Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Третата тайна

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Балканпрес“ АД, София

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-102-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2018


На Долорес Мурад Париш, която твърде рано напусна този свят (1930–1992).

Църквата се нуждае единствено от истината.

Папа Лъв XIII (1881)

Няма нищо по-прекрасно от магнетичната загадка на Фатима, която съпътства църквата и човечеството през това дълго столетие на вероотстъпничество и ренегатство.

Без съмнение тя ще ги придружава до тяхното окончателно падение и ново възкресение.

Абат Жорж дьо Нант (1982), по повод първото поклонение на папа Йоан Павел II във Фатима

Вярата е най-важният съюзник в търсенето на истината.

Папа Йоан Павел II (1998)

Пролог

Фатима, Португалия

13 юли 1917 г.

Вдигнала глава към небето, Лусия наблюдаваше как Светата Дева се спуска към земята. Както и в предишните два случая, видението се появи първо като блестяща точка сред облаците на изток. Бързото и плавно движение замря на два-три метра над зелената корона на близкия дъб, формата изведнъж стана по-плътна и по-ясна.

Мадоната беше изправена, от кристалночистия й лик струеше сияние, по-силно от слънчевото. Лусия неволно сведе поглед.

За разлика от първата поява на Дева Мария преди два месеца, когато Лусия, Жасинта и Франсишку пасяха овцете на поляната съвсем сами, сега момичето беше обкръжено от хора. Братовчедите й бяха съответно на седем и на девет години. Наскоро навършила десет, тя беше най-голяма и се чувстваше отговорна за по-малките. Франсишку коленичи вдясно от нея. Беше с шапка и дълги панталони. Същото стори и Жасинта отляво. Беше облечена с черна рокличка и забрадка върху тъмните си коси.

Лусия извърна глава към множеството. Хората бяха започнали да се събират още от вчера. Мнозина идваха от съседните села. Някои водеха и болните си деца с надеждата, че Дева Мария ще ги изцери. Свещеникът на Фатима обяви явлението за измама и призова хората да стоят настрана, наричайки го „дяволско дело“. Но те не го послушаха, а един селянин дори го нарече глупак. И имаше основание, тъй като дяволът никога не би поощрил вярата във всевишния и молитвите в негова прослава.

Някаква жена крещеше и проклинаше, наричайки Лусия и братовчедите й „самозванци“, и призоваваше Бог да ги накаже за светотатството им. Мануел Марту, чичо на Лусия и баща на Жасинта и Франсишку, се обърна да я скастри. От него се излъчваше авторитетът на човек, който познава и света отвъд планините Сиера да Аир. Увереността му вдъхна сила на Лусия, кафявите му очи излъчваха топлина. Слава богу, че беше тук, сред всичките тези непознати.

После направи опит да прогони от съзнанието си виковете и проклятията, помъчи се и да забрави за аромата на мента, бор и див розмарин, изпълващ въздуха наоколо. Очите й бяха приковани в Дева Мария, носеща се, обгърната в сияние, над вековното дърво.

Виждаха я и тримата, но само тя и Жасинта чуваха думите й. Стори й се странно, че Франсишку е изключен, но още при първата си поява Мадоната даде да се разбере, че момчето ще се възнесе на небето само след дълги и ревностни молитви.

Лек ветрец полъхна над долината, известна с името Кова да Ирия. Собственост на родителите на Лусия, тази земя беше осеяна с маслинови дръвчета и иглолистни горички. Буйната трева се превръщаше във великолепно сено, а плодородната почва даваше богата реколта от картофи, зеле и царевица.

Отделните ниви бяха очертани от ниски каменни синори, срутена на много места. Лусия беше доволна от този факт, защото овцете можеха да пасат на воля. Тя се грижеше за семейното стадо, също като Жасинта и Франсишку. По тази причина тримата бяха винаги заедно. Играеха, молеха се, понякога момчето свиреше на флейта, а двете момичета слушаха.

Всичко това се промени преди два месеца, когато видението се появи за пръв път.

Невярващите бяха много, засипваха ги с лавина от въпроси, караха им се. Майката на Лусия дори я заведе при енорийския свещеник, настоявайки дъщеря й да признае, че всичко е било лъжа. Свещеникът изслуша историята й, после поклати глава. Според него не било възможно Мадоната да слезе от небето само за да им каже, че трябва да се молят всеки ден. Самотата беше единствената утеха на Лусия. Тогава тя можеше да плаче на воля — за себе си и за света.

Небето потъмня и хората започваха да затварят чадърите, с които си пазеха сянка.

Лусия скочи на крака и извика:

— Свалете си шапките! Виждам Светата Дева!

Всички бързо се подчиниха, а мнозина започнаха да се кръстят, сякаш молеха прошка за непристойното си поведение.

Момичето се обърна с лице към видението и коленичи.

— Vbcemecê que me quere? — попита то. — Какво искаш от мен?

— Престанете да обиждате бога, нашия господар, защото той е достатъчно гневен. От теб искам да дойдеш тук на тринайсетия ден следващия месец и да изречеш пет десетстишия от молитвата за прослава на Богородица, за край на войната и установяването на мир в света. Защото единствено тя може да ви помогне…

Лусия не сваляше очи от видението. Фигурата на Мадоната беше прозрачно жълта, обгърната от бяло-синьо сияние. Прекрасното й лице излъчваше непонятна скръб. Дрехата й стигаше до глезените, а главата й беше покрита с воал. В скръстените си ръце държеше броеница от едри перли. Гласът й беше тих и приятен, с равен тон и невероятно успокояващо въздействие — като лекия бриз, който рошеше косите на събралите се хора.

Лусия набра кураж.

— Искам да ни кажеш коя си. Искам да направиш чудо, за да повярваме, че наистина ни си се явила.

— Идвай тук всеки месец, на този ден. През октомври ще ти кажа коя съм и какво желая. А след това ще направя чудо, за да ми повярват всички.

През целия отминал месец Лусия бе обмисляла какво да каже на Мадоната. Много хора я бяха помолили да спомене в молитвата си техните близки, твърде болни, за да го сторят сами. Една от тези молби изплува в съзнанието й и тя вдигна глава.

— Можеш ли да излекуваш сакатото момче на Мария Карейра?

— Няма да го излекувам, но ако се моли всеки ден за мен, ще му предложа начин за достойно съществуване.

Стори й се странно, че небесната гостенка поставя условия за милосърдието си, но едновременно с това Лусия добре разбираше нуждата от всеотдайност. Енорийският свещеник неизменно повтаряше, че молитвите са единственият път към божията милост.

— Жертвайте се за грешниците — рече Мадоната. — И когато го правите, винаги казвайте: „О, Исусе, върша това в името на твоята любов, за да изкупя греховете на хората, дръзнали да се усъмнят в непорочното сърце на Дева Мария“.

После пръстите й се разтвориха, а ръцете й се вдигнаха нагоре. От тях заструи ослепително сияние, което обля Лусия като топъл слънчев лъч в сурова зима. Момичето се потопи в него с чувството на дълбоко блаженство. След известно време забеляза, че сиянието залива не само нея и братовчедите й, а пронизва и земята. И тя се отвори.

Това беше нещо ново и различно и Лусия се изплаши.

Пред очите й се появи огнено море. В него се мяркаха черни силуети, наподобяващи парчета месо във вряща супа. Силуети на хора без лица, без черти. Подскачаха върху пламъците, после потъваха в тях. Във въздуха се разнесоха викове на ужас и протяжни стенания. Бяха толкова страшни, че по гърба на Лусия пробягаха ледени тръпки. Бедните души бяха лишени от тегло и равновесие, бяха изцяло във властта на огъня, който ги поглъщаше. Сред тях се мяркаха силуети на животни; някои й бяха познати. Страшни и заплашителни демони, които имаха задължението да подклаждат огъня. Лусия забеляза, че Жасинта и Франсишку са не по-малко уплашени от нея. По бузите им се ронеха сълзи. Изведнъж й се прииска да ги утеши. Защото и тя щеше да се страхува, ако Дева Мария не беше пред очите й.

— Гледайте нея — прошепна на братовчедите си Лусия.

Те се подчиниха и обърнаха гръб на ужасното видение. После скръстиха ръце.

— Виждаш ада, където отиват душите на грешниците — каза Мадоната. — За да бъдат спасени, Бог желае светът да бъде посветел на моето непорочно сърце. Войната скоро ще свърши. Но ако хората не престанат да гневят бога, ще избухне нова, още по-страшна. Това ще стане по времето на папа Пий XI.

Адът се затвори и топлата светлина се върна в протегнатите й ръце.

— Когато видиш необикновена светлина в нощта, това ще бъде божи знак. Ще означава, че той е решил да накаже света за неговите престъпления. Чрез войни и глад, чрез преследване на църквата и светия отец.

Лусия изпита безпокойство от тези думи. Тя знаеше, че през последните години Европа е разкъсвана от опустошителна война. Много мъже от селото заминаха да се бият и не се завърнаха. Църквата кънтеше от плачовете на близките им. Но сега й беше казано как могат да се прекратят тези страдания.

— За да предотвратя това, аз идвам да поискам посвещаването на Русия на моето непорочно сърце и причастие за изкуплението на греховете всяка първа събота от месеца. Ако думите ми бъдат чути, Русия ще се обърне към бога и ще настъпи мир. Ако това не стане, светът ще се зарази от грешките й. Ще се водят войни, ще се преследва църквата. Доброто ще бъде пожертвано, светият отец ще преживее тежки страдания, а много народи ще изчезнат. Накрая моето непорочно сърце ще възтържествува. Светият отец ще благослови Русия с моето име и тя ще се обърне към бога. И ще се възцари дълъг мир на света.

Лусия се запита какво ли е това „Русия“. Може би човек? Покварена жена, която се нуждае от спасение? Или пък някакво място. Освен Галиция и Испания, тя не знаеше имената на други страни. Светът й беше селцето Фатима, където живееше семейството й, близкото градче Алюстрел, където живееха Жасинта и Франсишку, долината Кова да Ирия с хубавите пасища и плодородна земя, пещерата Кабеко, в която миналата и по-миналата година се появи ангелът, известяващ за явяването на Мадоната. Тази „Русия“ трябва да е нещо важно, след като бе привлякла вниманието на Девата. Но Лусия искаше да научи повече.

— Ами Португалия? — попита тя.

— В Португалия винаги ще царува вярата.

Момичето се усмихна. Беше приятно да чуе, че небето има добро мнение за родината му.

— Когато си казваш молитвата, непрекъснато повтаряй: „О, Господи Исусе, прости ни и ни извади от пламъците на ада. Спаси душите на всички ни, но най-вече на грешниците“.

Лусия кимна.

— Има още неща, които трябва да ти съобщя… — Когато Мадоната свърши с третото послание, тя вдигна ръка и добави: — Не го споделяй с никого.

— Дори с Франсишку? — вдигна вежди момичето.

— С него може.

Последва дълго мълчание. Тълпата също беше притихнала. Мъжете, жените и децата стояха на колене, сякаш омагьосани от това, което вършеха тримата „виждащи“, както вече ги бяха кръстили. Мнозина стискаха молитвеници в ръце, а устните им беззвучно помръдваха. Лусия знаеше, че никой от тях не вижда Дева Мария и приливът на вяра е единственото, което изпитват.

Отпусна се, опиянена от мига. Цялата долина тънеше в тържествена тишина. Дори вятърът утихна. Кожата й изведнъж изстина от тежестта на огромната отговорност. Лусия си пое дъх и тихо попита:

— Не искаш ли и нещо друго от мен?

— Днес не искам нищо друго.

Мадоната потрепна и бавно започна да се възнася към небето. Някъде отдалеч долетя гръмотевичен тътен. Лусия се изправи.

— Ето я, възнася се! — извика тя и посочи нагоре с трепереща ръка.

Тълпата се люшна напред, разбрала, че видението си отива.

— Как изглеждаше?

— Какво каза?

— Защо си толкова тъжна?

— Ще се върне ли пак?

Живата верига около вековния дъб бързо се затягаше и Лусия се изплаши.

— Тайна, тайна — объркано отвърна тя.

— Добра или лоша? — извика някаква жена.

— За някои добра, за други лоша.

— Няма ли да ни я разкриеш?

— Мадоната забрани.

Мануел Марту хвана Жасинта и започна да си пробива път. Лусия го последва, стиснала ръката на Франсишку. Хората тръгнаха подире им, като продължаваха да ги засипват с въпроси.

— Тайна, тайна — отговаряше Лусия, неспособна да изрече нищо друго.