Барбара Паркър
Кръвни връзки (3)

2.

В деня на убийството на Карлито Рамос към апартамента на майка му в Маями Бийч поеха трима телевизионни репортери и една кола със сателитна апаратура, за да заснемат сцената. Но когато година по-късно най-сетне се стигна до процес, никой от тях не го отрази в медиите. Големият процес тази седмица беше убийството с грабеж на една японска двойка, която, изглежда, се бе заблудила на път за Metro Zoo посред бял ден и бе спряла да попита за посоката. Делото „Рамос“, за което повечето хора бяха забравили, беше „домашен“ проблем и на практика не можеше да повлияе на туризма.

Сам Хейгън беше прокурор в Маями от осемнайсет години и вече се бе рутинирал в процесите по най-опасните убийства, ако може да се говори за рутинност, когато става дума за насилствена смърт. Почти приемаше онези случаи, в които убийството бе поне донякъде обяснимо или когато жертвата не беше по-добра от палача, но този път беше бесен. Майката на Карлито Рамос, четиригодишен, казала на приятеля си, който живеел у тях, че не иска повече да го вижда. Луис й креснал, че ще направи нещо, с което да го запомни. Втурнал се в стаята на Карлито, грабнал спящото дете и го запратил през прозореца. Карлито паднал на бетонния тротоар от двадесет и един метра. Черепът му се пръснал като диня.

След представянето на последните доказателства съдебните заседатели подредиха документите в папките си. След малко щяха да ги извикат за указания. Съдията обяви почивка. Сам Хейгън наблюдаваше как зрителите излизат от съдебната зала: родителите на обвиняемия, облени в сълзи; двама студенти по право, дошли от професионален интерес, и група пенсионери, които запълваха свободното си време, ходейки на криминални процеси. Адела Рамос — майката на момчето — излезе, облегната на ръката на брат си.

Сам се отпусна уморено в прокурорския стол. Беше на четиридесет и шест и не се чувстваше нито година по-млад. Пресегна се да потупа по рамото по-младия прокурор:

— Добра работа, Джо.

Беше оставил Джо Макгий да изложи окончателните аргументи. Сам, както и останалите единадесет прокурори от колегията за тежки престъпления, упражняваше надзор при по-трудните дела, за да бъде сигурен, че няма да има провал и прехвърляне на делото в Апелативния съд заради грешките или невниманието на някой по-неопитен колега. Макгий беше чернокожо бивше ченге от Маями, който бе решил, че ще живее по-дълго в съда, отколкото по улиците. С интелекта и агресивността си бързо се бе издигнал в отдел „Углавни престъпления“, но това беше първият му процес за убийство, заслужаващо смъртно наказание.

Сам го видя как поглежда към масата на защитата, ноздрите му нервно потрепваха, сякаш надушваше нещо гнусно.

— Кучият син е мой — каза през зъби Макгий.

Луис Балмаседа бе красив тъмнокос мъж, двадесет и девет годишен, облечен в елегантен син костюм. Адвокатът му бе седнал на парапета, полюляваше единия си крак и разговаряше с младшия си колега. Адвокатите се засмяха и Балмаседа също се усмихна. Когато съдебните заседатели не бяха в залата, всички се отпускаха. Адвокатите можеха да се шегуват, а обвиняемият — да се смее на шегите им. И така за миг човек почти можеше да забрави какво е извършил, както и че може да умре заради това.

Макгий се извърна, измъкна куп бележки и ксерокопие на указанията за съдебните заседатели от една кутия и ги хвърли на масата. После седна.

— Някакви инспирации, шефе?

— Да, въжето.

Преди процеса защитата беше пледирала за убийство втора степен. Грийнбаум отрече, че клиентът му е убил момчето, но дори да се съгласеше, убийството не можеше да се приеме за първа степен. Действието не беше предумишлено. Балмаседа и приятелката му са били пияни и са се карали жестоко. Пледиране за втора степен би означавало петнайсет или двайсет години затвор. Защо да не се поеме по сигурния път? Сам беше предупредил хич да не си го и помисля.

След малко съдът щеше да се събере отново. Съдията щеше да обясни на заседателите какво представлява законът и да им прочете част от указанията, приети и от двете страни. Грийнбаум играеше вабанк. Искаше съдията да разясни на заседателите само предумишленото убийство, без да отваря въпрос за убийство втора степен — или за убийство без предумисъл. Тогава съдебните заседатели щяха да имат само две алтернативи: или убийство първа стенен, или оправдателна присъда. Ако бъдеше признат за виновен, Луис Балмаседа го очакваше или присъда от минимум двадесет и пет години, или електрическият стол. Но ако у заседателите се събудеха някакви съмнения, Балмаседа щеше да остане на свобода.

Сам погледна към Макгий.

— Какво мислиш, Джо?

Макгий издиша тежко и отново си пое въздух.

— Мисля, че Грийнбаум иска да лазим в краката му и да го молим да пледира за убийство втора стенен, преди заседателите да са се оттеглили за решение.

— И на мен така ми се струва. — Без да издава с нищо собственото си становище, Сам чакаше Макгий да изложи възможностите за избор. Джо беше чувал, че на по-младите юристи никак не им е леко с него.

Накрая Макгий каза:

— Бихме могли самите ние да искаме втора степен. Кажи на съдията да ги запознае и с по-леките присъди. Дай на заседателите възможност за компромис.

— Това можем да го направим.

— И Балмаседа би могъл да получи пет години. — Макгий се взираше замислено през залата. — Или да излезем с указанията за първа степен и бог да ни е на помощ.

За нещастие случаят куцаше от самото начало. Когато след обаждането на един от съседите пристигнали двама униформени полицаи, Адела Рамос била неадекватна, а Балмаседа бил на колене и плачел. Единият от полицаите му щракнал белезници, завлякъл го в хола и го попитал какво, по дяволите, се е случило. Балмаседа мънкал на испански: „Аз ги убих и двамата. Искам да умра. Моля ви, застреляйте ме!“ Полицаите му прочели правата. Обвиняемият отказал да признае каквото и да било повече. Мълчал и по-късно — в полицейското управление на Маями Бийч, освен че пожелал адвокат.

При едно искане до съда за отменяне на процеса съдията бе постановил, че полицаите са задържали Балмаседа без вероятна причина; следователно думите му не биха могли да се използват срещу него. Трябвало първо да го попитат какво се е случило и чак тогава да му сложат белезниците. Обвинението бе подало апелационна жалба, но становището на съдията било потвърдено.

Алън Грийнбаум залагаше много на майката на Карлито. Използваха съдебен преводач и през неговите уста отговорите на Адела звучаха безжизнено и монотонно, а самата тя не смееше да погледне адвоката в очите. Нервна жена, с изпочупени нокти и треперещ глас, с разкъсвано от угризения сърце, че е могла да допусне да стане подобно нещо със сина й. Единственото, което Сам можеше да направи, бе да се опита да наложи справедливо възмездие за случилото се.

Луис Балмаседа бе насочил одухотворения си поглед към заседателите и си бе признал, че е ревнив. Много обичал Адела, но когато разбрал, че го мами, отсякъл, че няма да остане повече при нея. Адела полудяла. Втурнала се в стаята на Карлито и го хвърлила през прозореца. „Карлито! Той ми беше като роден син!“ Със сподавени ридания Балмаседа бе разказал, че Адела тръгнала да скача през прозореца, за да се самоубие, но той я издърпал. Полицията представила всичко обратно.

Бършейки сълзите си, той бе започнал да отговаря на грубите въпроси от кръстосания разпит на Сам Хейгън. Сам бе изкарал наяве доста противоречия, но доколко заседателите бяха повярвали?

Сам направи знак на адвоката на Балмаседа: „Искам да поговорим“.

Алън Грийнбаум се приближи, като потупваше ритмично с пръстите на едната ръка по юмрука на другата. Имаше високо, интелигентно чело, елегантни мустаци и шит по поръчка костюм. Сам бе дочул, че това е последното му криминално дело — започвал работа към някаква частна фирма.

Тримата мъже застанаха лице в лице.

— Каква е тая глупост с указания само за първа степен? Клиентът ти може да се озове на електрическия стол. Обясни ли му го?

— Спокойно, Хейгън — прошепна Грийнбаум. — Той твърди, че е невинен, не мога да го принуждавам нищо. Ако искаш, ще подновя предложението за втора степен.

— Много късно. — Сам прикова поглед в него. — Казах ти, че не сме съгласни.

По лицето на Алън веднага пробяга усмивка.

— Тогава какво те е грижа, че искаме указания за първа? Ще ти се да помоля съдията да насочи заседателите към втора, за да могат да се вкопчат в това и да няма никакъв шанс за оправдаване. Казах ти, драги, трябваше да отстъпиш още миналата година. Луис отдавна вече щеше да е в Рейфорд.

Обвиняемият, преметнал небрежно ръка през парапета, се обърна да говори с баща си, който се беше върнал в залата. Надзирателят му направи знак да мине назад. Бащата целуна сина си, след това седна до майката на Балмаседа, закрила лицето си с кърпичка.

Сам беше едър мъж, една педя по-висок от Грийнбаум, и сега се наведе заплашително към лицето му.

— Кажи на твоя клиент, че ще го осъдя. Залата е пълна с представители на пресата. Дай указания за втора степен, а аз ще препоръчам доживотна присъда.

— Ще подам оплакване, че ме притискаш в ъгъла.

— Върви да се оплачеш на детето, което е убил.

— Ей! Искаш указания за втора степен — имаш това право. — Грийнбаум хвърли поглед към клиента си, после отново се обърна към Сам: — Честно казано, все ми е тая. Но клиентът ми няма да ми позволи да говоря за друго, освен за първа степен. — Той вдигна подчертано вежди, за да е сигурен, че Сам го е разбрал, и тръгна към младшия си колега, който се бе приближил към тях и слушаше разговора.

— Горкото момче! — По челото на Джо Макгий блестеше пот.

Стенографката прегледа записаното и отгърна нова страница.

Вниманието на Сам бе привлечено от някакво движение на вратата. Една жена в черен костюм, подчертан с бели ревери, влезе с широка крачка в залата. По раменете й се диплеше къдрава кестенява коса, беше силно гримирана. Вики Дюран! Тя издърпа Сам настрана.

— Трябва да говоря с теб.

Хейгън я изгледа.

— Тече процес, Бийки!

Виктория Дюран беше шеф на администрацията към Областната прокуратура. Беше родена в Куба, говореше с акцент и някой бе изкривил името й с испански оттенък — Бийки. Беше й залепнало.

— Има почивка — поправи го тя. — Хайде, Сам, важно е.

— Добре, изчакай ме навън.

Тя погледна часовника си и излезе. Тежката дървена врата прихлопна зад нея.

— Какво може да иска Бийки? — попита Макгий.

— Един бог знае. — Сам се обърна към него: — Добре, време е за шоуто. Съдията скоро ще се върне и ще очаква да сме се споразумели със защитата за указанията към заседателите.

— Искаш да го вкарат в параграфа за по-леки престъпления, нали?

— Може и така да се каже, Джо.

— О, по дяволите! — Макгий въздъхна тежко. — Добре. Но ако го включат в този параграф, можем да стигнем най-много до втора степен. Проклятие! Това значи да го оставим да се измъкне. — Сложи ръце на кръста си. — Не. Да се запретнем здраво и да го направим. Да пратим негодника на електрическия стол! Go for it!^[1]

Сам оглежда известно време Луис Балмаседа. Ако беше по-млад, би казал същото: Go for it! Десетките процеси за убийство го бяха научили да не залага на карта, но вече бе уморен до смърт от предпазливост. Вероятно Балмаседа бе усетил, че Сам го наблюдава. Огледа се и на единия край на устните му се появи усмивка. Go for it!

— Сигурен ли си, че точно това искаш да направиш, Джо?

— По дяволите, да!

— Добре. Аз съм навън.

Сам излезе в кънтящия коридор с преградени със стъкла входове към залите по цялата му дължина, с непрекъснато влизащи и излизащи хора. Пренебрегвайки за малко Вики Дюран, спря при Адела Рамос. Тя седеше сама на една от дървените пейки до стената, стиснала дамската чанта в скута си.

— Къде е брат ви? — попита Сам.

— Той отива… донесе ми кафе.

— Добре ли сте? — Сам седна до нея.

Тя кимна, но не изглеждаше много добре. Беше дребна тъмнокоса жена, която трябва да е била красива, преди да я сполети нещастието. Бе приковала поглед в Сам.

— Чуйте, госпожо Рамос. Мисля, че трябва да се приберете вкъщи. Да си починете, да хапнете нещо. Аз ще ви се обадя, когато заседателите излязат с решението.

— Кога ще стане това?

— Може би днес следобед, но по-вероятно е утре. Mañana. Аз ще ви се обадя — повтори той. — Или вие ми се обадете, по всяко време. — Сам извади едно картонче от джоба си и написа телефонния си номер. — Имам мобифон, звъннете ми, ако имате нужда да поговорите. Разбирате ли?

— Да, добре.

Все още седнал, той се ръкува за сбогом. И за миг се сепна, като усети как трепери ръката на тази млада жена. Не му беше за първи път да съжалява, задето бе поел това проклето дело. Трябваше да го прехвърли на някой друг от „тежките“. Загубата на дете по такъв начин не можеше да го остави безпристрастен. Може би трябваше да каже на Макгий: „Ето, довърши го, аз не мога!“ Но мразеше да слуша извинения, особено собствените си. Опрял лакти на коленете си, той се загледа с невиждащ поглед в сивия под на терасата, докато най-сетне успя да отдели стиснатите си челюсти.

Чу мекия глас на Адела Рамос:

— Благодаря ви. Говоря на брат ми да ме закара вкъщи.

Сам я погледна, усмихна се кратко и отиде към Бийки.

Тя беше застанала близо до входа на следващата зала. На масата до стената имаше куп принтерни страници — делата за деня. Едно момиче, мушнало бебето си в носилка „кенгуру“, се приближи и ги разлисти. Сам тръгна с Бийки нататък по коридора. Беше кръстосала ръце и деколтето на жакета й се бе разтворило.

— Какво става?

Бийки отметна тежката коса от лицето си и златните й гривни звъннаха. На трептящата флуоресцентна светлина лицето й изглеждаше оранжево. Имаше доста лош цвят на кожата, който умееше умело да прикрива с козметични средства. Пълните й устни бяха очертани с тъмнокафяво и запълнени с яркочервено.

— Еди оставял ли ти е съобщение да му се обадиш по повод сексуалното насилие в Маями Бийч миналата седмица?

Еди Мора беше областен прокурор, а Виктория Дюран, освен останалите си задължения, бе поела ролята и на главен експедитор.

— Върнах му го обратно. Нямам време за собствените си дела, камо ли за тези от другите отдели.

— Това не е просто някакво дело, Сам. Хората, които са замесени, ще привлекат вниманието на медиите. Всичко трябва да бъде изпипано. Нали помниш, че точно след като влезе Еди, се появи някакво момиче, което каза, че е било изнасилено от онзи рап певец? — Бийки докосна с дългия си маникюр челото си. — Как му беше името?

— Хенри Уелс.

— Да, заведохме делото, а тя междувременно беше подала молба и в гражданския съд. Било е лъжа. През цялото време. Почти не е имало разследване. Отделът за сексуално насилие го предаде на прокурор, опитвайки се да си вдигне репутацията. Имахме работа с няколко негърски организации в нашия район, а след това и с женските групи. Когато прекратихме делото, „Херълд“ излезе с уводна статия, в която пишеше, че сме били сплашени. Това няма да се повтори повече.

Добрата стара Бийки. Хвърля се пред гърдите на Еди Мора, преди още да са запищели куршумите. Когато Еди постъпи на работа, Виктория Дюран беше затънала до гуша в блатото на отдела за малолетни. За две години успя да оглави „Углавни престъпления“ и сега не влизаше в съдебната зала, а имаше канцелария до кабинета на областния прокурор, като отговаряше за ежедневните административни операции в канцеларията и за над хилядата човека, свързани с нея. Въпреки неизбежните слухове, че има сексуална връзка с Еди, Сам винаги бе подозирал, че Бийки просто е амбициозна. Имаше неуверените, резки маниери на жена, която вечер си ляга сама.

— За кои потенциални обвиняеми, става дума? — попита той.

— Участвали са трима мъже. Предполага се, че единият е бил Маркус Ламонт. Познато ли ти е името?

— Разбира се. Играе към „Джайънтс“, когато е извън щата Флорида.

— Сега е актьор в киното.

— Сериозно? В кой филм е участвал?

— Нямам представа — отвърна нетърпеливо тя. — Вторият мъж е някакъв италиански бизнесмен — Клаус Руфини — със собствена търговска площ на Брега. Третият е местен, не представлява особен интерес. А жертвата е модел — тя казва така. Има и свидетели, но показанията им се разминават.

— Каква изненада! — язвително рече Сам. — Жертвата яви ли се за предварителното потвърждаване?

— Още не е имало такова — отвърна Бийки. — Нито пък някой е арестуван. Полицията от Маями Бийч иска първо нашето становище.

— Искаш да кажеш, че те го тръсват на нас, ние казваме, че няма да завеждаме дело, а пресата само това чака. — Сам поклати глава и се подсмихна: — Не ми е работа, дай го на отдела за сексуално насилие.

— Еди иска да говори специално с теб.

— Защо?

— Сам. — Тя го хвана за китката. — Върви да поговорите, сигурна съм, че ще оцени помощта ти.

Той я изгледа продължително. Явно искаше да му каже нещо по характерния за Вики Дюран заобиколен начин.

 

 

Вече минаваше единайсет часът, когато съдията приключи с указанията към съдебните заседатели. Двамата редуващи се заседатели бяха освободени, а останалите дванадесет се оттеглиха в залата, където приставът щеше да им поднесе обяда. На Балмаседа бяха сложени белезници и го върнаха в килията му от другата страна на улицата.

Опрял ръце на гладката черна гума, Сам се спускаше по тесния ескалатор от четвъртия етаж зад един детектив от Метро Дейд. Той го попита дали някакъв процес за въоръжен грабеж остава назначен за следващия понеделник. Не, отвърна Сам, ищцата не се явила на потвърждаването. Обвинението вероятно би предложило условно пускане на свобода и би се въздържало от присъда, отколкото да отложи делото. Детективът слезе на третия етаж при службата за връзка с полицията. Някакъв частен адвокат видя Сам и се спусна с него до втория. Искаше обвинението да приеме кражбата с взлом за дребно хулиганство; в противен случай клиентът му, който бил към края на лечението си в клиника за наркомани, щял да бъде изхвърлен оттам. Сам му каза, че няма начин, тъй като това е шестата му кражба с взлом. Адвокатът вдигна рамене и подхвърли, че все пак ще трябва да се мине през процес, макар и двамата да знаеха колко е малка вероятността заради натоварения график на Сам. Все нещо щяло да се измисли.

На втория етаж Сам отвори тефтерчето си да си отбележи за един грабеж с взлом. Порови за химикалка, след това започна да пише бавно. Знаеше, че почеркът му е ужасен. Химикалката прекъсна. Сам въздъхна и я прибра в джоба на сакото си. На първия етаж, където по стените край ескалатора имаше огледала, хвърли поглед към отражението си — широко лице, гъста кестенява коса, започнала леко да посинява. Връзката му беше изкривена. Сам я оправи и отново се отпусна тежко на гумения парапет.

Най-после се откри фоайето, където гъмжеше от полицаи, юристи, престъпници, жертви. Някои слагаха куфарчета и чанти пред рентгеновия апарат за проверка за оръжие, други излизаха през стъклените врати… Един нескончаем поток.

Маями — магическият град. На първо място по престъпност. Двеста и петдесет прокурори, които работят почти денонощно. Но даже да бяха и хиляда, нямаше да има достатъчно съдии да изслушват делата, нито пък място за затваряне на осъдени престъпници. Стотици компромиси за намаляване на сроковете, за които обществото плащаше по един или друг начин. Повече престъпления — по-големи данъци. Много граждани бягаха от окръга към Форт Лодърдейл — едва на шесто място по престъпност в Съединените щати.

Сам се озова в претъпкания коридор пред барчето на самообслужване, остави петдесет цента за едно кубинско кафе и го изпи, докато стигне до задния вход. Хвърли чашката в кошчето. Розовите мраморни стъпала бяха посивели от мръсотия. Той се обърна надясно и примижа срещу слънцето. Офисът му беше на отсрещната улица.

Повечето от младшите помощници постъпваха заради юридическия стаж. Имаха енергията да се справят с по двеста-триста открити дела и стотина процеса между тях. Учеха се, създаваха си име, след това си намираха работа, която да им носи добри доходи и да не ги изцежда.

Дина — съпругата на Сам — често недоволстваше по този повод. Той рядко се задържаше вкъщи, а не печелеше достатъчно. Как щели да си позволят да изпратят децата в колеж? Преди четири години, след дълъг размисъл, Сам реши, че е права. Започна работа към частна адвокатска фирма с един свой приятел, с когото бяха служили заедно в 101 Въздушнодесантен във Виетнам. Дадоха му бюро с махагонов фурнир в един офис на десетия етаж на Флаглър стрийт.

Клиентите му бяха хора с чисти дрехи, повечето от които никога не са били жертва на нещо по-сериозно от автомобилна катастрофа. Сам завеждаше искове и диктуваше писма на секретарката си. Долуподписаната фирма е наета от (попълва се името) във връзка с (описва се случаят) — резултат от престъпно нехайство от ваша страна, причинило (описват се щетите). В резултат на гореспоменатите закононарушения е предизвикана болка, обезобразяване и временна или постоянна нетрудоспособност, както и загуби от печалбите.

На процесите се справяше чудесно, но в повечето случаи обикновено не се стигаше дотам. По-голяма част от времето си прекарваше зад бюрото си вместо в съдебната зала и подписваше десетки писма, молби и искания за издаване на съдебни решения.

Една вечер, след като бе работил до късно, той се взираше през прозореца в улиците на Маями, разстилащи се под него в стройна светла мрежа, която не изглеждаше никак зле от удобния кабинет. Тогава Хейгън зърна случайно тревожните светлини на някаква полицейска кола и внезапно осъзна, че се е превърнал в канцеларски плъх.

Върна се на работа в отдела за пълнолетни и на следващата година стана негов шеф. Дина го разбра — или поне така казваше. Сам не знаеше към какво се стреми, ако изобщо се стремеше към нещо. След като завърши право, беше пълен с енергия и смяташе, че ще бъде полезен в Областната прокуратура. Като прокурор само се сблъска с повече престъпност, с повече насилие. Може би системата на правораздаването беше обречена в самата си същност, както всичко на този свят след човешката намеса. Но все пак трябваше да има някаква система за ред и някой, който да отстоява правилата й.

Сам влезе през задния вход на извитата като дъга сграда от бетон, алуминий и стъкло, в която се помещаваше прокуратурата. Кимна на портиера, мина през рентгеновия апарат и детектора за метални предмети и се качи на ескалатора за четвъртия етаж.

 

 

— Сам, влизай. Вики ми каза, че си тръгнал насам. — Еди Мора му направи знак да затвори вратата. Той си оправяше вратовръзката пред кръгло огледалце, закрепено на една лавица от библиотеката му. — Обяд с градските съветници. — Образът в огледалото се усмихна. — Радвам се, че дойде, сядай.

Той се понаведе да види по-добре косата си и я приглади с пръсти. Пътят бе започнал да се губи. Но дори и така, с кръглото си лице и бързите си движения Еди изглеждаше по-млад за четиридесет и едната си години.

Едуард Хосе Мора беше харвардски възпитаник, роден в Съединените щати от родители кубинци. Преди режима на Кастро баща му бил управител на хотелите „Хилтън“ в Куба и когато започнали ужасите, изтеглил парите си и се преселил в Щатите. Еди Мора бе израснал в Манхатън и в лятната вила на семейството в Кънектикът. Беше служил като чиновник във Върховния съд, след това бързо се бе издигнал в Министерството на правосъдието. Беше се оженил за тъмнооката дъщеря на един бивш захарен барон. След това се бе преместил в Маями да извърши реорганизация в прокуратурата, получавайки няколко добри отзива в националните медии. Когато предишният областен прокурор на Дейд почина от инфаркт. Мора зае мястото му. Това бе прието с голямо задоволство от кубинските изгнаници и губернаторът на щата искаше да го включи в местните избори.

По повод миналогодишния рейтинг за престъпността Едуард Мора се бе появил на корицата на „Нюзуик“ с текст: „Млад кубино-американец прави промяна“. Сам знаеше, че Еди цени работата му в отдела за възрастни. Нямаше представа какво точно мисли Еди за него самия, но и не го интересуваше.

Мора хвърли огледалцето в едно чекмедже и се изправи до бюрото си, почуквайки леко с пръсти по него. Поддържаше много добър ред в кабинета си. На едната стена бяха окачени дипломи и удостоверения. Документацията беше подредена. Мебелите бяха нови и модерни — дълъг кожен диван, обърнат към прозорците, и два стола пред бюрото му. Сам седна на единия.

— Вики ти е изложила фактите за това сексуално насилие.

— Бегло. Стори ми се, че не го приема като дело.

— Не е дело. Или не би могло да бъде, освен за хората, които са замесени. — Мора се засмя кратко. — Винаги когато се сблъскаме с някоя знаменитост — особено киноактьори, — пристигат репортерите и започват дезинформацията.

— Имаш предвид Маркус Ламонт? — попита Сам.

— Играл е към „Джайънтс“ — отвърна Мора, показвайки, че разбира от футбол. — Като защитник.

— Точно така.

— Биваше ли го?

— Беше доста добър за новобранец — поне първите два сезона. Мисля, че щяха да го освободят, но получи травма в коляното и това им спести неприятностите. Беше по-добър във Флорида. Но не съм гледал филмите му — добави Сам.

Мора поклати глава:

— Всички знаменитости, които минават през Маями Бийч, са ми интересни.

Сам чакаше Еди Мора да премине на въпроса.

Областният прокурор се бе облакътил на ръба на бюрото си.

— Първо, накратко за случилото се. Късно през нощта миналия четвъртък една млада дама на име Алис Дънкан отишла в нощен клуб, наречен „Апокалипсис“, по покана на Джордж Фонсека. Той може би е свързан с управата на заведението, макар че този пункт остава някак неизяснен. Така или иначе той има — или е имал — сексуална връзка с евентуалната жертва. Според госпожица Дънкан те отишли в една стая, където вървяло интимно парти, Фонсека успял да я изнасили, след това я държал, докато Маркус Ламонт направил същото. Тя твърди, че Руфини се гаврил с нея, като използвал бутилка от шампанско. Повечето от присъстващите не са го видели или поне така казват. Като се има предвид общото алкохолно и наркотично опиянение в стаята, не бих приел с особено доверие думите на когото и да било от присъствалите. — Устните на Еди Мора бавно се разтегнаха в усмивка. — Можеш ли да си представиш какъв парад на знаменитости ще се проведе пред съда? Заседателите сигурно ще си помислят, че гледат филм на Фелини. А и момичето — дали може да й се вярва? Най-добрите адвокати в Маями ще се настървят. И след като самите ние оставихме виновните на свобода до процеса, какво би направило едно жури с обвиняем като Ламонт?

— Изненадан съм, че полицията на Маями Бийч е стигнала толкова далеч — каза Сам.

— И това нямаше да направят, но лекарката от Центъра за възстановяване на жени след насилие им се обадила и детективът отишъл.

— Момичето пострадало ли е?

— Не много. Няколко вътрешни наранявания от телта, с която е била стегната тапата на шампанското. В доклала е трябвало да го отразят като изнасилване, тъй като жертвата е под осемнайсет.

— Колко под осемнайсет?

— Не съм сигурен.

Сам се обърна на въртящия стол, проследявайки с поглед Мора, който бе започнал да се разхожда из кабинета. Беше му навик — този човек не можеше да седи на едно място.

— Вики ми спомена за някакви проблеми на полицията с обществеността…

— Правилно. Едно време, както знаеш, бяха обвинени, че завеждат дела срещу влиятелни личности. Новият им шеф иска да сложи край на тази порочна практика. Възхищавам му се. Ако мога да му помогна с нещо, ще го направя. — Мора спря да се разхожда. — Сигурно искаш да знаеш защо не съм пуснал делото по каналния ред, където да отбележат: „Води се следствие“.

— Мина ми през ума.

Мора мушна ръце в джобовете си и се обърна към прозореца. Вертикалните транспаранти бяха отворени — оттук се виждаше градът, както и от кабинета на Сам, само че от два етажа по-нагоре. Дървета, къщи, измазани в бяло, с дъгата на експресния аутобан над тях; небостъргачите в центъра — няколко мили по-нататък, които сребрееха на фона на синьото небе. И тук прозорците имаха нужда от почистване.

— Вчера бях на събрание и получих спешно съобщение да се обадя на кмета на Маями Бийч. Дотук добре. Извиних се и излязох да се обадя на Хал Делуча в кабинета му. Той ми каза, че един от неговите най-важни бизнесмени бил по погрешка обвинен в изнасилване, а едно филмово студио заплашвало да анулира договора за заснемането на някакъв филм на Южния бряг. Делуча каза, че момичето правело очевиден опит за изнудване. Каза ми, че сваляла Маркус Ламонт още докато танцували. След това предложила на Клаус Руфини да спи с него, ако я вземе за модел към фирмата си, и за всичко това имало свидетели. Делуча иска от мен да кажа на полицията да не се занимава повече със случая. Е, аз естествено не бих могъл да го направя и му отговорих, че съм обиден от предложението му. — Мора оправи транспаранта на прозореца, след това се обърна. — Това ме поставя в много деликатно положение, Сам. Или давам ход на това дело, за да докажа, че Делуча няма влияние над мен, или го оставям да си мине по каналния ред, при което най-вероятно ще излезе, че той наистина се е наложил. Този телефонен разговор между мен и Делуча не беше насаме. Сигурно и други в кабинета му знаят какво иска. Може дори да е поел ангажимент към хората, които са замесени.

Нетърпението на Сам нарастваше, докато слушаше подробностите около това банално дело, на което никога нямаше да се даде ход, а още по-малко да се стигне до процес. Все пак беше впечатлен от спектакъла, с който Едуард Мора правеше на практика от мухата слон, раздухвайки твърде пресилено общественото мнение само защото някакъв бос като Хал Делуча го беше помолил за услуга.

— Ти самият какво искаш, Еди?

— Искам да мога да кажа на пресата, да кажа на всеки, който се интересува, че сме проучили внимателно случая. Че сме загрижени за тази млада жена, но поради липса на стабилно доказателство не повдигаме съдебно преследване. Не мога да се заема лично, нали разбираш? Когато започна някое дело, означава да давам изявления, а специално за това не бих могъл да правя изказвания. Не се насочих веднага към теб, защото… винаги съм усещал дистанцията помежду ни. Ти искаше този пост, а губернаторът го даде на мен.

Сам сви леко рамене:

— Никога не съм ти се сърдил за това.

— Знам. — Еди Мора се обърна към него. — Би могъл да ми създадеш сериозни проблеми, но не го направи. Точно затова сега си тук. Защо ти имам доверие? Не биеш на очи, но си вършиш чудесно работата. И почтеността ти не подлежи на съмнение. Това прави впечатление на хората. Ако Хейгън каже, че едно дело е боклук, значи наистина е така. — Еди го погледна в очите. — Искам ти да се заемеш с това дело. Действай така, както сметнеш за добре.

— Не го искам — каза Сам. — Нека си мине по каналния ред. Еди. На момичето ще бъде изпратено известие да се яви за потвърждаване на иска, но е почти сигурно, че тя няма да дойде. Това ще ви измие ръцете.

— Не, искам опитен прокурор. Искам теб, Сам.

Хейгън разтриваше разсеяно палеца си — от време на време имаше болки. Лек артрит — би казала жена му, без да му обърне внимание.

— Еди, знаеш, че това не е кой знае какво дело.

Мора го изгледа в продължение на няколко секунди, след това каза:

— Добре. Ще ти кажа какво представлява делото, но това, което ще чуеш, не бива да излиза извън тези стени.

— Естествено.

— Името ми фигурира в кратката листа на републиканците за тази есен.

На Сам му трябваше известно време да го осмисли.

— За вицепрезидент?

— Точно така.

— Исусе!

— И аз така реагирах, когато разбрах. — Мора се усмихна.

— Кой съм всъщност? Първият кандидат с кубинско потекло в партийните листи. И най-младият в историята досега. Как ти се струва? Би трябвало да се оттегля от сегашния си мост и ми се иска да го направя след един голям удар. Не мога да върша и двете неща.

Отначало смътно, след това с внезапно просветление, при което дъхът му за миг секна. Сам разбра накъде отива разговорът. Пръстите му стиснаха незабележимо фотьойла, за да запази спокойствие.

— Казаха ми, че името ми ще бъде на първо място, но всичко може да се случи. — Мора вдигна рамене, усмихвайки се.

— Е? Това е положението, Сам. Дори дребните неща могат да се превърнат в проблем.

— И искаш помощта ми.

— Да, ще ти бъда благодарен.

Бяха минали три години, откак Едуард Мора — доста под четиридесетте, с небрежната си усмивка и скъпи костюми — бе получил този пост по политически съображения. Мора дори не беше от Флорида, нямаше нито едно съдебно дело зад гърба си. Но Сам си беше мълчал и бе продължил да си работи по същия начин. Налагаше се да не мисли колко много бе желал тази длъжност. Самюъл Хейгън, надеждният работар, който не биеше на очи…

Изразът на лицето му не се промени, но вълнението премина по цялото му тяло. След това разбра колко антипатичен му е Еди Мора, който сега се усмихваше леко и чакаше отговор.

— Ще се погрижа за това — каза Сам.

— Добре. — Мора стана от стола. — Знаеш ли, Сам, чувствам се малко виновен, че те забърквам…

— Защо? — Сам го погледна с любопитство, докато ставаше.

— Ами… Южния бряг. Тези модели. Сигурно ще ти е трудно толкова скоро след смъртта на сина ти. Такава загуба за двама ви с Дина. — Пониженият тон би трябвало да придаде искреност. — Искам да знаеш, че при тези обстоятелства оценявам двойно жеста ти.

— Не е проблем. Еди.

— Сигурен ли си? — Сега ниският му тон бе стигнал почти до шепот, веждите му се бяха събрали.

— Казах, че не е проблем.

Сам затвори вратата след себе си, след това остана за момент неподвижен. Бяха минали седмици, откак никой, освен семейството му не беше отварял въпрос за това. Матю Хейгън, само на деветнайсет години. И толкова красиво момче — модел… Напил се жестоко в един нощен клуб и се размазал с мотоциклета си по магистралата в четири сутринта. А баща му — висш прокурор с офис в Областната прокуратура… Какъв срам! След осем месеца на Сам му бе дошло до гуша от учтиви изрази на фалшиво съчувствие.

Чудеше се дали ще дойде време, когато да може да помисли за сина си, без да му се прииска да размаже с юмрук най-близкия предмет.