Луиз Бегшоу
Работещи момичета (25)

Двадесет и пета глава

Елизабет Мартин отново организираше своето парти. И отново и Роуина Гордън, и Топаз Роси бяха поканени. И този път всички ги наблюдаваха внимателно.

 

 

— Не можеш да се снабдиш с покана. Никой не може — заяви Роуина на Джон. — Ако живееше в Ню Йорк, тя непременно щеше да те покани, но ти си от Лос Анджелис. Елизабет не е Дейвид Гефен или Майк Овиц. Това, че си шеф на филмово студио, изобщо няма да я впечатли.

— Ще си намеря покана — отвърна й Джон Меткалф с безгранична самоувереност и наистина го направи.

— Как успя? — изненада се Роуина, когато той й се обади седмица преди събитието. — Това е невъзможно.

— Няма нищо невъзможно — подразни я Джон и отказа да й разкрие тайната си. — Ще те взема в осем.

 

 

— Какво ще облечеш? — обърна се Джо към Топаз.

Откакто живееха заедно, Голдстийн бе развил невероятно силен интерес към дамската мода, що се отнася до Топаз. Дръзкият й стил на обличане някога го вбесяваше, но сега той направо го обожаваше. И какво, ако видът й притеснява колегите й? Топаз не даваше отчет никому. Тя бе свободен дух. Именно затова не бе могъл да я забрави.

— Почакай и ще видиш — отвърна му тя.

— Ще бъдеш най-красивата жена на бала — заяви Джо, приближи се и я взе в прегръдките си.

— Още не съм ти казала какво ще облека — изтъкна тя.

— Ще бъдеш най-красивата дори и да се появиш в стари дрипи — каза той и я целуна.

 

 

— Не можеш вечно да ме отбягваш — каза Майкъл Кребс. — И двамата ще сме на партито на Елизабет.

Гласът му звучеше напрегнато и Роуина усещаше как той едва сдържа гнева си.

Вече цял месец тя общуваше с него само по факса, предаваше му съобщения по Барбара или оставяше заместника си да преговаря с него. Когато й звънеше вкъщи, тя оставяше да се включи телефонният секретар. Искаше да си даде време, за да се развият отношенията й с Джон, а това означаваше да не се чува с Майкъл. Най-накрая се бе обадила в офиса му, в дванайсет без четвърт. Прилично и безопасно време, когато и други хора от персонала му вероятно щяха да са наоколо.

Пое си дълбоко въздух.

— Също и Джон Меткалф — каза тя. — С когото излизам сега.

От другата страна настъпи пауза.

— Чудесно! — весело каза Майкъл. — Поздравления, Роуина, това е чудесно. Но какво общо има с нас?

— Не мога да правя нищо с теб вече, Кребс — Роуина леко се усмихна. Някои неща не се променяха.

— Разбира се, че можеш — простичко заяви той. — Преди винаги си го правила.

— Джон е по-различен.

Кребс стисна здраво слушалката и чак кокалчетата на пръстите му побеляха. Направо не можеше да повярва колко гневен се чувстваше. Обиден. Измамен. Отблъснат. Разбира се, че Джон Меткалф беше различен — млад, привлекателен, неженен, президент на филмово студио, богат. Мъж, който всяко лято попадаше в списъка „Най-желаните ергени в Америка“.

По-богат и по-влиятелен от него.

По-млад.

— Е, изборът си е твой — каза й той колкото е възможно по-небрежно. — Но мисля, че постъпваш глупаво. Двамата с теб добре се забавлявахме.

Неочаквано Роуина забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

— Да, така е — призна тя.

И двамата веднага си представиха последния път, когато бяха правили секс — в хотела в Мюнхен, по време на европейската част от турнето „Хийт Стрийт“, когато едва бяха успели да се доберат до стаята, преди да разкъсат взаимно дрехите си и да се нахвърлят един върху друг. Кребс бе обладал Роуина права, с гръб към стената, докато тя бе все още полуоблечена.

— Роуина… — обади се Майкъл.

— Трябва да тръгвам — разбърза се тя и прекъсна връзката.

„Все трябваше да свърши някога, каза си Кребс. Не ми пука. Беше забавно и само толкова“.

Роуина бе тази, която през цялото време се измъчваше от връзката им. Той, Майкъл, изцяло постоянстваше в отношението си. Деби беше неговата жена и той я обичаше. Роуина… не биваше да го прави с нея, но пък тя бе толкова добра. И той обичаше да е с нея, когато тя не хленчеше и не се оплакваше или не се разнежваше прекалено.

Джон Меткалф значи. Ами браво на нея.

— Ели, по дяволите! — изрева Кребс. — Къде са записките ми?

 

 

Понякога човек работи през целия ден и не усеща колко е уморен, докато не поседне накрая. А понякога може да работи неуморно години наред и да не осъзнава колко е самотен, докато не срещне някого. Това се случи с Роуина Гордън в Лос Анджелис; отначало бе изпитвала някакво притеснение от Джон Меткалф, каквото не бе усещала с никой от останалите си любовници; после бе щастлива просто от факта, че тялото й реагира на мъж, който не доминира над нея; и накрая не спираше да се изненадва, когато го виждаше на прага си всяка вечер, от цветята, които пристигаха всяка сутрин, от безкрайните комплименти и обяснения в любов. Откри, че отлага непрекъснато заминаването си от Лос Анджелис, а после една сутрин се събуди в красива спалня в Бевърли Хилс, в обятията на любовника си, и реши, че Джон я прави щастлива.

Да е с него — това я правеше щастлива. Да излиза открито с него. Комплиментите му я правеха щастлива, а също и когато се любеше с него. С него не изпадаше в онази сексуална нирвана, както с Майкъл, но пък Джон не беше женен и й предлагаше любовта си.

А тя вече наближаваше трийсет и не бе имала сериозна връзка с мъж, откакто бе срещнала Майкъл Кребс.

Да, беше постигнала много. Бе се борила здравата в Лондон, а също и в Ню Йорк и бе победила и двата пъти. Беше президент на „Музика Рекърдс“ за Северна Америка и влиятелна фигура в избраната от самата нея сфера. Разбира се, имаше още какво да постигне в професионален план, но вървеше по прав път. Беше богата. Известна сред хората от нейния бизнес. Музикалните списания вече я споменаваха само по малко име — знак, че наистина е успяла.

Но не беше омъжена и нямаше деца. Поредното момиче с кариера в Ню Йорк, само и нещастно влюбено в мъж, който не го обича и дори не се преструва, че е така.

„Не! Имам избор!“, каза си Роуина онази сутрин, загледана в красивото лице на Меткалф на възглавницата до себе си. Нямаше нищо хубаво в ролята на жертвата, в това да се прави на Ланселот, страдащ по недостижимата Гуиневиър.

Тя щеше да избере щастието. Избираше Джон.

 

 

Топаз избра тоалета си с голямо старание. Винаги се бе грижила за външния си вид, но този път бе особено важно. Трябваше да се облече подходящо за новия си пост на директор на „Америкън Магазинс“ за Източния бряг — най-младия в историята на компанията и едва третата жена, която изобщо бе стигала толкова високо в йерархията. Миналия месец списание „Пийпъл“ я бе нарекло „новата Тина Браун“ и Топаз се чувстваше безкрайно развълнувана. На върха на щастието. Ако отново й се удадеше случай да срещне Тина Браун, искаше да изглежда зашеметяващо за снимката. Роуина би нарекла тези мисли повърхностни. Тя самата смяташе, че е откровена.

Освен това трябваше да изглежда страхотно и заради Джо. Това щеше да е първият път, в който излизаха официално пред обществото след годежа си.

„Така Мариса ще има за какво да пише“.

А и трябваше да изглежда по-добре от Роуина Гордън.

Топаз все още изгаряше от гняв при мисълта за тази жена. Болката от първото й предателство бе избледняла с времето, но не и студенината и надменността в отношението й. Вярно, че бе отмъкнала една група изпод носа на Роуина, но след това всички точки бяха за сметка на другата. Успехът на „Музика“, „Атомик Мас“, които бяха преживели онзи скандал с наркотиците — „Господи, колко мразя журналисти, които не проверяват източниците си на информация!“ — бяха разпродали всички места в „Колизеума“.

Искаше само да си го върне. Нали беше италианка. Никой не можеше да я обиди и да му се размине без нищо.

И въпреки това Топаз навярно щеше да остави всичко да отмине. Не беше лудо влюбена в Нейт Роузън — макар че го осъзна едва след като срещна Джо — но го бе обичала и смъртта му промени трескавото й отношение към живота. А с Джо Голдстийн наистина бе една блажено влюбена жена със страхотна кариера.

Но Роуина Гордън отново я бе подтикнала да прекрачи границата.

Стана в деня, след като Джо й предложи. Денят след концерта на „Атомик Мас“ в „Колизеума“, за който бяха получили възторжени отзиви. Топаз тъкмо бе влязла в кабинета си, настроена за много приятна среща с Мат Гауърс, който щеше официално да я назначи за член на борда. След като имаше Джо и работата си, тя се чувстваше толкова щастлива, че дори и гледката на тържествуващия Джо Хънтър в предаването „Добро утро, Америка“ не успя да помрачи настроението й.

Но тогава влезе асистентката й с огромен пакет.

— Това пристигна тази сутрин от „Лутър Рекърдс“ — каза тя. — Трябваше да се подпиша за пратката. Искате ли да я върна веднага обратно?

— Не. Ще го отворя — полюбопитства Топаз.

Разкъса кафявата опаковъчна хартия и усети пристъп на гняв.

Беше тенис ракета, марка „Дънлоп“, с малка бележка към нея: „Авантаж за госпожица Гордън“. Взе я в ръце и направо не вярваше на очите си. След три години в Съединените щати проклетата рядка синя кръв на Роуина не се бе стоплила и с един градус. Тя така и не се бе извинила, не бе обяснила станалото, смяташе всичко за игра. Направо й се присмиваше.

В този ден Топаз реши, че това вече е истинска война. Щеше да унищожи Роуина Гордън, колкото и време да й отнеме.

„Искаш да играем по този начин? Дадено“.

Топаз се завъртя, оглеждайки се в голямото стенно огледало. Роклята бе първият й поръчков тоалет уникат, със съответната цена — но точно сега тя смяташе, че си е струвала и последния цент.

Беше разкошна бална рокля от бледорозов сатен, вталеният корсаж бе обсипан с бродирани на ръка златни мъниста, а полата се спускаше над коравите дипли от златен брокат. Докато се оглеждаше внимателно в огледалото, Топаз извади любимите си абаносови гребени и вдигна косата си в копринен кок високо на тила, закрепи го добре и после го фиксира с лак — този царствен стил подчертаваше дългата й, изящна шия. Добави висящи коралови обици и рубинено колие — изключително красиво бижу от „Картие“, което Джо й бе поднесъл две седмици след годежа.

— За какво е това? — очарована попита тя, когато й бе подал кутийката по време на вечеря в „Илейн“.

Една жена на съседната маса неволно въздъхна, когато Топаз смаяна повдигна прекрасния наниз от рубини към светлината.

— Просто за това, че сме живи — отвърна Джо, който усещаше как сърцето му направо ще се пръсне от любов при вида на сълзите в очите й.

Беше истинско мъчение да са разделени. Всеки ден, когато се целуваха за довиждане, нарочно се бавеха, защото не искаха да се разделят. Срещаха се за обяд и единият от двамата винаги чакаше другия след работа. Навсякъде ходеха хванати за ръка като тийнейджъри. Топаз понякога му звънеше на прекия телефон в NBC и подробно му описваше какво й се иска да му прави в момента, така че той не можеше да се изправи поне четвърт час след това заради ерекцията в панталоните си. Нейт никога не би й позволил, на Джо страшно му харесваше. Когато вечер се върнеше у дома, ако Топаз искаше да се любят три пъти, Джо искаше да го направят пет пъти. В случаи, когато Нейтън би я отблъснал, Джо молеше за още. И ако Нейтън я бе карал да се чувства добре, то Джо направо я караше да крещи от удоволствие.

„Искам да имам деца от теб“, му бе прошепнала тя в ресторанта и Голдстийн, задавен от силата на чувствата си, бе отвърнал: „Мисля, че това може да се уреди“.

Още преди да приключат с предястието, Топаз бе помолила да им донесат сметката.

— Мога ли да вляза вече? — извика откъм кухнята Джо.

— Да — отвърна тя, докато се пръскаше с „Джой“.

Обърна се, когато той се появи на вратата, повдигнала с една ръка роклята си, докато си слагаше златните пантофки на висок ток от „Курт Гайгер“.

— Харесва ли ти? — притеснено попита тя.

Джо Голдстийн огледа годеницата си от глава до пети — бавно, наслаждавайки се на нежния сатен в розово и златисто, на сексапилните обици и на това как искрят неговите рубини върху млечнобелите й пълни гърди, които изглеждаха дори още по-големи, повдигнати от умело скроения корсаж. Сините й очи го гледаха с очакване, очертани от нежните червеникави мигли, а косата й блестеше меко на светлината.

— Красива е — спокойно каза той, — но нещо липсва.

— Какво? Смяташ, че трябва да нося чантичка ли? Но тя изобщо не би подхождала на такава рокля…

— Не. Не чантичка — подаде й малка кутийка за бижута с емблемата на „Аспри и Ко“ на капака. — Чаках подходящия момент, за да ти го дам.

С разтуптяно сърце Топаз отвори кутийката и видя великолепен годежен пръстен с тъмен изумруд, обграден от диаманти. Когато най-сетне откъсна очи от него, забеляза, че Джо е коленичил пред нея.

— Знам, че вече ми предложи — каза той, — но аз съм традиционалист… Топаз Роси, ще се омъжиш ли за мен?

— Да — отговори Топаз. — О, да! О, Джо, обичам те!

 

 

— Изглеждаш чудесно — каза Джон, когато Роуина го покани да влезе. Той огледа набързо апартамента й. — Напълно в стила на Ню Йорк.

Роуина бе избрала дълга рокля от сребърна коприна от „Исак Мизрахи“, с тънки презрамки, прилепнала по тялото. Бе я съчетала със сребърни кожени сандали от Джими Чу, бял шал от „Ермес“ и сребърен кръст на семпла верижка. Косата й падаше свободно по гърба й като наметка от бледо злато. Напоследък предпочиташе този стил — елегантен и минималистичен. Преди година бе преобзавела апартамента според новите си предпочитания — мебелите в стил „Крал Джордж“ и английските акварели бяха отстъпили място на ниски масички в японски стил, също толкова ниско канапе и оризови постелки. Всички високотехнологични приспособления на много зает делови човек заемаха възможно най-малко пространство.

Джон забеляза факс машината и телефона до леглото и тънките колони на стереото на стените.

— Никога не спираш да работиш, нали?

Роуина взе тъничко портмоне от тоалетката и го хвана под ръка.

— Какво друго да правя? — попита тя и той сякаш за миг долови сянка на съжаление в тона й.

 

 

Светкавиците проблясваха около тях като излезли от контрол фойерверки.

Роуина, осъзнаваща вниманието на пресата, кимна на Топаз Роси с ледена усмивка. Джон вече бе влязъл вътре и разговаряше с различни хора в залата като истински професионалист, но Джо Голдстийн стоеше до приятелката си. Роуина го разпозна от снимката, публикувана в списанията в Лос Анджелис — новия вицепрезидент в програмния сектор на NBC, нали така?

„Е, отново те надминах“, помисли си тя тържествуващо.

Огледа Голдстийн с искрено любопитство. Беше много привлекателен и съвсем различен от типа мъже, които обикновено харесваше Топаз. Роси изглеждаше направо сензационно; Роуина завидя по детински на великолепната й рокля, женствената й фигура и смайващото колие. Редом с Топаз, нейната елегантна простота в облеклото просто бледнееше.

— Добър вечер, Роуина — любезно поздрави Топаз.

„Акцентът й е станал по-отчетлив, откакто живее в Ню Йорк“, забеляза Роуина, без да си даде труд да отговори.

— Познаваш ли годеника ми Джо Голдстийн? — продължи Топаз. — Джо напусна „Америкън Магазинс“, за да работи в телевизията. Предполагам, си чула, че аз съм новият директор на компанията за Ню Йорк.

— Да — отвърна Роуина с презрение.

Топаз усети как гневът се надига в нея като кипящо масло. Същата Роуина Гордън, за която приятелството беше въпрос на удобство, а бедните момичета си оставаха такива, независимо колко нагоре по стълбицата са се изкачили.

— Това не те интересува — каза тя.

Роуина погледна Топаз застанала пред нея, с ръката на Джо, обхванала талията й покровителствено, с проблясващия на ръката й годежен пръстен, прекрасна и тържествуваща. Сияеше от щастие, но едновременно с това беше настръхнала предизвикателно. И онази нейна стара и студена страна от характера, която смяташе, че е погребала в миналото и която бе отказала да признае първото й предателство, която бе решена да спечели на всяка цена, която знаеше точно как да нарани човек, излезе на повърхността, жадуваща за битка.

— Защо да се интересувам от вас, госпожице Роси? — наблегна тя на обръщението. — За мен не означаваш абсолютно нищо. Ти си просто един журналист и усилията ти да ме спреш досега не са дали никакъв резултат. Напълно в стила на момичето, което познавах в Оксфорд, е да се вманиачава заради някакъв незначителен спор.

Отвори портмонето си, извади малко флаконче „Шанел 5“ и небрежно парфюмира китките си с аристократичен жест.

— Камъните и копията могат да строшат кокалите ми, но думите не могат да ме засегнат — каза тя с усмивка, после се извърна от тях, отиде при Джон Меткалф и го целуна по бузата.

Топаз дълго остана загледана след нея.

— Каква кучка! — коментира Голдстийн.

 

 

— Джош тук ли е? — попита Барбара Линкълн, когато се приближи до тях в разкошна рокля с гол гръб от бяла органза, която прекрасно контрастираше с черната й кожа. Целуна Роуина по бузата и добави: — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Добре съм — отвърна Роуина. — Джош не можа да дойде, вече е прекалено възрастен, за да лети често през Атлантика.

— Вярно ли е, че ще има размествания в борда? Здравей, Джон, скъпи, как си? — добави тя, наведе се и го поздрави с целувка по бузата. — Грижиш ли се за най-добрата ми приятелка?

Тя намигна одобрително на Роуина зад гърба на Меткалф. Барбара си оставаше единствената й позната, която преценяваше мъжете като че ли са някаква стока.

— Все още се грижат за мен — отговори Джон. — Двамата с Роуина се опитваме да измислим начин да печелим толкова много пари като теб.

— Това е сложно — каза Барбара и при всяко нейно движение безброй искрици светлина се отразяваха от диамантите на врата, китките и ушите й. — Аз притежавам двайсет процента от най-голямата група в света и вторият им албум излиза след месец. Сега търся да си купя собствена държава. Нещо скромно, като например Малта или Сейнт Китс… но бордът, Роуина. Не ми отговори на въпроса.

Приятелката й се сепна и откъсна очи от мъжа, който тъкмо бе влязъл в залата и сега приказваше с Рудолф Джулиани.

— Какво? О, да — потвърди тя. — Вярно е. Сега Оберман може и да няма решаващ глас, не че новите членове са склонни да му противоречат… Става дума за някакъв адвокат от Франция и консултант по мениджмънта от Великобритания.

— Трябва ли да се притесняваме? — попита Барбара, която забеляза как новият гост се откъсна от бившия кмет и се запъти към тях. Знаеше, че е имало възражения относно повишението на Роуина.

— Не и след като подписа договора за втория албум на „Атомик Мас“ директно с „Лутър“ — изтъкна Джон. — Сега Роуина трябва да е сериен убиец, за да я уволнят.

— Здравей, Майкъл — каза Барбара, поздравявайки приятеля си, който се бе приближил до тях.

Кребс я целуна по бузата. Роуина изтръпна.

— Здравей, скъпа, как вървят нещата? — попита той любезно и добави: — Здрасти, Роуина.

— О, както обикновено — усмихна се Барбара. — Препълнени стадиони, организатори, молещи ме на колене да им уредя допълнителни дати.

Майкъл се засмя.

— Кой е мениджър на турнето този път? Пак ли Уил Маклауд?

— Той и само той — потвърди Барбара. — Че кой друг? Заедно ли сме настанени за вечерята, Роуина?

— Не, тя ще бъде до Джейк Уилямс — каза Джон, като провери в списъка за разпределението на гостите.

Роуина гледаше Майкъл Кребс и усещаше как сърцето й се блъска в гърдите й. Виждаше го за пръв път, откакто бе заминала за Лос Анджелис. Носеше тъмен костюм от „Джийвс и Хокс“; абаносовият цвят подчертаваше поразителните му черни очи. Белите коси на слепоочията му бяха пооредели, но за нея това нямаше значение. Тя смяташе, че Майкъл Кребс е като Шон Конъри — от онези мъже, които с възрастта стават все по-привлекателни.

Кребс не й обърна почти никакво внимание и изобщо не бе погледнал към русия й кавалер. „Надявам се, че няма да направи сцена“, помисли си тя.

— Не му обръщай внимание, ако Джейк излезе до тоалетната — мрачно каза Барбара.

— Има ли някакъв проблем? — попита Роуина, притеснена за китариста на групата си. Знаеше какво означава това.

— Да, така мисля — отвърна приятелката й и с поглед намекна на Роуина, че мястото не е подходящо да го обсъдят.

— Ти си продуцентът, Майкъл, нали? — попита Меткалф. — Сигурно си сътрудничите много отблизо с Роуина по този проект.

Кребс бавно се обърна с лице към по-младия мъж.

— Точно така е — каза той безизразно. — Познаваме се отдавна. Джон Меткалф, нали? Разказвала ми е за теб.

Роуина погледна от единия към другия, а усмивката бе като закована за лицето й. С периферното си зрение забеляза журналистката от клюкарската рубрика Мариса Матюс да се навърта наоколо.

— Радвам се, че се запознахме — любезно каза Майкъл. — Трябва да ида да поговоря с групата.

Тя смаяна го наблюдаваше как подава ръка на Джон и се отдалечава, без дори да я погледне през рамо.

Роуина не можеше да повярва. Никакъв гняв, никаква враждебност — нищо.

— Скъпи гости, дами и господа — високо обяви един лакей, — вечерята е сервирана.

 

 

— Не можеш да я оставиш да й се размине така — промърмори Джо на Топаз, докато сядаха на местата си.

— Не се тревожи — отвърна тя, настанявайки се на махагоновия стол сред шумоленето на сатен и златен брокат. — Това ще свърши още тази нощ.

— Тази нощ ли? И как ще го направиш?

— Тя ми напомни, че не съм се променила — отговори Топаз. — Тогава ми хрумна нещо. Връщам се към основните похвати.

— Какво? Кажи ми — попита Джо заинтригуван.

Топаз поклати глава.

— Така ще разваля изненадата — усмихна му се и добави: — Прекрасни цветя, нали?

Голдстийн озадачен погледна към украсата от орхидеи и оранжеви кремове на всяка маса.

— Какво общо имат цветята, по дяволите? — възкликна той.

— Ще разбереш — отвърна тя.

 

 

Тази година изненадата беше храната. Главният готвач на Лиз Мартин бе приготвил блюда в такова невероятно изобилие, че всяко ново ястие предизвикваше възклицания на одобрение и смайване сред гостите. Предястието бе огромна порция хайвер от белуга, сервиран прилежно пред всеки с резен лимон в индивидуални ледени скулптури, шестстотин различни фантастични мини шедьовъра — малки блестящи произведения на изкуството, предназначени за няколко кратки минути употреба. За Роуина имаше прозрачна балерина, крепяща вкусните черни перлички над главата си в изящна кошничка. Пред Джо Голдстийн сложиха приклекнал бейзболист, а хайверът се намираше в ръкавицата му на кетчър. Следваха омари в сос от киселец, сервирани с истински трюфели; топла салата от фазан и яребица; превъзходен шербет от грейпфрут за прочистване на небцето; и накрая благоуханен ванилов сладолед, поднесен със сироп от горчив шоколад и миниатюрни, прекрасни лястовички от захарна глазура — птичките бяха фирменото лого на „Мартин^[1] Ойл“.

Джейк Уилямс явно бе изгубил апетита си.

— Опитай — подкани го Роуина, предлагайки малко от салатата от фазан на китариста.

Той поклати глава.

— Не съм гладен.

Роуина бе притеснена. Само за няколко месеца Джейк бе отслабнал поне с пет килограма. Напрегнат и мрачен, цяла вечер й отговаряше рязко и се бе появил на най-бляскавото парти за годината в една от рекламните тениски на „Атомик“, съвсем не в стила му.

— Предполагам, ще ми кажеш, че не бива да вземам наркотици — заядливо се обади той, обръщайки се към нея.

Тя само сви рамене и сребърната й рокля се разлюля по тялото й.

— Вземай наркотици, щом искаш, човече. Виж, и аз съм вземала някое и друго хапче екстази навремето. Това си е част от бизнеса, всички го правят. Номерът е да не се оставиш наркотиците да те контролират.

 

 

Майкъл откри Роуина в края на партито, докато Джон бе потънал в разговор с Джордж Стефанополус.

— Ако се отбиеш другата седмица, мога да ти пусна предварителните записи на новия албум — каза той. — Искат да го нарекат „Зенит“.

— „Зенит“. Добре, ще дойда — отвърна тя и зачака той да добави и още нещо, да й каже, че не може да напусне жена си, че Джон Меткалф е глупак, да й заповяда да се върне в леглото му.

Щеше да му откаже категорично.

— Чудесно — каза само Майкъл, а тъмните му очи бяха безизразни. — Ще се видим тогава. Приятна вечер.

И той отмина към гардеробната.

Тя остана загледана след него, проклинайки се и питайки се защо се чувства толкова наранена.

— Готови ли сме да си тръгваме? — попита Джон, който се появи зад нея и я прегърна.

Роуина се притисна до гърдите му, благодарна за познатата топлота на тялото му, за утехата и за факта, че някой, който й е скъп, ще се люби с нея тази нощ.

„Чудя се дали и Деби Кребс мисли така“.

 

 

Топаз Роси и Джо Голдстийн бяха сред последните, които останаха на партито. Джо не си спомняше да се е забавлявал толкова, освен на голяма победа на „Метс“. Прекара си великолепно, докато получаваше похвали от най-добрите и преуспели хора в Ню Йорк за работата си в NBC, а после получи и нови поздравления, когато се разчу новината за годежа му. Топаз също получи немалко похвали заради издигането си в корпоративния свят, а роклята й бе истинска сензация — на парти, което изобилстваше от дизайнерски тоалети, тя бе фотографирана за „Венити Феър“, „Воуг“ и „Уиминс Уеър Дейли“, а Лиз Смит я бе разпитала подробно за моделиера й. Голдстийн направо се пръскаше от гордост.

— От теб ще стане идеална съпруга за показ — каза той.

— И от теб ще излезе доста приличен съпруг за показ — върна му го тя и двамата останаха за миг загледани един в друг.

Копнееха да се целунат, но не смееха пред толкова много хора и само се наслаждаваха на сексуалното си привличане.

— По-късно — прошепна й Джо на ухо.

Тя направо кипеше от енергия през цялата вечер, чаровната усмивка не слизаше от лицето й, смехът й бе искрен и непресторен, докато се забавляваше от всяко ново запознанство, наслаждаваше се на храната, шегуваше се с приятелите им.

— Какво ти е влязло под кожата? — попита Голдстийн, когато се канеха да си тръгват и той прегърна годеницата си и я целуна леко по челото.

— Ти. Преди около четири часа — подразни го Топаз.

— И няма друго?

— Може би има и още нещичко — призна тя и му направи знак да я последва към една маса в средата на залата.

— Тук седеше Роуина Гордън! — възкликна Джо. — Топаз, какво, за бога, си направила?

Широко усмихната, тя бръкна в деколтето си, порови малко и измъкна мъничък касетофон.

— Помниш ли интервюто с Дейвид Ливайн?

— Разбира се — отговори той.

— Ами това не беше закачено за мен през цялата вечер, а…

— Цветята! Да не искаш да ми кажеш, че си скрила касетофон във вазата?

— Именно това ти казвам — каза усмихната Топаз.