Барбара Паркър
Кръвни връзки (18)

17.

От кухнята Мелани не можеше да чуе какво точно си говорят горе в спалнята, само от време на време долавяше по някоя приглушена дума. Валеше дъжд, водата шумолеше във водостоците и трополеше по покрива на терасата.

Наблюдаваше как цифрите на секундарника на микровълновата печка се сменят от тридесет до нула. Вътре имаше парче замразен шоколадов кейк. Миналата седмица сама го беше направила от полуготова смес. После майка й го бе сложила в найлонова торбичка и го беше прибрала във фризера, сега по глазурата имаше следи от гънките.

През целия ден вкъщи бе спокойно, тъй като баща й беше ходил да оглежда мястото на някакво убийство и след това така и не се прибра чак докато стана време да посрещне майка й от летището. Сега навън беше почти тъмно, а двамата подеха разговор. Защо не слезеш долу да погледаш телевизия. Мелани. Ние с майка ти трябва да поговорим. Чудеше се дали не си говорят за развод. Може би не, защото двамата бяха много по-мили един към друг, откакто Матю бе умрял. Може би са си легнали. Добре дошла у дома, скъпа. Толкова ми липсваше. Но и това беше малко вероятно. Не се разбираха чак толкова добре.

От микровълновата фурна се чу писукане — три пъти.

Глазурата беше прекалено сгорещена и се стичаше отстрани. Мелани бързо изяде кейка и пъхна второ парче във фурната. Когато и то стана готово, тя го изгледа замислено.

— Отвратителна си! — каза на глас. — Не го яж! — Грабна солницата и поръси цялата глазура, така че да не се изкушава, а после изхвърли сладкиша в кофата за боклук.

Училището свършваше след две седмици, а тя не беше смъкнала и грам. Този уикенд беше пълен провал. Трябваше да учи за годишните изпити, но вместо това, през цялото време беше слушала записи със слушалки и заключена врата на стаята.

Горе цареше пълна тишина. Някъде в далечината отекна гръмотевица. Скоро щеше да започне дъждовният сезон.

Мелани върна останалото парче кейк във фризера и излезе от кухнята. Изкачи се по застланите стъпала, босите й крака пристъпваха безшумно. Докато минаваше покрай спалнята на родителите си, забави крачка. Отвътре се чуваха гласове.

Баща й говореше за някой си Финли. Създавал неприятности. Нямало да остави този кучи син да му диктува играта. А майка й отвърна, че това била истинската причина да й каже, защото не можел да търпи, ако той самият не владее положението. Но той отвърна, че просто не желае да й причинява мъка. Тя се изсмя: трябвало да помисли за това преди три години.

Мелани се приближи малко по-близо до вратата.

Каква ирония било, че се срещнали отново по този начин, говореше майка й.

— Свидетелка по дело за изнасилване. Какво е правила там? Франк знае ли, че ходи по такива места?

— Правила е снимки. Работи като фотограф на свободна практика, Дина.

— Вярваш си, а? — Майка й се засмя: — Трябва да кажа, че съм изненадана от избора ти. Мислех, че е някоя от адвокатките в кантората ти, някоя, заради която наистина си струва да се разтревожа. Но това е смешно. Мъж на средна възраст се влюбва в русокоса манекенка. Какво… клише!

— Окей, достатъчно говорихме за това…

— Искам да кажа, че когато я мярнах в службата на Франк, ми се видя доста долнопробна.

— Достатъчно!

За момент настъпи тишина, после майка й изрече по-спокойно:

— Още ли си влюбен в нея?

— Не. Престани!

Мелани затвори очи и се отдръпна от вратата, но все още ги чуваше. Баща й казваше, че не желае да обсъжда повече този въпрос. Облегна се на отсрещната стена и сърцето й се сви от мъка.

После той спомена думата адвокат и Мелани застана нащрек. Да наемат адвокат! Сигурно говореха за развод.

Прехапа устни и опря ухо до вратата.

— Няма да го направя, Сам. Франк напълно ме удовлетворява. Имам му доверие… Разбира се, че няма да му кажа. Ако тя иска, да му сподели — това си е тяхна работа.

Мелани чу да се отваря чекмедже, след това вратата на гардероба. Майка й сигурно разопаковаше багажа си.

— Той знаеше… защото аз му казах. — Затръшване на чекмедже. — Защо ли? Защото се чувствах жалка, отчаяна и нещастна и защото той ме помоли да му кажа какво ме измъчва. Исках да разбере. Беше достатъчно голям.

— Това ли бе начинът да ми отмъстиш? Като спечелиш сина ми? Като го настройваш срещу мен?

— Не смей да ме упрекваш! Ти се докара дотам, Сам. Общуването ти с Матю се свеждаше единствено до сръдни и подмятания.

— Това изобщо не е вярно. Не мога да повярвам. Какъв невероятен и съвършен егоизъм!

— Егоизъм! Ти, дето ходеше да чукаш друга жена…

— Млъкни, Дина! Мелани е долу.

— От какво се боиш? Нека да чуе. Може да й се отрази добре, като разбере какъв е баща й. Матю разбра истината. Мисля, че трябва да го обсъдим всички заедно. Мелани!

Думите преминаха във вик, после заглъхнаха. Настъпи минута затишие.

Гласът му прозвуча, сякаш се опитваше да не се разплаче:

— Какво направихме? О, боже! Дина, какво направихме?

Последва умореният смях на майка й:

— Иди да ми донесеш хапчетата и чаша вода. Моля те, Сам! Бих предпочела да не го знам, но след като вече ми каза… — Отново се изсмя: — Вече не ми пука! Наистина. Дай ми две. Тази нощ не искам да сънувам… Искам да заспя и да се пробудя чак след една година. И пак ще е много рано.

Като пристъпваше внимателно с босите си крака. Мелани пое по коридора към своята стая. Не искаше да мисли повече за родителите си. Може би ще се опита да си научи по френски. Беше изостанала по всички предмети. Ще отдели по един час за всеки предмет, после ще послуша един компактдиск и ще си легне.

Вратата на Матювата стая бе открехната. Мелани я побутна с пръст.

На слабата светлина, проникваща през прозореца, видя кутиите от обувки върху леглото, пълни със снимки, а до тях — купчина листове. Майка й беше прегледала всичко, за да го занесе на адвоката.

Седна на пода, обвила коленете си с ръце, и остана известно време разплакана, бършейки лице в тениската си.

Малко по-късно чу да се отваря вратата към спалнята на родителите й, след това баща й слезе надолу. После чу някакво дрънчене — той се упражняваше на задната веранда с щангата си. Мелани затвори очи и се опита да реши какво трябва да чувства. Дали трябва да го мрази или не.

Изправи се и се приближи до прозореца. Продължаваше да вали, в двора вече цареше мрак. Майка й от две-три седмици не бе стъпвала там и всичко беше избуяло.

Матю никога не й беше споменавал за любовната история на баща им. Беше й казал, че всички родители си крещят. Бил чувал родителите на приятелите си да правят много по-лоши неща, така че тя не бивало да се тревожи.

Седна на ръба на леглото и се подпря с лакът на перваза на прозореца.

Една нощ Матю я събуди, като хвърляше камъчета по стъклото. Искаше да я вземе и да я повози на мотора си. Имаше тъмночервен „Харли Дейвидсън“ 1300 кубика. На седалката и на дръжките имаше черни ресни. Беше се измъкнала от къщи и двамата се срещнаха на пресечката.

Той беше висок метър и осемдесет, красив по един особен начин. Имаше гъсти прави вежди, които почти се допираха, остър нос и пълни и червени като на момиче устни. Чупливата му тъмнокафява коса стигаше до раменете и той я връзваше, когато караше мотора. Носеше дънки, ботуши и тениска без ръкави. Имаше широки рамене и стегнати мускули на корема.

Светлините от уличните лампи по магистралата „Макартър“ се плъзгаха по хромираните повърхности, а палмите прелитаха край тях като неясни петна. После отзад запримигваха сини полицейски лампи. Видя как Матю извръща глава, как се усмихва. Извика й: Дръж се! — и тя обви по-здраво ръце около кръста му. Изпищя, когато се стрелнаха напред. Провираха се между колите, свиха зад някакъв ъгъл и успяха да се измъкнат.

Паркира пред ресторант на Оушън Драйв. Хората по масите край тротоара се загледаха в него, когато си свали каската и разпусна косите си. Няколко момичета, които познаваше, дойдоха да го целунат по бузата. Наричаха го Ставрос — името, което използваше като модел. Той прегърна Мелани през раменете и я представи. Не подхвърли: Това е малката ми сестричка, а каза: Това е Мелани. Сестра ми. Беше върховно.

На връщане заобиколиха през моста „Джулия Тътъл“. Черната вода се простираше от двете им страни, гумите ритмично свистяха по металната решетка. Зад тях върховете на облаците вече розовееха, след малко слънцето щеше да изгрее.

Не можа да повярва, когато й казаха, че е мъртъв. Беше загинал, разбивайки мотора си, и на погребението за един безумен миг на нея й се прииска това да се беше случило в онази нощ, когато я взе да я повози.