Барбара Паркър
Кръвни връзки (25)

24.

Откриването на изложбата на Катлин никак не вървеше зле, макар че вече бе юни, доста след края на сезона в Маями Бийч. По този случай Катлин си позволи още една чаша шампанско. Фотографиите й, закачени по високите бели стени, изглеждаха превъзходно. Пет-шест вече бяха продадени.

Собственичката на галерията — Пауладе Марко, беше обезпечила обичайните за такива случаи вино, сирене и бисквитки. Катлин бе изтеглила цялата си налична сума по кредитната карта, за да осигури и шампанско. Носеше свободен панталон и ръчно рисувано сако, с които имаше подобаваш артистичен вид. На Южния бряг имиджът бе всичко.

В момента тъкмо даваше интервю на един нещатен журналист от списание „Оушън Драйв“. Той се интересуваше как един бивш модел може да прекрачи в света на художествената фотография. След това я попита с кои други манекени е работила. И не е ли чудесно, че Брега започва да придобива част от културната атмосфера на Ню Йорк? Да, отговори Катлин, чула за откриването на нов ресторант на Колинс, където всички сервитьори били травестити. Напълно достойно за Ийст Вилидж, нали? После я запита дали ще има и други изложби това лято. Тя го информира, че ще покаже свои неща в Сохо — в една галерия на Мълбери стрийт. Излъга и журналистът вероятно много добре го знаеше, но въпреки това старателно си записа. Разбира се, преди края на лятото трябва да е направила изложба някъде. Репортерът носеше фотоапарат и помоли да я снима.

Отпивайки от шампанското си, Катлин отправи поглед покрай него към входа. Една млада двойка тъкмо си тръгваше, но в същия момент влязоха трима мъже. Тя се усети и изруга: Идиотка, под носа си. Добре съзнаваше какво прави вече за стотен път тази вечер: очакваше Сам Хейгън. Макар че това бе последното място, където той би се появил.

— Катлин, възхитена съм от снимките ти! — Една агентка на модели, която познаваше от години, я прегърна непохватно. Беше друсана или пияна, вероятно и двете. — Но аз си знаех, че имаш талант. Не съм ли го казвала? А?

— Благодаря — каза Катлин. — Продават се. — За много по-малко, отколкото си дала за тези грозни обувки, добави наум.

Жената сграбчи репортера за рамото.

— Брайън! Божичко, някой ми каза, че си заминал за Ел Ей.

Катлин се измъкна и едва не връхлетя върху Рафаел Сото. Той разговаряше на испански с много красив трийсетина годишен мъж. Катлин пое цигарата от ръката на Рафаел и всмукна дълбоко.

— Много ти благодаря, Рафаел — изпусна дима тя.

Той взе цигарата си обратно.

— Само толкова ти се полага. Катлин, това е Хулио. Хулио, esta loca es mi amiga preciosa^[1] Катлин.

— Здравейте — поздрави я той. Имаше тъмни очи като Рафаел и безупречни зъби.

— Здравейте. Доброволно ли дойдохте или трябваше Рафаел да ви домъкне насила?

— Моля?

Рафаел бързо преведе думите й, сетне се обърна към нея:

— Хулио току-що пристига от Парагвай. Не говори английски и аз го развеждам из града.

— Готин е. Мога ли вече да те поздравя?

— Още не, но имай готовност. — Зад очилата с червени рамки погледът на Рафаел се насочи към противоположния край на галерията. — О, господи! Бившият ти току-що влезе.

Катлин се обърна — Франк Толин я гледаше. Тя се усмихна. После той взе един проспект и се приближи към първата група фотоси, сякаш наистина бе дошъл, за да ги разгледа.

— Накарай да го изхвърлят — предложи Рафаел.

Катлин се обърна с гръб към Толин.

— Ако не му говоря, сам ще си тръгне.

Рафаел продължи да бъбри, но Катлин не го чуваше. Присъствието на Франк в помещението я смущаваше. През изминалите десет дни той беше оставил толкова разкаяни послания на телефонния й секретар, че тя бе престанала да ги брои след петдесетото. Беше й изпращал и цветя. Отказваше доставките, но те продължаваха да пристигат. Преди два дни беше намерила цялото оборудване, което Франк бе прибрал от студиото й, старателно подредено пред входната й врата. Продаде всичко, за да плати някои сметки. Събираше си багажа и се обаждаше на стари познати в Ню Йорк, защото само след две седмици заминаваше.

— Здравей, Катлин!

Насреща й с протегнати ръце приближаваше високо тъмнокосо момиче с къса бяла рокля. Ако не беше забелязала и Томи Ченг, Катлин нямаше да я познае. Али Дънкан!

Притисна я към себе си.

— Какво правиш тук?

В деня след убийството на Джордж Фонсека, Али се беше върнала да живее при майка си. Беше казала на Катлин, че Сам Хейгън практически я е заставил да го направи.

— Томи дойде чак до Брауърд, за да ме доведе за тази вечер — потупа го по гърдите тя. — Не е ли ужасно мил?

Томи се изчерви. Дългата му черна коса бе завързана назад с кожена лента с мъниста. Катлин за първи път го виждаше с нов панталон и риза.

Али й се усмихна през тъмните си очила.

— Не се боя да дойда на Южния бряг. Ами всички тези хора наоколо? Нищо няма да ми се случи. Трябваше да видя изложбата ти, Катлин. Толкова е добра! — Черната клинообразно подстригана перука беше по-къса отзад и по-дълга отпред, а върху челото й падаше гъст бретон. Минироклята без ръкави едва покриваше съблазнителното й задниче и високия й бюст. Али махна към застланата с ленена покривка маса в задната част на галерията и кокетно нацупи яркочервените си устни, покрити с гланц. — Върви да ми донесеш малко шампанско, Томи. Моля те! — След като той се отправи нататък, тя добави по-тихо: — Много е сладък наистина, но не можеш да си представиш колко е ревнив.

С каква лекота го командва, помисли си Катлин. И с каква готовност той й се подчинява. Накрая единият от тях ще страда, когато историята приключи, и, изглежда, това нямаше да е Али Дънкан.

Катлин огледа галерията. Франк Толин се беше преместил до групата фотоси на манекени по време на някакво ревю и се преструваше, че ги разглежда. Бе пъхнал ръце в джобовете и се правеше на случаен посетител. Беше си облякъл двуредното сако от Армани, което му бе взела миналата година от Ню Йорк. Очите му се извърнаха и я пронизаха.

Тя бързо насочи поглед обратно към Али.

— Работиш ли?

— Добре се справям. Имах представяне във Форт Лодърдейл. Там май никой не е чувал за мен, така че всичко е спокойно. Но майка ми направо ме побърква. — Али извади цигарите от малката си чантичка и потърси запалка. — Още не мога да се съвзема от шока за Джордж.

— Доста странна реакция — вметна Катлин.

Али запали цигарата и сините й очи за момент се стрелнаха над рамките на очилата, за да се убеди, че Томи още не се връща.

— Не исках Джордж да умира. Опитвах се да обясня на господин Хейгън, че не Джордж беше най-виновният, но той не искаше да ме разбере. Все едно си знаеше: Спокойно, мис Дънкан, какво ви е известно? — Тя дръпна бавно от цигарата. — Божичко, не мога да издържам повече на този живот. Защо трябва да се подлагам на такива изпитания, Катлин — заради тайфа ченгета и адвокати, които само искат да ме използват? Така де, да прогонят Клаус Руфини от Южния бряг. А в неделя по телевизията показаха интервю с господин Хейгън, гледа ли го? Аз съм най-нашумелият му случай, така каза репортерът. И продължи: „Ще се кандидатирате ли за областен прокурор, господин Хейгън?“ Ха! Мики Маус мишка ли е?

— Али, няма да ти позволят да се откажеш.

— Знам. Казах, че ми е писнало от тази история, а той ме погледна с онзи свой ужасно сериозен поглед и отвърна, че нямало значение. Случаят вече не бил мой, той принадлежал на щата Флорида. — Нададе сподавен стон през стиснати зъби: — Исках да натрия носа на Джордж, а сега не мога. Ох, майната му! Майната му! Защо трябваше да го застрелят? Не е честно. — Устните й потрепериха. — Не исках да умре.

Франк се беше преместил по-наблизо и вече не се преструваше, че разглежда снимките. Стоеше мълчаливо и я гледаше.

Катлин хвана Али за ръка и бавно я поведе покрай групичка от постоянното присъствие, които усърдно дъвчеха ордьоври. Откри едно местенце край прозорците, откъдето се виждаше страничната уличка.

— Постъпи правилно, Али. Държа се толкова смело.

— Смело! Да бе! По-точно глупаво. Трябваше да отида на срещата с Тереза Руфини, когато ме покани — изсмя се Али. — Сега тя вече не е в страната и е много късно, а аз работя за „Кеймарт“.

Томи пристигна с шампанското и още една чаша за Катлин, която тя пое, но без да отпие. Ръцете й леко трепереха. Усещаше как Франк я наблюдава иззад гърба й. Изчакваше, докато остане сама. Сега беше почти девет часът и посетителите в галерията започваха да се разотиват.

Когато един неин приятел — графѝк — поведе разговор, Томи и Али и се отдалечиха, хванати за ръка, за да разгледат фотосите. Графѝкът притежаваше собствена дизайнерска фирма в Маями. Двамата влязоха в приятелски спор за дигиталните видеокамери и манипулирането на образността. Налагаше се Катлин — като пълна глупачка — да го моли да повтаря думите си. Не успяваше да се съсредоточи.

И после Франк се озова до нея. Беше купил нещо, което бе напъхано в голяма тъмночервена найлонова торбичка с името на галерията, изписано в златисто.

— Извинете, че ви прекъсвам — заговори той. — Исках да кажа на мис Дорн колко съм възхитен от творбите й. Току-що закупих серията нощни снимки на Линкълн роуд.

Катлин остана за момент загледана в пода, стиснала устни, след това отметна косата от лицето си и погледна Франк право в очите. Не желаеше точно той да купува снимките й. Не искаше те да висят по стените на всекидневната му.

— Благодаря — отправи му тя престорена усмивка. — А сега би ли ни извинил? Тъкмо обсъждахме нещо.

Той я докосна по рамото и тя едва се сдържа да не се отдръпне.

— Мога ли да поговоря за момент с мис Дорн насаме?

— Разбира се. — Художникът се усмихна смутено.

— Не, никой не може да дойде просто ей така и да ни прекъсва — каза Катлин и улови ръката на художника.

— Няма нищо. Не смятам, че…

— Трябва да ни извините — каза Франк с лека усмивка. — От осем години сме заедно, но миналата седмица се скарахме.

— Как може да идваш тук? — Катлин рязко се извърна към него.

— Знаеш защо: трябваше да те видя. Не отговаряш на обажданията ми, не искаш да разговаряш с мен. — След това се обърна към другия мъж: — Съжалявам, но направо ще откача заради тази жена.

— Остави ме на мира, по дяволите! — просъска Катлин. — Как да ти го кажа по-ясно?

Франк се отдръпна, сякаш го бе заплюла.

— По-спокойно, Катлин — измънка смутено художникът.

— Ти стой настрана! Нямаш представа за какво става дума.

Двамата с Франк се спогледаха — мъжка солидарност. Графѝкът леко изпъшка и се отдалечи.

Франк я стисна за лакътя.

— Какво искаш от мен? Кажи какво да направя и ще го направя! Думите може да не означават нищо за теб, но в момента те са всичко, с което разполагам. Обичам те от цялата си душа и сърце, Кати! Не мога да спя. Не мога да ям. Опитвам се да работя, но единствената мисъл в главата ми е за теб. Моля те, разбрах урока. Не съм пил капчица, откакто си тръгна. Никакви наркотици, нищо. Напълно чист съм, кълна, се! Не вярваш ли в изкуплението на греховете? Хората се променят. Сега, след като вече се научихме на толкова неща, защо да проваляме всичко?

— Глупости! Как само умееш да убеждаваш. — Катлин се засмя: — Клиентите, свидетелите, съдебните заседатели, мен. Но вече не! Като ми говориш сега, единственото, което виждам, е, че си отваряш устата.

— О, я се погледни, скъпа! Продаде няколко снимки, името ти се появи във вестниците и забрави какво е да си сама. Ще се върнеш. — Пръстите му се стегнаха около ръката й. — Винаги се връщаш.

Томи Ченг беше застанал до тях, без да разбира какво става.

— Всичко наред ли е, Катлин?

— Не.

Франк демонстративно пусна ръката й и леко отстъпи назад. Усмихна се, а бръчките на лицето му приличаха на следи от удари със сабя — дълбоки и остри.

— Още веднъж се извинявам. — Закопча сакото си, после се обърна усмихнат към Томи Ченг: — Ще ви дам един съвет, млади момко. Внимавайте с Катлин. Последният на вашата възраст не се измъкна жив.

Рязко им обърна гръб и напусна галерията, стискайки торбичката със снимки под мишница.

— За какво беше това? Какво искаше да каже? — запита Томи.

— Нищо, той е мръсник.

— Дойдох да те попитам желаеш ли да дойдеш с мен и Али. Събрали сме се цяла група. И Рафаел идва с нас. — Томи я потупа приятелски. — Тази вечер е твоя. Да празнуваме!

Лицето на Томи излъчваше искреност и наивност.

— Разбира се. — Катлин се усмихна. — С удоволствие ще дойда.

С все още разтреперани нозе, тя отиде да благодари на собственичката за изложбата. Добре разбираше, че под гнева й бе зейнала шеметната пропаст на страха. Може би не е права, между тях всичко можеше да е по-различно. Тя се беше променила към добро, защо и той да не може? Но току-що бе прогонила мъжа, който я бе спасил от самоунищожение, а след това я изтърпя цели осем години. Тази изложба беше жалка. Само дузина продадени снимки, шест, от които на Франк.

Катлин погледна към вратата. През стъклото забеляза неясния силует на Франк, който се отдалечаваше по Линкълн роуд.

 

 

Детектив Рябин забави крачка, докато преминаваше под ръка с жена си покрай галерията „Де Марко“.

— Тук ли излага снимките си госпожица Дорн? — запита Ана.

Той погледна през витрината.

— Така ми се струва. Да.

— Ако искаш, да влезем — предложи Ана.

— Не, нека повървим. — Стомахът му бе пълен след вечерята в италианския ресторант, главата му бе приятно замаяна от бутилката превъзходно вино, която бяха изпили двамата. — Идеална вечер да повървим пеша, Ана. Още две-три пресечки. Но ако си уморена, ще се връщаме.

— Изобщо не съм — отвърна нежно тя. — Не се тревожи. Женя.

Ана беше на петдесет и три и имаше проблеми със сърцето, затова той се боеше, че ще я надживее.

Различни мелодии долитаха и отново заглъхваха с лекия бриз. По пешеходната зона се бяха разположили музиканти. Точно сега двамата минаваха покрай китарист, свирещ испански мелодии, седнал на малко столче пред един вегетариански ресторант, а в края на пресечката млада цигуларка в официално вечерно облекло изпълняваше Бетховен. Още по-нататък някаква група с ударни инструменти правеше серенада на седналите да вечерят в градинката на ресторант на светлината на свещи.

Рябин дълбоко вдишваше влажния, напоен с мирис на сол въздух. Какво прекрасно място! Откакто — сякаш преди цяла вечност — бяха пристигнали тук от Одеса, той видя как с течение на времето Маями Бийч се променяше от западнало и занемарено в лъскаво и пълно с живот място. Атмосферата в него бе прекалено повърхностна и емоционална, разбира се, но градът бе млад, а на младостта трябва да се прощават много неща.

Тук човек трябва също така да е подготвен за всевъзможни престъпници и мошеници, които проникваха навсякъде, дори и на тази изискана улица. Рябин носеше пистолета под сакото си. Лек, но смъртоносен, той му бе подарък за рождения ден от Ана преди няколко години. Така ще можеш да хванеш много повече престъпници, беше му казала тя, целувайки го. Сега съпругът й бе останал единственият, на когото да дарява обичта си. Двамата им сина се бяха преместили: единият в Израел, другият в Калифорния. Внуците бяха далече. Майка й и сестра й бяха мъртви. След убийството на майка й Ана не задаваше никакви въпроси на полицията. Като еврейка от Съветския съюз, тя не очакваше нищо. Когато откриха убиеца мъртъв, само кимна. Смъртта на сестра й Ривка обаче все още измъчваше мислите й, но смяташе, че и това ще си дойде на мястото някой ден. Рябин вече не беше толкова сигурен. Тогава той искаше да арестува пияниците и скитниците, които вероятно бяха подпалили сградата, но началникът му го предупреди да спазва законната процедура.

През цялото време Рябин не можеше да разбере нежеланието на американците да предприемат решителни мерки срещу престъпниците. Такава наивна и оптимистична нация, която вярва, че в същината си човешката природа винаги е добра. И винаги оставаха изненадани, когато някой от техните събратя проявеше жестокост. Какво става с този свят? питаха се те при съобщението за поредния бомбен атентат, масово убийство или грабеж. Сякаш светът някога е бил друг. Това, че разумни и интелигентни хора се оставяха по такъв начин да им връзват ръцете — с всевъзможните разпоредби и процедури, — просто го изумяваше. Процеси, които се точеха месеци наред. Обръщането на закона наопаки чрез извъртания и хитрости. Освобождаването на виновните от объркани и раздвоени съдебни заседатели. Двамата със Сам Хейгън много пъти бяха спорили по тези въпроси, но никога не успяха да постигнат съгласие. Сам прекалено лесно се доверяваше на институциите, сякаш те можеха да бъдат по-умни от несъвършените мъже и жени, които ги ръководеха. Рябин се бе опитвал да се противопоставя с призиви към здравия разум. По-цивилизовани ли ставаме с всички тези разпоредби и закони? Не, дори напротив — с всеки нов закон ставаме по-уязвими.

Рябин се закова на място.

— Какво има, Женя?

Той поведе Ана към една витрина под черен навес.

— Никога не сме влизали в този магазин, нали? Да хвърлим едно око.

Тя учудено прочете името, написано с нащърбени златни букви върху стъклото.

— „Отеро“? Не мисля, че е в мой стил. — Ана имаше стегната закръглена фигура, като на гугутка. Тънките като върлини манекени на витрината, облечени в кожени дрехи, се взираха арогантно насреща й. Тя се разсмя: — О, определено не е в моя стил!

— Трябва да говоря със собственичката, Ана — каза той. — Обикновено е тук в петък вечерта.

— На работа ли си сега, Женя?

— Само за няколко минутки — усмихна се виновно Рябин. — Нямаш нищо против, нали?

Ана вдигна очи към небето. Той отвори вратата и двамата влязоха вътре.

 

 

Наближаваше два, когато Томи Ченг докара Катлин пред жилището й. Тя се измъкна през вратата на джипа, после се наведе през отворения прозорец, за да стисне неговата и на Али ръце. Чувстваше се натежала от многото изпито вино и късния час.

— Внимавайте, дечица — каза им тя. Но те не отиваха много далеч. Томи имаше някакъв приятел с достатъчно стаи в апартамента си, за да побере още двама души.

Казаха й да върви, а те ще изчакат, докато отключи входната врата. Чуваше се тихото бръмчене на двигателя в заспалата уличка, а фаровете прорязваха мрака. Бе преваляло, влагата бе плътна. Катлин се спъна в един от алуминиевите столове на верандата, изправи го и отключи вратата. Докато отваряше, им помаха за довиждане и джипът сви зад ъгъла.

От тавана на коридора висяха лампи от релефно стъкло с форма на лале, стените бяха боядисани в бледожълто, а подът — застлан с теракота. Имаше стълби и в двата му края. През прозорците с щори на етажните площадки, които стояха отворени, за да пропускат вечерния бриз, долиташе слаб шум от движението по Вашингтон авеню.

Катлин тихо притвори входната врата, която се затваряше автоматично. Харолд Пърлстейн спеше в доста странни часове от денонощието. Когато беше буден, лекичко открехваше вратата на апартамента си, за да види кой се прибира по това време. В настъпилата за момент тишина тя долови някакъв шум отгоре. Леко раздвижване, тихи стъпки. Но не в някой от апартаментите. Катлин вдигна поглед към стълбата.

В тази сграда никога нищо не се е случвало, напомни си тя. Няколко кражби, но само от хора, които се познаваха и имаха ключове от жилищата си. Никакви нападения, изнасилвания или убийства. Но нервите й бяха напрегнати, слухът й долавяше и най-слабия звук.

Изу обувките си и тръгна безшумно към задното стълбище с намерение да се качи по него. Преди да успее да стигне, чу шум по стълбите в предната част. Притисна се до стената и лекичко надзърна към горния коридор. Франк Толин тъкмо завиваше на площадката, за да слезе долу. Отдръпна глава, сърцето й биеше до пръсване. Изкачи още две стъпала, за да се скрие от полезрението му. Той знаеше, че е там, сигурно бе видял как Томи я остави. Имаше ключ от сградата, но не и от апартамента й: беше сменила ключалката.

Насили се да успокои дишането си. Наоколо имаше хора, ако извика, някой все ще излезе да види какво става.

Приклекна, за да погледне на долния етаж, и видя чифт каубойски ботуши, които слизаха по стъпалата от другата страна. Бързо се изкачи по-нагоре. Коридорът на първия етаж беше пуст. Ако сега той се върнеше, щеше да я види съвсем ясно на светлината от лампите. Чу стъпки, след това отваряне на входната врата. Катлин изчака няколко минути. Накрая притича към апартамента си в предната част на сградата, като ровеше в чантата за ключовете.

Вече превърташе ключа, когато забеляза какво има на постилката пред вратата. Хартиена купчинка от съвсем дребни късчета. Бяха й нужни няколко секунди, за да разбере какво е това. Снимките й. Хартия за почти четиристотин долара, накъсана на конфети.

Отвори вратата и отвътре надникна котката й. Тя я избута и бързо заключи след себе си.

— Здравей, сладката ми. Радваш ли се, че ме виждаш? — Изведнъж се разплака, пусна чантата и обувките си, вдигна котката и я притисна силно към себе си, докато тя не се измъкна от ръцете й.

Телефонът на бюрото й иззвъня. Телефонният секретар щеше да се включи след второто позвъняване, но Катлин бързо грабна слушалката.

— Мислиш, че е много забавно, а?

— Сама ли си? — Франк вероятно седеше в колата и наблюдаваше прозорците й.

— Не, при мен има четири ченгета. Чуй ме добре, Франк. Престани да се обаждаш! Няма да говоря с теб. Свършено е! Имай малко достойнство, за бога! Ставаш смешен.

— Видях те как се върна с онова китайче. Тръгна си от галерията в единайсет и четиридесет и пет. Какво си правила повече от пет часа?

— Изобщо не ти влиза в работата. Окей? Не се обаждай повече! Не идвай тук, не ми пиши, не…

— Чука ли се с китайчето тая вечер, Кати?

— Не искам повече да говориш с мен. Ако засека телефонно обаждане, ако видя физиономията ти или някакви следи, че си се навъртал около жилището ми, ще отида в полицията, за да подам молба за принудителна забрана. Ще изпратя копие на съдружниците ти, на Адвокатската колегия, на всички в службата ти и на всеки твой клиент, чието име успея да си спомня!

Телефонът остана безмълвен за секунда-две, след това прозвуча тихият глас на Франк:

— Предупредена сте, мис Дорн. Намерете си друго жилище. В понеделник, в осем часа сутринта, ще пристигне бригада, за да почисти и пребоядиса апартамента. Всички оставени в помещението вещи ще бъдат конфискувани в полза на наемодателя.

— О, майната ти! Дори не е законно!

— Дай ме под съд — засмя се той. — Сега си много нафукана. Продаде някоя и друга снимка на разни педали от Южния бряг и вече нямаш нужда от милото татенце, така ли, кучко?

Катлин затръшна слушалката.

Цялата разтреперана, измъкна щепсела от контакта, след това отиде в кухнята и направи същото с деривата точно в момента, щом започна отново да звъни.

Зазоряваше се, когато най-сетне успя да заспи, напълно облечена, свита на кълбо върху канапето, до нея — котката. Пред заключената врата бяха струпани тежки кашони, а отгоре им бе закрепен сребърен поднос, който щеше да се стовари на пода и при най-лекото побутване.