Барбара Паркър
Кръвни връзки (9)

8.

— Хайде, бейби! Отвори ми!

— Няма да те пусна вътре.

Али свали рязко цигарата от устата си и издуха дима към вратата. Изпод долната пролука, боядисана в бяло, се процеждаше слаба светлина.

— Не ме карай да стоя навън в коридора, Али. Нищо няма да ти направя, само искам да поговорим, това е всичко!

— Избий си го от главата, Джордж.

Беше го видяла през прозореца как изскача от мръсния си мустанг и се изпъчва в гадната си риза „Томи Хилфигер“ опитвайки се да изглежда добре. Като че ли вече имаше значение.

— Съжалявам за това, което се случи. Господи, да можех само да върна цялата тази нощ. Бях капнал, направо не знаех какво става.

— А аз плачех, задник такъв. Сляп ли беше?

— Но нали ти ми позволи, Али. Ти го искаше.

— Пред погледите на всички? С трима мъже? — Али едва не изкрещя от злоба: — Не съм искала да го правя дори с теб! За каква ме мислиш?

— Добре, добре. Слушай, разбирам да се вбесиш, но това е прекалено. Искаш полицията да ме арестува и да ме пъхнат в затвора до края на живота ми? Ако бях само аз, щеше ли да постъпиш така?

— Млъквай, Джордж.

— Не, нямаше. Значи не си се вбесила заради мен. — Последва тишина и той продължи: — Може да не ми вярваш сега, но ти се кълна, Али, заклевам ти се във… във всичко свято, което можеш да измислиш, че никога не си ми била безразлична.

— Толкова е патетично. — Тя се засмя. — Джордж, махай се! Катлин ще дойде всеки момент. Полицията също ще дойде.

Джордж знаеше, че Али ще ходи при областния прокурор. Тя му беше признала, когато й се обади преди половин час. Нямаше да вдигне слушалката, но на екранчето на апарата се появи номерът на нейната агенция. Беше използвал техния телефон, мръсникът, и сега — ето го тук. За Катлин беше вярно, но не и за полицията.

През пролуката на вратата се чу тих стон:

— Ако можех да ти обясня, да ти кажа очи в очи колко съжалявам. Дай си ръката, Али. Като приятели. Не сме ли били поне приятели? Бях се надрусал, Али. Моля те, умолявам те!

Чу се тъп звук на цимента зад вратата и гласът му прозвучи от по-ниско:

— Господи, не мога да повярвам, паднал съм на колене пред теб, момиче! Али, бях много пиян. Любихме се, след това Маркус ме изблъска…

— Ти ми държеше ръцете, лайно такова! — Али се втурна напред и удари с юмрук по вратата. — След това пусна Маркус да го прави с мен. А после и Клаус, който беше най-гадният! Наложи се да ме шият. И да не си посмял да ми кажеш, че вината не е твоя!

Със зачервени от сълзи очи, тя изтича през малката дневна и грабна една кухненска кърпа от облегалката на металния стол. Притисна лицето си с нея и се разплака. Кърпата беше мокра и миришеше отвратително. Тя я захвърли в мивката. Отиде до избелелия диван и се отпусна тежко на единия му край, като сви колене и опря бузата си в тях.

— Плачеш ли, Али? — Джордж почука внимателно на вратата. — Хей, добре ли си, бейби? Затворила си се вътре сама и си забравила всички хубави мигове, които сме изживели. Не зачерквай всичко. Господи, извинявай!

Тя запали цигара, загледана във вратата. Джордж Фонсека стои отвън и й се моли. Думите му звучат почти искрено. Мислеше си дали прокурорът Самюъл Хейгън не би могъл да осъди само Маркус и Клаус. Да ги вкара в затвора и само да заплаши Джордж или нещо подобно…

— Али, моля те… — Тя чу стъпки по стълбището на коридора, последва пауза и Джордж измърмори: — Здрасти. Да, чакам Али.

Трябва да се беше изправил от земята. Площадката пред вратата беше малка, имаше още две врати. Срещу Али живееше една двойка мексиканци. Момичето чу подрънкване на ключове, след това — някакъв радиотеатър по испанското радио, после вратата се затвори. Другият съсед живееше незаконно, така че едва ли би извикал ченгетата. Не че Али се страхуваше от Джордж Фонсека. През цялото време, докато ходеха заедно, той се беше държал добре. До онази нощ в „Апокалипсис“.

Тя порови в големия си черен несесер за огледало и се погледна. Намокри върха на показалеца си и изтри петното от грим под очите си.

— Али? — обади се отново Джордж. — Слушаш ли ме? Говорих с Маркус. Казах му: „Маркус, сигурно би могъл да дадеш на Али роля в онзи филм“. И той каза: „Разбира се, кажи й да ми се обади“.

— Ти си лъжец — отвърна Али, като прибра несесера на мястото му. — Ролите не ги дават звездите, а Маркус Ламонт дори не е и звезда. А и филмът е някаква блудкава история.

— Али, тук вече грешиш. Искам да кажа, не мислиш разумно. Добре, остави Маркус. Ти си модел. Клаус Руфини би могъл да ти предложи чудесна работа. Помисли за това.

— Мислила съм. Той е пълно лайно. — После добави: — По-голямо и от теб, Джордж.

Али взе цигарата си от кутийката от кола, където я беше оставила, и кръстоса крака. Чакаше. Може би все пак накрая щеше да му прости — в зависимост от това колко време щеше да пълзи пред нея.

По вратата се чуха тъпи удари, като че ли Джордж си блъскаше челото в нея.

— Какво, по дяволите, искаш от мен, Али?

— Да не ме беше пускал на приятелите си, Джордж! — изкрещя тя. — Да не ме беше чукал пред цял салон хора. Никой не е постъпвал така с мен!

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че съжалявам, за бога!

— Съжаляваш, че не ти се е разминало! Съжаляваш, че може да отидеш в затвора!

Али чуваше дишането му. Накрая Джордж каза:

— В момента нямам пари, ако това целиш.

— Майната ти! Кой ти е говорил за пари?

— Чуй ме. Клаус може да е лайно, но е много богато лайно. Той би ти платил, за да зарежеш всичко това. И ще го направи… Пусни ме да вляза, веднага ще му се обадя.

— Казах — не! — Тя се изправи и застана до прозореца, като повдигна малките щори, за да вижда по-добре улицата. Защо, по дяволите, се бавеше Катлин?

— Можеш да го превърнеш в златна мина, ако си умна — говореше отвън Джордж. — Али, нали знаеш за онзи проект на Първа улица? „Гранд Кариб“? Вложил е огромни средства в него. Той и още няколко важни клечки. Никой няма да му позволи да го ръководи от затвора. Ако се забърка в процес за изнасилване, ще бъде голям провал за него. Използвай поне веднъж главата си!

— Аз не съм курва!

— Добре, давай, докажи своето! И след това? Хората ще поговорят ден-два, после ще забравят и ще се обърнат към следващата клюка. И къде оставаш ти? О, да, момичето, което осъди ония тримата от „Апокалипсис“, как му беше името? Да предположим обаче, че вземеш десет-двайсет хилядарки от Клаус. Отиваш в Ню Йорк, той ти намира хубава работа там. Понаучил съм нещо за живота, бейби. Ако имаш пари, никога не си курва.

Али вдигна щорите и огледа тясната уличка от двете страни. Двама младежи по бански и със слънчеви очила се пързаляха с ролкови кънки. Ни следа от Катлин.

Джордж заблъска бравата.

— О, боже! Няма ли да ми проговориш? Мога да изкъртя тази врата, но се опитвам да бъда добър. — Целият апартамент се тресеше от ударите.

Али гледаше секретната брава и се надяваше да издържи.

— Престани! Ще се обадя в полицията.

— Така ли? Кажи им за ония неща, които съквартирантката ти държи в клозета. — Вратата поддаваше и пращеше и Али отстъпи назад.

Втурна се в малката кухничка, хлъзгайки се на високите си токове, и издърпа чекмеджето с металните прибори. Намери един трийсетсантиметров назъбен нож за хляб и изтича обратно през дневната.

— Престани! Имам нож. Ако влезеш тук, кълна се в Бога, ще те убия! — Вратата поддаваше. — Спри! Ще те накълцам на парчета и ще те хвърля на кучетата!

От коридора се чу приглушен смях:

— Господи! Да знаеш само каква си курва. Защо ли си губя и аз времето? — Гласът му се отдалечи, но миг след това стъпките му се чуха съвсем близо. Удари вратата с юмрук и Али се отдръпна. — Друсаш се с кокаин и си биеш хероин. Никой няма да ти повярва и една дума.

— А ти ги продаваш. Всички го знаят. Ако не изчезнеш, ще се обадя в полицията и ще им кажа какво правиш. — Али чу клаксон и изтича към прозореца. До тротоара бе паркирана синя тойота. Тя отвори прозореца с голямо усилие. — Катлин! Внимавай! Джордж е тук!

— Не се занасяй с мен, Али! — Стори й се, че гласът е точно зад нея. Тя се изви с ножа в ръка, но Джордж вече беше изхвръкнал зад вратата. — Някои хора, които познавам — просъска той, — определено ще останат огорчени, ако си отвориш устата за някои неща. Разбираш ли какво ти говоря? Надявам се, че ти харесва Евърглейдс^[1], бейби, защото много скоро могат да те закарат там на малка екскурзийка и да не се върнеш повече.

След това стъпките му заглъхнаха надолу по стълбището.

 

 

Докато се носеха по моста „Макартър“ на магистралата, Катлин погледна отново в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че никой не ги следи. Мустангът на Джордж Фонсека беше изревал и бе изчезнал, но тя се страхуваше да не ги издебне от някоя пряка.

Али се пресегна да изтръска пепелта от цигарата си през открехнатия прозорец. Очите й бяха скрити от слънчеви очила със сребърни рамки. Устните й блестяха от безцветно червило, а червената й коса беше като пламнал облак около главата. Беше с черна минипола, чорапогащи на фигури и боди с дълъг ръкав, което блестеше като живак. Катлин забеляза, че е без сутиен, и се чудеше дали да не й даде якето си. Самата тя нямаше намерение да се качва на горния етаж до кабинета на областния прокурор, а само да изчака във фоайето.

Али се усмихна, докато издишаше дима:

— Джордж така се беше стегнал. Господи, трябваше да го чуеш как крещи!

— Чух достатъчно. — Катлин погледна към нея. — Друсала ли си се?

— Не, но бих опитала. — Али си подложи шепите. — Майтапя се, Катлин! Не съм пила нищо от онази нощ, честна дума. Не знам какво стана с мен, но беше много странно…

— Мога ли да си дръпна от цигарата ти? — попита Катлин.

— Нали твърдиш, че си ги отказала!

— Да, но ми се струва, че ще изляза от кожата си.

— Наистина, Катлин, не бива да пушиш. Казват, че се получават бръчки. Забрави пушенето. — След още едно дълбоко дръпване Али изхвърли фаса през прозореца и вдигна стъклото. — Как съм могла изобщо да изляза с него? Край, приключих с мъжете. Винаги носят само неприятности.

Катлин знаеше, че такова категорично решение на седемнайсет години не би могло да е за дълго, но Али имаше нужда от максимална решителност.

— Трябва да кажеш на Сам Хейгън всичко, което си чула от Джордж.

— Някой от неговата служба чука тази сутрин на вратата каза Али. Отвори си чантата и започна да рови вътре. — Престорих се, че ме няма вкъщи. Извика ми: „Госпожице Дънкан, трябва да поговорим“. Беше някакъв отвратителен дъртак и накуцваше. Не старец, но косата му беше бяла. Погледнах през прозореца, когато си тръгна. Носеше гуаябера^[2], но името му не беше испанско. Мушна визитната си картичка под прага. На гърба беше написал да му се обадя.

Тя я подаде на Катлин — „Дейл Финли, следовател, Областна адвокатска служба“.

— Обажда ли му се?

— Абсурд! Детективът от полицията на Брега… как му беше името? Оня с акцента?

— Детектив Рябин.

— Точно така. Той ми каза да не говоря с никого, освен със Сам Хейгън.

— Идеята може би е добра.

Али вдигна небрежно рамене:

— Някакъв репортер от „Ню Таймс“ иска да ме интервюира. Настояват и от Канал 7 и „Маями Херълд“. Позвъни и майка ми. Беше пияна, както обикновено. Казва: „Обади се на «Сиксти Минитс». Обади се на «Инсайд Едишън».“. Абсурд! Мога да проваля процеса. Непрекъснато слушам за такива неща по телевизията. Но може би като приключи всичко, ще мога да продам историята си. — Али се надигна към огледалото за обратно виждане, свали си очилата и провери грима. — Дали ще ми дадат адвокат, как мислиш? Какво можеш да ми кажеш за мистър Хейгън? Той ли ще изпълнява тази роля?

— Не, той е прокурор.

— Но иначе е адвокат, нали?

— От най-добрите — отвърна Катлин. — Сега е твой адвокат, но само във връзка със случая.

— Страхотно! — Али се огледа още веднъж. — Обади се на адвоката ми, Джордж. Не, господин Руфини, не мога да говоря с вас. Адвокатът ми смята, че не бива. — Тя се засмя и си сложи отново слънчевите очила.

Катлин мълчеше. Вълнението на Али Дънкан граничеше с еуфория: беше станала главно действащо лице в една драма, която за нея беше центърът на света.

Само преди два дни Али бе пристигнала разтреперана в студиото на Катлин, без да знае дали да се прибере вкъщи при майка си, или да каже на полицията, че всичко е било недоразумение. И Катлин я беше тласнала към това, което Али най-много би желала да чуе.

Може би на делото изобщо нямаше да се даде ход, ако Франк беше прав за това, което се е говорило между кмета и областния прокурор. Но тази информация бе дошла от Марти Кас, на когото рядко можеше да се вярва. Така или иначе, въпреки всичките си слабости, Сам Хейгън не можеше да бъде купен. Щом на Али й стискаше да застане открито срещу всичко това, Катлин също би могла да го направи.

Тя въздъхна и отпусна ръце на волана.

А ако излезете наяве връзката й със Сам, все някак си щеше да се справи с Франк. Ако пък случайно някой изнесеше истината за Матю… е, това също беше в миналото. Сам и Дина щеше да ги заболи, но вече нищо не би могло да нарани самия Матю.

Околовръстното шосе се издигаше високо над река Маями, над занемарените товарни кораби и малките бели къщи с керемидени покриви. Далече на запад, над Евърглейдс, където бетонът и асфалтът постепенно преминаваха в блата и мочурища, бяха започнали да се образуват гъсти сиви облаци.

— Да ти кажа няколко думи за Сам Хейгън. Познавам го от по-рано. Преди няколко години работеше с Франк.

— Франк?

— Франк Толин. Запознахте се в събота.

— О, да! Приятелят ти.

Катлин погледна към нея.

— Слушай, Али, Сам няма да бъде впечатлен от факта, че си модел. Той не обича Южния бряг, клубовете, нито пък модната индустрия.

— Защо?

— Не ги обича, това е. Бъди учтива, дръж се като дама и внимавай какво говориш. Опитай се да си на положение. Той ще го оцени.

По гладкото чело между веждите на Али се появиха малки бръчици.

— Чакай, не съм аз тази, която е извършила престъплението. Защо трябва да се подмазвам на прокурора? Предполага се, че Сам ще е на моя страна.

— Не го наричай Сам. За теб е мистър Хейгън. Той е на твоя страна, но съм те виждала как театралничиш пред хора, които искаш да впечатлиш.

— Какво намекваш?

Смееш се прекалено високо и говориш много. Не го прави пред Сам Хейгън. Той не е от хората, с които си свикнала. Не обича лековатите неща. И трябва да си сложиш нещо върху това боди. Вземи якето ми.

— Господи! Достатъчно съм изнервена, за да започнеш сега и ти да ме критикуваш.

— Опитвам се да ти помогна — отвърна рязко Катлин.

— И защо го правиш?

— Е, извини ме много. Не биваше да те карам дотук.

— Не съм те молила да го правиш. — Али впери поглед в пътя, скръстила здраво тъничките си ръце на гърдите. — Просто ме свали тук и си заминавай. Мога и сама да се прибера вкъщи.

— Веднага ще те схрускат.

Кабинетът на областния прокурор се намираше в пететажната розова сграда от дясната им страна. През тежките дебели стъкла не се виждаше никой.

— Катлин? — прошепна Али. — Извинявай. Искам да кажа… май наистина ме е страх.

— Всичко ще мине добре. — Катлин стисна ръката на момичето. Костите й бяха нежни като на коте.

— По дяволите! — Али пое дълбоко дъх. — Нищо няма да излезе. Клаус Руфини осъден за изнасилване. На куково лято! — Засмя се нервно: — Или пък Маркус. Те ще кажат, че Джордж ми е бил приятел, така че това не е никакво изнасилване. Бих могла да направя, както ми каза Джордж, и да спечеля една камара пари.

— Това ли искаш?

Али поклати бавно глава.

— Спомням си всичко, което правиха с мен — каза бавно тя. — Мислят, че съм забравила, но аз си спомням. Ще проклинат деня, в който са ме срещнали.

Преди да влязат в района на съда, Катлин рече спокойно:

— Али, това, дето ти говорих как да се държиш със Сам Хейгън… Не ми обръщай внимание. Просто му кажи какво се е случило. Той ще те изслуша.

 

 

Когато беше на годините на Али, Катлин работеше като модел в един универсален магазин в Питсбърг, за да изкара допълнително нари за гимназия. След като една нощ вторият й баща влезе в стаята й, майка й й каза, че е по-добре да напусне дома. Катлин отиде при една омъжена братовчедка, където спеше на разтегателния диван. На осемнайсет вече живееше в една къща в Ийст Вилидж заедно с приятелката си, която бе спечелила конкурса за „копринена коса“. Катлин имаше няколко портретни снимки, с които обиколи тук-там, и най-накрая бе наета от една агенция. Сложиха усмихнатото и лице на едно табло заедно с данните й: тегло: 5’8’’, височина: 5/6, бюст: 34, талия: 24, ханш: 34, обувки: 8, коса: руса, очи: зелени. След това същите данни в европейски мерни единици на френски и немски^[3].

През деня бързаше в метрото за уговорените срещи, на повечето от които не бе одобрявана. Ако не я наемеха, не се хранеше. Но нощем можеше да я качат на лимузина и да я черпят с шампанско на път за вечеря в ресторанта. Сервираше по масите, разнасяше цветя, разхождаше кучета, мръзнеше през зимата, ободряваше се с кокаин, ако й предложеха, и крадеше от супермаркетите, ако беше гладна.

Мъжете с пари обичаха да има модели покрай тях и агенцията раздаваше на момичетата покани за партита в апартаменти с изглед към Сентрал Парк. Разкошните жилища бяха отрупани с антики, дебели килими, оригинални произведения на изкуството, скъпа храна и кристални купички с кокаин върху полираните маси. В една лятна вила на Парк авеню Катлин се обърка и влезе в огромна баня с мраморен под и широк матрак, където някакъв сенатор бе легнал с двама тийнейджъри — модели, а зачервеният му лъскав член бе щръкнал нелепо нагоре. Тя ползва тоалетната, след това си излезе. Изобщо не я забелязаха. Същата година през зимата един адвокат от Спортната банка в Манхатън я събуди призори и й каза, че бил забравил, че жена му и децата ще се приберат от Дисни Уърлд към обяд. Като извинение й подари кожено палто и когато Катлин отказа да се видят втори път, той изпрати някакъв тип да му го занесе обратно. Човекът влезе и се насочи право към гардероба. Катлин знаеше, че е най-добре да не възразява.

Повечето бизнесмени от модната индустрия си свършваха работата и се прибираха вкъщи. Свикна с новия живот: модели, фотографи и дизайнери ходеха на партита с рок звезди и други знаменитости, обикаляха от клуб на клуб с лимузини, напиваха се, дрогираха се, танцуваха до изгрев-слънце, след това вземаха кой каквото е свикнал, за да се възстановят по-бързо за снимките в осем сутринта.

Катлин си намираше работа. Личният й албум се изду от изрезки от каталози и списания и клиентите започнаха да я търсят по име, като плащаха до пет хиляди долара на ден. Летя няколко пъти до Европа — беше в Париж, в Милано, нравеше снимки в Испания, Швеция, Гърция. Една козметична компания бе купила правата върху очите й, друга — върху косата, а компанията за производство на чорапогащи притежаваше краката й. Чувстваше се разкъсана отвътре: усещаше, че това коя е зависи всъщност от онова, което камерата или фотоапаратът ще заснеме в определен момент.

Омъжи се за един телевизионен продуцент и се разведе с него, когато го завари с друг мъж в леглото. Участва в рекламни снимки на Ричард Авадон, за което й беше необходима седмица подготовка. Два пъти я бяха арестували за проституция, бяха я гонили от няколко апартамента, имаше един спонтанен аборт и един по желание. Лекарят й бе казал, че повече няма да може да забременее. Отказа се от хероина, след като веднъж едва не умря от свръхдоза. Агенцията й пазеше всичко това в тайна.

В Маями никой не се интересуваше, че кариерата й залязва; градът беше жаден за всякакъв вид известност. Когато прехвърли трийсетте, модните реклами станаха все по-малко за сметка на рекламите за продукти: дезодорант, морски туризъм, вечеря за самотни жени в хотел. Катлин вече си представяше неизбежния развой: реклами на хранителни стоки, на разхлабителни, на протези, после на удобни подлоги. А след това… на ковчези?

По клубовете се редеше на опашки за кокаин с приятелите си. Пиеше твърде много. Замисляше се сериозно за самоубийство.

Франк я издърпа от ръба на пропастта. Не беше идеалният бял рицар, но я спаси и после се лепна за нея. С него имаше тежки дни, други не бяха толкова лоши. Искаше да прави снимки и го превърна в начин на живот, макар че да се занимаваш, с каквото и да е изкуство, беше рисковано и конкуренцията беше убийствена. Като си спомнеше за предишните години, почти бе готова да се закълне, че всичко това се е случило с някоя друга жена или в книга, която е чела много отдавна. Катлин бе разказала на Сам за живота си. После само откъслеци, които смяташе, че може да изкара наяве, а след това — всичко, в порой от думи и сълзи. В прегръдките на Сам, с топлия му дъх в косата си. Но накрая се оказа, че е много за него — мъж с отговорна работа, жена и две деца.

Но Али щеше да я изслуша. Катлин бе сигурна в това, доколкото познаваше Сам Хейгън.

 

 

На приземния етаж Али съобщи името си през стъклото на гишето, след което двете с Катлин намериха свободни места и седнаха. Имаше няколко десетки столове, завинтени един към друг в дълги редици. Помещението беше претъпкано и шумно. Две млади ченгета испанци в тъмносините униформи на град Маями се взираха настойчиво в Али. Дори в якето на Катлин, което й бе два номера по-голямо, тя упражняваше същия ефект.

Пет минути след като бяха влезли, Катлин усети, че пръстите на Али се впиват в рамото й.

— Това е той — прошепна Али. — Човекът, който идва до апартамента ми тази сутрин.

На отворената към фоайето врата бе застанал мъж с изправена нагоре, късо подстригана бяла коса. От долната си устна до брадичката имаше белег — сякаш е бил разсечен с нож.

След минута той се приближи, като накуцваше. Кобурът на пистолета му издуваше свободно висящата гуаябера. Погледна към Али, която на свой ред впери поглед в него.

— Госпожица Дънкан?

Тя кимна.

— Добър ден. Аз съм Дейл Финли. Работя за Едуард Мора.

— Кой?

— Областният прокурор. — Той се подсмихна и премести поглед към Катлин. Очите му бяха леденосини, с жълтеникав оттенък. — Вие роднина ли сте на момичето?

— Приятелка.

— Как се казвате?

— Защо ви интересува?

— Защото ви питам!

Тя сви рамене:

— Катлин Дорн.

По лицето му пролича, че името й му е познато.

— Вие поканена ли сте да се явите, мис Дорн?

— Не.

— Какво правите тогава тук?

— Дойдох с Али. Има ли значение?

— В момента не. — Той посочи с ръка към фоайето: — Да поговорим за минутка, госпожице Дънкан.

Али хвана ръката на Катлин:

— Идваш и ти.

— Госпожица Дорн може да си остане тук. Няма да се бавим.

Али вирна брадичка към мъжа:

— Изобщо не бива да общувам с вас. Детектив Рябин ми каза да не говоря с никого, освен със Сам Хейгън. Предполагам, че познавате детектив Рябин?

Финли не отговори на въпроса й. Стъпи на съседния празен стол и се наведе така, че да може тя да го чува, като кръстоса ръце на коляното си.

— Обзалагам се, че сте с твърд характер, нали? — Той се усмихна на Али. — Това е добре, защото с мъжете, които обвинявате, може би ще се явят една дузина адвокати и всички ще се опитват да надникнат в най-интимните кътчета на живота ви. Необходимо е предварително да знаете, че ще бъде упражнен натиск над вас, за да не се откажете по средата на процеса.

Али се засмя:

— Няма да се откажа.

— Добре. — Той кимна и се приближи още повече към нея. — След като делото се заведе официално, те ще искат да знаят всичко за вас: сексуалния ви опит, приятелите ви, дрогата, която вземате — всичко. Необходимо е първо ние да знаем това, за да може, когато мистър Хейгън ви извика, да е наясно. Така всичко ще мине по-бързо, ако вече сте готова с отговорите, когато той започне да ви задава въпроси. Някои хора го оприличават на подготовка за зъболекар, но ако сте искрена, ще излезете оттук, преди да сте усетили нещо. — Белегът на устната му побеля, когато се усмихна.

Али се взираше в него.

— Разполагаме с полицейските доклади и с показанията на свидетели. Някои от тях казват, че сте били доста пийнали. Може би не си спомняте събитията така ясно, както бихме искали. Лично мен не ме интересува, но Сам Хейгън не е толкова снизходителен, когато някой иска да заведе дело, а после, щом нещата загрубеят, променя твърденията си. Трябва да бъдете изцяло с нас. Можете ли да го направите?

Али кимна уверено.

— Много добре. Не бих искал да бъдете подведена под съдебна отговорност за лъжесвидетелстване. — Той я потупа по рамото. След това се обърна към Катлин: — Госпожице Дорн, ще се наложи да се срещнем и да ви задам някои въпроси. Боя се, че едва ли ще получите някакво по-специално отношение от нашата инстанция. Първо, не сте ли любовница на бившия колега на мистър Хейгън?

— Това изобщо не ви влиза в работата.

Той се усмихна и се изправи, като свали крака си от стола, оставяйки прашен отпечатък върху седалката.

— Благодаря ви, че отделихте време да поговорите с мен. В момента мистър Хейгън е зает. След малко ще изпрати някого да ви повикат, госпожице Дънкан. До скоро.

Накуцвайки, Дейл Финли се обърна и се запъти към асансьора. Катлин погледна към Али. Тя дишаше дълбоко и погледът й — пламнал от възмущение и разочарование — бе прикован в приятелката й.

— Казах ти, че няма да направят нищо. Знаех си! Все им е едно дали ще си тръгна.

— Стой тук, ще се върна. — Катлин грабна чантата си и рязко скочи от мястото си.

— Къде отиваш?

— Да разбера какво, по дяволите, става тук!