Барбара Паркър
Кръвни връзки (26)

25.

Предварителното разглеждане на делото срещу Клаус Руфини и Маркус Ламонт беше насрочено за вторник — в осем и трийсет сутринта, зала 4–3. Само половин час по-късно Сам Хейгън трябваше да започне подбор на съдебни заседатели за едно дело за убийство в друго отделение. Помоли колегата си да задържи положението, докато успее да се измъкне. Собственикът на малък автосервиз в Хаялия беше убит, а един от работниците — тежко ранен от въоръжения нападател, който вече бил взел парите от касата. Убил беше ей така, заради някакво хрумване, все едно да загасиш лампата на излизане от стаята.

Пресата обаче се интересуваше повече от случая с изнасилването, в което бяха замесени известни личности. С неразкритите убийства на един от обвиняемите — пласьор на наркотици, и на един от свидетелите — манекен, случаят допълнително се раздухваше. На първия ред беше разположена телевизионна камера, която щеше да предава за три местни и два национални канала, а столовете бяха окупирани от репортери в очакване съдията да влезе в залата.

Сам можеше да се промъкне отзад, но предпочете главния коридор. Както и очакваше, незабавно бе заобиколен от репортери. Направи изявление, нещо, в смисъл че щатът не се притеснява от твърденията на защитата за селективно отношение. Нелепо е да се намеква за антиимиграционен или анти малцинствен заговор. Тези мъже са извършили престъпление и ще бъдат съдени като всеки друг. Имаше въпроси относно убийствата: Заподозрян ли е някой от останалите обвиняеми? Не изключваме никого. Вярно ли е, че Фонсека с поискал имунитет, за да свидетелства в полза на щата? Няма да коментирам.

Сега вече Сам стоеше в очакване началото на процеса и разговаряше с Хуан Казарес, заместник-шеф на отдел „Углавни престъпления“. Казарес беше кубинец, но не попадаше сред почитателите на Еди Мора. Сам го беше поканил да присъства, за да се види лицето му в националните новини. Другите членове от екипа на обвинението също бяха заели местата си на катедрата: Лидия Ернандес и Джо Макгий. Женското присъствие бе необходимо заради пола на жертвата, а Макгий щеше да балансира чернокожия обвиняем.

Точно в противоположната страна на залата Норман Сингълтъри и Джералд Файн се съвещаваха с клиентите си. Маркус Ламонт и Клаус Руфини бяха тук повече заради шоуто, а не защото присъствието им бе задължително. Ламонт се взираше в сключените си в скута ръце или разменяше погледи с жена си, седнала на първия ред. Клаус Руфини, кръстосал крака, се беше привел над облегалката на стола си и нещо шушнеше в ухото на Файн. Някой го беше убедил да облече консервативен син костюм. И двамата адвокати имаха помощници, които седяха зад тях. Тъй като на масата нямаше повече места, помощниците на служебната защита бяха преместили столове близо до масата на съдебния пристав. Около дузина частни адвокати, чиито дела също бяха насрочени за заседанието в осем и половина, стояха прави покрай стените. Отделението на съдебните заседатели беше пълно с обвиняеми, които не бяха успели да платят гаранцията: сбирщина от предимно млади чернокожи или от латиноамерикански произход мъже, някои облечени с безформените сини ризи на областния затвор. Един непрекъснато махаше към камерата, която още не беше включена.

Съдебният пристав призова зрителите, които нямаха места, да напуснат. На последния ред избухна свада. Сам подръпна маншета на ризата си — 8:40. Съдията закъсняваше. Обикновено записаните се извикваха по реда им, но Щатът срещу Руфини и Ламонт щеше да мине най-напред.

Хуан Казарес обърна гръб на репортерите и тихо го попита:

— Прочете ли местните рубрики тази сутрин?

Сам кимна.

— Какво ще правиш?

— Абсолютно нищо. Какво мога да направя?

Беше поискано мнението на Виктория Дюран, шеф на администрацията, за новината, че Еди Мора ще подаде оставка, за да се кандидатира за национален пост. След обичайните стандартни изявления за постиженията му като областен прокурор на Дейд тя изразяваше надежда, че наследникът му, който и да е той, ще отдаде по-голямо значение на борбата срещу уличната престъпност, вместо да превръща процесите в спектакъл за медиите. Намекът за шефа на отдела за тежки престъпления бе очевиден. Докато говореше с Хуан Казарес, Сам успя да запази спокойствие. Час по-рано, след като прочете статията в кабинета си, той захвърли вестника в коша. Ще натрие носа на Бийки, но в подходящ момент.

— Всички да станат! — Залата остана права, докато влезе съдията. Телекамерата се завъртя, за да обхване гледката.

Съдията прочете обвинението. Руфини, след него и Ламонт направиха заявление за оправдателно постановление. Адвокатите им поискаха намаляване на гаранцията, което беше отхвърлено. Джералд Файн направи постъпки да се върне паспортът на Клаус Руфини, което също бе отхвърлено. Сингълтъри внесе оплакване, че щатът отказва достъп до доказателствата, които се намират в полицейската лаборатория на Метро Дейд. Съдията даде гаранции, че щатът ще спази законните процедури, за да осигури достъп на защитата до доказателствата, открити на местопрестъплението. Секретарят обяви датата на процеса: понеделник, 6 август, девет часът.

Предварителното дело приключи десет минути след началото му.

Докато приставът извикваше следващия случай, Руфини и Ламонт, придружени от адвокати и репортери, започнаха да си пробиват път към изхода. Сам за момент остана да поговори с другите прокурори, след това излезе през задната врата. Вече бе казал каквото искаше. Горе го очакваше процес за убийство.

 

 

Заседанието на горния етаж бе прекъснато. Веднага щом Сам влезе в съдебната зала, служебната защита поиска отсрочка за споразумение. Евентуалните съдебни заседатели бяха отпратени обратно долу. Съдията се зае с други дела, докато обвиняемият остана да седи мълчаливо на стола си, а охраната четеше вестник до вратата. Тази зала беше по-малка, с нисък таван и два къси реда за зрителите. Сам и служебният защитник излязоха да говорят отвън. Мъжът скоро беше прехвърлил трийсетте, имаше уморен вид, а косата му се нуждаеше от подстригване.

— Подсъдимият ще приеме доживотна присъда.

Сам се опря на стената.

— Не е достатъчно. Искам две доживотни присъди без право на предварително освобождаване.

— Та той е само на деветнайсет, да му се не види! Нали четохте психологичното заключение за това дете. Сексуално насилие. Малтретиране. Има коефициент на интелигентност само осемдесет.

— Освен това детето — тази отрепка, която понастоящем е твой клиент — има досие от цели шест страници. Миналата година е прострелял шестнайсетгодишно хлапе в гърба и получил някакви си идиотски шейсет дни за злоупотреба с оръжие, защото жертвата не искала да свидетелства. Сега имаме един мъртъв и един, който едва е оцелял. Вече казах: две доживотни присъди. Без право на предварително освобождаване.

— Никога няма да успеете да получите смъртна присъда по този случай.

— Да вървим тогава на процес.

Никой от двамата не помръдна. Накрая защитникът каза:

— Знам защо така сте го заръфали. Ще се кандидатирате за областен прокурор. Това е политика, всичко е политика.

Сам го изгледа.

— Споразумение ли обсъждаме или не? Готов съм за избор на съдебни заседатели.

Служебният защитник кимна унило.

 

 

Ако в момента Сам Хейгън още стоеше пред трибуната на евентуалните съдебни заседатели в малката зала на петия етаж на съда, никога нямаше да види Дейл Финли, следователя към Областната прокуратура, който се качи заедно с Иделфонсо Гарсия в един от асансьорите. Сам прекоси улицата, за да се върне обратно в канцеларията си. Мина през детектора за метал, след това сви край ъгъла към фоайето с асансьорите и най-напред забеляза ниско подстриганата бяла коса на Финли, а после Гарсия с неговото загоряло от слънце лице. Финли се поколеба за секунда, забелязвайки Сам точно в мига, в който вратите се затваряха.

— Какво беше това, по дяволите? — Сам вдигна поглед към примигващите цифри. Асансьорът спря на втория, третия, четвъртия и накрая на петия етаж. Навярно Дейл Финли не желаеше Сам да разбере къде води брата на Адела Рамос. Изчака още минута, за да види кой ще слезе, после взе друг асансьор и натисна за четвъртия етаж.

Кабинетът на шефа на администрацията се намираше в близост до този на Еди Мора. Самият областен прокурор беше отлетял за Мичиган за среща с хората на сенатора Къркмън. Сам беше видял снимка в „Маями Херълд“ тази сутрин. Еди и жена му Амалия се усмихваха от верандата на провинциалната си къща.

Сам застана до бюрото на секретарката на Бийки. Ръцете на младата жена останаха неподвижни над клавиатурата. Секунда по-късно тя вдигна очи.

— Бихте ли съобщили на мис Дюран, че съм тук, или да вляза направо?

Жената леко пребледня, което му подсказа, че е открил местонахождението на Дейл Финли.

Финли бе придружил Гарсия до кабинета на Вики Дюран, но си бе тръгнал, оставяйки го на един от столовете срещу бюрото й.

— Как сте, господин Гарсия? — кимна му Сам. — Мога ли да ви видя отвън, госпожице Дюран?

Тя тъкмо затваряше телефона. Изглежда, секретарката й се беше обадила. Иделфонсо Гарсия, чиито едри ръце лежаха на коленете му, кимна в отговор на поздрава на Сам. На лицето му не се четеше вина. Идеята не е била негова.

— О! Господин Хейгън, казаха ми, че в момента сте на процес.

— Мис Дюран? Да поговорим отвън, ако обичате.

Очевидно предпочете да не спорят в кабинета й. Въведе го в една от съвещателните зали.

— Това е нечувано! Какво смяташ, че правиш? — Гъстите й тъмни коси сякаш настръхнаха.

Сам се приближи към нея.

— Вуйчото на жертвата в един от моите случаи за убийство се намира в кабинета ти и искам да знам защо.

— Дошъл беше да се види с теб, но ти беше в съда и аз се съгласих да разговарям с него.

— Това е лъжа. Накарала си Дейл Финли да го доведе.

Вики разпери помирително ръце.

— Проявявам интерес към близките на убитото момче. Човекът, който го е убил, беше оправдан и ако тази институция има някаква вина за изхода на делото, исках да се уверя, че…

Сам удари с юмрук по заседателната маса и тя трепна.

— И какво му каза? Че лично ще преразгледаш делото на Луис Балмаседа? Че ще се погрижиш този път непременно да го осъдят, а, Бийки?

— Аз не мога да ги зарежа като теб, Сам. Не аз унижих господин Гарсия, като го използвам за нагледен урок на двама начинаещи прокурори. — Кафявите й очи бяха станали почти черни от разширените й зеници. — Знаеш, че Луис Балмаседа е заплашвал Адела Рамос.

— Какво още можем да направим, по дяволите, което не сме сторили? Да го арестуваме? Казах им да отидат в полицията. Ходили ли са?

— Да. И нищо не е станало.

— Тогава да вземем въже и да го обесим.

— Няма да слушам глупостите ти! — Тя се извърна към вратата.

— Мили боже! — Сам се облегна на ръцете си. — Нека ти кажа нещо, Вики. Нарушаваш правилата. Толкова очевидно ги нарушаваш, че умът ми не го побира. А аз си мислех, че не си постъпила добре, като си се раздрънкала пред „Маями Херълд“. — Отдръпна се от масата и продължи: — Сега ще се върнем в кабинета ти и заедно ще поговорим с Иделфонсо Гарсия. Не знам какви думи ще подбереш, но ще се държиш любезно. Кажи му да направи оплакване в полицията. Кажи му, че аз ще заведа дело.

— Казах му! Познавам законите! — Тялото й се напрегна. — Не си ти, който ще ми даваш нареждания.

Когато тръгна към вратата, Сам я спря с ръка.

— Изплашила си се, че Еди няма да те вземе със себе си, когато тръгне за Вашингтон, нали? Жена му ще нададе вой. Затова искаш да получиш работата му. И искаш да се изложа, преди губернаторът да назначи временен областен прокурор.

— Махни се от пътя ми! — Гласът й приличаше на тихо ръмжене. Беше толкова близо до нея, че можеше да забележи белезите от шарка по лицето й под дебелия слой пудра и да усети мириса на тежкия й парфюм.

— Тук има някакво недоразумение, Бийки. Не искам да отворя вестниците и да прочета мнението ти за оправдаването на Луис Балмаседа. Еди ще изпадне в много неудобно положение, че е позволил на шефа на администрацията си да се намесва в области, които не й влизат в работата, и ще бъде принуден да те изрита. Или да те изпрати да се занимаваш с дела на трафиканти в Либърти Сити. Но нямам намерение да занимавам Еди с това, освен ако не бъда принуден.

Устните й нервно потрепнаха.

— Какво толкова те тревожи, Сам? Че казвам истината за Балмаседа? Не е подходено правилно към случая. Ти се провали. А сега и делото за сексуалното насилие ти се изплъзва. Главният свидетел е мъртъв, а останалите са изплашени. — Усмихна се. — Ще пожертваш ли госпожица Дорн, като я изправиш на свидетелското място? Съмнявам се, че прехвалената ти праволинейност ще стигне чак дотам. Ще загубиш и мисля, че вече сам го разбираш.

С огромно усилие се въздържа да не блъсне Бийки Дюран в стената. После бавно си пое дъх. Яката на ризата се врязваше във врата му.

— Отвори! — Тя посочи вратата. — Господин Гарсия чака.

 

 

Срещите с Франк Толин се бяха превърнали за Дина в необходимост като дишането, като молитвата. Кабинетът му създаваше такова усещане за спокойствие: далечно иззвъняване на телефон, глухи гласове по коридора, приглушеното улично движение десет етажа по-долу. Слънчевата светлина падаше като божия благословия по чистите бели стени. Блестеше по лакираните дървени повърхности и рафтовете с юридически книги с изписани със златни букви заглавия. Понякога Дина сядаше на единия край на канапето, а Франк на другия. И двамата с чаша кафе в ръка. Но по-често те заемаха традиционните места от двете страни на бюрото: адвокат и клиент.

Прозорците на кабинета гледаха на изток — към Атлантическия океан. Докато слушаше как Дина говори. Франк поглеждаше навън. Обикновено се подпираше на лакът, поглаждайки с пръсти тясното си лице, или пък се облягаше назад с кръстосани върху единия край на бюрото крака. Тя бе направила бележка за следите, които подметките му оставят върху дървото, но той й бе отвърнал да не се тревожи. С препарата за полиране лесно ги отстранявал. Имаше много ботуши, беше преброила вече седем чифта.

Дина винаги се обаждаше, преди да дойде. Понякога оставаше десет минути, понякога часове. Беше като ритуал: след влизането в кабинета тя се интересуваше от напредването на делото за съзнателно причинена смърт — Самюъл Дж. Хейгън и Констандина П. Хейгън срещу заведението „Чичо Анди“ и др. Въпрос на Дина: Как се развиват нещата по делото? Отговор на Франк: Все още сме на етапа на разследването. После я канеше да седне; позвъняваше на секретарката си да донесе чай или кафе. Отначало Дина се притеснявате за хонорара, тъй като авансът отдавна се беше изчерпал. Франк каза, че нямало значение: когато получат обезщетение по делото, ще се разплатят.

След отпадането на този проблем тя говореше, а той слушаше. Сякаш някакви клапани бяха затваряли гърлото й от месеци — думите излизаха отначало неуверено, после забързано — като буен поток. Този поток я повличаше, поглъщаше я, след това я изхвърляше на повърхността, подмяташе я в неудържим порой от слова.

Говореше за Матю. За живота му. За несправедливата му смърт. Матю. Един неспирен поток, истински водопад! Езикът и устните й се движеха, думите й изпълваха стаята, докато накрая имаше чувството, че прозорците ще се пръснат от налягането. Мълвеше всичко, което бе искала да каже на Сам, който не бе пожелал да я чуе. Припомнени сцени, въображаеми, които я бяха вбесявали или карали да плаче. Главозамайващи водовъртежи от гняв, предателство и отчаяние.

Франк я слушаше да говори за загуба, смърт, любов и измяна, за философски и всекидневни неща. Обсъждаха справедливостта, насилието, упадъка и самотата в големите градове. Говореха за своя живот. За работата на Дина, която сега не означаваше вече нищо за нея. Франк го разбираше; самият той едва успяваше да се насили да идва в офиса. Някак си се бе изтървала за връзката на Сам, но Франк отвърна, че знае и тя не бива да се притеснява. „За мен това също вече е без значение“, беше казала Дина. Двамата разговаряха за бремето да знаеш и за болката от истината.

Сам също бе обсъждан в тези многобройни разговори. Неговата амбиция, която го разяждаше отвътре. Вече не беше монолитен. Тя виждаше пукнатините като в гранитен блок върху подвижни пясъци. Бяха говорили за Мелани, за двете момчета на Франк, за блаженото невежество на децата. Дина разказа на Франк как Матю бе извадил кръста на Богоявление и как Севасти Пондакос, едва шестнайсетгодишна, бе убила със секира турски войник. Как самата тя, Констандина Пондакос, щяла да се върне в Тарпън Спрингс, преди да умре. И че няма да се страхува, ако умре още утре. Така отново ще бъде с Матю, който е намерил покой. Каза на Франк, че не е важно как или къде умираме, а какво правим в онези последни часове, когато животът ни е подложен на преценка. Колко сме заслепени, докато сме млади. Колкото повече човек се доближава до окончателния мрак, толкова по-ярка става светлината пред него.

Какви разговори само водим, Франк!

Радостта от тях, удоволствието от движението на устните, езика и ръцете. Едно облекчение, освобождаване, разголване, една първична спонтанност. Истински рай! Ако такава дума като щастие все още имаше някакъв смисъл, тя вече знаеше какво означава.

След това забеляза, че Франк я гледа втренчено.

Докосна косата си, попита защо я гледа по този начин.

Той толкова забави отговора си, та тя помисли, че се е вцепенил, парализирал или дори умрял с отворени очи, най-после проговори:

— Извинявай. Просто едва сега започвам да те разбирам, Дина.

После забеляза прозорците. Колко са притъмнели! Небето бе придобило странен мъждив зеленикав оттенък. Дина се приближи и погледна навън. От запад бързо се приближаваше огромна черна маса — лятна буря, която носеше със себе си плътна пелена от дъжд. Светкавици раздираха купестите облаци и те проблясваха и потрепваха. Някога баща й казваше, че това означава, че боговете и богините се карат и запрашат гръмотевици едни срещу други. Дина винаги се чудеше какво ли е да си там, сред тъмните облаци, да бъдеш понесен нагоре по дългата спирала с протегнати ръце и развято зад гърба наметало.

Обърна се към Франк и му се извини, че е отнела твърде много от времето му. Няма никакъв смисъл да настоява за делото. Нито пък за тези посещения. Трябва да се прибере, преди да завали.

— Ще вали ли? — Той се приближи озадачен до прозореца. — Небето е ясно, Дина.

Тя опря пръсти в стъклото, усети тътена на гръмотевиците и каза, че ще вали, не вижда ли светкавиците?

Той се взря продължително в нея, после хвана ръцете й и ги доближи до устните си. Мустаците му погъделичкаха кожата й. Отдръпна се, но той бързо я улови.

— Не си тръгвай. Дина. Трябва да говоря с някого, на когото имам доверие. Изпитвам такава нужда. Не можеш ли да останеш още малко?

Накрая отвърна, че ще остане. Отведе я до креслото и се обади на секретарката да им донесе чай.

Разговаряха, докато бурята връхлиташе над града. Светкавиците проблеснаха и замряха, после отново се пробудиха и дъждът плисна в прозорците.