Барбара Паркър
Кръвни връзки (35)

34.

— Съжалявам, че не се свързах с вас. — Катлин Дорн влезе, придружена от Рябин, във входното фоайе. — Бях толкова заета с приготовленията по заминаването.

Той последва ритъма на широките й крачки и полюшващата се памучна пола по един тесен, застлан с плочки коридор, през всекидневна, наподобяваща стая от провинциална италианска вила, докато излязоха във вътрешен двор с изглед към крайбрежието. Зад тясната водна ивица се виждаше редицата от луксозни хотели в северния край на Маями Бийч.

Обясни му, че къщата принадлежи на една приятелка — Паула де Марко, собственичка на галерия на Линкълн роуд. Госпожа Де Марко вече си заминала за Ню Йорк, но нейни роднини отсядали тук през цялата година, макар че в момента никой от тях не бил в къщата.

Под сянката имаше кът за разговори. Малък фонтан бълбукаше и пръскаше вода в украсен с папрати плувен басейн, а мраморни торсове охраняваха достъпа към кея, където имаше завързана, покрита с водорасли лодка. Докато Катлин наливаше по чаша леден чай, Рябин се огледа къде може да закачи сакото си и накрая го сгъна върху облегалката на стола, украсен с подобие на детска рисунка. Беше забелязал, докато преминаваха през къщата, че е претъпкана с подобни чудновати предмети. До стъпалата, облицовани с парчета от счупени чинии, един черен доберман се озъби насреща му и нададе ниско гърлено ръмжене. Катлин викна на кучето да кротува.

— Кога заминавате за Ню Йорк? — попита Рябин и й се усмихна.

— Надявам се, в края на тази седмица. — Тя седна на стол като неговия и кръстоса дългите си стройни крака. — Имам още малко работа.

— Пак да правите снимки на красиви млади хора. Ама че работа!

— Не, тази вечер ще снимам на някакъв рожден ден. — Катлин се засмя: — Двайсетгодишно момче. Това не е любимото ми занимание, но майка му и баща му имат пари. Казаха ми, че са наели и рокгрупа.

— Аз пък за рождения ден на сина ми пратих само една картичка. — Рябин забеляза, че между столовете има червен метален пепелник, който приличаше на отворена уста. Посегна към пакета си цигари, после отпусна ръка. Беше обещал да пуши само по десет на ден, а от следващия месец да мине на осем. Вече съжаляваше за обещанието си, но никога не беше нарушавал дума, дадена пред Ана. — Мис Дорн, знаете ли къде е Али Дънкан? Сам Хейгън каза, че не може да я открие.

— Божичко! — Катлин Дорн леко отвори уста. — И аз не съм я чувала. Значи така, заминала е. Преди около седмица ми каза, че Тереза Руфини й предложила работа като модел за едно френско списание. Мисля, че сигурно е приела.

Рябин остави чашата с чая на плоската жълта облегалка на стола си.

— От това, което ми казвате, се досещам, че Али Дънкан няма да се върне да свидетелства срещу съпруга на Тереза.

— О, Али! — Катлин Дорн се разсмя: — Накарала ги е да й платят. Чудя се колко ли? Не, няма да се върне. Поне докато разполага с пари, а ако е умна, това може да продължи доста дълго. Горкият Сам! Толкова усилия за нищо. — Пресегна се към чашата си, отпи и продължи: — Чух снощи в новините, че е бил назначен за временно управляващ областен прокурор. Така че, предполагам, в крайна сметка едва ли е „горкичкият Сам“. Следващия път, като го видите, предайте му моите поздравления. — За момент зарея отсъстващ поглед към двора, после отново погледна Рябин. — Казахте, че имате някакви въпроси за Марти Кас.

Попита я какво знае за него и тя в общи линии повтори същите факти, които самият той вече бе открил преди седмица по време на разследването, си. После я запита дали познава Клаус Руфини.

— Не много добре. Виждали сме се един-два пъти.

— Разправят, че той и Марти Кас напоследък имали леки недоразумения, поразвалили си отношенията.

— Заради селището „Гранд Кариб“. Марти искаше да получи повече права, докато Клаус го считаше за некомпетентен, което всъщност си беше вярно. След арестуването на Клаус проектът имаше финансови затруднения. Кметството не им издаде строително разрешение. Марти заплашваше, че ще отиде при съдружниците и ще ги убеди да се оттеглят напълно, ако Клаус не му плати. Всички смятат, че „Гранд Кариб“ е проект на Руфини, но всъщност не е така. Той само използва името си, а и има много богати приятели. Успя да ги обедини, в това е неговият талант. Всъщност парите на фамилията идват от жена му — Тереза. Тя има решаващата дума.

— Откъде знаете всичко това?

— Ами много неща научавам просто от разговорите в тези среди. — Прокара пръсти през косите си и ги отметна над лицето. Красива жена, с толкова лъскава руса коса!, помисли си Рябин.

След което извади цигара от джобчето си.

— Мис Дорн… Мога ли да ви наричам Катлин?

— Разбира се.

— Простете за един толкова личен въпрос, но… имали ли сте някога сексуална връзка с Чарли Съливан?

— Сериозно ли говорите? — засмя се тя.

— Спал е и с жени. Никога ли не ви е предлагал?

— Да, наистина, предлагал ми е. Но му отказах.

— Приятелят ви по онова време — Франк Толин, нали така се наричаше? — не се ли засегна?

— Да, но го преживя. — Катлин поклати глава и се усмихна, сякаш мъжът до нея можеше да се шокира от тези неща. — Вижте какво, детектив. Аз бях модел. Свикнала съм мъжете да ми правят предложения. Това обаче нищо не означава. Защо, за бога, ме попитахте за Съливан? — Рябин издаде някакъв неопределен звук и завъртя цигарата между пръстите си. — Ще я пушите ли?

— Обещах на жена си да ги откажа.

— Ще ви помогна. — Взе цигарата и го остави той да я запали. — И аз съм ги отказвала. — Тя дръпна дълбоко.

Рябин извади друга и я запали за себе си.

— Сега няма да мога да изпуша една след обяда.

— О, ще можете! Изпушете онази, която сте си определили за след вечеря. Аз така правех. Но после идваше ред на онази за след закуската на другия ден. Мисля, че имам аванс от около хиляда цигари пред себе си.

— Катлин, вие вече не живеете с Франк Толин. Нали така? — Изразът на лицето й показваше, че е наясно, че той вече знае отговора. — Той взема ли кокаин? — продължи Рябин. — Имаше ли такъв проблем между вас?

— Ужасен интерес проявявате към личните ми връзки. — Тя изпусна дима.

— Интересът ми е професионален — усмихна се Рябин. Бяха му казвали, че жените намират пролуката между зъбите му за много чаровна. — Чух, не си спомням вече от кого, че Джордж Фонсека му продавал дрога.

— Понякога — бавно изрече тя, вероятно разколебана дали този детектив от полицията няма да я обвини в злоупотреба с наркотици. След това късо се изсмя: — Дори и по-често.

— Може би ще сте в състояние да ми помогнете. Миналата седмица разговарях с Франк Толин. Помолих го да ми разкаже за Марти Кас. Какъв човек е бил и така нататък. Толин каза, че на Кас не можело да се има доверие. Двамата имали проблеми. Попитах го какво по-точно намеква, но тогава изведнъж загуби желание да говори повече по този въпрос. — Погледът й му подсказа, че е напипал вярна следа. — Спомена за някакъв общ имот, който притежавали.

— Нали не мислите, че Франк е застрелял Марти Кас?

— Защо не? — Тя го гледаше недоверчиво и Рябин реши да поукраси малко истината. — Ами ако ви кажа, че Франк няма алиби за времето, когато, е настъпила смъртта на Марти Кас? — Замълча, после добави: — И че имаме свидетел, който е видял мъж с каубойски ботуши да влиза в апартамента. — Рябин наблюдаваше реакцията й. — Какво ще кажете?

За миг тя изглеждаше като вцепенена. След това отново си пое дъх.

— Марти се опитваше да измъкне пари от Франк. Имате право, ставаше въпрос за жилищния блок, в който живеех — „Инглъндър“. Преди четири години Франк искал да го купи. Собственичката не била съгласна да продаде на предложената цена, затова Марти организирал предизвикването на пожар. Трябвало да бъде малък, но нещо се объркало и жената умряла. Разбрах, че е била сестра на съпругата ви.

— Ривка Левитски.

— Да. Не знаех, преди Франк да ми каже. Съжалявам.

— А участието на Франк?

— Нищо, освен че се е хванал с Марти. Казал му какво е станало чак след като минала продажбата. И преди три седмици Марти дойде в апартамента на Франк и поиска пари. Заплаши, че ще разкаже на всички, че Франк е организирал пожара, освен ако не му даде сто хиляди долара.

— И плати ли му Франк?

— Съмнявам се, но не мога да кажа със сигурност. Само един-единствен път говорихме за това.

Рябин се загледа в пластмасовия пингвин, който се въртеше в басейна, задвижван от въздушна струя.

— Франк ли ви разказа всичко това?

— Да, след като Марти си замина. — За момент остана смълчана. — Но не чух разговора им. Така че Франк може и да ме е излъгал. Когато бях с него, винаги вярвах в онова, което ми се искаше да бъде. Прекарах осем години в опити да го извинявам. Както и себе си — за това, че не намирам смелост да го напусна.

— Как мислите, Катлин? Вие го познавате по-добре от всеки друг. Способен ли е да натисне спусъка? Да застреля някого в гръб?

Катлин дълго обмисляше отговора си.

— Смятам, че в същината си е страхливец. Понякога ме удряше. Е, и аз му връщах удара. Имали сме някои доста тежки моменти. Когато го напуснах, стана агресивен. Отвратителни писма, телефонни обаждания. Отправи ми заплахи. Страхувах се, че ще продължи да ме преследва, но не съм го чувала повече от седмица. Някои мъже прекаляват с любовта си. Обсебват ги такава ревност и гняв, че убиват онези, които уж обичат. Но Франк? Не, той е прекалено влюбен в парите си, за да иде в затвора — нито заради мен, нито заради Марти Кас. — Тя вдигна рамене: — Във всеки случай на мен така ми се струва.

Седнал в яркия червено-жълт стол във вътрешния двор на тази луксозна къща, Джин Рябин за момент с печал си припомни Адела Рамос и нейния син Карлито — момчето, убито, защото един мъж бе обичал твърде силно.

 

 

Накрая Сам поръча на секретарката да не му прехвърля повече телефонни обаждания. В понеделник имаше толкова много позвънявания, за да го поздравят, че днес Сам реши да се качи на третия етаж, за да поговори с Хуан Казарес, ръководителя на отдел „Углавни престъпления“. Двамата обсъдиха нужните промени, след като Сам официално влезе в длъжност през следващата седмица. Вече забелязваше, че хората започват да разговарят с него по друг начин — по-почтително. Реши, че би могъл да свикне с това.

Джо Макгий почука на вратата, а после надникна през процепа.

— Сам? Горещи новини. Али Дънкан е на път за Париж на разноски на „Мода Руфини“.

— Какво? — ядосано извика Сам.

— Обади се детектив Рябин. Помислих си, че ще искаш да го знаеш.

— Джо, разбери какво става. Ако се наложи, догони Али Дънкан и вземи показания. Кажи й, че няма да й бъде предявено обвинение, когато се върне в окръг Дейд. Искам тоя кучи син Руфини да бъде обвинен в подкупване на свидетел. После ще го предадем на емиграционните и ще им кажем да депортират задника му.

— Добре го измисли.

Сам погледна към Казарес, който изглеждаше развеселен.

— Да, Хуан, знам, че емиграционните си имат по-важни дела.

— Да не би Руфини да се опитва да ти помогне за изборите през ноември?

— Ако отново налетя на него, ще трябва да му благодаря — отвърна Сам.

 

 

Дина Хейгън седеше на дълбокото кожено канапе в офиса на Франк Толин с кафе в скута си. Чашката беше от френски порцелан с тясна основа и златен кант около ръба. Дръжката идеално подхождаше за палеца и първите два пръста на женската ръка. Самата чашка бе украсена с жълти рози, същите образуваха гирлянд върху захарницата, по която не липсваха и златистите орнаменти. Беше доста необичайно един адвокат да използва такъв сервиз за почерпка на клиентите си, но сега, след като беше опознала по-добре Франк Толин, Дина разбираше до каква степен това разкрива природата му.

Самият Франк седеше на другия край на канапето и тихичко плачеше. Беше се подпрял с лакът на облегалката и закрил лицето си с ръка.

Когато за първи път се разплака пред нея, тя се почувства неловко, но Франк каза, че има нужда да излее душата си. И сега вече той изразяваше чувствата си свободно и многократно й беше повтарял, че ако не била тя, щял да се самоубие. Искал да умре, както бил умрял Матю. О, прости ми, Дина, но бих си купил мотор, за да го засиля извън платното и да се удавя. Да не се мъча дълго, а всичко да приключи бързо.

Дина отпи глътка кафе. Не бързаше, вече нямаше къде да ходи на работа. Управляващият партньор в „Джейкъбс, Рос и Рендъл“ я беше повикал преди седмица в кабинета си и я беше попитал дали се нуждае от още отпуск. Тя му отвърна, че скоро ще напусне и го помоли да й изпратят последния чек. Но продължаваше да става рано, както обикновено, да се облича и да идва с колата в Маями. Разхождаше се, седеше в библиотеката. Обърна се към една фирма да й подготвят характеристика, която изпрати до различни счетоводни фирми в Тарпън Спрингс. Всеки следобед ходеше в катедралата „Света София“. И всеки ден идваше в офиса на Франк.

От другия край на канапето се чу дълбока въздишка. Франк се покашля.

— Дина? Би ли ми подала още една кърпа? Съжалявам за вида си.

— Е, сигурно е било ужасно за теб. — По скулите му още личаха раните и тя леко ги докосна.

— Моля те, Дина! Не се дръж така покровителствено с мен. И без това се чувствам достатъчно зле. Никога преди не съм бил изоставян от жена — не и от жена, която толкова да обичам. — Франк се отпусна назад и затвори очи. — Все едно че ме с намушкала с нож в слабините. Извинявам се, че съм толкова образен и добре знам, че изобщо трябва да забравя тази история, но не мога. Струваше ми се, че всички звезди са слезли в очите на тази жена. Толкова е красива.

— Интригантка. — Дина отпи от кафето си. — Не си виновен ти.

— Не, не съм. Но се тревожа какво още може да направи. — Франк се премести по-наблизо. — Мога да ти кажа… — Думите му секнаха.

Тя остави чашката върху чинийката.

— Какво, Франк?

— За Томи Ченг. Виждал съм ги заедно. Знаеш ли за кого говоря? — Франк пое ръката й в своята. — Един младеж, почти на възрастта на Матю.

— Да, знам кого имаш предвид — отвърна Дина.

— Целуваше го. Видях ги, Дина. Заведе го у дома си.

— Пак ли ще се разстройваш?

— Не. — Очите му останаха вперени в нейните за един дълъг-дълъг миг. Тъмнокафяви очи, почти като тези на Матю. — Прекланям се пред теб. Дина!

— О, Франк! Не ставай драматичен.

— Ти си ангел! Богиня! — Смъкна се върху килима до краката й.

— Престани! — засмя се Дина.

Франк опря чело о коленете й. След минутка тя погали главата му. Имаше толкова гъста тъмна коса.