Луиз Бегшоу
Работещи момичета (9)

Девета глава

Началото не изглеждаше обещаващо. От всички места, които Роуина най-малко понасяше в търсенето на групи, работническите клубове в Северна Англия бяха сред най-противните. Обикновено се налагаше да спори четиридесет минути с някой начумерен тип, който издухваше цигарен дим в лицето й, преди изобщо да я пуснат да влезе, а после заставаше в дъното и се стараеше максимално да се слее с олющената боя или разлепените тапети. Чувстваше се ужасно, когато пияни петдесетгодишни мъже се примъкваха до нея и правеха неописуемо гнусни забележки на всеки пет минути. Единствените жени, които бяха добре дошли в подобни свърталища, бяха стриптийзьорките и редовните посетители бързаха да осведомят Роуина за това.

„Значи някакви бездарни хлапета от Севера, нарекли се «Атомик Мас», ще свирят в работническия клуб «Крукис» в Шефилд, мислеше си тя, докато паркираше поочуканата си малка кола на улицата. Страхотно. Супер. И «Музика Рекърдс», винаги с едни гърди напред, е тук, за да ги чуе“.

Щом влезе, си поръча две двойни питиета „Джак Даниълс“ и диетична кола и изгълта първото още преди групата да излезе на сцената. Очевидно щеше да има нужда от тях. За щастие мястото бе полупразно, но барманът с огромно удоволствие я бе информирал, че „Атомик Мас“ са група младежи, които са се събрали заедно в колежа, а на солокитарата свири някакъв американец, студент в университета. Несъмнено ставаше дума за пълни аматьори. Докато се довлекат на сцената, Роуина кипеше от яд към Матю Стивънсън, задето я кара така да си губи вечерта.

А после те засвириха.

 

 

Барбара Линкълн, елегантно облечена в костюм на „Армани“ от бежов лен, който подчертаваше стройната й фигура и меката й шоколадова кожа, се опитваше да разбере нещо. Тази сутрин секретарката й беше донесла пощата: обичайните неща, с които трябваше да се занимава всеки ръководител в деловодството на една музикална компания — и една бележка. Не че никога не получаваше бележки. Но тази беше различна: донесена на ръка сутринта, и то от търсач на таланти в отдел „Изпълнители и репертоар“ — Роуина Гордън, някакво ново момиче, което Барбара никога не бе виждала. Струваше й се много странно.

Отново я погледна.

„Скъпа госпожице Линкълн, ще ви бъда много благодарна, ако можете да отделите десет минути за среща с мен днес. Вътрешният ми номер е 435.

С уважение: Роуина Гордън, Изпълнители и репертоар“.

Защо, за бога, някой от търсачите на Стивънсън ще иска среща с нея? Защо не със самия Стивънсън? Той се занимаваше с преговорите по договорите. Барбара беше на двайсет и пет, вторият по важност човек в отдел „Правни и делови въпроси“ на „Музика Рекърдс“ и никога досега в кариерата си не бе срещала някой търсач. Просто нямаше причина.

Заинтригувана, тя набра номера на Роуина.

 

 

— Искам съвет — нервно изрече Роуина, докато затваряше вратата след себе си.

Може би това не беше съвсем добра идея. Секретарката на Барбара Линкълн й бе хвърлила странен поглед, когато тя се появи за уговорената среща, облечена в обичайните си дрехи за работа — джинси и маратонки. Тук, в „Делови въпроси“, явно се обличаха по-официално. Господи, Линкълн изглеждаше така, както тя самата в „Оксфорд“ в старите дни, когато парите нямаха значение. Сега това й се струваше като в предишен живот.

Барбара я погледна преценяващо. Стори й се интелигентно, прекалено добре възпитано момиче за търсач на таланти. Тук имаше нещо, което не можеше да разбере добре.

— Нямам нищо против — каза тя. — Просто съм любопитна защо не искаше да ми кажеш предварително за какво става дума.

Роуина кимна.

— Разбирам — отвърна тя, — но не можех да го направя пред Матю Стивънсън. Виж, открих една група, с която смятам, че компанията трябва да сключи договор, и не мисля, че Матю ще ги чуе с непредубедено мнение, ако му пусна записа.

— И защо не? — спокойно попита Барбара.

— Защото лично Джош Оберман ме нае на работа — каза Роуина.

Барбара се усмихна.

— Знаеш ли, че и аз така постъпих на работа? — попита тя.

— Затова съм тук — простичко отговори Роуина. — Очевидно си успяла да оцелееш. Надявах се да можеш да помогнеш и на мен.

Другата жена се засмя.

— Много изобретателно. Донесе ли касетата? Ще си взема слушалките.

Мълчаливо изслуша няколко минути, после свали слушалките от главата си и погледна Роуина с известно уважение.

— Е, аз съм по деловите въпроси, а не по музиката — каза тя, — но ми се струва, че си попаднала на нещо. Ако бях на твое място, щях да ида направо при Оберман.

— Как мога да си определя среща?

Барбара вдигна телефона и набра няколко цифри.

— Джош? — обади се тя. — Здравей, Барбара Линкълн на телефона. Добре, благодаря. Виж, Джош, чудех се дали можеш да се срещнеш с Роуина Гордън по някое време днес.

С пламнало лице, Роуина посегна към телефона, но Барбара се изправи, усмихната широко, и се дръпна, така че тя да не може да го стигне.

— Открила е добри изпълнители и иска ти да ги чуеш. Не смята, че Матю би дал шанс на някоя рок банда, а е прекалено стеснителна, за да ти го каже сама. Да, добре. Добре. Разбирам. Благодаря, шефе — затвори и се обърна към покрусената Роуина. — Иска да те види в кабинета си след пет минути — обясни Барбара. — И остави тази измъчена физиономия. Няма да те уволни. Работя с Джош от няколко години и мога да те уверя, че много добре си знае работата. Вършил е това още отпреди ние двете с теб да се родим. Разбира какъв е проблемът на Матю. Ще сметне, че си постъпила добре, като си се обърнала към мен.

— Сигурна ли си? — нервно попита Роуина.

Барбара кимна уверено.

— Напълно. И мини да ме видиш, след като свършиш. Може да излезем да пийнем нещо заедно.

Роуина се усмихна.

— С удоволствие — каза тя.

 

 

Джошуа Оберман седеше наведен на стола си, заслушан в касетата. Качеството на звука беше ужасно, липсваше каквато и да е обработка, а Гордън дори нямаше и снимка, за да му ги покаже.

Бяха невероятни.

По съсухрените му вени се разливаше истинско вълнение. Беше на седемдесет години, а хубавата музика още го възбуждаше. Вече не можеше да получи ерекция, но все още се чувстваше като тийнейджър, когато чуеше подобно изпълнение. Старият синдром „Гънс енд Роузис“. Тръпката от това да чуеш група, която никой не познава, и да знаеш, просто да са уверен, че след няколко години ще препълват стадионите и ще карат хиляди тийнейджърки да подмокрят гащичките. Плътен бас. Свеж звук на китарата. Чудесни вокали. Добри песни.

От онези, които караха хлапетата да трошат седалките по стадионите.

Музика, която предизвикваше размирици.

— И къде намери тази група? — попита с безизразен глас, загледан строго в малката Роуина, която седеше неспокойно на стола си, сякаш е изправена пред Господ в деня на Страшния съд.

— В един работнически клуб в Шефилд — призна тя. — Наистина са много млади, Джош. И изглеждат много добре.

— Музиката продава музика, хлапе — изръмжа Оберман. — Запомни това.

Тя кимна бързо, но не можа да се сдържи да добави:

— И се държаха много добре на живо… имаше съвсем малко хора, но въпреки това те свиреха с цялата си жар и енергия…

— Къде ще свирят сега? — небрежно попита Оберман.

— В клуб „Ретфорд“ — отговори тя. Приведе се напред на стола си. — Джош, трябва да дойдеш и да ги видиш. Моля те!

Опита се да се сети за нещо, което би му направило впечатление.

— Виж, те могат да продадат много записи в Америка — опита тя. — Сигурна съм в това.

Джош Оберман повдигна едната си вежда. Бе израснал в Бруклин Хайтс, кариерата му обхващаше три континента и през последните петнайсет години управляваше британската музикална индустрия с поредица от рекордни платинени дискове. През всичкото това време бе открил точно три европейски групи, имали някакъв успех в Америка. А сега тази хубавичка малка англичанка седеше в кабинета му и заявяваше категорично, че тази нейна неизвестна група ще пробие в Америка.

И на всичко отгоре той беше съгласен с нея.

— Чуй ме, хлапе — изръмжа той. — Минаха седем години, откакто съм ходил на някакъв забутан рок концерт. Затова дано имаш право, защото ръководя шест компании.

Роуина си пое дълбоко въздух. Значи рискуваше кариерата си. И какво от това? Ако не може да подпише договор с тези момчета, значи е сбъркала професията си.

— Права съм, Джош — настоя тя. — Ако не си на същото мнение, ще напусна.

Оберман се престори, че го обмисля.

— Добре, Гордън. Ще сключим сделка. Аз ще пренебрегна нуждите на цялата група компании на „Музика“ във Великобритания и ще дойда да видя…

— „Атомик Мас“.

— „Атомик Мас“, да. А ти ще се молиш да са наистина добри. Мини да ме вземеш утре вечер и недей да идваш с колата си. Ще вземем лимузината.

„Какво невероятно красиво момиче — помисли си Оберман, докато гледаше как Роуина излиза от кабинета му. — Страхотни крака, коса и пухкави устни“.

Щеше му се е да е достатъчно млад, за да пожелае да прави секс с нея.

 

 

Роуина едва дочака да изтече срядата, толкова беше развълнувана. И нервна. И изпълнена с надежда. И уплашена.

Ако Джош не ги хареса, това щеше да е краят на всичко. Ще трябва да забрави за музиката. За бунта си. Да се върне обратно у дома и да заживее спокойно и сигурно като адвокат или нещо подобно.

Но ако той ги хареса…

Направо не смееше да си го помисли.

 

 

Веднага щом часовникът на екрана на компютъра й показа шест и половина, Роуина го изключи, изправи се и едва не хукна към кабинета на директора. Сутринта много внимателно се бе погрижила за външния си вид — черни джинси, прилепнала черна тениска, за да подчертае тъничката й талия, модерни груби ботуши и черно кожено яке. Изглеждаше секси. Като момиче, което си знае цената. Надяваше се, че прилича на човек, който може да различи талантлива група, когато я чуе.

— Да го вземат мътните, какво си облякла? — попита Оберман строго, като си мислеше колко секси изглежда. Дългата руса коса, която блестеше разпиляна по гърба й, бе направо неприлично златна на фона на черната кожа.

— Какво не е наред? — попита Роуина, като направо теглеше за ръка шефа си към асансьора.

— Изглеждаш така, сякаш се каниш да ме ограбиш — измърмори възрастният човек и я поведе към колата си.

Роуина направи крачка назад. Тя, разбира се, бе свикнала с лукса. И осъзнаваше, че президентите на звукозаписни компании не карат някое „Рено 5“. Но това бе нещо съвсем друго. Един шофьор в ливрея държеше отворена задната врата на дълга, блестящочерна, огромна кола, която изглеждаше като че ли е излязла направо от роман на Джаки Колинс.

— Е, какво си зяпнала? — обади се Оберман, тайничко развеселен. Хлапето бе колкото интелигентно, толкова и наивно. — Влизай и стига си губила време. Те са само подгряваща група. Да не искаш да ги изпуснем?

— Не, не — забързано промълви тя и грациозно се намести на задната седалка.

Джош забеляза и това. Значи е свикнала с шофьори. Макар че изглеждаше като църковна мишка, когато я бе открил, а сега печелеше мизерни пари. „Любопитничко, любопитничко“, както казваше Алиса в Страната на чудесата.

Той се намести до нея и каза на шофьора къде отиват. Лимузината потегли плавно от паркинга и се сля с вечерния трафик. Роуина погледна часовника си.

— Не се тревожи, хлапе, ще стигнем — обади се Оберман. — Луис е добър шофьор. Знае всички преки пътища. Нали така, Роджър?

— Точно така, господин Оберман — отвърна енергично шофьорът с мек уелски акцент.

Тя не им обърна внимание. Стараеше се да не се зазяпва прекалено в невероятното богатство от техника в колата на Оберман. Два телефона. Факс. Телевизор. Дискплейър, монтиран отстрани. Дискретни колонки на съраунд системата, вградени в светлата кожена тапицерия. Компютър и барче с напитки.

— Плувният басейн е отзад — добави на шега Оберман и се засмя, когато тя се обърна. — Върша много работа в колата — обясни той. — Излиза ми по-евтино от втори кабинет.

Роуина кимна, като се мъчеше да преодолее чувството, че далеч не си е на мястото. Какво си мислеше тя, че да влачи шефа си в някакъв затънтен и задушен клуб в дълбоката провинция? Това беше нейна работа, а не негова!

— Добре — оживи се Оберман. — Разкажи ми всичко, което си спомняш за първия път, когато видя тези момчета да свирят.

 

 

Няколко часа по-късно лимузината спря в една мръсна уличка. Небето в тази лятна вечер бе черно, заради дъжда и докато успеят да стигнат до входа на клуба зад ъгъла, се намокриха до кости. Роуина се препъна на прага и съобщи имената им на портиера, който настоя Оберман да остане да чака навън под пороя, докато той старателно преглеждаше списъка с гостите. Роуина помръкна. Виждаше, че това заведение е претъпкано с хлапета и няма място, където един възрастен човек да застане и да послуша новите изпълнители. А и той сигурно бе в лошо настроение заради времето и задържането.

— Да, добре — извика портиерът. — Оберман, Джошуа. Може да влиза.

— Благодаря — извика в отговор Роуина и издърпа президента си вътре.

— Не може да излизате и пак да влизате — намусено добави човекът на вратата.

Лицето на Оберман не вещаеше нищо добро.

Роуина преглътна тежко и влезе вътре, стиснала здраво ръката на шефа си, докато си пробиваше път през гъстата тълпа, за да намери къде да застанат. Беше свикнала с тълпите по метъл концертите, но все пак бе момиче. Сега имаше трудна задача — да се прави на бодигард на възрастен човек. „Поне е висок“, помисли си тя с благодарност, докато протягаше врат да види „Атомик Мас“, които вилнееха на мъничката сцена.

Джош Оберман гледаше мълчаливо групата, с широка усмивка на обруленото си лице. Радваше се, че Гордън не може да го види. Не искаше тя да разбере колко е доволен от нея.

Отпред групичка от пет хлапета, изглеждащи сякаш вчера са завършили училище, направо взривяваха публиката в малкото задушно клубче, все едно утре щеше да настъпи краят на света. „Господи, помисли си Оберман, барабанистът май изобщо не се е бръснал“. Песните им бяха оригинални, нови и с натрапчив ритъм, чудесни хармонии и съкрушителен бас. Предните редове представляваха куп блъскащи се тела, тийнейджърите се мятаха един върху друг, мокри от пот и от усещането за бунт.

Имаха страст.

Имаха музика.

Бяха млади.

„Освен това, каза си Джошуа Оберман, когато отново пуснаха светлините, ще имат и договор за запис“.

— Ела с мен — каза той на Роуина. — Отиваме зад сцената.

Преценила, че не е добра идея да моли шефа си да изчака няколко минути, Роуина го последва към страничния изход, като подбираше къде да стъпи между локвички бира, стъпкани картонени чаши и рекламни листовки. Хората от охраната си поговориха малко с Джош, после ги пуснаха да влязат в миниатюрната съблекалня, където момчетата от „Атомик Мас“ бършеха с кърпи запотените си тела и ги изгледаха въпросително.

— Здравейте, аз съм Джошуа Оберман, президент на „Музика Рекърдс“ — представи се Джош.

Две кутии с бира едновременно спряха във въздуха.

Оберман изтика Роуина напред, отбелязвайки одобрителните погледи, които момчетата й хвърлиха.

— А това е Роуина Гордън, която работи за мен в отдел „Изпълнители и репертоар“. Тя смята, че трябва да ви предложим договор за запис. Аз също.