Стив Бери
Третата тайна (19)

18

Букурещ

17:50 ч.

Мичънър се стресна от почукването на вратата. Никой не знаеше, че е в Румъния, с изключение на Климент и отец Тибор.

Стана и отиде да отвори. На прага стоеше Катерина Леу.

— Как ме откри, за бога? — смаяно попита той.

— Ти сам каза, че тайните във Ватикана са единствено онези, за които човек не е чувал — усмихна се тя.

Този отговор не му хареса. Климент за нищо на света не би допуснал мисията му да стане обект на журналистическо внимание. Кой ли й беше подшушнал, че Мичънър напуска Рим?

— Почувствах се зле след срещата ни на площада — каза тя. — Не биваше да ти казвам онези неща.

— Значи си дошла в Румъния, за да ми се извиниш, така ли? — иронично подхвърли той.

— Трябва да поговорим, Колин.

— Времето не е подходящо.

— Казаха ми, че си в отпуск, и аз реших, че това е най-подходящото време.

Той я покани да влезе и затвори вратата след нея. Помисли си, че от последната им среща насаме беше изминала цяла вечност. После в главата му се появи друга, по-тревожна мисъл. След като тя знае посоката, а вероятно и целта на пътуването му, какво ли знае Валендреа? Трябва веднага да се обади на Климент и да му съобщи за този пробив в сигурността. Едновременно с тази мисъл в главата му изплуваха думите на папата, казани в Торино: „Той знае всичко, което правим или говорим“. Явно имаше предвид Валендреа. Което означаваше, че папата вече знае какво става.

— Нямаме причина да се държим враждебно един към друг — продължи Катерина. — Обмислила съм напълно онова, което се случи преди години. И съм готова да призная, че то до голяма степен се дължи на моето отношение.

— Това е ясно за всички.

Тя не обърна внимание на иронията в гласа му и продължи:

— Ти ми липсваше. Това беше причината да дойда в Рим. Исках да те видя.

— А какво ще кажеш за Том Кийли?

— Имах връзка с него — кимна тя, поколеба се за момент, после добави: — Но тя не може да се сравнява с онова, което имах с теб. — Пристъпи крачка напред и продължи: — Не се срамувам от времето, което прекарах с него. Положението му е силно примамливо за всеки журналист, в него се крият много възможности. — Очите й се заковаха в неговите по начин, по който само тя умееше. — Но трябва да разбера защо и ти участваш в трибунала. Според Том папските секретари рядко поемат подобни ангажименти.

— Знаех, че ще бъдеш там.

— А зарадва ли се, като ме видя?

Той се забави, за да обмисли отговора си, след което поклати глава.

— Мисля, че ти не се зарадва особено, като да ме видя.

— Опитвах се да отгатна реакцията ти, нищо повече.

— Доколкото си спомням, реакция от твоя страна изобщо липсваше.

Тя се отдръпна и пристъпи към прозореца.

— Между нас имаше нещо много специално, Колин. Няма смисъл да го отричаме.

— Но няма смисъл и да го възкресяваме.

— Това е последното, което бих желала. И двамата остаряхме, дано да сме и поумнели. Не можем ли да бъдем просто приятели?

Беше пристигнал в Румъния по поръчение на папата, а сега изведнъж се оказа въвлечен в разговор с жената, която някога беше обичал. Нима Бог му изпращаше ново изпитание? Не можеше да отрече, че присъствието й му се отразява по неповторим начин. Някога действително бяха споделяли всичко. Тя беше трогателна в усилията си да разкрие тайните на детството му, търсеше информация за истинската му майка, искаше да разбере защо биологическият му баща се е отказал от него. А благодарение на нея той успя да прогони голяма част от кошмарите си. За съжаление на тяхното място се бяха появили нови. Може би е дошло времето да сключи мир със съвестта си. Какво лошо има в това?

— Бих се радвал — кратко отговори той.

Тя беше облечена с черен панталон, който плътно прилепваше към стройните й бедра. Широкият черен колан, напомнящ за революционните; й възгледи, мътно проблясваше под раираното сако. Но очите й бяха изгубили замечтаното изражение и гледаха на света със спокойна увереност. Прекалено спокойна. Някъде дълбоко в тях обаче все още се долавяха емоционалните искрици, които той толкова беше харесвал. Те му липсваха и до днес. Странна тръпка прониза тялото му. В душата му нахлуха спомените от онова далечно лято, когато се беше оттеглил в Алпите за размисъл и когато, също като днес, тя се беше появила на прага, предизвиквайки дълбок смут в душата му.

— Каква работа имаш в Златна? — изтръгна го от спомените тя. — Чух, че управляваното от някакъв стар свещеник сиропиталище било наистина ужасно място.

— Ходила си там?

— Проследих те — кимна Катерина.

Той направи усилие, за да преглътне поредната тревожна новина.

— Исках да поговоря с този свещеник.

— Ще ми кажеш ли защо?

Във въпроса й имаше искрен интерес, а и той изпитваше желание да говори на тази тема. Може би точно Катерина беше в състояние да му помогне. Но трябваше да има предвид някои неща.

— Неофициално? — погледна я в очите той.

— Разбира се, Колин. Напълно неофициално. Усмивката й му донесе облекчение.