Стив Бери
Третата тайна (69)

68

Бамберг

18:50 ч.

Мичънър изкачи стръмната пътека, която водеше до кръгъл площад пред катедралата „Св. Св. Петър и Георги“. Под него остана центърът на града със своите керемидени покриви и каменни кули, осветен от жълтеникавите езерца на уличните лампи. Снежинки се сипеха от тъмното небе, но това не пречеше на тълпите от хора, които се бяха насочили към катедралата с четирите остри кули, осветени от студената светлина на прожекторите. От четиристотин години насам началото на коледните пости се отбелязваше с особени наивистични представления, разигравани по църквите и площадите на Бамберг. Ирма Ран му обясни, че началото им се поставя в катедралата, а след благословията на епископа хората се пръскат из града и наблюдават онова, което им харесва. На тържествата пристигат гости от цяла Бавария и градът става твърде населен и шумен.

Хвърли поглед на часовника си. Наближаваше седем. Огледа се. Към широко отворения портал на катедралата се стичаха семейства, децата възбудено бъбреха за снега, Коледа и свети Николай. Вдясно от входа няколко души бяха наобиколили жена с дебело вълнено палто, която разказваше исторически факти, покачила се върху нисък каменен зид. Очевидно ставаше въпрос за туристи.

Запита се какво ли ще си помислят тези хора, ако знаеха това, което знаеше той. Че Бог е тук, винаги е бил тук, наблюдавайки човешките дела със задоволство или гняв — както открай време проповядват учените теолози. И в този смисъл най-старият съвет беше и най-добрият — да му служим вярно и покорно. Все още изпитваше страх от бездната на изкуплението, зейнала пред душата му. Вероятно и тя беше част от покаянието, което му предстоеше. Същевременно изпитваше огромно облекчение от факта, че любовта му към Катерина никога не е била греховна — поне от гледна точка на небето. Колко духовници са напуснали църквата след подобни грехове? Колко доблестни мъже са умрели с мисълта, че са прегрешили?

Понечи да си пробие път сред туристите, когато част от думите на екскурзоводката го накараха да се закове на място.

— … Градът на седемте хълма — довърши изречението си тя. — Така някога са наричали Бамберг заради седемте възвишения, издигащи се от двете страни на реката. Сега е малко трудно да ги видим, но през средновековието всеки един от тях е бил обитаван от епископ или друг представител на църквата. По времето на Хенри II тук е била столицата на Свещената римска империя, а аналогията със седемте хълма е превърнала Бамберг във втори религиозен център по подобие на Рим.

Окончателната разруха на светата римокатолическа църква ще настъпи по време на Петър Римски, който ще причини ужасни страдания на вярващите. Накрая Градът на седемте хъша ще бъде съден от Безмилостния съдник.

Това беше пророчеството на свети Малахия, направено през XI век. До този момент Мичънър беше приемал, че когато говори за Града на седемте хълма, пророкът е имал предвид Рим. За пръв път чуваше, че подобно прозвище има и Бамберг.

Затвори очи и отправи нова молитва към небето. Дали това не беше още едно знамение? Дали не означаваше, че предстои да се случи нещо важно? Вдигна глава към входа на катедралата. Окъпана в ярка светлина, фреската над тимпана изобразяваше Христос в деня на Страшния съд. В краката му бяха паднали Йоан и Дева Мария, молещи се за душите на мъртъвците, които се надигаха от ковчезите. Праведните се трупаха зад гърба на Богородица, която им сочеше нагоре, към рая, докато ухиленият дявол беше подкарал към ада грешниците пред себе си. Нима това е нощта на разплатата след две хиляди години арогантност, проповядвана от християнската религия? Нима хуманността ще се завърне точно тук — на мястото, предсказано преди близо хиляда години от един ирландски проповедник, обявен за светец?

Напълни гърдите си с леден въздух, тръсна глава и започна да си пробива път към нефа. Скоро се озова сред каменните стени, покрити с мека патина. Очите му обхванаха огромния свод, стъпил на солидни каменни колони, и статуите в нишите между високите прозорци. В единия край на пространството пред него се издигаше ниският подиум на църковния хор, а в другия блестеше внушителният олтар. Зад него се намираше гробницата на Климент II — единствения папа, погребан на германска земя, когото Якоб Фолкнер бе почитал толкова дълбоко, че без колебание бе приел името му.

Спря пред малка мраморна урна и потопи пръсти в светената вода. Прекръсти се и отправи нова молитва към Бога, търсейки подкрепата му за това, което предстоеше. Органът свиреше тиха мелодия.

Обърна се и огледа хората, които пълнеха дългите редици дървени скамейки. Псалтове в черни роби извършваха последни приготовления за службата. Далеч вляво, полускрита зад масивна каменна колона, стоеше Катерина. До нея се беше изправил Амбрози, облечен в същото тъмно палто и шал. От двете страни на широкото двойно стълбище с мраморни парапети се трупаха хора. В пространството между стъпалата се намираше императорската гробница. Климент му беше говорил за нея, наричайки я с немското й име Riemenschneider. Каменният й похлупак беше покрит с красива резба, изобразяваща Хенри II и неговата кралица, погребани тук преди половин хилядолетие.

Видя мътното проблясване на пистолета, опрян в ребрата на Катерина, но не вярваше, че Амбрози ще дръзне да го използва в катедралата. Запита се дали между тълпата богомолци не се крие и подкреплението му. Стоеше неподвижно, с изправени рамене, без да обръща внимание на тълпата, която се нижеше покрай него.

Амбрози му направи знак да поеме по лявото стълбище. Той не помръдна. Амбрози повторно махна. Той бавно поклати глава. В очите на Амбрози проблесна жестокост. Мичънър извади писмото от джоба си и му го показа. От погледа на папския секретар стана ясно, че е разпознал плика, който беше лежал на масата при първата им среща. Мичънър отново поклати глава. После си спомни, че Катерина му беше разказала как Амбрози е хванал разговора им на площад „Свети Петър“, разчитайки движенията на устните им.

Отвори уста и безгласно артикулира своето кратко послание:

Върви по дяволите, Амбрози!

Веднага видя, че врагът му го разбра. Прибра писмото в джоба си и тръгна към изхода. Силно се надяваше, че няма да съжалява за това, което предстоеше да стори.

 

 

Катерина видя как Мичънър изрича нещо, а после тръгва към изхода. Беше дошла в катедралата, без да оказва съпротива, тъй като Амбрози я предупреди, че не е сам и ако не се появят в храма до седем нула — нула, Мичънър ще бъде убит. Тя се усъмни в думите му, но реши, че катедралата е подходящо място за появата на един или друг благоприятен шанс. И този шанс се появи в мига, който беше нужен на Амбрози да осъзнае предателството на Мичънър. Без да обръща внимание на пистолета в ребрата си, тя вдигна крак и токчето й потъна в обувката на папския секретар. В същата секунда се извъртя и го блъсна с всичка сила. Пистолетът излетя от ръката му и изтропа на каменния под.

Някаква жена изпищя в момента, в който тялото й полетя по посока на оръжието. В настъпилата суматоха не й беше трудно да се добере до него, да се изправи и да хукне към стълбището. С крайчеца на окото си видя как Амбрози започва да се надига. Стълбите бяха претъпкани с народ и след няколко крачки тя реши да се прехвърли през мраморния парапет. Падна точно върху каменния лик на жената, изпънала се редом с мъж в дълга роба, след което бързо скочи на крака. Пистолетът остана в ръката й. Наоколо се разнесоха викове, но без да им обръща внимание, тя започна да си пробива път към изхода. Секунди по-късно вече беше навън, вдишвайки ледения въздух с пълни гърди.

Пъхна пистолета в джоба на палтото си и се огледа за Мичънър. Видя го да крачи по пътеката, която водеше към центъра на града. Раздвижването на хората зад гърба й сигнализира, че Амбрози е по петите й. Обърна се и хукна да бяга.

За миг Мичънър зърна Катерина зад гърба си, но не можеше да се спре. Продължи надолу по извиващата се пътека, преминавайки в бяг. Ако беше тя, значи Амбрози бе някъде зад нея.

Разблъсквайки хората, които вървяха в обратна посока, той скоро стигна долу и се насочи към каменния мост. Прекоси го тичешком и се шмугна под древния дървен портал, от който се излизаше на оживения Максплац. Едва тук си позволи да забави крачка и да хвърли поглед зад гърба си. Катерина беше на петдесетина метра от него и бързо се приближаваше.

Тя искаше да му извика да я почака, но той крачеше бързо и фигурата му скоро се скри между празничните сергии на градския пазар. Пистолетът все още беше в джоба й, а Амбрози бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Очите й трескаво търсеха полицай или някакъв друг представител на властта, но държавните служители явно си бяха дали почивка в празничната вечер. Униформи не се виждаха никъде.

Надяваше се, че Мичънър знае какво прави. Нарочно блъсна Амбрози, залагайки на вероятността, че той няма да я нарани на публично място. Съдържанието на превода на отец Тибор явно имаше важно значение, тъй като той не желаеше да го сподели нито с Амбрози, нито с Валендреа. Но дали беше толкова важно, че да се изложи на рисковете, които очевидно бе решил да поеме?

Фигурата на Мичънър изчезна сред хората, които се трупаха пред сергиите с коледни сувенири. Пазарът беше ярко осветен. Във въздуха се носеше аромата на бира и кренвирши на скара. Тя също забави ход и потъна в тълпата.

Мичънър се промъкваше между празнуващите хора, стараейки се да не привлича вниманието. Пазарът се простираше на още стотина метра напред, сергиите бяха подредени от двете страни на тясна, покрита с едри павета алея. Околните сгради бяха построени от дърво, стъпили на солидни каменни основи. Скоро отмина последната сергия, тълпата видимо намаля. Отново затича. Шумният пазар остана зад гърба му в момента, в който прекоси реката по тясно каменно мостче и се озова в малък, много спокоен квартал. Зад гърба му се разнесоха стъпки, а пред очите му се разкри осветената фасада на „Свети Гандолф“. Площадчето пред нея беше почти пусто, тъй като празнично облечените хора се бяха струпали главно в катедралата и на Максплац. Надяваше се на няколко минути уединение, нищо повече. И горещо се молеше да не е предизвикал съдбата.

Катерина видя как Мичънър влиза в „Свети Гандолф“ и в очите й се появи недоумение. Беше глупаво, особено ако вземе предвид факта, че Амбрози бе по петите им. А той със сигурност знаеше, че тя го следва, следователно привлича и папския слуга.

Огледа се. Малко прозорци на околните сгради светеха, а улицата беше пуста. Затича се към железния портал, разтвори го с рязко движение и се втурна в храма. Дишаше тежко и на пресекулки.

— Колин!

Никой не отговори. Отново го повика, но в храма продължаваше да цари тишина. Тръгна по централната пътека, която водеше към олтара. От двете й страни се виждаха празните скамейки. Нефът беше слабо осветен от няколко крушки, разположени на голямо разстояние една от друга. Явно храмът не участваше в тазгодишните празненства.

— Колин!

В гласа й се долови отчаяние. Къде изчезна той? Защо не отговаря? Дали не се е измъкнал през друга врата? Сама ли е? Порталът зад гърба тихо проскърца. Катерина клекна между редиците от седалки и запълзя към далечната стена. Но скоро се принуди да спре, тъй като стъпките се приближаваха право към нея.

 

 

Мичънър видя, че някакъв човек влиза в църквата, а миг по-късно лицето му попадна в осветената зона. Беше Паоло Амбрози. Катерина го беше изпреварила с няколко минути, но той умишлено не отговори на повикванията й. В момента се беше сгушила някъде между скамейките и вероятно умираше от страх.

— Доста бързо се придвижваш, Амбрози — подвикна той.

Гласът му отекна между стените, а ехото го поде, правейки локализирането му невъзможно. Гледаше как Амбрози тръгна надясно, към стаичките на изповедниците, въртейки глава във всички посоки. Сега Катерина трябваше да запази самообладание и да направи всичко възможно да не се издаде.

— Защо усложняваш нещата, Мичънър? — подвикна Амбрози, продължавайки да се озърта. — Много добре знаеш какво искам.

— Преди известно време спомена, че ако прочета текста, нещата ще претърпят коренна промяна. И се оказа прав за пръв път от доста време насам.

— Никога няма да проявиш покорство, а?

— А какво ще кажеш за отец Тибор? Той прояви ли покорство?

Амбрози бавно се насочи към олтара, опитвайки се да го засече в мрака.

— Никога не съм разговарял с Тибор — отвърна той.

— Разговарял си, разбира се!

Мичънър подаде глава над амвона, издигащ се на около два метра над папския секретар.

— Покажи се, Мичънър. Ела да се разберем…

Мичънър скочи в момента, в който Амбрози се обърна с гръб към него. Събори го на пода, двамата се претърколиха. Амбрози успя да се освободи от хватката му и скочи. Мичънър също започна да се надига. Някакво движение вдясно го накара да извърне глава.

Катерина тичаше към тях с пистолет в ръка. Амбрози я видя едновременно с него, прескочи няколко редици скамейки и се стрелна към нея. Кракът му се вдигна неестествено високо, след което се заби в гърдите й. До слуха на Мичънър ясно достигна противният звук на черепа й, влязъл в съприкосновение с твърдия камък. Фигурата на Амбрози за миг изчезна между седалките, а когато се появи отново, в ръката му проблесна пистолетът. С другата си ръка помогна на олюляващата се Катерина да се изправи, заби дулото в тила й и изръмжа:

— Достатъчно, Мичънър! Дай ми превода на Тибор!

Мичънър се приближи на няколко крачки и извади плика от джоба си.

— Това ли искаш?

— Пусни го на пода и се отдръпни! — Ударникът на пистолета отчетливо изщрака в тишината. — И не ме предизвиквай! Имам достатъчно смелост да направя каквото трябва, защото Бог ми дава сили!

— А може би само те подлага на изпитание?

— Млъквай! Не ми трябват лекции по теология!

— Може би трябва да ги чуеш точно от мен.

— Онзи текст ти дава сила, нали?

Въпросът беше зададен с някакво странно, почти хлапашко любопитство, което Мичънър веднага усети.

— Валендреа май ти е спестил най-важното, а? — подхвърли той. — Лошо, много лошо!

Амбрози стегна хватката си и Катерина се олюля.

— Хайде, пусни плика на пода и се отдръпни!

Отчаянието в очите му беше сигнал, че ще изпълни заканата си. Мичънър покорно хвърли плика в краката си. Амбрози блъсна Катерина към него. Тя се задържа права, но очите й все още бяха изскочили от орбитите.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна колебливо.

— Е, сега вече имаш каквото пожела — подхвърли той към Амбрози, който изследваше съдържанието на плика. — Как обаче ще разбереш, че точно това иска Валендреа?

— Няма как. Но заповедта ми е ясна: да взема каквото мога и да ликвидирам очевидците.

— Ами ако съм направил копие?

— Това е риск, който сме длъжни да поемем — сви рамене Амбрози. — За щастие няма да си налице, за да дадеш показания. — Дулото зае хоризонтално положение и се насочи към тях. — Идва частта, която най-много ще ми хареса.

Иззад близката колона изплува неясна фигура на мъж, която безшумно се насочи към застаналия с гръб папски секретар. Носеше черни панталони и широко черно яке. В ръката му проблесна пистолет, който бавно опря в слепоочието на Амбрози.

— Уверявам те, отче, че и на мен ще ми хареса! — заяви кардинал Нгови.

— Ти пък как се озова тук?!

— Дойдох да си поговорим. За целта трябва да свалиш оръжието и да отговориш на няколко въпроса. После си свободен.

— Искаш кожата на Валендреа, нали?

— Единствената причина, поради която все още дишаш — кимна африканецът.

Мичънър затаи дъх, докато Амбрози преценяваше шансовете си. Преди няколко часа, когато позвъни на Нгови, той бе заложил на инстинкта си и бе стигнал до заключението, че макар и безкрайно верен на своя папа, Паоло Амбрози все пак ще предпочете живота.

— Всичко свърши, Амбрози — подвикна той и посочи плика. — Аз го прочетох, кардинал Нгови също. Твърде много хора са запознати със съдържанието му, няма как да спечелите.

— И каква стойност има всичко това? — попита Амбрози, показвайки, че обмисля предложението.

— Махни пистолета и ще разбереш.

Настъпи напрегната пауза, после ръката на Амбрози най-сетне се отпусна. Нгови отстъпи крачка назад, но неговото оръжие остана насочено в тила на свещеника.

— Значи си бил примамка, а? — извърна се Амбрози към Мичънър. — Идеята е била да ме накараш да те последвам.

— Нещо такова.

— Имаме няколко въпроса — намеси се Нгови. — Ако им отговориш, няма да има полиция, нито арести. Просто изчезваш. Мисля, че сделката е добра.

— Какви въпроси?

— Относно убийството на отец Тибор.

— Хей, стига с тези блъфове — пусна кривата си усмивка Амбрози. — Целта ви е да свалите Петър II, нали?

— Не — поклати глава Мичънър. — Ти ще свалиш Валендреа. Което, между другото, е без значение. Ако ролите ви бяха разменени, той със сигурност щеше да направи същото.

Нямаше съмнение, че мъжът срещу него беше замесен в убийството на отец Тибор, а най-вероятно беше и физическият извършител. Но Амбрози беше достатъчно умен, за да разбере, че играта вече е друга.

— Добре — кимна папският секретар. — Задавайте въпросите си.

Кардиналът бръкна във вътрешния си джоб и извади малък касетофон.

 

 

Подкрепяйки Катерина, Мичънър се насочи към главния вход на Кьонигсхоф, където ги чакаше Ирма Ран.

— Наред ли е всичко? — попита с треперещ глас тя. — Вече цял час не мога да си намеря място!

— Всичко е наред.

— Слава богу! Много се тревожех за вас!

Катерина беше по-добре, макар че все още се олюляваше.

— Ще я кача горе — рече Мичънър и поведе младата жена към стълбите. Тя проговори едва когато вратата на стаята се затвори зад тях.

— Как се озова в онази църква Нгови?

— Обадих му се днес следобед и му разказах всичко, което научих. Той взе първия самолет за Мюнхен и пристигна още преди да тръгна за катедралата. Задачата ми беше да подмамя Амбрози в „Свети Гандолф“. Нуждаехме се от място, което няма нищо общо с празниците. Поразпитах и научих, че тази година църквата няма да участва в тях. Нгови се срещна с енорийския свещеник и поиска разрешението му. Той знаеше само, че представители на Ватикана искат да проведат кратка среща в храма му. — Усетил посоката на мислите й, побърза да добави; — Слушай ме внимателно, Кейт. Бях убеден, че Амбрози няма да ти стори нищо лошо, преди да е получил превода на Тибор. Просто защото не беше сигурен как ще се развият нещата. Трябваше да направим тази постановка.

— А аз бях примамката, така ли?

— И двамата бяхме примамка. Само по този начин можехме да го накараме да се обърне срещу Валендреа.

— Ама и Нгови си го бива — поклати глава Катерина.

— Израснал е на улицата в Найроби и знае как да се справи.

Разпитът на Амбрози, съответно записан на лента, продължи около половин час. През това време тя научи всичко, с изключение на пълния текст на тайната от Фатима. Той извади плика от джоба си и го хвърли на масата.

— Това е копие от писмото на отец Тибор до Климент. Оригиналът е у Нгови.

Тя разгъна листа и го прочете.

— Много прилича на това, което е записала Ясна. Нима си предложил на Амбрози посланието от Междугорие?

— Това не са думите на Ясна — поклати глава Мичънър. — Това са думите на Богородица, записани от Лусия Душ Сантуш през 1944 година, преведени от отец Тибор през 1960-а.

— Не може да бъде! — ахна Катерина. — Нима не си даваш сметка, че двете послания са еднакви?

— Разбрах го едва днес следобед — тихо отвърна той, оставяйки й достатъчно време да възприеме смайващата новина. Много пъти бяха говорили за липсата на вяра в душата й, но той никога не си беше позволявал да я съди, имайки предвид собствените си отклонения. Накрая Градът на седемте хълма ще бъде съден от Безмилостния съдник. Може би Катерина е първата, която ще бъде подложена на този съд.

— По всичко личи, че Бог се е завърнал — промълви Мичънър.

— Невероятно! Но друго обяснение за еднаквите послания просто няма!

— От това, което ние с теб знаем, наистина изглежда така. Но скептиците ще кажат, че нарочно сме редактирали превода на отец Тибор, за да го уеднаквим с думите на Ясна. Ще ни обвинят в измама. Оригиналите ги няма, а авторите им се мъртви. Ние сме единствените, които знаят истината.

— Значи всичко отново опира до вярата. Ние с теб знаем какво се е случило, но останалите трябва да повярват на думата ни. — Тя поклати глава и тихо добави: — По всичко личи, че Бог винаги ще си остане загадка…

Мичънър отдавна беше преценил възможностите. В Босна Дева Мария му каза, че ще бъде знак за света. Маяк на покаянието. Пратеникът, който ще съобщи, че Бог е жив. Но Богородица му беше казала и още нещо, също толкова важно: Не жертвай своята вяра, защото накрая ще ти остане само тя.

В главата му изплуваха думите на Йоан XXIII, изречени пред Втория ватикански събор: Да превърнем земния град в максимално близко копие на онзи небесен град, в който властва истината. Едва сега разбра какво е искал да каже папата.

— Климент направи каквото можа — тихо промълви Катерина. — Съжалявам, че имах лошо мнение за него.

— Мисля, че той ще те разбере.

— А сега какво? — тръсна глава тя и на лицето й се появи лека усмивка.

— Връщаме се в Рим. Двамата с Нгови имаме малко работа там.

— А после?

Той знаеше какво има предвид.

— После заминаваме за Румъния. Децата ни чакат.

— Помислих, че може да си се разколебал.

— Дължим го на Бог — посочи небето Мичънър. — Не мислиш ли?