Луиз Бегшоу
Работещи момичета (27)

Двадесет и седма глава

За пръв път, откакто бе започнала работа, Роуина Гордън се радваше на безспорен успех.

Не й беше лесно през годините. Да намери първата си група бе много трудно, да привлече Майкъл Кребс бе трудно, а също и да подпише първия си договор с американски изпълнители и да сключи сделката за „Представи си само“.

Но най-после бе успяла. Беше първата жена, която ръководеше дейността на голяма музикална компания за Северна Америка, много от откритията й бяха станали звезди. Членовете на една от групите й се бяха превърнали в истински суперзвезди, които можеха да станат основа на цяла музикална империя, а подобно нещо се случваше едно на милион. Имаше власт, пари и красив приятел, който бе дори по-преуспял от нея.

Но като хиляди други преди нея, Роуина откриваше, че успехът води със себе си и куп проблеми.

 

 

— Толкова съм уморена, че не мога да разсъждавам трезво — оплака се тя на Джон.

— Би могла да се преместиш в Лос Анджелис — предложи той. — И тук можеш да ръководиш музикалния бизнес, както и в Ню Йорк, но поне ще спестиш пътуването със самолет за уикенда през две седмици.

— Не мога. Всички добри групи са тук.

— Вече не си търсач на таланти, скъпа. Кога за последно си имала време да идеш в някой клуб?

— Вярно е — призна тя и се почувства остаряла. Сега „Лутър Рекърдс“ разполагаше с група тийнейджъри, които издирваха нови групи.

— Помисли си за слънцето. За джакузито — изкушаваше я Джон. — Знаеш ли какво щяхме да правим, ако беше тук тази вечер? Щяхме да идем в къщата ми сред хълмовете, да излезем навън голи, в басейна с топла вода под открито небе, да гледаме звездите и да пием шампанско.

Роуина се опита да си го представи. Първите й три месеца като шеф на отдела за Северна Америка бяха много по-натоварени физически и емоционално, отколкото някога си бе представяла. Да ръководи „Лутър“ като преден пост на компанията само с един служител и дори да оглавява малък екип, който събира продукция и я предава на други, бе съвсем различно от това.

Сега ръководеше раждането на седмата по големина музикална компания в Америка. Това означаваше да взема решения ежеминутно всеки ден, и то за неща, с които не бе и сънувала, че ще се занимава. В „Лутър“ единствената й грижа бе музиката. В „Музика — Северна Америка“ работата й включваше маркетинг, промоции, определяне на бюджети, данъчни структури и разпространение.

Оказа се, че дори трябва да избира системи за транспортиране, да лети до Детройт и Минесота, за да се среща с превозвачески компании. Налагаше се да отделя цели дни за разговори с инвестиционни банкери и счетоводители. Да е компетентна да преценява рекламните агенции и независимите компании за промоция. Дните й се сливаха един с друг в непрекъснат поток от спешни задачи и безмилостно бързане. Ако Джон не бе настоял да прекарват заедно уикендите, тя изобщо нямаше да има свободно време.

А сега вторият албум на „Атомик Мас“ — „Зенит“, бе почти готов.

— Във форма ли си, хлапе? — весело я запита Джош Оберман, който бе в града на кратко посещение. — Защото веселбата скоро ще започне.

Беше се зачудил дали да спомене пред нея за обаждането на Топаз Роси, но реши да не го прави. Нямаше смисъл да я притеснява сега с мисли за онази злобна малка журналистка тъкмо когато бяха под голямо напрежение. Онази сигурно само се опитваше да размъти водите, а Оберман никога не си беше падал по клюките.

Роуина простена.

— Не смяташ ли, че Франк Уилис би могъл да се погрижи? Нали той е шеф на маркетинга.

Оберман поклати глава.

— Няма начин. Спомни си какво направи ти за онзи концерт на „Колизеума“. Никой, освен теб няма да се занимава с този албум.

— Господи! — пророни тя и прокара ръка през косата си.

— Изглежда не си говорите много с Майкъл Кребс напоследък — проницателно отбеляза шефът й. — Това трябва да престане. Чух окончателните записи и смятам, че са страхотни. В сравнение с тях „Хийт Стрийт“ все едно е бил записан в стаята на Джо, и то за няколко седмици. Искам Майкъл да се включи в изработването на стратегия за радиопредставяне и да помага за турнето.

— Но това не е работа на продуцента.

— Кребс не е само продуцент.

 

 

Не искаше да го прави.

Не искаше да го вижда отново.

Беше неизбежно.

Какво би могла да каже? „Шефе, не се чувствам добре в компанията на Майкъл, защото по-рано спях с него“ или: „Предполагам, че Кребс би предпочел да работи с някой, който не го е зарязал“, или: „Никога повече не желая да го виждам“.

Но тя искаше да го види.

В това именно бе проблемът.

„Прекрасната Америка. Свободната Америка, мислеше си Роуина, докато се обличаше за срещата. Страната, в която любимото хоби на жителите й е да си създават нов живот и сами да го контролират“.

Нима тя не бе направила точно това? Не бе ли избягала от един начин на живот, за да намери място в съвсем друг свят? Имаше всички придобивки на съвременната американска жена. Собствен апартамент, с обзавеждане, сведено до най-необходимото. Редовно посещаваше спортен клуб, където тренираше по трико и маратонки „Найк“. Елегантен гардероб от класически тоалети. Хладилник, пълен с много минерална вода, плодове и зеленчуци. Всичко бе предназначено за начина на живот в Манхатън — максимум стил, максимум ефикасност.

Но Роуина се бе провалила в едно отношение. В най-важното. Любовният й живот бе сбъркан от самото начало. Докато навърши двайсет и две, бе имала само няколко приятели мъже и още по-малко любовници. Всички те бяха мили и добри момчета, чиито имена сега едва, си спомняше. Гаджетата й често се бяха оплаквали, че е прекалено амбициозна, че няма лично време и никога не би обикнала някого. Роуина само се засмиваше и ги целуваше, но сърцето й оставаше непревземаема крепост. Никой не можеше да проникне вътре.

„Но когато се влюбих, беше наистина лудо“.

Майкъл Кребс. Олицетворение на всичко, което не бива да бъде първата любов. Двойно по-възрастен от нея. От различна религия. С различен произход. От чужда страна. Баща на трима сина. Съпруг на приятелката си от гимназията.

А другите аргументи против него? Беше й близък колега. Имаше власт над нея. Не проявяваше никакви чувства. Доминираше над нея. Но бяха добри приятели. Той й бе наставник. Всичко това, разбира се, се изпари в небитието, когато Роуина срещна друг, защото единственият начин да елиминира Майкъл Кребс бе да прекъсне всички връзки с него, да го отреже напълно.

Зачуди се какво да облече. Нещо семпло, но хубаво, реши тя; ако нарочно се появи небрежно облечена, Кребс би си помислил, че му дава някакъв знак. Трябваше да си даде вид, че случващото се не е особено важно. Той беше женен, тя имаше страхотен партньор в живота и двамата просто работеха заедно.

„Онова, което имахме в миналото, ще си остане там“.

Избра свободна плетена рокля на „Армани“ от кремав кашмир и я съчета със сандали и широка дървена гривна. Прибра косата си на една страна и си сложи фон дьо тен в естествен цвят и матово вишнево червило — имаше естествен, стилен вид, нищо прекалено предизвикателно. Накрая добави и парфюм „360“ на „Пери Елис“ — чисто и свежо ухание.

„Да. Така е идеално“, каза си Роуина и се запъти към вратата.

Изглеждаше спокойна и съсредоточена.

Можеше да се справи с това.

 

 

— Здравей, радвам се да те видя отново — засия насреща й служителката от рецепцията на „Мирър, Мирър“ Ейми Тритън абсолютно неискрено, когато Роуина паркира малката си кола „Лотус Еспри“ пред сградата на студиото.

Момичето се бе запътило към главното студио с куп документи, безупречно облечено в тъмносин костюм на „Адриен Витадини“. Никоя от жените, които работеха за Кребс, не се радваше да види Роуина Гордън.

— Госпожица Линкълн ли търсиш? Защото тя се обади и каза, че трябва да се види с Майкъл веднага, но няма да бъде тук в близките няколко часа.

— Не — отговори Роуина, чудейки се защо й е притрябвал на Барбара толкова спешно Кребс. — Имам среща с Майкъл, за да обсъдим новия албум.

Ейми леко се усмихна.

— Той е в кабинета си. Ще те заведа.

Роуина последва младата жена по коридорите на звукозаписния комплекс, като се опитваше да успокои нервите си и се усмихваше приветливо на инженерите и техниците, които я поздравяваха. Всичко щеше да е наред. Всъщност бе много добре, че ще обсъдят нещата. Точно сега имаше нужда от помощ за представянето на „Зенит“, а Майкъл бе специалист в радиото. Явно можеше да прецени какво биха харесали програмните редактори в радиото само като погледне един диск.

Отвориха й вратата на кабинета. Кребс пиеше кафе и разговаряше оживено с красива жена, около трийсет и пет годишна, с лъскава кестенява коса, подстригана елегантно късо. Когато Роуина влезе, тя й се усмихна дружелюбно.

— Роуина, радвам се, че успя да дойдеш — обади се Майкъл. — Познаваш ли съпругата ми?

 

 

Как успя да преживее този ден, Роуина така и никога не разбра.

Дебора Кребс бе само началото. Не беше празноглава красавица, нито старомодна госпожа, нито нахакана кучка; бе привлекателна, интелигентна, приятна жена, която се заинтересува от кариерата на Роуина и която очевидно обичаше съпруга си. През целия им разговор държеше за ръка мъжа си; не толкова като знак, че й принадлежи, колкото като съвсем естествен и привичен жест на жена, която е напълно в хармония с партньора си.

Роуина усети как ревността свива стомаха й и болката бе чисто физическа. Краката й се разтрепериха. За миг не можа да си поеме дъх.

— Деби, нали така? Много ми е приятно да се запознаем — каза тя.

И в този момент благодари на бога за всеки нещастен миг, прекаран в английския пансион. Старите рефлекси веднага се събудиха: самообладание, самообладание, самообладание. Каза на жена му колко много е слушала за нея. Задаваше любезни въпроси за здравето на синовете й. Възторжено й описа Джон Меткалф.

И избягваше да погледне Майкъл в очите.

Когато заговориха за „Зенит“, Роуина започна да си води бележки, тъй като знаеше, че Оберман ще я пита за срещата, а тя не помнеше и дума от казаното от Майкъл. Не бързаше, не беше припряна и когато стана да си тръгва, стисна ръка и на двамата и предложи всички да излязат на вечеря заедно следващия път, когато Джон е в Ню Йорк. През целия път до колата лицето й бе доволно и щастливо, като на човек, който току-що е приключил работна среща със стар приятел. И когато най-сетне, слава богу, се измъкна от паркинга, пак не се разплака. Болката й бе прекалено силна.

Но предстоеше и по-лошо.

 

 

В мига, в който прекрачи прага на сградата, разбра, че нещо не е наред.

В единайсет сутринта в сряда „Музика Тауърс“ би трябвало да кипи от оживление — кандидати за работа чакаха нетърпеливо във фоайето, пристигаха куриери с документи и произведения на изкуството, посетители биваха съпровождани до кабинетите и пъстра тълпа от служители тичаха наоколо. Но днес нямаше нищо. Фоайето бе съвсем празно, лъскавият черен мрамор на пода и на стените бе злокобно притихнал. Дори и дежурната в рецепцията не седеше зад бюрото си.

„Да не би да е имало пожар? Какво, по дяволите, става тук?“, запита се Роуина.

В този момент един служител от охраната с униформа на „Музика Ентъртеймънт“, придружен от дребен мъж с тъмен костюм, се появиха откъм коридорите към приземния етаж. Тя не разпозна никой от двамата.

— Госпожице Гордън? — обърна се към нея мъжът.

— Да — отвърна тя, внезапно уплашена.

— Казвам се Джонсън. Аз съм от „Хармън, Кенеди енд Ко“.

Сърцето й се сви. Какво, за бога, означаваше това? „Хармън, Кенеди енд Ко“ се грижеха за правните въпроси на голямата компания.

— Тук съм, за да ви информирам, че работата ви като служител на „Музика Ентъртеймънт“ е прекратена и заповедта влиза в сила незабавно — той пристъпи напред и й подаде запечатан плик. — А с това писмо компанията ви уведомява за заведеното срещу вас дело за нарушаване на договора. Аз и служителят от охраната сме длъжни да присъстваме, докато вие съберете личните си вещи от офиса.

— Какво?! — смая се Роуина.

— Освен това съм длъжен да ви уведомя, че трябва да се въздържате от претенции да представлявате компанията под каквато и да била форма. Пропускът ви и паролата за компютърната система са отменени. Всякакви документи, които се отнасят до бизнеса на компанията и които се намират в дома ви или другаде във ваше владение, трябва своевременно да бъдат върнати на „Музика Ентъртеймънт“, в противен случай компанията ще предприеме законови действия, за да си ги върне.

— Искам да говоря с Джош Оберман — каза Роуина.

Стоеше като парализирана. Това не можеше да се случва, просто не можеше. Каква, по дяволите, беше причината? Само преди два дни бе разговаряла с Джош и всичко бе наред. Мили боже, та шефът й беше един от най-близките й приятели!

— Действам по изричните инструкции на господин Оберман — отвърна адвокатът. — Ако отворите плика, госпожице Гордън, можете лично да проверите подписа му.

Тя го разкъса с разтреперани пръсти. Не можеше да се съсредоточи, за да разчете официалното писмо, но нямаше как да сбърка завъртулките на подписа на Оберман в дъното на страницата.

— Разбирам — успя да изрече тя. После вдигна глава. — Наистина имам някои неща, които бих искала да взема от кабинета си — продължи тя с ясен глас. — Бихте ли ме придружили, моля.

„Слава богу, че разполагаме с отделен асансьор за ръководството“, каза си тя, когато се качиха до двайсет и четвъртия етаж. Инстинктивно осъзнаваше, че сега трябва да се държи с достойнство; каквото и да се бе случило, тя, Роуина Гордън, нямаше да избяга подсмърчаща от собствената си компания като някое пощаджийче, заловено да краде марки. Въпреки това единствено шокът й даваше сили да се държи на краката си в момента. Унижението да я преведат под конвой пред останалите от персонала би я смазало напълно.

Когато стигна до кабинета си и видя секретарката си Тамара да стои отпред и да плаче, тя едва запази самообладание.

— Спокойно, Тами. Никой не е умрял — опита се да я успокои Роуина.

Искаше да попита момичето дали знае какво става, но нямаше да го направи пред двамата мъже. Докато те я наблюдаваха, Роуина взе една пластмасова кутия и прибра всичките си лични вещи: малката картичка, която бе пристигнала с цветята от Майкъл в деня, когато бе дошла в Ню Йорк; личните й платинени плочи, връчени й от „Музика“ за Роксана, „Битър Спайс“, „Стиймър“ и „Атомик Мас“; нейна снимка заедно с Джо Хънтър на представянето на „Хийт Стрийт“, една карикатура, която Барбара й бе изрязала. Не беше много.

„Всемогъщи Боже!“.

Усети как Тами пъха нещо в ръката й. Някаква препечатка. Без да я погледне, Роуина я сгъна и я пъхна в бележника си.

— Имаш домашния ми телефон, нали, скъпа? — попита я тя високо.

Подсмърчащата Тами кимна. Роуина постави ръка на рамото й.

— Всичко ще се нареди — нежно каза тя и се обърна към мъжете: — Господа, готова съм.

 

 

Усещането за нереалност остана в нея през цялото време, докато се придвижваше по средата на деня по „Бродуей“ към Западна шейсет и седма улица. Портиерът на сградата, в която живееше, я поздрави, като докосна с ръка шапката си и й подаде малък пакет, прилежно опакован в кафява хартия. Когато отключи вратата на апартамента си и я затвори след себе си, все още бе полузамаяна от шока.

Автоматично остави на пода оранжевата пластмасова кутия, като си мислеше колко е странно да си бъде у дома през деня в средата на работната седмица. Посегна за бележника си и извади листа, който Тами й бе дала. Беше препечатка на корицата на новия брой на „Уестсайд“. Роуина го разгъна и започна да чете.

Усети как се олюлява. Цялата стая сякаш потъна в мрак.

„ДЕТОНАЦИЯ: КАК «АТОМИК МАС» УНИЩОЖИХА ДЖЕЙК УИЛЯМС“

Под заглавието имаше снимка на китариста, явно направена тайно — облегнат на перилата на стълбище, очите му гледаха диво, а тялото му бе слабо като скелет. В съседство тя с нов пристъп на ужас забеляза своя снимка, на която изглеждаше самоуверена и спокойна в сребърната рокля на партито на Елизабет Мартин. В средата на текста имаше набрани с по-едър шрифт няколко цитата, но един сякаш избождаше очите й:

„Вземай наркотици, ако искаш… това си е част от работата“.

С треперещи ръце Роуина взе малкия пакет, който й бе дал портиерът, и го отвори.

Вътре имаше малка сребърна купа, копие на спортен трофей, и бележка. На нея пишеше:

„Гейм, сет, мач и шампионат“.