Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blood Relations, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стоян Медникаров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Барбара Паркър
Заглавие: Кръвни връзки
Преводач: Стоян Медникаров
Година на превод: 1997
Издание: Първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1997
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Красимир Димовски
Художник: Борис Стоилов
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-418-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2030
История
- — Добавяне
16.
Когато в един на обяд Рафаел Сото се появи в полицейския участък, Юджин Рябин го въведе в стаята за разпити — малка и тясна, с маса и два стола. Първите петнайсет минути прекараха, одумвайки Ню Йорк. Сото беше израснал там, в пуерториканското предградие на Източен Харлем. Рябин каза, че жена му е родена в Сан Хуан, а и той самият си изкарвал прехраната по Бродуей след емигрирането от Прага.
Сам и един от детективите от Маями Бийч наблюдаваха иззад двойно огледало. Рафаел Сото седеше от едната страна на тясната маса, върху стол със синя пластмасова седалка. Рябин ползваше стол на колелца и постепенно се измести от същата страна на масата. Сега и двамата бяха с лице към огледалото. Над него беше опънато прозрачно перде.
Рябин беше оставил пистолета и кобура в чекмеджето на бюрото си. Беше си свалил сакото и разхлабил вратовръзката. Попита Сото дали не желае цигара или кафе. Сото отказа, но благодари.
— О, почти щях да забравя. Винаги когато викаме някого тук, независимо по какви причини, сме длъжни да го попитаме дали не желае да присъства и адвокат. — После Рябин сви рамене: — Бюрокрация! А вие как предпочитате?
— Мисля, че не е необходимо — отвърна Сото.
— Добре. Но ако в който и да е момент пожелаете адвокат, само ми съобщете.
— Окей.
Рябин плъзна по масата химикалка и полицейски формуляр и го помоли да напише цялото си име, адреса, номера на социалната осигуровка и така нататък. За протокола. Да направи списък на приятелите и сътрудниците си. Както и на тези на жертвата.
Докато Сото пишеше, свел глава над документите, Рябин отново заговори:
— Портиерът в сградата на Чарли Съливан каза, че сте ходили там преди няколко вечери.
Без да вдига глава, Сото отвърна:
— Да, да си взема някои неща.
— Какви неща?
— Няколко компактдиска, дрехи.
— Каза, че сте се карали във фоайето.
— Не, това не е вярно.
Рябин взе документа и химикалката и ги остави на другия край на масата.
— Кога за последен път видяхте Чарли Съливан жив?
— Предполагам, че онази вечер.
— Какъв ден от седмицата беше?
— Хм. — Сото погледна нагоре и върху очилата му с чернени рамки се отразиха ивици неонова светлина. — Сряда.
— От колко време се познавахте с Чарли?
— Всички го наричаха Съливан.
— Окей. От колко време?
— Познавахме се от няколко години, нали знаете, само колкото да се поздравяваме. Истински се запознахме в Ню Йорк. Миналата година си купи апартамент на Брега и прекарваше повече време тук.
— Гаджета ли бяхте?
Сото прокара пръст по една драскотина върху пластмасовия плот на масата.
— Звучи толкова… грубо.
— Извинявам се — отвърна Рябин. — Кога връзката ви прерасна в нещо повече от „здравей — здрасти“?
— Миналата есен. През ноември, струва ми се.
— Кога се разделихте?
— През март, но не приключи изведнъж. Продължихме да се виждаме известно време, но не беше същото. — Сото потърка носа си.
— Някой друг ли си намери? Каква беше причината?
Сам си припомни: Рафаел Сото беше посочил, че е на двайсет и седем. Беше елегантен, строен мъж и зад парвенюшките му очила се криеха нежни кафяви очи. Луис Балмаседа, който бе убил детето на любовницата си, притежаваше същата нежна мъжка красота.
— Винаги имаше някой друг, детектив. Така стояха нещата. Знаех го още преди да се съберем.
— Влюбен ли бяхте в него? — Рафаел кимна. — И казвате, че не ви е смущавал фактът, че ви изневерява. Така ли е при вас, гейовете, Рафаел?
Последва тишина, през която Сото се взираше в него. След това отвърна:
— При нас, детектив, е така, както е при всички останали човешки същества. Всички сме еднакви. Само такива като вас не го проумяват.
Рябин едва сдържа напиращия си смях:
— Знам само, че ако разбера, че жена ми го прави с друг, няма да ми е все едно.
— Не, не ми беше все едно, но…
— Значи не ви е било приятно?
— Може и да не ми е било приятно, но не съм го убил, ако за това намеквате.
— Но го е заслужавал.
— Да умре по този начин? Съливан беше отвратителен в много отношения и предполагам, че някои хора са се вбесявали, но не заслужаваше чак такава смърт. Израснал е в Саутуърк — най-мрачната част на Лондон. Оцелял е като по чудо. Да, имаше много връзки и понякога беше жесток, но можеше също така да проявява доброта и щедрост. Имаше много приятели. Но вие не разбирате. Лесно е да съдите като полицай… — Сото изтри бузата си. — Извинете. Имате ли някаква кърпичка?
Рябин му подаде носна кърпа и продължи да го наблюдава.
— Как се свързахте с такъв мъж, след като предварително сте знаели какво представлява?
— Невинаги можем да избираме в кого да се влюбим, детектив.
Рябин му даде знак да задържи кърпата, облегна се назад в стола и скръсти ръце на гърдите си.
— Ако сега отидем в апартамента ви, ще имате ли нещо против да го разгледам?
— Защо?
— А защо не? Нали нямате нищо за криене?
— Такава ли е обичайната процедура? — запита Сото.
— Разбира се. Ако ме въведете доброволно в апартамента си, няма да се налага да вземам разрешително за обиск.
Кафявите му очи се разшириха.
— Разрешително за обиск?
— Няма да се наложи, ако ни помогнете.
Сото хвърли поглед към стъкления пепелник в края на масата.
— Мога ли все пак да получа една цигара?
— Разбира се. — Рябин измъкна пакет от джобчето на ризата си и запали една за Рафаел Сото, а след зова и за себе си. Сото пое дълбоко дима. Ръцете му трепереха. Рябин плъзна към него пепелника от външния край. После се отпусна и вдигна краката си върху ръба на масата. — Рафаел, вие болен ли сте от СПИН?
— Не. — Сото се намръщи.
— Сигурен ли сте? Може би подарък от покойния ви приятел?
— Казах — не. Съливан винаги внимаваше. Аз също.
— Разкажете ми за другите — подкани го Рябин. — С кого имаше връзка?
— С няколко души.
— Няколко, но кои? Имената.
— Не знам имена. Някой си Арнолд, главен барман в „Кливлендър“. Десетина манекени, повечето мъже, но и няколко момичета. Един от личните фитнес треньори на Мадона, чието име беше нещо като Игор или Борис. Някакво ченге — искате ли да знаете и неговото име? Имаше един писател с жена и две деца. — Сото изтръска цигарата си в пепелника. — Клаудия Отеро, дизайнерката. Би могло да се каже, че тя беше сериозната му приятелка. Ута Кас бе по-ново завоевание, всъщност играчка. Външният й вид не отговаря точно на стандарта му, но е много изобретателна. Трябва да е имало и други, с които си е имал работа.
— Не е бил от придирчивите.
— О, грешите, беше много придирчив.
— Тази Ута Кас… Тя е жена на Мартин Кас, нали?
— На Съливан не му пукаше.
— Но на съпруга й може да не му е било все едно.
— Меко казано. Ута ми довери, че двамата се скарали заради Съливан.
Зад огледалото Сам Хейгън бързо си записваше, като се опитваше да следи всичко. Светлината тук беше доста слаба, а и той беше оставил очилата си в колата. Не можеше да разчете написаното.
— Срещали ли сте се с Мартин Кас? — запита Рябин.
— Да.
— Къде?
— Тук. Южния бряг е прекалено малък. Ние с Катлин Дорн работим по един проект за него. Е, не е като проекта на Клаус Руфини — вилното селище „Гранд Кариб“, който доникъде няма да стигне, особено сега, когато Клаус си има толкова неприятности. Не че ми пука, проектът и без това беше невероятно безвкусна идея. Щеше направо да съсипе Брега. — Сото нетърпеливо въздъхна: — Не е ли ясно кой е искал да отстрани Съливан?
— Аз нямам предимството да разполагам с вашата вътрешна информация, Рафаел — отвърна Рябин.
— Подозирам всеки един от мъжете, които нападнаха Али Дънкан. Особено Клаус Руфини.
— И защо? — Пред лицето на Рябин се виеше дим.
— Защото жена му — Тереза, ненавиждаше Съливан заради приятелството му с Клаудия Отеро.
— Дизайнерката.
— Да. Клаудия първа въведе Съливан в международните модни среди. Той й беше признателен по свой начин. Клаудия и Тереза постоянно бяха гуша за гуша. През един сезон Тереза успя някак да открадне най-добрите модели на Клаудия, преди да бъдат показани, и след това ги включи в своята колекция с по-евтини копия. Клаудия никога не й го прости.
— Съливан спал ли е някога с Тереза?
— Божичко, не! Смяташе я за най-долна сред отрепките.
— Как става така, че Чарли Съливан и Клаус Руфини се озовават по едно и също време в една и съща стая в „Апокалипсис“?
— Ами това е Южния бряг. Лицемерието е издигнато в изкуство.
Рябин се приближи по-близо.
— Какво правихте снощи около полунощ?
— Казах ви. Бях си вкъщи и гледах телевизия. После си легнах веднага след новините, защото трябваше да ставам рано. Извинете ме, но имам ли нужда от адвокат?
— Не знам. Имате ли? — попита Рябин. — В момента само ви задаваме някои въпроси. Според вас имате ли нужда от адвокат?
Сото се поколеба, после поклати глава:
— Не, няма проблеми.
— По кое време се срещнахте с мис Дорн тази сутрин?
— Около шест. Оставих колата си на улицата пред хотел „Сенчъри“ и се качих във фургона, а тя ни следваше.
— Имате ли оръжие, Рафаел?
— Аз? Никога не съм стрелял с оръжие през живота си.
— Не ви питах това. Попитах ви дали притежавате оръжие.
— Не.
— Портиерът в сградата на Съливан твърди, че двамата сте си крещели в четвъртък. Не в сряда. В четвъртък. Преди три дни.
— Добре де. В четвъртък. Но не сме си крещели.
— Портиерът лъже, така ли?
— Може и да сме повишили глас.
— За какво се карахте?
Сото нервно се изсмя:
— Нищо съществено.
— Рафаел, отговаряйте точно, ако не искате да изчакате в предварителния арест с още трима-четирима тийнейджъри от една гангстерска банда от Либърти Сити.
— Не можете да постъпвате така с хората — уплаши се Сото.
— Тук, вътре, мога да правя каквото поискам. Не ме карайте да ви го доказвам. А сега ми отговорете. — Дълбоки бръчки набраздиха челото на Рябин. — За какво се скарахте двамата с Чарли Съливан?
Сото смачка цигарата в пепелника.
— Бих искал да си тръгна. — Понечи да стане от мястото си, но Рябин силно ритна стола. Сото се олюля и се строполи обратно, опитвайки да се предпази с ръце.
— Зададох ви въпрос. — Юмрукът на Рябин се стовари върху масата и пепелникът подскочи.
— Той… той не искаше да ми върне компактдиска на Ета Джеймс. — Гласът на Сото трепереше. Рябин вдигна въпросително вежди. — Тя е блус изпълнителка — допълни Сото.
— Какво гледахте снощи по телевизията?
— Филм. На видеото. — Рябин продължаваше да се взира в него и той добави: — Мисля, че беше Хичкок. „Трийсет и деветте стъпки“.
— Да, гледал съм го. Много е хубав. От кой видеоклуб вземате касети?
— От… „Блокбастър“. Не, тази специално я взех назаем от един приятел.
— Какво правихте след филма, Рафаел?
— Легнах си.
— Преди пет минути ми казахте, че сте гледали новините. Значи сте гледали Хичкок?
— Не, и двете. Не си спомням. — Трепереше. — Ще ме арестувате ли?
— Има ли причина да ви арестуваме, Рафаел?
— Не съм го убил!
— Единственото, което искаме, е да ни помогнете — потупа го по ръката Рябин. — Това е всичко. Нали по едно време сте живели заедно със Съливан? А след това ви е казал да се изнесете, така ли?
Рафаел Сото вдигна очи и погледът му сякаш премина през пердето и огледалото и проникна в малката тъмна стаичка, откъдето Сам Хейгън и партньорът на Рябин по случая следяха целия разговор.
— Кога мога да си отида вкъщи?
— Скоро. Почти приключихме.
Сам се изправи. Знаеше, че Джин Рябин едва сега започва. Щеше да зададе отново същите въпроси в друга форма, да добави нови и да отсее отговорите. След това всичко отначало.
Детективът се беше облегнал на стола с вдигнат върху ръба на бюрото крак.
— Ама че гаден дебелак! — Сам свали сакото си от облегалката на стола. — Ще се върнеш ли за втората част на представлението?
— Не, трябва да посрещна жена си на летището. — Напъха бележките си в джоба на сакото. — Кажи на Джин, че според мен си губи времето със Сото.
Пейките във фоайето на първия етаж бяха направени от бетон и поставки от стъклени блокчета в тон с модернистичния стил на целия полицейски участък. Катлин Дорн седеше на една от тях и се взираше през прозореца към Вашингтон авеню. Шапката й лежеше до нея върху платнената чанта. Сам прекоси приземния етаж и стъпките му отекнаха в тишината. Когато седна на другия край на пейката, тя само му хвърли бърз поглед.
— Ти си казал на полицаите кой е, нали?
— Какво очакваше? — отвърна Сам. — Да не закачаме някои хора само защото случайно са ти приятели?
— Рафаел не е способен да убие никого.
— Трябва да го разпитат.
Зелените й очи се взираха в Сам — сериозни и осъдителни.
— Какви доказателства имате срещу него?
— Не мога да обсъждам този въпрос — отсече Сам.
— Какво правят с този невинен човек, Сам?
— Говорят си. Не се притеснявай, никой нищо лошо няма да му стори.
— Обещай ми!
— Обещавам ти!
Сам си спомни, че тази сутрин не се беше бръснал. Чудеше се дали и външно изглежда толкова похабен, колкото се чувстваше.
Катлин притвори очи и провеси глава назад. Откри се дългата й бяла шия.
— За него любовта никога не може да се превърне в омраза, Сам. Не е устроен по този начин.
— Защо не поостанеш? — проговори Сам. — На Рафаел може да му се иска да види приятелско лице, когато си тръгне.
— Ще остана, казах му, че ще го изчакам. — Отвори очи и се вгледа в тавана. — Какво е пък това?
Той погледна нагоре към надвесената над главите им скулптура.
— Тези цветни стъклени дискове са душите на полицаите, убити при изпълнение на служебния си дълг. Разкъсаното въже представлява престъпността.
— Измисляш си.
Сам се усмихна и огледа фоайето.
— Къде е Франк?
— Има среща, можеш да говориш с мен спокойно.
В гласа й се долавяше повече насмешка, отколкото предизвикателство. За момент погледите им останаха приковани един в друг. Усмивката й се стопи.
— Катлин… — Сам навъсено се взираше през прозореца. Зад добре подрязаната трева автомобилите безшумно се движеха по булеварда. Заговори тихо: — Трябва да кажа на жена си за теб. Знае, че имах връзка с друга, но никога не разбра коя е тя. Сега ти ще бъдеш една от основните свидетелки на Али Дънкан. Миналото ни може да излезе наяве. Предпочитам Дина да го чуе от мен. — Извърна се и я погледна, неспособен да разгадае мислите й. — Исках да го знаеш. Дина няма да го споменава пред Франк. Трябваше да си намерим някой друг адвокат за делото за Матю, но тя искаше да бъде Франк и не ми се ще да й налагам желанието си. Може би трябва да му кажеш… освен ако вече не си го направила.
— Сериозно ли говориш? Естествено, че не съм — изсмя се студено Катлин. — Какво се опитваш да направиш? Да облекчиш гузната си съвест?
— Не се чувствам гузен, Катлин.
— Напротив, ужасно съжаляваш. Направо ми се гади; като те гледам колко много съжаляваш.
Сам стана.
— Имам да свърша още нещо. Рафаел ще слезе след около два часа.
— Доскоро.
Беше стигнал до средата на фоайето, когато я чу да го вика. Въздъхна и се обърна.
Катлин се беше подпряла на стената. Тялото й изглеждаше издължено и добре оформено, сутиенът й бе толкова тънък, че можеше да забележи очертанията на зърната под тениската й.
— Извинявай — изрече тя тихо. — Беше много хубаво. Длъжен си да го признаеш.
Служителят на рецепцията упътваше някаква двойка към канцеларията на деловодството.
— Никога не съм го отричал — каза мрачно Сам.
Едва загатнатата й усмивка се стопи. Ленивото раздвижване по тялото й изчезна и тя отново седна с подпряна върху дланите брадичка, загледана през прозореца.
— Довиждане, Сам.