547. Навъси се, после си спомни какво беше това — канцеларията на областния прокурор.

— Ползвай моя телефон — посочи към офиса си Паула.

Сам Хейгън се обади след второто позвъняване. Искаше да я види веднага щом е възможно във връзка със случая „Али Дънкан“. Катлин му каза, че е невъзможно да отиде до Маями, защото подготвя изложбата си. Отвърна й, че той ще дойде на Южния бряг и поиска да му определи час.

— След пет в галерията — въздъхна безсилно Катлин.

Не искаше да вижда Сам Хейгън. Не искаше да вижда никого.

Погледна се в огледалото на малката служебна баня. Силната лампа я правеше да изглежда уморена и повехнала. Подутината на горната й устна беше изчезнала. Отметна косата си — тъмночервеният белег на скулата й беше прикрит с грим. Ленената риза с дълъг ръкав скриваше раните по ръцете й.

Ако Сам забележи белезите й, ще я попита. И тя ще трябва да излъже. Хейгън не е от мъжете, които ще подминат такова нещо. Може да се обади на Франк. И после? Франк ще му каже за нея и Матю. Но Франк няма да знае за какво точно говори. Ще преиначи нещата, ще ги предаде невярно. Сам няма да разбере, също както и Франк не беше разбрал. Със Сам дори ще бъде още по-зле. Той няма да прибегне към насилие. Но ще е много по-лошо.

Катлин се подпря на мивката, с коси, падащи от двете страни на лицето й, и се замисли за лъжите, с които хората си служат един пред друг. И Паула, която току-що бе казала, че снимките й стават по-истински. Би трябвало да й се изсмее.

Докато Паула се занимаваше с клиентите, Катлин довърши подреждането. Четиридесет и две снимки, много от които представляваха улични сцени от Южния бряг, но повечето бяха от модната индустрия. Манекенки, които разговарят и пушат, обличат ги или наставляват къде да седнат или застанат. Имаше една на Матю Хейгън в яхтклуб, с дълги тъмни коси. Свободен бял панталон и риза — срязани, закачени с игли и щипки. На фона се виждаха разхождащи се туристи. Той правеше физиономии, надсмивайки се над себе си. Завършващата снимка, която беше излязла в едно немско списание, беше цветна. Ставрос, със заучения си огнен поглед, се подпираше отпуснато на перилата на някаква яхта. Лъскава и безлична, достойна да бъде захвърлена в коша, след като човек прочете списанието.

Щеше да има и една актова снимка на Матю в раздела, посветен на портретите. Катлин беше направила черно-бял етюд на гърба и бедрата. Лицето му беше скрито в бледата ръка, обвита около главата. Тук косата му беше по-дълга и падаше на вълни по раменете. Снимката беше правена две седмици преди смъртта му. Не беше направила ново копие само на снимката на Матю в нейната спалня.

Катлин си водеше бележки, правеше измервания и обикаляше покрай бялата стена и двете подвижни прегради, където щеше да разположи снимките си в петък сутринта. После двете с Паула обсъдиха цените и два пъти провериха текста в проспекта на галерията. Накрая Катлин прибра снимките между листи хартия в големите празни чекмеджета на един шкаф в офиса.

Когато излезе, тъкмо минаваше пет часът. Сам Хейгън стоеше в галерията и разглеждаше едно от големите маслени платна. Беше обърнат с гръб към стаята. Ръкавите му бяха запретнати. Бяла риза и тъмен панталон на яркочервен фон. Широки като фронтон на сграда рамене, здрави мускули, солидни хълбоци и крака.

Обърна се, когато я чу да се приближава до него. Беше разхлабил вратовръзката си — изящна коприна с абстрактни рисунки на листа. Веднъж й беше казал, че никога не остава без вратовръзки: родителите на едно момиче, чийто убиец беше изпратил в Дет Роу, се грижеха винаги да има добър запас.

За един продължителен миг никой от двамата не проговори. Той имаше особен начин да гледа хората: невъзмутимо, внимателно. Първия път, когато се запознаха, това я беше притеснило. Смеейки се, му беше признала, че сигурно е адски страховит в съдебната зала.

Сега Катлин държеше с две ръце голямата си торба и лекичко потупваше с нея босите си крака.

— Много ли те накарах да чакаш?

— Няколко минути. Къде са твоите снимки?

— Ще бъдат изложени следващата седмица.

— Може да дойда да видя изложбата.

— Да те очаквам ли?

— Вероятно не — отвърна той. После посочи с глава към улицата: — Да те почерпя ли едно капучино?

— Ако бъде студена бира, веднага ще отговоря да.

— И аз предпочитам същото.

Отвън Катлин си сложи очилата. Всичките десет пресечки на Линкълн роуд бяха затворени за движение преди няколко години. Посадиха дървета, направиха фонтани и пейки. В момента пешеходната зона беше спокойна, но след залез-слънце щеше да нахлуе вечерната тълпа.

След кратко обсъждане поеха на изток към „Лион Фрер“ — френското кафене, където можеше да се седне на малки масички. По-добре вътре по това време на деня, когато слънцето още напичаше и температурата се задържаше над трийсет градуса. Заради горещината Катлин беше обута със сандали и носеше къса памучна пола. Блузата й беше с дълъг ръкав, но ленът пропускаше въздуха.

— Как се чувства Рафаел? — попита Сам.

— Още е разстроен. Загуби Съливан, а след това и твоите хора доста го измъчиха.

— Моите хора не вярват, че го е извършил той.

— Би трябвало да го кажеш на Рафаел, а не на мен — вметна тя. — Поне няма повече да се терзае заради Съливан. Не че се радвам за смъртта му, но Рафаел най-после ще се освободи от мисълта за него.

— Разбрах, че заминавал за Ню Йорк — каза Сам.

— И двамата заминаваме. Той е получил работа — ще прави прически и грим за едно фотографско студио. Ще отседне при сестра си във Вилидж, казва, че и аз мога да ползвам едно легло. — Катлин погледна към Сам. — Ще ти оставя телефонния номер, за да можеш да се свържеш, когато трябва да се върна за даване на показания и за процеса. Щатът ще ми плати ли самолетния билет? Напоследък малко съм закъсала финансово.

— Може да измислим нещо. — Продължи да върви известно време, преди отново да проговори: — Изглежда, с Франк пак сте се разделили.

— Как само го казваш! Звучи, като че ли е поредната раздяла от някакъв дълъг и скучен сериал.

— А не е ли?

— Не. Финито. Капут. Мъртво, погребано, без сълзи.

Сам не коментира емоционалния й изблик.

— А какво ще правиш в Ню Йорк? Модни снимки ли?

— Каквото ми попадне.

— Нямаш ли работа?

— Още не.

— Малко е рисковано. Особено щом си толкова зле с финансите.

— Рисковано? — Катлин се усмихна. — Преди няколко години ходих на конференция в Нюйоркския университет на жените фотографи. По една случайност попаднах на лекцията на някаква фотографка, която беше посетила селските райони в Пакистан. Била нападната, защото се осмелила да снима как живеят жените там, но възнамеряваше пак да се върне. Ето това е риск. Рискуваше живота си. А аз? Аз правех снимки на красиви хора, облечени в хубави дрехи. Разбираш ли какво имам предвид? А после, когато лекцията свърши, хората се скупчиха отпред, за да говорят с нея. Аз не можех да помръдна от стола си, толкова бях поразена. Думата не е прекалено силна за онова, което изпитвах. Бях поразена. Знаех, че животът ми трябва да се промени, но не го направих. И още не съм го направила. И ето ме сега, на трийсет и пет, продължавам да правя снимки, които нямат минало, нито бъдеще, а следователно, поне що се отнася до мен, нямат и кой знае какво настояще.

Сам я отдръпна от пътя на двама тийнейджъри с ролери, развели разкопчаните си ризи. Уличното платно беше с гладка настилка, боядисана на диагонални черни и бели ивици.

— Значи в Ню Йорк — каза Сам. — Е, притежаваш достатъчно талант. Желая ти всичко най-хубаво, Катлин!

Думите бяха казани на място, но тя нямаше представа какво всъщност мисли Сам Хейгън. Можеше да изпитва съжаление за заминаването й. Или облекчение. Или изобщо да не му пука. Катлин въздъхна.

— За какво искаше да говориш с мен? Нямам много време.

— За делото на Али Дънкан.

— Искаш да кажеш, за събитията след смъртта на Съливан?

Сам кимна.

— Искам да разбера защо умря. Ако другите свидетели решат, че е убит, за да го накарат да мълчи, може да започнат да си губят паметта за случилото се в „Апокалипсис“ и тогава няма да има дело.

Катлин повдигна ръце:

— Нямам представа кой може да го е застрелял.

— Но познаваш хората, които са имали връзка с него. Жената на Марти Кас — Ута Ернст. Тя е била една от интимните партньорки на Съливан. Кас отказва да бъде разпитан за нощта на убийството. Как мислиш, става ли за заподозрян?

Катлин се забави малко, докато реши какъв да бъде отговорът й. Знаеше, че Марти Кас е изнудвач. Беше подготвил палеж, който по една случайност бе довел до смъртта на Ривка Левитски, балдъзата на детектив Рябин от отдел „Убийства“ на Маями Бийч. Ако отговори утвърдително, Марти ще намеси и Франк. А Франк също има своите истории за разказване.

— Марти Кас по принцип е боклук. Може и да е желал смъртта на Съливан, но не ми се вярва да събере кураж да застреля някого. — Дотук беше вярно.

Минаха под сянката на един дъб, обграден с ниска розова стеничка.

— Когато миналата седмица беше в канцеларията ми — отново заговори Сам, — ти каза нещо, което ми направи впечатление. Кас ти казал, че кметът на Маями Бийч ще поиска от областния прокурор да не завежда дело. Спомняш ли си?

Катлин се поколеба.

— Не ми го каза Марти Кас. Научих го от Франк, който го чул от Марти. Франк твърдеше, че Марти му казал, че градската управа няма да иска процес по случая, защото създава лош имидж на града. Областният прокурор щял да организира разследване колкото за фасада, а след това да го прекрати.

Изражението на Сам остана непроницаемо.

— Разбира се, че няма да заведете дело — продължи Катлин. — Никой няма да повярва на момиче като Али Дънкан. Всъщност всички искат тя да си затрае и да се махне. Като например Дейл Финли от твоята служба. Онзи гаден тип с белега на брадичката. След като си поговори с Али, единственото й желание беше да се махне оттук. Но каква връзка има всичко това със смъртта на Съливан?

— Не знам — отвърна Сам. — Може и да няма.

А дори и да имаше някаква връзка, помисли си Катлин, Сам не би й казал. Хвърли му бърз поглед, докато продължаваха да вървят. Лицето му бе потъмняло от умора, сякаш дни наред не беше спал. Бръчките по челото му се бяха врязали по-дълбоко.

Тя спря.

— Отминахме „Лион Фрер“ преди няколко метра.

Сивите очи на Сам се взираха в нея.

— Съливан е спал с една от съперниците на Клаус Руфини в модния бизнес — Клаудия Отеро. Какво знаеш за това?

— Съливан и Клаудия бяха любовници от много време. Доколкото ми е известно, два пъти се е омъжвала и никога не се е отказвала от връзката си със Съливан. Но нима мислиш, че Клаус ще накара да убият Съливан, защото жена му и Клаудия се ненавиждат? За подобен извод е нужно доста въображение.

— В неделя, на връщане от мястото на убийството, налетях на Руфини. Спря колата си и ме заговори. С него имаше още четирима. Три момичета и един мускулест чернокос тип, който приличаше на убиец.

— Франко, бодигардът му — поясни Катлин.

— Руфини изглеждаше… уверен, че няма да отиде в затвора.

— Наперен.

— Меко казано. Държеше се, сякаш е недосегаем.

— Е, такъв си е Клаус.

Водата в близкото фонтанче извираше от меден кръг и весело се плискаше в плиткия басейн, оцветен в тюркоазено. Катлин чакаше Сам да проговори.

— Какво можеш да ми кажеш за Клаудия Отеро?

Тя се замисли, преди да отвърне:

— Адски я бива за това, с което се занимава. Много добра бизнесдама, някъде около четиридесетте, но няма да й ги дадеш. — Катлин вдигна ръка на нивото на челото си: — Приблизително толкова висока, с черна коса, кафяви очи, а кожата й е като мляко. Няколко пъти съм й правила снимки на хонорар за местни списания. Едва ли ме помни.

— Испанка ли е?

— Кубинка е. Има приятели в Маями, но повечето време е или в Ню Йорк, или пътува из Европа. Живее на бързи обороти. С много пари и връзки в модната индустрия, всички я познават.

— Аз никога не съм чувал за нея.

— Защото не си в този бизнес. Това е друг свят, Сам. Много ограничен и затворен. Хората в него се развличат, като се обличат добре, хранят се добре и клюкарстват за знаменитостите, които познават. Ти никога не си чувал за Клаудия Отеро, а аз съм готова да се обзаложа, че тя не може да каже името на вицепрезидента или пък колко струва литър мляко. — Пристъпи покрай Сам, за да погледне по улицата. — Магазинът й е на следващата пряка. Искаш ли да хвърлиш едно око?

Прекосиха платното и отново поеха на запад, като се движеха под стрехите и навесите на магазините. Слънцето щеше да залезе чак към осем.

Бутикът се наричаше „Отеро“ и беше декориран в черно и златисто. Манекените на витрината имаха щръкнали черни коси и невъзможно дълги тънки крака. Бяха облечени с пелерини и къси панталони от микрофибър или прилепнали лъскави рокли, стъпили на десетсантиметрови токове.

— Обича да използва испански мотиви в моделите си — каза Катлин. — Този сребрист костюм с тореадорско наметало струва хиляда и осемстотин долара.

— Господи! Не, благодаря. — В един от ъглите на витрината имаше списък на градове и Сам се зае да ги чете. — Това търговска верига ли е?

Катлин се разсмя:

— Не и при тези цени, но в основни линии — да. Клаудия ги е пръснала из цяла Америка и Европа. Току-що откри бутик в Токио. По-голямата част от продукцията й е насочена към малко по-евтини универсални магазини. „Блумингдейл“, „Сакс“, „Лорд енд Тейлър“.

Виждаше във витрината на магазина отражението на Сам и своето до него — петнайсетина сантиметра по-ниска, слаба русокоса жена с големи слънчеви очила и пола до средата на бедрото, с преметната през рамо платнена торба. Той беше кръстосал ръце пред гърдите си, с едната подпираше брадичката си. Носеше часовник с кафява кожена каишка и гладка венчална халка. Продължи да го оглежда. В цял ръст и с всичките му извивки. Изпъкналите под ръкавите бицепси. Можеше да я вдигне с лекота. Както я беше повдигал и премятал през рамо, за да я занесе в спалнята й и да я метне на леглото. Тя подскачаше със смях, след това го наблюдаваше, докато разкопчаваше ризата си, измъкваше копчетата на ръкавите и освобождаваше колана. Започваше от извивката на стъпалото и завършваше, приглаждайки назад косата й, за да я целуне по челото — ето така я докосваше Сам, докато тя почти губеше свяст от желание и думите сами се лееха от устните й: Моля те, моля те, Сам, сега — о, господи! — да, направи го, моля те! Проникваше в нея бавно — истинска агония, масивната му тежест я притискаше към матрака, сякаш за да я възпре да не отлети в космоса. Дъхът му по лицето й, устните му, долепени до нейните. Беше се вкопчвала около него и беше крадяла…

Катлин почувства, че Сам я наблюдава, и беше доволна, че е с очила.

— Къде се намира в момента Клаудия Отеро? — попита той.

— Замина. Тази седмица имаше нейно ревю, но тя самата не присъства. Мисля, че е ходила в Лондон на погребението на Съливан. Не знам кога отново ще се върне в Маями. Казват, че е съсипана. — Катлин излезе изпод навеса. — Нямам време за бира, Сам. Наистина трябва да вървя.

Той остана на мястото си.

— Кои са приятелите й в Маями?

— Приятели?

— Каза, че Клаудия Отеро имала приятели тук.

— Не знам кои точно. Всеки кубинец сигурно има приятели в Маями. На голямото й парти за откриването имаше много испаноезични гости.

— На този магазин ли?

— Да, но беше само с покани. Мястото бе оградено с растения в саксии. Имаше кубински оркестър. Навсякъде беше пълно с манекенки, агенти и знаменитости. Дори Глория Естефан се появи, но не пя. Божичко, сигурно се бяха събрали поне триста човека.

— Кога беше това?

— Не си спомням, преди две-три години. Бях тук и правех снимки за списание „Бийч Лайф“.

— Мога ли да ги видя?

— Какво общо има това с делото на Али?

— Още не знам. Какво ще кажеш? Студиото ти е съвсем наблизо. Спомням си, че пазиш копия от снимките, които си правила.

— Ами студиото е затворено. Преместих всичко в апартамента си и е пълен хаос. Пък и не пазя чак толкова стари копия.

— А негативите? Или онзи брой на списанието?

— Съмнявам се, че ги пазя.

Сам продължаваше да я гледа, без да отклонява поглед. Накрая каза:

— Това е всичко, което искам, Катлин. Да видя снимките.

Тя се усмихна леко и извърна глава.

— Всъщност не ми се вярва, но то е всичко, което ще получиш.

Той се засмя:

— Три години и още ти се иска да ми удариш един, нали?

— Наистина, Сам, онова, което направи, беше доста глупаво, но връзките със семейни мъже обикновено са безсмислени, така че не би трябвало да се оплаквам. Е, можеш да ме изчакаш долу пред входа.