Барбара Паркър
Кръвни връзки (19)

18.

В четвъртък сутринта Сам Хейгън приключи с последния довод по делото за непредумишлено убийство срещу един пластичен хирург. Жертвата беше застаряващ актьор от мексикански сапунен сериал, който пристигнал в клиниката на обвиняемия в Литъл Хавана за липосукция на брадичката и корема. За изненада на съпругата си, той поискал също и хирургическо удължаване на пениса. Докторът нямал информация, че пациентът взема лекарства заради прекаран наскоро сърдечен инфаркт. Той умрял от масиран вътрешен кръвоизлив, докато лекарят, чието разрешително било изтекло предишния месец, се колебаел дали да повика помощ.

Адвокатът на защитата възрази, че пациентът е заблудил доктора за проблемите със сърцето. Но дори той да е виновен, че не е направил нужните тестове, недоглеждането му едва ли може да се квалифицира като престъпление. Вдовицата има право да пледира за професионална небрежност, но доколко справедливо би било лекарят да отиде в затвора? Напълно справедливо, отсъдиха съдебните заседатели. Върнаха се само след двайсет минути с присъда за виновност. Сам Хейгън получи целувка от благодарната вдовица, направи кратко изявление за медиите, после напусна съда, последван от двама нови областни помощник-прокурори — млади мъже, ненавършили трийсет, — които носеха папките и весело си подхвърляха шеги и закачки за операцията, която докторът беше направил. Мисълта му бе заета от по-мрачни мисли и Сам почти не им обръщаше внимание.

В сградата на Областната прокуратура преминаха покрай детектора за метал на задния вход. Сам се облегна на стената и зачака вратата на асансьора да се отвори.

Забеляза набит латиноамериканец, който се приближаваше забързано през застланото с плочки фоайе. Само секунда по-късно го позна — Иделфонсо Гарсия, вуйчото на мъртвото момченце. Носеше евтин кафяв костюм и разкопчана карирана риза.

Сам го поздрави с кимване:

— Господин Гарсия.

— Как сте, господин Хейгън? От два дни ви търся по телефона, но секретарката ви ми каза, че нямате време да ми се обадите. Затова си помислих: ами защо не отида направо да се видим?

В съобщенията, които Гарсия беше оставил, се казваше, че иска да обсъдят делото за убийство срещу бившия приятел на сестра му Адела. Отново. Сам вече бе отговорил два пъти на обажданията му миналата седмица, а сега той започваше отначало. Беше му обяснил защо съдебните заседатели са оправдали Луис Балмаседа. Беше посъветвал Гарсия и Адела Рамос да подадат оплакване в полицията, ако Балмаседа я безпокои. Беше се обадил в полицейския участък на Маями Бийч, за да се увери лично, че ще им обърнат нужното внимание. Не знаеше какво още да му каже.

— Съжалявам, че не можах да ви се обадя. Имах процес.

Представи двамата млади прокурори и Иделфонсо Гарсия промърмори някакъв поздрав, а после попита:

— С вас ли работят? — Сам кимна и Гарсия продължи: — Луис пак се обажда на Адела. Разправя й колко много я обичал и че искал да се върне при него. Този мъж е луд. Уби сина й, а сега иска тя да се върне.

— Посъветвах ви да се обадите в полицията, господин Гарсия — каза Сам. — Направихте ли го?

— Те нищо не правят. — Гласът на Гарсия беше спокоен, но зад думите му се долавяше гняв. — Луис я заплашва. Върви след нея, а тя плаче. Казва й, че страшно много я обича. Съжалявал, че е убил Карлито.

Двамата млади мъже се спогледаха.

Вратите на асансьора се отвориха и Сам покани Гарсия да се качи:

— Елате горе.

Гарсия продължи да говори:

— Казах на Адела: „Остави Луис да се приближи до теб. Остави го да говори. И сложи това в чантата си“. — Той измъкна от джоба на сакото си малък касетофон. Задържа го в грамадните си, загрубели от работа ръце. Когато натисна копчето, от микрофона прозвучаха глухи мъжки ридания:

Adelita, disculpame, no intento que Carlito se muriera, te juro. Que Dios me condene si miento. Yo estaba fuera de mi mente por celos de ti.

Сам знаеше, че единият от прокурорите говори езика.

— Какво казва?

— Казва, че не е искал Карлито да умира, нека Господ го изпрати в ада, ако лъже. Иска Аделита да му прости. Ревнувал. Затова го направил.

Вратите на асансьора се разтвориха. Никой не помръдна. Един от мъжете бързо подложи крак, за да им попречи да се затворят отново. После и четиримата излязоха.

Изражението на Гарсия беше тържествуващо.

— Занесете това на съдията. Кажете му да върне съдебните заседатели, направете нов процес. Този път мръсният кучи син ще умре за това, което направи.

Няколко души в коридора се загледаха в Гарсия. Сам се поколеба, после тихо се обърна към прокурорите:

— Господа, защо не дойдете с нас в залата за конференции? А междувременно бих искал да прецените какви са юридическите ни възможности.

Двамата се спогледаха и последваха Сам и Гарсия надолу по коридора. В залата за конференции имаше две метални маси и няколко сгъваеми стола. През прозорците се разкриваше изглед на запад — към зданието на съда, а зад него беше окръжният затвор.

След като всички се настаниха, Сам погледна към младите мъже и зачака.

Прокурорът, който преведе записа, хвърли поглед към Гарсия.

— Ами аз мисля, че в случая съществува двоен риск, господин Хейгън.

Сам поиска мнението и на колегата му.

— Съжалявам, но трябва да потвърдя същото. Подсъдимият не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление.

— Какво означава това? — запита Гарсия.

— Такава е системата ни за криминално дирене, господин Гарсия. След като съдебните заседатели са се произнесли, не можем да искаме да променят решението си, независимо какви доказателства сме открили. Дава се право само веднъж да се образува процес срещу дадено лице по едно обвинение.

— Но това е глупаво! Та Луис Балмаседа е виновен! — Мъжът беше възмутен.

— Знам, но сега нищо не можем да направим, освен да го подведем под отговорност за преследване на Адела. Това вече е друго престъпление. Съжалявам.

— Но аз имам доказателство! — Гарсия огледа всички около масата. — Той е убил Карлито. Сам го твърди.

— Кажете на Адела да дойде при мен — каза Сам. — Ще говоря с нея. А в това време не предприемайте нищо, за което после всички можем да съжаляваме. Разбирате ли какво имам предвид?

Лицето на Гарсия помръкна.

— Няма да направите нищо. Каква е тази страна? Оставяте убийците на свобода.

— Не ние, господин Гарсия. Бих искал да мога да направя това, което искате от мен, но не мога. Такъв е законът.

Иделфонсо Гарсия преглътна, сякаш думите, които искаше да изрече, горчаха в гърлото му. Сграбчи рязко малкия касетофон от масата и напусна стаята.

Измина дълъг миг, в който никой не проговаряше.

Сам стана прав и отправи уморена усмивка към двамата млади прокурори:

— Това е то, господа. Можем да получим присъда за несполучливо удължаване на пениса, а оставяме убийците на свобода. Какво мислите?

Двамата млади помощници се надигнаха и събраха папките по делото за непредумишлено убийство, които бяха оставили на влизане.

 

 

Сам си беше уговорил среща с Юджин Рябин в двора на общинския колеж в центъра на града. Рябин беше открил Томи Ченг, който пък се беше съгласил да разговаря с тях. След четири дни полицията не разполагаше с никакви по-съществени следи за убийството на Чарли Съливан, освен списък с имена на хората, които евентуално биха желали смъртта му. Един от тях беше Джордж Фонсека. Някакъв управител на ресторант на Оушън Драйв се беше свързал с полицията, за да съобщи, че преди две седмици се наложило да удържат Фонсека да не нападне Съливан. Не знаел за какво с била разправията, но си спомнил, че на масата седял някакъв млад азиатец. Описал го и Рябин си помислил, че това може да е Томи Ченг, когото беше видял в неделя на мястото на убийството.

Томи Ченг би могъл да даде на Рябин нещо, което да използва следобед, когато Джордж Фонсека трябваше да се яви в полицията. Адвокатът на Фонсека се беше съгласил на рутинен разпит — като добронамерено желание за сътрудничество. Това можеше да се окаже доста деликатна работа, тъй като жертвата беше записана като свидетел срещу Фонсека по друго обвинение. Адвокатът щеше да внесе контестация, ако въпросите прекалено много се въртят около делото за сексуално насилие. Сам беше предупредил Рябин, че разпитът трябва да се придържа единствено към убийството на Чарли Съливан.

Сам пристигна в колежа точно между двете смени и дворът пред главната сграда гъмжеше от студенти. Бяха облечени с неизменната младежка униформа: шорти, дънки, тениски и маратонки. Гласовете им бяха силни и енергични, лицата им — спектър от етнически типове.

Стоеше на площадчето в тъмния си костюм, а студентите го заобикаляха, както пенлив поток скала по пътя си. Мислеше си за Матю, който след дълги разправии беше обещал, че ще се запише поне за един семестър. Сам щеше да плати учебниците, таксата, дори наема за квартирата. Всичко, от което има нужда. Но Матю пропусна срока за записване и Сам му заяви, че може сам да си спечели пари за проклетата такса, ако иска да ходи в колеж.

Сред късо подстриганите глави забеляза побелялата коса на Джин Рябин. Той се приближаваше откъм вътрешния двор и се усмихваше, сякаш въодушевен от толкова жизненост и младост. Забеляза Сам и му даде знак да мине към фонтана. Водата падаше по ниска стръмна стена от груби бетонови блокчета и запълваше плиткия басейн. Срещнаха се под сянката на някакво дърво, засадено в ограден с желязна решетка кръг.

Рябин докладва как е преминал разпитът на Мартин Кас, чиято съпруга е била едно от последните завоевания на Чарли Съливан.

— Боя се, че доникъде не стигнах. Господин Кас ми се изплъзва — въздъхна Рябин. — Ще трябва да открия нещо, за което да го арестувам. Може би неплатени квитанции от пътната полиция, не ти ли се струва подходящо? — В този момент докосна рамото на Сам. — Его го Томи Ченг, пристига.

Сам го позна — момчето с азиатски черти. Черната му коса беше прибрана с ластик отзад, беше преметнал ученическа чанта.

Рябин се представи, сетне каза:

— А това е Сам Хейгън, от канцеларията на областния прокурор, обвинител по делото на госпожица Али Дънкан.

Томи Ченг му протегна ръка:

— Да, вече се видяхме. Здравейте.

Откриха места на една боядисана в червено метална масичка с чадър. Напливът от студенти вече намаляваше. Рябин поразпита Томи за него самия, за училището, за интереса му към фотографията и за работата му с Катлин Дорн. След това се заинтересува как се е запознал с Чарли Съливан. „По време на снимки с Катлин“, отвърна Томи.

— Отишъл си заедно със Съливан в един ресторант на Оушън Драйв — продължи Рябин.

— Точно така. Каза, че щял да ми разкаже за модната фотография и заниманията на манекените. Искам да кажа, това беше единствената причина да отида с него. Опита се да ми дава аванси, но му казах, че аз съм си нормален, така че ме остави на мира. Поговорихме си малко, но после изведнъж нещо го прихвана и ми каза да се махам. Беше доста странно.

— Управителят каза, че Джордж Фонсека му създавал някакви проблеми.

Томи кимна.

— Минаваше с колата и видя Съливан, после изскочи и започна да му крещи, защото Съливан щял да свидетелства по делото на Али. След това взеха да се карат за Клаудия Отеро. Тя е модна дизайнерка от Ню Йорк и Съливан й беше, предполагам, нещо като приятел.

Сам си спомни името на Клаудия Отеро. Рафаел Сото я беше споменал като една от интимните приятелки на Чарли Съливан.

— За какво се караха заради Клаудия Отеро?

— Джордж каза, че Съливан ще се яви като свидетел, защото тя го е накарала. Тя очевидно мрази Тереза Руфини — жената на Клаус Руфини. Тереза също е дизайнерка. Джордж смяташе, че Съливан се опитва да помогне на Клаудия Отеро. Мисля, че според неговата теория, ако Клаус бъде осъден за изнасилване, бизнесът на Тереза ще пострада.

— Какво каза Съливан за Клаус Руфини? — попита Рябин.

— Нищо особено. Но не го обичаше, сигурен съм.

— Не обясни ли защо?

— Не, просто се счепкаха с Джордж. Джордж го заплаши, че ще му прасне един в мутрата. А пък Съливан му отвърна, че ще му забие ритник в задника. Заканите им не бяха само празни приказки. Наистина щяха да се сбият, но се появи управителят и отпрати Джордж.

— Какво стана след това? — попита настоятелно Рябин.

— Поговорихме още малко. Съливан ме покани на някакво парти, организирано от агенцията му, а след това изведнъж стана ужасно груб. Започна да ме обижда и ми каза да се разкарам.

— Защо е постъпил така?

— Нямам представа.

— Не можеш ли да си спомниш още нещо от разговора? — не се отказваше Рябин.

За момент Томи замълча. Изчопли едно листо, заклещено в червената телена решетка, която служеше за плот на масата.

— Да — вдигна очи към седналия насреща му Сам. — Джордж също така обвиняваше Съливан, че се опитвал да му го върне заради вашия син.

— Синът ми? Матю? — Сам бързо стрелна с поглед Рябин, чиито вежди съвсем лекичко се повдигнаха.

— Ами те, такова, не споменаха вашето име. Наричаха го Ставрос. Али казва, че той е бил ваш син, нали така? Нали е бил модел?

— Ставрос беше артистичният му псевдоним. Какво казаха за него?

— Ами Джордж каза, че Съливан още бил бесен заради Ставрос, затова щял да свидетелства срещу него. След като Джордж си замина, той ми каза, че Ставрос загинал при катастрофа с мотора си. Но по начина, по който говореше, звучеше, сякаш обвинява Джордж за случилото се. — Томи сви рамене и добави: — Според Съливан, Джордж е пристрастил Ставрос към наркотиците. И то към хероина.

Звуците от площадчето сякаш потънаха в небитието. Сам не откъсваше очи от Томи.

— Предполагам, че не сте знаели.

— Какво друго каза? — попита Сам.

— Че Ставрос вземал кока, а също и хероин. Беше по повод предупреждението на Съливан да стоя настрана от наркотиците, с каквито аз и без това не се занимавам. Съливан също. Ядосан беше на Джордж, че е въвлякъл сина ви в това. Каза да говоря с Катлин Дорн. Аз я попитах. И тя ми каза същото. Че синът ви си е инжектирал хероин. — Понеже Сам не попита нищо повече, Томи извърна поглед към Рябин: — Това е всичко, което мога да си спомня.

Рябин му благодари, даде му визитната си картичка и го помоли да се обади, ако още нещо му дойде наум. Томи Ченг се ръкува за довиждане, след което премина през широката арка, която водеше към вътрешния двор на основната сграда.

Сам се извърна и се загледа в автомобилния поток, който се лееше непрекъснато в пространството между площадчето и старата поща с червен керемиден покрив от другата страна на улицата. Матю го беше излъгал, беше излъгал и Дина. Беше й обещал, че няма да го направи, че никога не го е правил.

Чарли Съливан беше прекарал почти два часа в канцеларията на Сам, разказвайки за нападението над Али Дънкан. Беше споменал името на Матю, но нищо не беше казал за хероин. Сам знаеше за тежките запивания. Беше предполагал за някаква „трева“ и кокаин — обичайните наркотици за Южния бряг. Но не беше подозирал за игли и дупчене на вените.

А може би не е вярно? Нямаше никакви признаци… Или може би Матю е опитал само един-два пъти, а Томи Ченг не е разбрал добре.

— Сам… — Рябин потупа джоба на палтото си за пакета с цигари, но не го извади. — Извинявай, ако въпросът ми е тежък за теб. Какво смяташ, че е имало между Матю и Чарли Съливан?

Сам го погледна, после се изсмя кратко:

— Имало? Нищо. Познавали са се. Били са в един и същи бизнес. Може би са били приятели, но само дотам. Нямам никакви съмнения за сина си в това отношение, Джин.

Рябин сви рамене. Вниманието му, изглежда, бе съсредоточено върху групичка момичета с къси шорти, които преминаваха край тях, като се смееха и разговаряха на испански. Рябин ги наблюдаваше, но мрачното изражение не слизаше от лицето му.

— Томи Ченг каза, че Съливан обвинявал Джордж за смъртта на Матю — проговори той. — Защо ще го обвинява, ако не е изпитвал някакви чувства към него?

— Добре де, може би Съливан си е падал по него. Матю беше красиво момче, но в никакъв случай не би му се вързал, също както и Томи. Той щеше да разбере що за тип е Чарли Съливан.

— И така да е — настоя Рябин. — Съливан е мразел Джордж Фонсека. Защо? Ако омразата им е била взаимна, това вече може да ни даде мотив. И не само това, но след като Съливан вече е мъртъв, няма да може да свидетелства срещу Фонсека. Така че стават дори два мотива.

— Мисля, че има нещо повече в следата с Клаудия Отеро — проговори Сам. — Знаем, че Съливан е имал връзка с нея, Рафаел Сото го потвърди. А това ни води към Клаус Руфини.

— Правилно — съгласи се Рябин и измъкна цигара. — Ще се опитаме да задълбаем в тази посока при разпита на Джордж Фонсека днес следобед, ако адвокатът ни даде възможност.

— Щракна със златната си запалка. Пръстите му бяха оцветени в кафяво от никотина. — А що се отнася до Матю, и това ще трябва да си изясня. — Без да изпуска Сам от очи, той пъхна обратно запалката в джоба на панталона си. — Разбираш ме.

— Естествено.

— Ти си главен прокурор по делото, но бих искал да те помоля да не присъстваш в стаята. Ако Фонсека знае кой точно е бил Матю, може да не ми даде верни отговори.

— Значи пак ще седя зад огледалото.

 

 

Година преди смъртта на Матю Сам беше ходил веднъж в апартамента, който синът му бе наел заедно с двама приятели — едната половина от двуетажна къща на юг от Пета улица, в занемарен квартал. Тревата в дворчето беше повехнала, а на прозорците имаше ръждясали метални решетки.

В единайсет предобед Матю се показа на вратата бос, примижаващ сънливо и небръснат. Сам искаше да го заведе на обяд, за да си поговорят. Да разбере какво става с него, тъй като бяха изминали седмици, откакто двамата не се бяха виждали. В апартамента, както и предполагаше, беше истинска кочина. По всяка хоризонтална повърхност, където можеха да се закрепят, бяха струпани бирени кутийки. Отворени опаковки от пици. Едно момиче спеше на дивана по бельо.

Матю неохотно тръгна с него. Отидоха в „Ню Кафе“ и седнаха вътре, където не беше чак толкова претъпкано. Матю отказа да свали слънчевите си очила. Кръстоса ръце над стегнатия си корем и почти не докосна храната си. Каза, че предната вечер имали събиране и че апартаментът обикновено не бил толкова разхвърлян. Да, имал работа. Между отделните ангажименти като модел бил и сервитьор. Да, плащал си сметките. Не, не вземал кока. Да, използвал кондоми. Божичко, тате, зарежи това!

Когато Сам каза, че му е уредил да работи като помощник-управител в един музикален магазин в центъра, Матю се засегна. Не, отвърна, харесвало му да е модел. За първи път в живота си правел това, което му харесвало. Сам запълни последвалото мълчание с разказ за собствената си работа. Но не можаха да установят връзка помежду си. В крайна сметка се скараха. Сам му каза, че е разочаровал и него, и майка си. Че веднага щом промени поведението си, могат да си поговорят за някои неща, но дотогава няма какво да си кажат.

Матю го погледна през слънчевите си очила и се усмихна. Какво лицемерие да седиш и да ми разправяш колко бил шибан животът ми. Защо не погледнеш по-добре твоя собствен живот, лъжец такъв?

Изминаха три месеца, преди да говорят отново. От време на време Матю идваше вкъщи, но по времето, когато Сам го нямаше. Дина смяташе, че Сам е виновен за отчуждението им и го молеше да отстъпи. Накрая той каза на Матю, че съжалява за скарването и че не е бил прав. Двамата почти се просълзиха. Сам го прегърна. Но предишните недоразумения постепенно изплуваха на повърхността и отношенията им останаха хладни.

Сега, твърде късно, си даваше сметка, че Матю е знаел истината за него, че много добре е разбирал недостатъците му, изневярата му. Никога нямаше да разбере дали Матю му е простил за това, или винаги го е възприемал само като надут лицемерен морализатор.

Сам вече се питаше дали смъртта на Матю наистина е била нещастен случай или съзнателен избор. Още от детските години той бе проявявал склонност към мрачно самовглъбяване. Веднъж Дина беше открила на бюрото му книга със стихове с отбелязана страница, на която имаше няколко подчертани пасажа: Все повече се влюбвам в утешителната смърт…

Матю не бе открил радост в семейството, в училището, в работата, в любовта и дори в това, което му бе предложил Джордж Фонсека: замъглената забрава на наркотиците. Беше търсил нещо значимо в Южния бряг — с неговите претенциозни схващания и безсърдечни преценки. Синьо небе и слънце, после дългата тъмна нощ. Още едно питие. Още едно завъртане на газта върху дръжката на мотора. Така е по-лесно.

Тези мисли докараха Сам до пълно отчаяние, което го заля с вълна от мрачна депресия, заплашваща да го удави. Ако Матю бе останал жив, щеше ли да е щастлив? Вероятно в по-зрелите си години, рано или късно щеше да прозре, също както и Сам сега, че на деветнайсет е постъпил умно, като е засилил мотора си в непрогледната тъмнина.

 

 

Адвокатът беше едър, ужасно неприятен мъж, който се казваше Дон Гесинг. Сам го беше срещал из съда по разни дела за наркотици. Изглежда, имаше постоянна клиентела сред латиноамериканците.

Точно срещу него на масата за разпит седеше Джо Макгий, прикрепен към екипа по делото за сексуално насилие над Дънкан. Той държеше пред себе си химикалка и бележник с подготвени въпроси, които да задава. Бяха решили той да започне пръв, а след него да се намеси и детектив Рябин.

Рябин седеше в края на масата, срещу Джордж Фонсека.

Гесинг беше срещу Макгий със сключени пред себе си пръсти. Имаше по един пръстен на всяка ръка, а около китката му блестеше диамантен ролекс.

— Клиентът ми е тук доброволно, за да ви окаже съдействие в разследването на убийство. Няма да го разпитвате, по каквито и да е други въпроси. Господин Фонсека ще отговаря около петнайсет минути и след това приключваме.

Макгий мина директно на въпросите:

— Господин Фонсека, къде бяхте между осем вечерта и три сутринта в събота срещу неделя?

В тясната си тениска Джордж Фонсека изглеждаше като прекалено бързо заякнал гимназист. Едрите му ръце бяха покрити с тъмни косъмчета.

— Бях излязъл с приятели — отвърна той. — Бяхме на вечеря в „Ларио“, после в различни клубове. „Чили Пепър“, „Клуб Уан“, „Амнезия“.

— Можете ли да ми кажете имената на приятелите си? — На масата имаше касетофон.

Фонсека посочи имената и адресите на трима души.

— И бяха с вас през цялото време?

— Точно така.

— Имаме сведения от управителя на „Морското конче“, че двамата с Чарли Съливан сте влезли в пререкание преди две седмици.

— Разговор, не бих го нарекъл пререкание.

— Младежът със Съливан го нарече разправия.

— Наричайте го както искате — отвърна Фонсека.

— Познавате ли Томи Ченг?

— Не.

— Той е бил младежът на масата — поясни Макгий. — Виждали ли сте го преди това?

— Не.

— Познавате ли жена на име Клаудия Отеро?

— Чувал съм за нея.

— Коя е тя?

— Модна дизайнерка от Ню Йорк.

— Срещали ли сте се лично?

— Може и да сме. Възможно е.

— Имала е интимна връзка с Чарли Съливан?

— Правилно.

— Виждали ли сте ги някога заедно?

— Да, сигурно съм ги виждал из клубовете или някъде по такива места.

— В разговора си с Чарли Съливан в „Морското конче“ сте я споменали като съперница на Тереза Руфини. Кажете ми нещо повече за това, господин Фонсека.

Адвокатът постави ръка на рамото на Джордж.

— Нямате право да споменавате името Руфини пред клиента ми, господин Макгий.

— Това няма връзка със случая за сексуално насилие, господин Гесинг — отвърна Макгий. — Искам да изясня какво може да знае господин Фонсека за съперничеството между Тереза Руфини и Клаудия Отеро — като възможен източник на информация за Клаус Руфини и Чарли Съливан.

— Не ме ли чухте? — повтори Гесинг. — Никакви въпроси на тази тема.

Макгий отметна един лист в бележника си, за да види какво е написано отдолу.

— Какви са личните ви взаимоотношения с Клаудия Отеро?

— Нямам такива. Познавам я, това е всичко.

— Какво мислите за нея? Харесва ли ви? Или не ви харесва?

— Нямам никакви специални чувства.

— Обсъждали ли сте някога с Чарли Съливан мадам Отеро или неговите отношения с нея?

— Не.

— Господин Фонсека, арестуван ли сте някога по обвинение в притежаване на някакъв вид забранени вещества?

Той хвърли поглед към адвоката си, който кимна едва забележимо.

— За притежание на кокаин. Струва ми се, беше преди две години и обвинението отпадна. — Погледът му се насочи към Джин Рябин. — Полицаи от Маями Бийч го бяха подхвърлили в колата ми и имах свидетел, който ги беше видял.

Адвокатът погледна часовника си.

— Господин Фонсека — намеси се Рябин, — в разговора си с Чарли Съливан сте споменали също и младеж на име Ставрос. Кой е той?

— Модел. Едно от неговите момчета.

— Тоест?…

— Едно от неговите момчета. Нали знаете — приятелчета. Съливан беше бисексуален. Ставрос умря миналата година, но не от СПИН. Беше пътна злополука.

Рябин помълча няколко секунди, след това попита:

— Доколко добре познавахте този младеж?

— Виждах го из клубовете, но не го познавах.

— Знаете ли как беше фамилното му име?

— Чувал съм само Ставрос, друго не знам.

— Снабдявали ли сте го с кокаин или хероин?

— Не отговаряй на този въпрос, Джордж — обади се адвокатът. — Накъде биете, детектив?

— Господин Фонсека — продължи Рябин, — знаете ли дали Ставрос си е инжектирал хероин?

Дон Гесинг размърда туловището си.

— Окей. Можеш да отговориш на този въпрос.

— Да, правеше го — отвърна Фонсека. — Много от моделите опитват наркотици, при тях е нещо като мода. За развлечение, нали знаете? Човек вижда много такива наоколо.

— Откъде ги взимат?

— Не от мен.

— А откъде, ако знаете?

— Преди трябваше да ходят из негърските квартали. — Фонсека хвърли поглед към Макгий и продължи: — Либърти Сити, разни такива места… Беше доста опасно. Но сега можеш да получиш висококачествена дрога навсякъде. Не знам откъде точно я взимат, ала не е от мен.

Рябин продължи с въпросите:

— Съливан ви е обвинил, че сте причинили смъртта на Ставрос. Заради това ли щеше да свидетелства срещу вас?

— Никога не ми е казвал такова нещо.

— Томи Ченг твърди, че е чул.

— Не, никога не ми го е казвал. Ставрос не умря от свръхдоза, той се хвърли с мотора и си счупи врата. Беше само един аутсайдер от модните среди. Нямам нищо общо с тази работа.

Адвокатът се надигна от стола си.

— Добре, приятели. Това е всичко. Джордж, приключихме.

Гесинг задържа вратата пред Джордж Фонсека и след това тромаво се заклати след него. Сам Хейгън тежко се отпусна на стола си в съседната стаичка и яростно задърпа възела на вратовръзката си. Двамата детективи, които си водеха бележки, се обърнаха да го погледнат.

Единият го попита дали се чувства добре.

— Добре съм. — Сам изтри чело с опакото на ръката си.

— Сигурен ли си? Не изглеждаш нормално.

— Наистина — намеси се и другият. — Боли ли те нещо? Миналата година получих сърдечен пристъп. Докторът ми изписа хапчета. Не гледай през пръсти на тези неща, Хейгън.

— Не, добре съм. Трябва да глътна малко въздух. Кажете на Джин, че веднага се връщам. — Без да вземе сакото от облегалката на стола си. Сам напусна стаичката и бързо пое по тесния бял коридор към външната врата. Тя извеждаше на паркинга на трето ниво. Вятърът духаше през откритите стени. Някаква кола без обозначения пое надолу по серпантината със свистене на гумите.

Ризата на Сам беше мокра от пот и залепваше на гърба му. Подпрял ръце на ниската бетонна стена, той се загледа на север, без да вижда нищо, освен алената трептяща пелена на собствения си гняв.

Ако беше излязъл през друг изход към партера. Ако беше застанал лице в лице с Джордж Фонсека на улицата…

Стисна ръба на бетонната ограда така, че пръстите го заболяха. Искаше Фонсека! Искаше да размаже главата му на тротоара, да го накара да кърви.

Адвокатът на Фонсека щеше да се обади вероятно след около седмица. Щеше да поиска да поговорят — не непременно за възможните обвинения в убийство срещу клиента му, а за случая на сексуално насилие. Щеше да се ослушва за споразумение. Държавното обвинение беше длъжно да направи някакво предложение. Не за признаване на вината, но някакво добронамерено предложение, за да може да се избегне процесът. Предлагам на шибания ви клиент справедлив процес. Предлагам му максимума от двайсет и пет години. Сам съзнаваше, че е длъжен да се откаже от това дело. Така изискваха правилата. Не е редно прокурорът да има лични мотиви за омраза към обвиняемия.

Въздъхна тежко, сякаш беше тичал по стълбите. Нужно му беше известно време, за да усети, че Джин Рябин стои на няколко крачки зад него.

Подпухналите очи на Рябин бяха насочени към малобройните коли, които бавно се движеха по тясната уличка под тях.

— Отивам да говоря със свидетелите за алибито на Джордж Фонсека. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, имам да върша други неща. Обади се, ако откриеш нещо съществено.

Рябин тръсна цигарата си, вятърът разнесе пепелта.

— Такива като Фонсека никога не издържат дълго. Винаги нещо се случва и вземат неправилни решения. В крайна сметка нещата си идват на мястото.

— Така ли мислиш?

— Предпочитам да е така.

— Боже! — Сам се изсмя: — Все пак понякога е прекалено късно. Някои неща никога не си идват на мястото. Освен ако Фонсека не е застрелял Чарли Съливан. Тогава се получава хубава симетрия. — Сам се отдръпна от стената и продължи: — Но това ме вкарва в голямо затруднение. Трябва ли да го изпратя на електрическия стол или трябва да му връча благодарствен медал?

Рябин извърна към него уморените си очи.

— Не знам.

— И аз не знам, Джин. И вече губя способността да се преструвам, че знам.