Барбара Паркър
Кръвни връзки (11)

10.

— Това място е по-лошо, отколкото можеш да си представиш — каза Джордж. — Никога не съм попадал на такова място, човече. Също като по филмите. Храната е бълвоч, тоалетната вони. И те напъхват заедно с още десетина типове — златни зъби, железни бицепси… Единият ти казва, че иска да прави с теб разни неща, на които не би се съгласила даже и най-пропадналата курва…

— Хей! — Дебелите пръсти на адвоката се сплитаха върху масата и почукваха по изтърканото дърво. — Сърцето ми се къса. Слушай, казаха ми да сляза и да видя какво искаш. Предполагам, че би желал да подадеш оплакване. Имаш ли някакъв начин да платиш гаранцията или не?

— Ще я платя. Но първо трябва да се измъкна оттук.

Адвокатът се надигна, сякаш се готвеше да си тръгне.

— Не, почакай. Искам да говориш с Алберто от мое име. Аз не мога по телефона, нали разбираш. Сигурно ще е повреден или нещо такова.

— Повреден? Никой не поврежда телефоните.

— Можеш ли да говориш с него?

— За какво по-точно? Ако знам, може да ти е от полза.

— Попитай го готов ли е да плати гаранцията, става ли?

— Гаранцията? — Адвокатът се усмихна. — Да рискува сто хиляди за теб?

— Изслушай ме. Алберто каза, ако някога имам нужда от услуга, да му се обадя.

— Той просто така се изразява. Винаги е настроен приятелски. Но не чак толкова.

— Той ще ме измъкне оттук, човече.

— Той няма да направи нищо. Ти си в затвора, това ти е шибаният проблем.

— Ей, ти си голям задник, знаеш ли го?

— За две стотачки на час — защо не? Извини ме, но имам и друга работа.

— Чакай, седни! За Алберто не е добре да остана тук, разбираш ли? Знам някои неща.

— И какви може да са тези неща?

— Досещаш се какво имам предвид.

— А, да. Ще му предам какво си рекъл.

— Не, господи, не точно това. Искам да кажа… ако започнат например да ме бият. Или да ми дават разни лекарства. Може да изпадна в кома и да издам нещо по погрешка.

— Ама че простотии!

— Слушай, по дяволите! Не искам от него да ми даде парите, не точно да ги даде. И не става дума за сто хиляди, а за десет — това е таксата за поръчителя. За Алберто това е нищо. Нито ще искам да ми подари сто хиляди, не се безпокой за това. Ще ги върна с лихва естествено. Десет, двайсет процента, колкото каже.

— Нямаш пари за адвокат. Нямаш пари за гаранция. С какви нари ще върнеш този заем?

— Клаус Руфини. Знаеш за кого говоря.

— Да, и?

— Клаус ще ми плати, ако накарам Алис да оттегли обвинението. Знам, че ще ми плати. И тогава ще върна парите на Алберто. Разбираш ли? Дай ми само три седмици навън!

— И как ще убедиш момичето да промени решението си?

— Имам си начини.

— Имал си начини. — Адвокатът разтърка очите си. — Страхотно се изразяваш, Джордж. Искаш да кажеш, че ще биеш това момиче? Може би ще му счупиш краката?

— Не, за бога! Не бих направил такова нещо с Али.

— Осветли ме тогава какви са начините.

— Ще говоря с нея. Вече опитах, но си изпуснах нервите. Не биваше да постъпвам така с момичето, но вече е станало. Сега си знам грешките.

— Ясно. Смяташ, че тя ще ти отвърне положително.

— Да, тя ме харесва.

— Изнасилваш мацето с още двама мъжаги и то те харесва?

— Не съм искал да го правя.

— Да, станало е съвсем случайно.

— Защо не си… о, майната ти! Майната ти! Не съм мислел да го правя, ясно ли ти е?

Адвокатът сложи пръст на устните си.

— Ще ти дам пет секунди безплатна юридическа консултация. Ако покрай вратата минават други хора, въздържай се да крещиш, че не си имал намерение да го правиш, защото ще решат, че вече си го направил.

— Съжалявам.

— Впечатлен съм, че така бързо постигаш съгласие с жените, Джордж. Добре, ще говоря с Алберто. — Докато ставаше, адвокатът се усмихна: — Лично. Искам да видя лицето му.

 

 

Норман Сингълтъри се поклащаше бавно на големия си кожен стол зад бюрото и наблюдаваше младия човек, който се взираше мрачно през прозореца в облаците над четиридесет и шестия етаж. Красив мъж на тридесет години. Сега си плащаше за глупостта.

— Маркус, мразя да се занимавам с такива дела. Още не е късно да си промениш решението.

— Не, твърде късно е, мистър Сингълтъри.

— Знаеш ли, едно време доста се имахме със Сам Хейгън. Бях шеф на отдела му, когато започна работа, казвал ли съм ти? Господи, има близо двайсет години! Сега е в тежката категория. Не е стилен състезател, но може да пробяга разстоянието и да те остави зад гърба си, ако не внимаваш.

От фигурата до прозореца се чу отчаян стон:

— Жена ми е на път да се разведе с мен. Може да ме изритат от новия филм. Нямам пари за процес. След вашите такси и гаранцията не мога да си позволя нищо повече.

Телефонът зазвъня и Сингълтъри се присегна да го вдигне.

— Мистър Хейгън на втора линия, сър — чу гласа на секретарката си.

— Благодаря. Впрочем, Дорийн, ще те помоля да налееш по още едно. — Той вдигна празната си чаша към Маркус Ламонт, който поклати отрицателно глава. — Добре, само моята.

Сингълтъри натисна бутона.

— Сам? Норман е. — Той се усмихна. — Да, да. Твърде дълго. Как вървят нещата?… Да, аз съм добре. — Засмя се: — Да, чувам, че… Да, защо съм те търсил… Точно така. Току-що разговарях с моя клиент. Той е тук, в офиса. Иска ми се да споделя с теб няколко идеи. Съвсем хипотетични, нали разбираш.

Сингълтъри наблюдаваше Маркус, който нервно крачеше из офиса.

— Бих могъл да ти разкажа за благотворителната дейност на моя клиент в сиропиталищата, но ти си запознат с това. Обаждам ти се, защото смятам, че Маркус Ламонт не е човекът, който трябва да излезе на процеса… Да, прав си, искам да ме изслушаш докрай. Представи си един млад мъж, семеен, който отива в нощен клуб в непознат град с някакви хора, които не познава много добре.

Маркус се отпусна в мекия кожен диван и хвана главата си с ръце.

— На партито е имало безплатно пиене, взели са и малко кокаин, не по негова идея — просто не е искал новите му приятели да си помислят, че страни от компанията. Дотук добре. Прекарвал си е чудесно. Музиката до дупка, все по-малко задръжки… След това някаква млада дама танцува с него, търка се в тялото му… Нали знаеш, Сам, има момичета, които обичат да го правят със звездите, а този млад мъж е всъщност малка знаменитост. И как би постъпил, ако някой от присъстващите му каже: „Познаваш ли онова момиче, с което танцува? Тя те иска. Хайде, позабавлявай се! Виж, ето я, готова е“.

Влезе Дорийн с още една диетична кола и лимонов сок в кристална чаша. Сингълтъри взе лимоновия сок, както говореше, и избърса пръстите си в салфетката.

— Нашият млад мъж е подтикнат към това, Сам. Заради удоволствието на други хора, разбираш какво искам да кажа. Циркаджийски номер, но той не се е усетил. Моят следовател говори с един от свидетелите, който си спомня, че е чул някой — мисли, че един богат чужденец — да казва, че ще плати огромна сума пари, за да вили как големият негър чука бялото момиче. И да кажем, че по най-глупавия начин младият мъж приема това, което са му предложили. Но той дори не може да се възползва докрай от него, тъй като е изблъскан и богатият чужденец насилва младата дама с бутилка от шампанско. Младият мъж е ужасен. Той залита изумен, отива до ъгъла и повръща. Е, как може един непредубеден човек да заключи, че е имал съзнателното намерение да извърши престъпление? Независимо от това, две седмици по-късно полицията го арестува за сексуално насилие и му се иска гаранция от сто хиляди долара.

Сингълтъри се пресегна за плоското шише Bacardi и си наля. Раздвижи сламката и ледът звънна в чашата. Хлътнал в дивана, Маркус се взираше в тавана.

— Кажи ми, Сам. Колко години от живота си ще прекара този млад човек в затвора? Не би ли предпочел той да свидетелства срещу онези, които са замислили престъплението и са го подбудили да се включи по такъв глупав начин? Мисля, че едно отхвърляне на обвиненията срещу него би било подходящо…

Сингълтъри слушаше отговора на Хейгън и се подсмихваше.

— Не е бил толкова пиян, че да не може да си спомни кой какво е правил. Ако се съюзим за това дело, останалите двама ще бъдат осъдени много по-бързо и по-лесно. Освен ако не държиш на процес. Един процес винаги изглежда много по-внушително по телевизията. Може би точно това искаш?

Той отпи от чашата си.

— Мисля, че изобщо не би се стигнало до процес, ако Маркус… Адски вярно! И аз ще кажа същото пред националните медии, ако трябва да… Естествено, че цветът на кожата е съществен момент и ако не го повдигна, това би означавало да клинча от задълженията си към моя клиент.

Изслуша как Сам му казва, че говори абсолютни глупости.

— Тогава какво предлагаш?… Може, но само ако има въздържане от присъда.

Сложил лакти на коленете, Маркус се взираше втренчено в Сингълтъри и чакаше.

— Оценявам това, Сам. Следващата седмица е добре… Погрижи се още сега. — Сингълтъри затвори.

— Каза ли, че ще го направи?

— Ще помисли върху това.

Маркус скочи на крака и вдигна възторжено юмрук:

— Добре!

Гласът на Норман Сингълтъри бе сдържан:

— Господин Ламонт, това, което току-що наговорих на прокурора, беше една кофа конски тор. И аз го знам, и той го знае. И все пак това е танц, който всички в този бизнес играем. Ако се спасите от затвора, това ще бъде не защото Самюъл Хейгън ви харесва като музикант от щата Флорида, а защото може да ви използва. Вие сте изгоден! Не сте невинен. — Адвокатът вече говореше на „вие“. — Всъщност би трябвало дори да се срамувате.

— Какво?

— Да се срамувате, задето са ви направили на глупак. Задето сте им се подмазвали заради модерните им дрехи.

Маркус Ламонт беше забил поглед в килима.

Сингълтъри отпи още една глътка и остави чашата си.

— Донесе ли ми таксата? — попита кротко Норман, зарязвайки официалната форма на общуване.

— Да, сър.

— И стига си ми висял на главата, чуваш ли?

Маркус Ламонт разгъна един чек от портфейла си и му го подаде през бюрото. Подписан чек за 25000 долара.

 

 

Джери Файн, съдружник във фирмата „Коен, Каплан, Портър, Уулф и Беркович“, беше пристигнал в дома на Клаус Руфини, за да обсъдят съдебното обвинение срещу него. С разкопчана яка и разтворена жилетка, Файн седеше на терасата под навеса в син шезлонг с метална рамка от петдесетте години.

Един от хората, за които не можеше да се каже каква точно функция изпълняват в къщата, беше донесъл на Джери Файн водка и сода в тежки заскрежени чаши. Разни непознати идваха и си отиваха. Момчето, изпълняващо ролята на бодигард на Клаус и масажист на Тереза, вдигаше тежести до басейна и наблюдаваше голото момиче, което плуваше вътре. Друго момиче — модел по бикини с презрамчици, вероятно задрямало, работеше върху тена си. Един дебел плешив мъж, облечен целият в черно, с изключение на червеното шалче около врата му, носеше някакви мостри от платове на Тереза Руфини, която му направи знак с ръка да се маха. Тя тъкмо спореше разгорещено с Клаус.

Бяха седнали до бяла маса от варовик и крещяха един срещу друг на няколко различни езика. По-точно Тереза Руфини крещеше, а Клаус се смееше. Изключително весел човек, както бе забелязал Файн. Клаус имаше права кестенява коса, която бе паднала на челото му, и яркосини очи. Беше бос, с маскировъчни панталони и избеляла риза с палми по нея. Бе на трийсет и четири, три години по-млад от Джери, но вече бе започнал да пуска корем. Жена му Тереза беше висока и мършава, с толкова къса черна коса, че приличаше на нарисувана над челото й.

Юридическата фирма, към която работеше Джери Файн, беше най-голямата и най-мощната в Маями. В нея се грижеха за всички правни проблеми на семейство Руфини, когато бяха в Щатите. През останалото време двамата съпрузи се намираха в Милано, Екс ан Прованс или в Женева. Тереза беше моден дизайнер; Клаус ръководеше многонационалната верига бутици, където се продаваха дрехите й. Занимаваше се също и с недвижими имоти. „Коен, Каплан“ изкарваше близо по половин милион долара годишно от уреждането на сделките му: търговски оферти, транспортиране на стоката и случайни фалове, от които последният беше случаят в „Апокалипсис“.

Джери Файн не обичаше да защитава хора, обвинени в мръсни престъпления, като например изнасилване. Той имаше най-високата степен — специалист по финансово право. Предпочиташе финансовите престъпления: укриване на данъци, незаконно присвояване и банкови измами. Клиентите на „Коен, Каплан“ не извършваха изнасилвания. Но Джери Файн щеше да бъде защитник по това дело — мръсно или не. Процесът щеше да струва на Клаус четвърт милион долара, а може би и двойно. Джери Файн не можеше да измисли причина да се иска оправдание. Беше сформирал екип от частни следователи и експерти по съдебни доказателства, психология и подбор на съдебния състав. Но първо трябваше да обсъди случая с Клаус. Досега Руфини само го беше потупвал по рамото и го беше успокоявал.

При заплащане от 300 долара на час, отпивайки от втората си водка и наблюдавайки как голото момиче се изкачва по стълбичката и скача в басейна, Джери Файн нямаше никакви причини да бърза.

Накрая Клаус се приближи и се изтегна в жълтия шезлонг до Файн. Тереза вече бе подхванала спор с една руса жена с тежки очила с черни рамки — нейна помощник-дизайнерка или декораторка.

Клаус сложи ръка върху бедрото на Джери. Файн вече знаеше, че Клаус не е обратен — просто обичаше да пипа хората.

— Знаеш ли какво. Джери? Джордж Фонсека иска петдесет хиляди долара и ще накара тая Дънкан да прекрати делото. Какво мислиш?

Джери Файн задържа погледа си върху него.

— Това е престъпление и се нарича подкупване на свидетел. Освен това делото може да се прекрати само от някой съдия или от областния прокурор.

Клаус кимна към човека, който вдигаше тежести.

— Знаеш ли какво казва Франко? — Той се премести по-близо до Файн и прошепна: — Франко казва да сме я сложели в един чувал и да я изхвърлим в океана. Можем да използваме моята лодка.

— За бога!

— Защо приемаш всичко толкова на сериозно, Джери? Шегувам се! — Той се засмя: — Видя ли прокурора, Самюъл Хейгън, на предварителното гледане? По-сериозен даже и от теб. Като каубой, толкова жилав. Джери, ела довечера на вечеря с мен и Тереза. В „Морски бряг“, става ли? Ще бъде и художественият директор на „Венити Феър“. — Клаус винаги сменяше рязко темите с голяма лекота.

— Да влезем вътре — каза Файн. — Трябва да поговорим.

След това се приближи Тереза, следвана от плешивия тип с черните дрехи, на когото му трябваше подписът й. При вида му кожата на Джери настръхна. Тереза погледна към него през непроницаемите си слънчеви очила с рогови рамки.

— Здравей, бейби — каза тя. После се наведе и го целуна по бузите.

Джери видя всичко под лъскавата й тюркоазена рокля. Беше едно от собствените й творения, което носеше с бели обувки с високи токчета и червени гривни на глезените.

Докато слагаше подписа си на шест различни листа, Тереза гледаше към Джери Файн.

— Кажи на моя съпруг идиот да плати на онази puttana bugiarda^[1], която казва, че я е изнасилил.

— Джери няма да ми позволи — отвърна Клаус и плъзна ръка по голия крак на жена си. — Казва, че да й се плаща, е престъпление.

— Тя колко иска?

— Не знам, Тереза. Не съм изпращал никого да говори с нея.

— Сега вече е прекалено късно! Виж какво си направил!

— Ще ти липсвам ли, като отида в затвора?

— Не, ти ме влудяваш. Ще бъда щастлива.

— Но нали ме обичаш лудо? — Клаус я ощипа по бедрото.

— Взели са ти паспорта — нацупи се тя. — Не можеш да дойдеш в Париж с мен. Не можеш да отидеш никъде. Non potrai andare da nessuna parte con me!^[2]

Той се смееше:

— Не искам да ходя никъде. Тук ми харесва. Туристите си заминават, времето е чудесно.

Тереза погледна през блестящите си слънчеви очила към Джери Файн.

— Ще ти кажа кой стои зад това. Клаудия Отеро. Feccia di una ragazza!^[3] — Тя просто изплю думите. — Клаудия е обявила ревюто си за същата вечер, в която е и моето другата седмица. Обзалагам се, че тя е организаторът на всичко това. Клаус, момичето при нея ли работеше? Може би Клаудия му е платила да излъже.

Клаус поклати глава:

— Не, Клаудия харесва тъмни модели. Момичето беше бледо, с прекалено червена коса. — Той отново се ухили. — Погледни жена ми колко е развълнувана.

— Sta’ zitto^[4], Клаус! — Тереза сграбчи Джери Файн за ръката. — Знаеш ли коя е тази кучка? Сестра й Амалия е женена за окръжния прокурор на Дейд. Как му беше името?

— Едуард Мора? Той е областният прокурор.

— Точно така. Амалия, жена му, е сестра на Клаудия. Забравих кой точно ми го каза.

— Не разбирам накъде биеш.

— Естествено, че разбираш — отвърна Тереза. — Клаудия е казала на окръжния прокурор, нейния зет, да арестува Клаус.

Джери се усмихна:

— Не мисля така.

— Гладен съм — каза Клаус. — Да отидем при Ник на кея.

— Имаш готвач — обади се Файн с раздразнение. — Ако си гладен, можем да се нахраним тук.

Тереза коленичи и опря чело в рамото на Файн.

— Трябва да се погрижиш за нея, Джери. Наеми частен детектив.

— Момент — опитваше се да се сдържа Джери. — Да видим дали съм те разбрал правилно. Ти твърдиш, че твоята конкурентка е казала на сестра си да убеди съпруга си — областния прокурор — да заведе дело срещу твоя съпруг, за да те изкара от бизнеса.

— Защо не?

— Не, Тереза. Имай ми доверие. Не е така.

— А кой наговори всички тези неща против съпруга ми? Знаеш ли кой? Приятелят на Клаудия — Съливан. Тя е на четиридесет и две, а той продължава да спи с нея. Познаваш го, Клаус. Модел е на Армани…

— Гладен съм — повтори Клаус.

— Джери, заинтересувай се за това.

— Добре, Тереза — каза накрая Файн, за да я накара да престане.

Тя погледна часовника си и ахна.

— Dio!^[5] Трябваше да се срещна с клиентите от „Мейсис“ преди десет минути. — Целуна Клаус по устните. — Чао!

— Чао, bella.^[6]

— Va bene. Andiamo.^[7] — Тереза пое към къщата, следвана от русата жена и дебелия хомосексуалист в черно.

Файн се обърна към Руфини:

— Клаус, трябва да поговорим.

Клаус вдигна босия си крак и го подпря на коляното му. Ноктите на пръстите бяха почистени, но ходилото бе посивяло от кал.

— Знаеш ли какво? Маями бе започнал да стана доста скучен. Едно и също, едно и също… А сега е много интересно.

— Надявам се, че и в затвора ще ти е интересно, Клаус.

— Това няма да стане. Хайде да отидем да обядваме при Ник.

— Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“?

— Прекалено много се тревожиш. — Клаус започна да разтрива гърдите му със силни движения. По врата на Файн изби пот. Искаше да стане, но този стол го бе хванал като торба. — Тереза също се тревожи — продължи той. — Направо е бясна. Клаудия това, Клаудия онова… Но знаеш ли какво? Когато Тереза е бясна, тогава се люби като… о, господи, трябва да я видиш. — Клаус се засмя и се изтегна в стола си. — Не, това няма да ти позволя да го видиш.

— Направил ли си нещо, за което не искаш да ми кажеш?

— Не, Джери. Но знам нещо за един бутик, който скоро ще се открие в Хавана, специално за туристи, на две крачки от Benetton.

— „Мода Руфини“? Не знаех, че сте ходили с Тереза в Куба.

— Не ние. Клаудия. Не казвай на Тереза.

— Какво, по дяволите, правиш? — Файн усещаше как повишава тон. — Аз съм ти адвокат. Плащаш ми, за да се тревожа. И сега ти казвам: ако не погледнеш малко по-сериозно на това, Сам Хейгън направо ще те прикове към стената.

Клаус се засмя:

— За мен това е като филм. Толкова е вълнуващо!

Джери вдигна отново чашата си и я изпи на екс.

Някакъв младеж по къси панталони извика нещо на немски от вратата.

Клаус се намръщи, но не му отговори.

— Какво има? — попита Файн.

— Пита ме дали да каже на Марти Кас да се маха.

— На кого?

Клаус викна към младежа, после се обърна към Файн:

— Ще го пусна, Джери, заради теб. Марти Кас е вложил някакви пари — не много — в „Гранд Кариб“ и сега си мисли, че ми е съдружник. След като червенокосото момиче наговори всички тези лъжи, Марти каза, че е близък приятел с Хал Делуча и че нищо няма да се случи.

— Исусе Христе! Да не си се опитвал да подкупиш кмета?

Сините очи на Руфини се разшириха от изненада.

— Не, никога. — След това добави: — Интересна работа, Джери. Хората постоянно правят разни неща за мен и не искат нищо. Не е ли странно?

Файн се замисли. Това се беше превърнало в неписан закон. Хората с по-нисък социален статус правеха услуги на хората с по-висок; нещо като естествен поклон, заложен може би дълбоко в човешкото подсъзнание. Или пък водени от тайната надежда, че друг може да им осигури красота, секс и власт.

Хал Делуча, заедно с неколцина други подлизурковци от кметството, бе подкрепил сладникавия проект на Клаус — „Гранд Кариб“. Делуча лично бе прерязал лентата при първата копка. Досега бе построена само една дванадесететажна сграда с апартаменти за прекарване на свободното време. Макетът под стъкления похлупак в офиса на Клаус представяше едно селце от карибски тип с магазини, ресторанти, водни пързалки, лагуна и мегахотел. Селцето щеше да бъде също толкова забавно, колкото едно истинско карибско селище, но по-чисто, без любопитните погледи на местните, които да надничат зад навесите.

Клаус Руфини стисна коляното на Джери.

— Не съм молил Марти Кас да говори с Хал Делуча. Направил го е, защото си мисли, че ми е съдружник, да ми помогне.

— Искаш да кажеш, че Делуча е ходил при областния прокурор?

— Не, каза, че не е. Но сега в Маями на мен не гледат с добро око заради Марти Кас и не ми дават линия за строеж. Виж, ето го. — Клаус се настани удобно в стола си.

Към тях идваше мъж, наближаваш четиридесетте, с плетени обувки, ленени панталони и зелена копринена риза. Носеше кожена чантичка и портативен телефон. Очите му бяха скрити зад масивни слънчеви очила с рамки от костенурка. Той се мушна под ръба на сенника.

— Клаус! Как вървят нещата?

— Запознай се с Джери Файн. Той е моят адвокат.

— Здравейте. — Марти Кас се ръкува с Файн.

Клаус се усмихна:

— Как е Ута — твоята фантастична и прелестна съпруга?

Кас се поколеба, преди да отговори:

— Скъсахме. Не знаеше ли?

— О, съжалявам. — Клаус отпусна ръка върху рамото на Джери. — Ута спеше с друг мъж. Някакъв модел — много млад, рус и много красив. Разбира се, че Марти трябваше да я зареже.

Лицето на Марти Кас се изкриви.

— Клаус, можеш ли да ми отделиш минутка? Свързано е с бизнеса.

— Разбира се, говори. Джери е в течение на всичките ми дела. Наемам адвокат евреи, Марти. Много са умни. — Клаус му посочи стола. — Сядай.

Марти Кас примъкна един тапициран пластмасов стол.

— Две неща — каза той. — Първо, наел съм хора за рекламната брошура на „Гранд Кариб“. Фотографката ме преследва от няколко дни. Досадна кучка!

— Колко? — попита Клаус.

— За нея, за отпечатването, за моделите… пет хиляди.

— Добре. Ще ти дам чек, преди да си тръгнеш.

— Чудесно! Сега за другото…

Клаус се усмихна:

— Знаеш ли какво? Следващата седмица комисията ще гласува разделянето на парцелите. И няма да ми дадат линия, защото сега съм обвинен по погрешка в изнасилването на онова червенокосо момиче. Адски неприятно! Ти каза, че кметът ще ми помогне. Обеща.

— Знам, знам. Хал се опита, но областният прокурор го разбра погрешно. Хал каза, че Мора е завел делото от злоба, кубинското му копеле! Направих всичко възможно, Клаус. Слушай, нали още не са гласували. Мога да говоря с тях.

— Жаден съм. Доминик! Донеси две бутилки кола! — извика Клаус. Една жена на масата с чадъра отсреща остави списанието си Vogue и пусна на земята кръстосаните си крака. — Марти, трябва да видиш машината за кока-кола. Работи с монети. Защо дойде, Марти? Да ми кажеш нещо, което вече знам?

— Става дума за онези имоти за даване под наем, които искаше. Да уточним детайлите, за да изготвя договора и да ти го донеса за подпис.

— Какви имоти?

— Апартаментите, Клаус. „Инглъндър“.

— Не си спомням такова нещо.

Джери Файн знаеше за тези апартаменти. Клаус — също. От отдела по данъците към „Коен, Каплан“ бяха казали на Клаус, че може да ги купи, но цената е прекалено надута.

Нервната усмивка отново се появи върху лицето на Марти Кас.

— „Инглъндър“. С шестнайсет апартамента, на Дриксъл авеню, в момента собственост на „Толин Асошиейтс“. Цяла седмица се опитвам да се свържа с теб.

— А-а! — Клаус вдигна рамене: — Не знам. Покрай другите ми проблеми, които каза, че ще оправиш, вече нямам настроение за това.

— Ти го искаше, Клаус. Сградата е чудесна. Разположението… всичко.

Голият крак на Клаус се озова върху коляното му.

— Но това е собственост на друг човек. Ти имаш само десет процента, така че какво те е грижа?

— Аз ти казах всички тези неща.

— Кажи го отново, за да може да чуе и Джери.

Марти погледна неловко към Файн.

— Аз имам десет процента. Съдружникът ми Франк Толин притежава останалото. Той ми дължи пари. Казва, че не може да ми ги върне, което между другото е лъжа. Разбрахме се да се разплатим, когато се продадат апартаментите.

Клаус погледна към Джери.

— Разбрах, че преди четири години в сградата е имало пожар. Джери, ти съветваш ли ме да купя такава сграда? Може да се срути, не мислиш ли?

— Нали беше построена наново, Клаус? — възрази Марти Кас. — Нов покрив, всичко… Формата е страхотна. Истински шедьовър на архитектурното изкуство.

Потраквайки с черните си високи токчета, Доминик пристигна с две зелени бутилки кока-кола. Марти й благодари и остави своята на земята.

— Добре — каза след малко Клаус, — може би наистина искам тази сграда.

— Това е добра сделка, Клаус.

— Ако купя сградата, ти какво ще направиш за мен?

— Да направя?

— Смяташ ли, че съм готин тип? — Клаус се усмихна.

— Разбира се — отвърна смутено Марти Кас. — Страхотен си, Клаус.

— Харесвам ли ти?

Кас сви рамене:

— Да, разбира се. Забавен си. Прекарвам си чудесно на твоите партита.

Джери Файн се бе загледал към Маями. Чудеше се какво ли щеше да стане, ако в този момент си тръгнеше. Оттук се виждаше сградата с офиса на тяхната фирма сред другите в центъра — в яркосиньо и бяло.

— Ще помогнеш ли на Тереза за ревюто й другата седмица? — обърна се отново Клаус към Марти.

— Добре. Какво искаш да направя, някаква реклама? Да се обадя на някого?

— Не, има нужда някой да й помогне при подреждането на столовете.

Марти си пое дъх притеснено и погледна към Джери Файн, който мълчеше.

— Защо не? Тук всички сме все готини. — Той се засмя.

— А ще й помогнеш ли след това при почистването? Моля те! Заради Тереза. Нали разбираш, толкова е изморена с подготовката на това ревю. Можем да поговорим за апартаментите, ако обещаеш да помогнеш на Тереза.

— Господи! Да, разбира се.

— А би ли ми целунал задника, ако те помоля? Ако ти обещая, че ще купя сградата, би ли ми целунал гъза още сега, веднага?

Марти направи отчаяна физиономия и се огледа. Останалите седем-осем човека на терасата ги наблюдаваха. Голото момиче, което се бе загърнало с една хавлия, покри лицето си с длани, преди да се изкикоти.

— Няма да ти целуна задника — каза Марти. — Ти целуни моя.

Клаус се хвана за дръжките на стола и се надигна. Извади портфейла си и преброи пет стодоларови банкноти.

— Добре, ето капарото, което давам на моя адвокат като депозит. Не са достатъчно. Трябват ми още в брой. Доминик! Va, chercher moi encore de l’argent!^[8] — извика натъртено Клаус. — Джери, изготви договор. Имаш ли хартия? Добре. Апартаментите „Инглъндър“. Адрес… всичко да е точно. Продавач: „Толин Асошиейтс“. Нали така? Да. Купувач: „Руфини Ентърпрайс“. Цена… — Той погледна към Марти Кас. — Забравих цената. Колко?

— Петстотин.

— Петстотин хиляди долара, сумата в брой, при стандартните условия и така нататък. Окей?

Марти се взираше в него от стола си.

— Готов ли си или не?

— Божичко! Ти се майтапиш.

— Това на майтап ли ти прилича? Да се майтапя с теб?

Клаус смъкна панталоните си, като ги придържаше с ръце заедно със сините жокейски шорти под тях, за да не паднат напълно. Подгъвът на ризата му на палми стигаше точно до слабините. Отдолу се подаде червената глава на необрязания му пенис, докато се обръщаше с гръб към Марти, който се дръпна в стола си.

Клаус си извъртя задника.

— Марти, искаш да направя нещо за теб. Добре, ти пък направи това за мен. Чист е. Ако го целунеш, ще кажа на адвоката си да напише договора. Джери, чу ли какво казах? Обади се в офиса. Да се изготви юридически издържан писмен договор. Действай!

Като си мърмореше мрачно под носа, Файн включи портативния си телефон и набра номера. Доминик зачатка към тях с високите си токчета, награбила пачки стодоларови банкноти.

С огромно отвращение Мартин Кас подпря ръце на бедрата си и пое дълбоко въздух. Изскърца със зъби, след това се пресегна да повдигне ризата на Клаус Руфини.

Клаус се извъртя бързо, вдигна си панталоните и се разсмя:

— О, господи! Той щеше да го направи! О, не!

Кас стана със залитане от стола, като едва не се разплака от гняв. Гласът му трепереше:

— Гаден педераст! Да се скапеш в пъкъла!

— Марти, просто се пошегувах малко. Извинявай, не мислех, че ще го направиш. — Клаус се смееше и същевременно се опитваше да си закопчае панталоните. — Ела с нас на обяд при Ник. Става ли? Ще гледаш лодките, ще пийнем заедно. Хайде! — Той прегърна Кас през рамото.

— Върви по дяволите, копеле жабарско! — Марти Кас го блъсна с всичка сила, грабна си чантата и портативния телефон и изтича към изхода, следван от смеха на околните. Клаус скри лицето си в шепи и коленичи в пародийно разкаяние.

Джери Файн изключи телефона. Чувстваше се леко замаян от водката, а от отражението на слънцето в гладката вода на залива бяха започнали да го болят очите.

— Всички! — Клаус си закопча енергично колана. — Да тръгваме към Ник. Умирам от глад. — Спря до Джери и го потърка по рамото. — Ще седнем на отделна маса от другите, става ли? И там можеш да ми кажеш как да се спася от Едуард Мора. — Той се спря на вратата и извика: — Джери! Хайде!

В следващия момент Джери Файн стана с голямо усилие от стола си и тръгна след него.