Луиз Бегшоу
Работещи момичета (30)

Тридесета глава

Едва намираше сили да стане сутрин.

По принцип сега й бе по-лесно, защото поне имаше куп неща за вършене. Апартаментът бе продаден. Намери си сравнително евтина къща сред хълмовете на Холивуд, над „Шато Мармонт“ — след земетресението през 1994 година цената на недвижимата собственост по хълмовете бе паднала значително. Занимаваше се с ликвидацията на акциите си, с опаковането и уреждането на транспорта за багажа си.

Питър Вайс се оказа прав за парите. Всичко, което притежаваше, без да продаде акциите си от „Музика“, възлизаше на един милион и сто хиляди долара.

За повечето хора това представляваше истинско богатство. За Роуина — провал.

Всеки един от близките й хора притежаваше поне десет пъти повече. Джон, Джош, Барбара, Майкъл, момчетата от групата. Тя бе прекалено заета да лети в първа класа, да си купува дизайнерски тоалети и да се грижи за бизнеса на другите, за да има време за собствените си финанси.

А сега беше прекалено късно.

Имаше достатъчно време да преразгледа нещата и знаеше, че всичко е по нейна собствена вина. Беше предала човек, който й вярваше, а после беше отказала да поеме отговорност. Неведнъж се бе присмивала над Топаз, защото я мразеше, че е станала нейна жертва, и я бе презирала заради собствения си успех. Доста несигурен успех, както вече бе разбрала. Сякаш пред очите й се вдигна някакво було и изведнъж Роуина можеше да се види такава, каквато вероятно я виждаше Топаз: високомерна, надменна кучка, която не се интересува от никой друг, освен от самата себе си.

След като опитът на Роси да провали представянето на „Хийт Стрийт“ бе пропаднал, Роуина бе решила, че е непобедима. Нищо че Майкъл, а не тя, имаше заслуга да се обърнат нещата тогава. А когато бе успяла да подпише договори с „Обсешън“ и „Стиймър“, се беше помислила за недосегаема.

Забележката й към Джейк бе само поредният симптом. Нямаше особено значение какво точно е казала, а къде. На партито на Елизабет Мартин. Където присъстваха на практика всички важни хора в Ню Йорк, включително поне петдесет от най-способните разследващи журналисти в града.

„Пръчки и камъни могат да потрошат костите ми, но думите не могат да ме наранят“.

Наистина ли?

Работеше в звукозаписния бизнес от самото начало на кариерата си. Нямаше умения в нищо друго, а никоя музикална компания не би я взела сега.

„Никога повече няма да мога да работя“, помисли си тя отчаяно. Усещането за срам и катастрофа витаеше из цялата къща като черна мъгла.

Роуина се бе справяла с всичко. С отхвърлянето на баща си. Мизерията в Лондон. Борбата да си намери работа и да я запази. Да се установи в чужда държава. Да създаде нова голяма компания. Съзнателно да се отрече от любовта на живота си.

Бе се справяла с всичко. Освен с провала.

 

 

Джон Меткалф я спаси от пълното пропадане. Отначало той се бе държал настрани и само й се обаждаше понякога, за да провери дали е добре.

— Сега тя страда. Има нужда от време да скърби — казваше терапевтът му.

— Но тя дори вече не иска да излиза с мен — възразяваше Меткалф.

— Трябва да уважаваш личното й пространство. За нея това е труден период.

Накрая Джон Меткалф връчи ключовете от къщата си на свой приятел, събра багажа си в един куфар и просто отиде в дома й.

— Какво, за бога, правиш тук? — попита Роуина, когато се появи на прага й.

Беше хладно зимно утро, точно каквото обичаше Меткалф; леко подухваше и цветята в малката градинка на Роуина ухаеха свежо. Тя беше облечена прилично: тъмносин ленен костюм с панталон от „Майкъл Корс“ и бежови обувки от „Шанел“. В коридора зад нея се виждаше всекидневната на къщата, безукорно подредена и чиста. Прекалено подредена и чиста. Мястото приличаше на музей. И въпреки грижливо подбрания си тоалет, Роуина изглеждаше абсолютно безжизнена. Нямаше грим, никакви бижута, дори и часовник.

— Мога ли да вляза? — попита той на свой ред.

Тя свали верижката на резето и му направи път да мине. Джон й се струваше като пришълец от друг свят. Като някой, когото е познавала в предишен живот, когато тя самата е работела и е можела да използва ума си.

— Хубаво място — отбеляза Меткалф.

Огледа скромната гостна, подредената кухня и хвърли едно око на спалнята й и банята от лявата й страна. Имаше телевизор и стереоуредба и всичко, което можеше да потрябва в едно жилище — микровълнова печка, хладилник и кафе машина, но само толкоз. Не бе окачила никоя от картините си, не бе разопаковала саксиите си с дръвчета бонзай, не бе добавила никакви украшения.

— Благодаря — отвърна тя автоматично.

Меткалф вдигна куфара си и го занесе в спалнята й. После взе дистанционното и изключи телевизора, чийто екран проблясваше ярко в ъгъла.

— Не бива да гледаш това в десет сутринта — меко я укори той.

— Защо си донесъл куфар? — попита тя, докато оглеждаше загорялото му тяло и лъскавата кестенява коса.

Някак против волята си изпитваше доволство, че той е тук. Всъщност бе изненадана, че е тук. Не можеше да повярва, че някой още се интересува от нея.

— Защото възнамерявам да остана за известно време — уверено отговори Меткалф.

— Мога сама да се грижа за себе си.

— Не мисля така — отвърна той, протегна ръка и разпусна стегнатата й на опашка коса. Водопад от руси кичури се спусна по раменете й.

— Не прави така! — скара му се тя.

Той се усмихна широко.

— Поне още можеш да се ядосваш.

— Върви си у дома, Джон — каза Роуина. — Не можеш да останеш. Имам нужда да бъда сама.

— Беше сама прекалено дълго.

— Искам да съм сама.

„Не мога да я накарам да ме приеме“, осъзна Меткалф.

— Добре, ще си ида, щом така искаш — каза той. — Но първо се нуждая от помощта ти. Натъкнах се на проблем с „Представи си само“, а предстои съвещание на компанията в Сан Антонио и всички ще присъстват. Включително Ник Лардж.

Ник Лардж бе шефът му, червенокос ветеран от филмовата индустрия, който контролираше „Кейдж Ентъртеймънт“, компанията собственик на „Метрополис“.

— Накарай Сам Нийл да се погрижи — сви рамене Роуина.

Сам заемаше нейното място в „Музика — Северна Америка“ и договорът за саундтрака сега беше негова отговорност.

Той поклати глава.

— Няма да стане. Ако беше нещо просто, щях сам да се справя. Имам нужда от теб, защото ти определи параметрите на първоначалната сделка — той посочи към деловото си куфарче. — Донесъл съм документите. Моля те, Роуина, знам, че се чувстваш ужасно, но съм в задънена улица. Скоро ще представим филм с невероятен саундтрак…

— „Сърцето ми принадлежи на Далас“ — довърши Роуина с едва забележим проблясък на интерес.

— Точно така. Както и да е, ясно е, че сметките ни ще излязат почти точни, но продажбата на рекламни материали и сувенири би могла да го превърне в много печеливш филм. Успехът на албума е от изключително значение за това…

— MTV радио представяне, преса — намеси се тя.

— Точно така. Сега сме в положение, при което мениджърите на „Блек Айс“ — една от групите в албума — настояват процентът на студиото да не се начислява върху техния дял от печалбата, заради първоначалното им споразумение с „Музика“. Заплашват със съдебни дела, а това може да забави представянето на албума, което вероятно няма да навреди особено на самия албум, но последиците могат да се окажат катастрофални за продажбите ни на тениски и очила…

Докато Джон обясняваше проблема, Роуина започна да обмисля ситуацията и взе химикалка, за да си води бележки. Когато той седна, тя не се възпротиви, а щом отвори куфарчето си и й подаде дебела папка с документи, Роуина жадно ги грабна и се зае да ги преглежда съсредоточено.

Половин час по-късно тя вдигна глава тържествуващо, а лицето й бе зачервено от усилията.

— Открих го — каза тя. — В клауза 16 б. „Приключване на договора без печалба или загуба означава…“.

Изразът на лицето на Джон я накара да спре насред думата. Бе се облегнал на кухненската маса и й се усмихваше нежно. Тя изведнъж осъзна, че я е наблюдавал така през изминалите двайсет минути.

— Добре дошла обратно — каза той.

 

 

Заведе я на вечеря в „Айви“, където се бяха срещнали за първи път.

— Не можеш да си представиш какво е — каза Роуина. — Да се бориш цял живот за мечтата си и веднага щом я осъществиш, да ти я отнемат.

Джон целуна ръката й. Искаше да я предразположи да говори, да й помогне да признае пред друг човек какво чувства. Беше безкрайно щастлив, че тя се доверява именно на него.

— Всичко, което преди си мразел, ти става скъпо. Като непрекъснато звънящите телефони, пътуването… Господи, Джон, липсва ми събуждането в шест, за да ида до летището, защото „Атомик Мас“ свирят някъде.

Тя му се усмихна леко.

— Можеш да го правиш, когато си поискаш — отвърна й той. — „Атомик Мас“ са на турне по стадионите из Европа. Всичките им концерти са разпродадени напълно.

— Наистина ли? Как върви албумът?

Джон се наведе към нея.

— Не си ли слушала радио? Не си включвала на MTV?

— Радиото ми е настроено на една станция за класическа музика — отвърна тя, а меката светлина на свещите се отразяваше в златните й обици. — Не можех да понеса да включа MTV. Знаех, че ще видя групи на „Музика“ — мои групи — а това бе твърде болезнено. Като да гледаш как се веселят всички други деца на парти, на което не си поканен.

Меткалф удивено поклати глава.

— Предполагам, че си единственият човек на планетата, който не знае. „Зенит“ бие всички рекорди по продажби в Америка. „Атомик Мас“ се превърнаха в новите „Ю Ту“.

Роуина мълчаливо обмисли чутото. После каза:

— Може би трябва да ти разкажа цялата история.

Започна от самото начало и сподели всичко. За студенината на родителите си и своята независимост. За „Оксфорд“ и срещата си с Топаз Роси. За Питър Кенеди и за Съюза. За Сохо. За безплодното търсене на група. И за Топаз в Америка, от представянето на „Хийт Стрийт“ до „Велосити“ и накрая статията в „Уестсайд“, която бе съсипала кариерата й.

— Е, не искаш ли да си го върнеш на тази Роси? — попита той, след като тя свърши, загледан в сенките под красивите й очи и дребните бръчици, които се бяха появили за пръв път около устата и по челото й.

Роуина поклати глава.

— Категорично не. На мястото на Топаз и аз бих направила същото — замълча за миг, после добави: — Казвах си, че един ден тя ще се откаже и ще остави нещата така… Не можах да се сдържа да не я подразня. Забравих каква е тя. Топаз винаги е била страстна, с гореща кръв. Ако ние с теб смятаме нещо за гаден номер, то тя би решила, че има сметки за разчистване.

— Защо изобщо си се сприятелила с нея?

Тя се замисли.

— Знаеш ли защо? И двете трябваше да се доказваме.

— Защото бащите ви са искали да имат момчета ли?

Тя кимна, мило и грациозно. Джон отново се възхити на прилепналата по нея рокля от тъмнозелено кадифе, което отиваше на очите й.

— Бащите ви са били истински глупаци — каза той.

— Може би. Понякога ми се е искало да съм мъж — отвърна тя. — Бих си спестила много болка.

— Липсва ли ти Топаз Роси? — попита Джон.

— Не — бавно отговори тя. — Някои неща не могат да бъдат поправени. Липсва ми работата. Както и Барбара, Джош и „Атомик“…

Липсва ми и Майкъл Кребс, довърши тя наум.

— И какво смяташ да направиш по въпроса? — попита Меткалф.

Ясните му сини очи бяха сериозни. Той щеше да я върне обратно в играта, каквото й да му се наложеше да използва — молби, тормоз, заплахи.

Започна да изброява на пръсти:

— Преди ръководеше звукозаписна компания, но тази възможност е изключена за теб сега. Винаги си работила в музикалния бизнес. Крайно невероятно е някоя голяма корпорация да ти предложи да те наеме точно сега, защото си прекалено известна, за да те вземат на работа, без да се разчуе. Това са недостатъците ти.

Тя го погледна, а той се наведе и напълни отново чашата й с шампанско — отлежало „Дом Периньон“, едно от любимите й.

— Ти създаде една компания от нулата, значи си придобила основни бизнес умения. Имаш остър ум и кураж. Разполагаш с един милион долара, срещу които можеш да получиш заем. И можеш да разчиташ на много ключови фигури на своя страна — Джошуа Оберман, Майкъл Кребс, Барбара Линкълн, „Стиймър“, Роксана, „Атомик Мас“ и на мен. Това са предимствата ти. Въпросът сега е какво ще правиш с тях.

Тя отпи от питието си и се замисли.

— Какво смяташ, че трябва да направя?

— Мисля, че трябва да започнеш свой бизнес. Сама да си си началник — отговори той. — Но не знам в каква област. И не ми е работа аз да решавам.

— Наистина бих могла, нали? — възкликна Роуина и Джон остана очарован, когато забеляза, че очите й отново блестят.

— Твоят идол Дейвид Гефен заряза бляскавата си кариера, защото му бяха казали, че има смъртоносен тумор. След година му съобщават, че диагнозата е грешна — и той се оказа с куп пари и нищо за правене. Превърна ли се в някакво зомби? Не, вместо това се зае и основа „Гефен Рекърдс“.

Тя си бодна от салатата „Цезар“.

— Можеш да правиш каквото поискаш — каза той. — Истинската слава не е в това спокойно да се изкачиш до върха. А да станеш, когато си паднал, и да тръгнеш отново.

— Джон, бих могла да се влюбя в теб — каза Роуина.

— На това разчитам — отвърна той.