Луиз Бегшоу
Работещи момичета (7)

Седма глава

Топаз се чувстваше нещастна. Не трябваше да става така, казваше си тя за хиляден път, докато се примъкваше по-близо до скарата за печене на открито на улицата, замръзнала до мозъка на костите си. На света нямаше нищо по-студено от зимата в Ню Йорк, а Топаз Роси усещаше цялата й сила.

Загледа се към отсрещната страна на улицата над пушеците от минаващите коли, които пълзяха в кишата, към облицования в мрамор небостъргач на Пето авеню, откъдето Дейвид Ливайн упорито отказваше да излезе. Упоритост, повтаряше си Топаз, упоритостта е деветдесет и девет процента от онова, което е необходимо на добрия репортер. Вярно, можеше да се отбие в „Рокфелер Плаза“ и да си вземе чаша горещ шоколад с малко уиски и топла шоколадова поничка. Но ако го направеше, а само господ знаеше колко й се иска, беше сто процента сигурна, че Ливайн ще избере точно този момент да се появи и тя ще изгуби шанса си за интервю с най-нашумялата филмова звезда на планетата. А също и работата си.

Топаз пъхна ръце в джобовете на прилепналите си черни джинси, скроени така, че да излагат на показ всяка извивка на великолепно закръгленото й дупе. Може и да се чувстваше напълно скапана, но изглеждаше страхотно, макар ушите й да бяха толкова премръзнали, че имаха цвета на червилото й. Продавачът на печени кестени разбърка отново въглените на скарата си с надеждата, че ще са достатъчно горещи да накарат тази страхотна мацка да остане още малко наблизо. А може би, ако наистина му излезеше късметът, тя отново щеше да потропа с крака, за да се стопли, защото, когато правеше така, гърдите й леко се полюшваха под кашмиреното сако и му даваха да зърне за миг рая на земята. Зачуди се не за пръв път кого ли чака. Ако чакаше някой мъж, то той беше невероятен късметлия.

Мислите й се върнаха отново на повода да е тук. Дори и противна задача в този студ бе далеч по-добре от нищо. Представи си как само преди три месеца, стиснала тъничка кожена папка с прилежно подредени нейни статии в „Чъруел“ и препоръчителни писма от преподавателите й, бе обикаляла редакциите на списания в Ню Йорк, докато краката й станаха целите в мазоли. Навсякъде се повтаряше едно и също.

— Съжалявам, нямаме нищо за вас.

— Наистина трябва да имаш някакъв опит, за да пишеш за „Ню Йоркър“, хлапе. Съжалявам, че трябва аз да ти го кажа.

— Нямаме свободни места сега.

— Той е зает.

— Тя е заета.

— Все още е зает.

— Какво е това? Носиш ми статии от училище? Ние сме национална издателска компания, госпожице Роси. Ако сама не разбирате, че това не е достатъчно добро за нас и без да ви го казвам, значи не ставате за журналист — заяви Нейтън Роузън доста любезно.

Топаз имаше чувството, че стомахът й е пълен с олово. Беше шестото й интервю за деня.

— Веднъж ми поръчаха да напиша статия за студентските помощи от лондонския „Таймс“ — промърмори нещастно тя.

Роузън се оживи.

— Е, това е различно. Бих искал да видя статията, носите ли я със себе си?

Тя поклати глава.

— Не я публикуваха.

Той я изгледа скептично.

„Роуина Гордън, надявам се да се пържиш в най-горещия кръг на ада“, помисли си Топаз, внезапно пронизана от изгарящ гняв. Бутна назад стола си.

— Господин Роузън, очевидно не съм подходяща за „Уестлайф“. Благодаря, че ме приехте. Няма да ви губя повече време.

— Хей, хей, почакай — меко каза той. — Не съм казал да си ходиш. Един от младшите сътрудници в развлекателния отдел е болен този месец. Ще копираш, набираш, ще правиш кафе, ще печаташ… доста черна работа, но е начин да почнеш тук. Искаш ли работата?

„Не, не я искам! — изкрещя наум Топаз. — Аз съм най-интелигентната жена, която е стъпвала в проклетия ти забутан офис и никой няма право да ме взема за глупачка!“

Това беше единственото предложение, направено й след повече от сто интервюта.

— Какво е заплащането?

— Мизерно — отвърна Нейтън Роузън.

— Приемам — каза Топаз.

През следващите две седмици тя сякаш живееше само на адреналин, заменяйки по-обичайните човешки горива като храна и сън с напрегнатата атмосфера на офиса. Отслабна и се научи да гълта кафето си, докато тича от художествения отдел към информационния с шест различни копия в ръка. Печаташе статии, поправяше печатни грешки, залепяше снимки на макетите, проверяваше факти в журналистически разследвания. Правеше кафе, печаташе писма, копираше статии и се мразеше. Предлагаше текст под снимките и идеи на журналистите и усещаше, че дава своя принос. Опитваше се да впечатли всички.

Първата събота, в която не работеше, спа целия ден.

Учеше се бързо, защото имаше набито око и инстинкт да разбира хората. Джейсън Ричмънд пишеше за най-странната храна в Ню Йорк. Топаз бе виждала да продават шоколадова пица на Западна 44 улица. Джоузи Саймънс се оплакваше на висок глас, че никой няма какво ново да й каже за рокендрола, и Топаз й предложи да интервюира портиера на „СБГБ“. Художественият редактор Джош Стайн не можеше да побере дългото заглавие на страницата. „Защо не го сложиш по диагонал — обади се Топаз. — Напиши статията около него“.

— Трябва ми заглавие за тази статия! — изрева Нейтън Роузън откъм отдел „Очерци“, заглушавайки непрестанното бръмчене на телефоните, гласовете и компютрите.

— За какво е? — попита Елиз Делука, заместник-редактор в отдела.

— Съвременното изкуство в музея „Метрополитън“… Хенри Кравис смята да дари национална колекция от американски авангардни творби — това е водещата статия за следващата седмица — извика Роузън. — Най-горещата новина, откакто Дж. П. Гети се зае с рисуване.

— „Съвременни шедьоври“ — обади се Елиз.

— „Галерия «Тейт» идва в Ню Йорк“.

— „Ню Йорк, Нови картини“.

— „Модерният Кравис“.

— Всички тези не струват. За нищо не стават! — изрева Роузън. — Искам да чуя поне едно свястно заглавие, по дяволите!

— Какво ще кажете за „Върхове в изкуството“? — промърмори Топаз, докато минаваше покрай бюрото му, нарамила куп фотокопия.

Роузън я погледна.

— Добро е. Ще го използвам — тихо каза той.

Следобед Роузън спря пред бюрото й, където тя набираше на компютъра жестоко орязаната рецензия за пиеса на някакъв начинаещ журналист.

— Виж дали ще можеш да направиш нещо с това, Роси — каза той, стараейки се да не се зазяпва в прекрасния, стегнат млад бюст точно под носа му. — Имам две страници в бизнес секцията за сладоледа на „Хайген-Дац“ и колко добре се продава в Европа, четиристотин процента растеж за година — такива неща.

— Не съм изненадана — каза Топаз, спомняйки си кафенето на „Хайген-Дац“ на „Корнмаркет“, пълно с колежани дори през декември.

— Да, това е чудесен пример за бизнес репортаж, но само — толкоз — бизнес. Искам вътре да се усеща сладоледът, да напомни на хората за вкуса на „Хайген-Дац“. Защото асоциациите правят цифрите много по-интересни. Затова.

Подаде й лист със статията, озаглавена „Хайген-Дац с рекорден растеж в пазара на леките закуски“. Беше страница и три четвърти плътен текст, а в горния ляв ъгъл на втория лист имаше снимка на канта сладолед с ром и стафиди.

— Трябва ми страхотен текст под тази снимка — каза Роузън.

— Добре. Дайте ми само секунда — отвърна Топаз.

Вече бе измислила текста, хрумна й в мига, в който й бе обяснил статията, но й се искаше още няколко мига да се наслади на присъствието на Нейтън Роузън до бюрото й. Всеки младши сътрудник би бил поласкан главният редактор да застане пред бюрото му. Фактът, че той изглежда страхотно, нямаше нищо общо.

— Не бързай — нетърпеливо се обади Роузън.

— Ами… — бавно подхвана Топаз — … какво ще кажете да сложим: „Хайген-Дац“: не просто сладолед, а направо греховна наслада.

— Би ли го повторила? — попита Нейтън Роузън, чудейки се дали е чул добре.

— „Не просто сладолед, а истинска греховна наслада“ — повтори тя.

Нейтън се съсредоточи. Изречението изглеждаше идеално.

— Добре. Нека чуя и още няколко предложения. И непременно се отбий в кабинета ми, когато си тръгваш днес.

— Както кажеш, шефе — усмихна се Топаз.

„На път съм“, помисли си тя.

— Няма да чуете по-добър текст от този! — извика тя след него.

Редакцията на „Уестлайф“ беше поутихнала към осем вечерта; все още имаше неколцина прегърбени над бюрата си журналисти, лица, осветени от примигващите монитори, които вероятно щяха да останат да се потят над статиите си до един или два сутринта. Топаз чу звъненето на телефон в художествения отдел, жуженето на факса в информационния отдел. Но като цяло мястото бе опустяло. Почувства се леко замаяна от вълнение, когато погледна към кабинета на главния редактор, залят от златна светлина. Чувстваше се изтощена след поредния тежък ден; работата я изцеждаше.

„По-добре първо да се погледна в огледалото“, каза си Топаз и свърна към дамската тоалетна. Мястото едва ли бе най-луксозното на света, но поне имаше в изобилие от онова, което сега й трябваше най-много — светлина и огледала.

Погледна отражението си и сложи малко фон дьо тен върху тъмните сенки под очите си. Доста добре. Черната й туника „Дона Карън“ подчертаваше големия й бюст, модерните чехли на висок ток правеха прасците й по-тънки, няколко дълги червени къдрици бяха изскочили от прибраната й назад коса, но това бе хубаво — изглеждаха секси, а и така личеше, че е работила досега.

„Да, аз съм работещо момиче. Ще получа повишение“, каза на отражението си Топаз, после пое дълбоко въздух, излезе от тоалетната и тръгна през стаята към кабинета на Нейтън Роузън.

Той я гледаше как приближава. Вълнуваше го по най-различни начини. В ежедневен план тя свободно предлагаше всякакви подобрения за списанието и сякаш предаваше от енергията си на всички служители. С ума си усещаше истинската радост на страстно влюбен в пресата човек, който е разпознал сродна душа; виждаше в нея себе си като по-млад — истински журналистически талант и невероятна дързост, породени от страстната любов към историята и начина на представянето й. Тя щеше да стигне до върха и той щеше да е неин наставник. Но в чисто физически план — по дяволите! — определено имаше чувства, които никак не бяха бащински и упорито отказваха да си идат.

Наблюдаваше как се движат мускулите на стегнатото й дупе под дрехите й, докато прекосява помещението, как се поклащат гърдите й, как отчетливо потропват краката й… Усещаше онова предателско потръпване в слабините си… Господи, как само се движеше! Истинска поезия, същинска симфония за женската красота.

„Престани! Веднага! — смъмри се самичък Роузън. — Тя е на двайсет и една, аз съм на трийсет и девет. Бих могъл да съм й баща“.

Топаз почука и влезе усмихната.

„Господи, колко е привлекателна!“, помисли си Роузън.

— Седни — студено каза той.

Тя седна.

— Имаш някои добри идеи, Топаз — каза той, привеждайки се напред. — Наистина добри. И знам, че го осъзнаваш. Освен това знам, че разбираш как вършиш далеч повече работа от тази, която е в длъжностната ти характеристика, и заслужаваш увеличение на заплатата и повишение.

Топаз енергично кимна. „Това е. Успях. Ще ме направи репортер“.

— Е, ще получиш увеличение на заплатата — каза Роузън. — Но няма да те направя репортер. Можеш да забравиш за това. Тук си едва от месец. Имаш още пет месеца, преди дори да разгледам тази възможност. И не искам никакви разправии в офиса — всички асистентки и така ревнуват от теб и мога още сега да ти кажа, че някои от младшите репортери се чувстват застрашени.

— Какво? — попита Топаз невярващо.

— Трябва да изработиш полагаемия се стаж и толкоз. Съжалявам, ако не ти харесва. Това е всичко. Поздравления за увеличението на заплатата — безцеремонно заяви Нейтън и се върна към досието на бюрото си, за да покаже, че е приключил с нея.

За миг настана тишина, докато Топаз кипеше от гняв. Но само за миг.

— По дяволите правилата! И ти върви по дяволите! — ядно извика тя. — Значи това е, така ли? Шест месеца печатане от седем сутринта до осем вечерта, за да могат другите секретарки да се чувстват добре! Как можеш да си седиш там и да ми казваш, че талантът не означава нищо, че трябва да си изработя стажа? Страх те е от младшите репортери ли? Ще ти кажа защо се чувстват застрашени — защото всеки ден им доказвам, че мога да върша тяхната работа, и то по-добре. Ти на практика го каза сам. Кой е редакторът тук? Ти или те?

— Аз съм! — изрева Роузън вбесен и скочи от стола си. — Аз, а не ти! И никога не го забравяй!

Отново седна на мястото си, ужасно ядосан.

— Чуй ме, Роси — каза той. — Късметлийка си, че няма да те уволня незабавно за начина, по който ми говореше преди малко — Топаз пребледня. — Ръководя това място от десет години, а ти си тук едва от вчера. Виждал съм ентусиасти като теб и преди — идвате тук, работите до късно, давате няколко добри идеи и си мислите, че сте Ралф Дж. Глийсън. Е, да измислиш заглавие или текст под снимка не означава, че си репортер. Знаеш ли какво означава? Че ставаш за рекламен консултант! — отново повиши тон той. — Искаш да продаваш сладолед? Вземи такси до Медисън авеню!

Топаз потрепери. Все едно стоеше на пътя на балистична ракета.

— Съжалявам — едва измърмори тя и с ужас откри, че гласът й пресеква.

„О, господи! — уплаши се тя. — Май ще се разплача!“.

Роузън я погледна. Топаз, вперила поглед в скута си, изглеждаше очевидно ужасена. Бе се ядосал жестоко, но това вече бе отминало и сега донякъде се възхищаваше на куража й. А и тя изглеждаше толкова ранима. Една част от него искаше да я успокои, да я целуне, да погали косата й. Част от него искаше да я метне на бюрото си и да прави секс с нея точно тук, в офиса. „Не мисли за това! Бъди честен. Бъди справедлив“.

— Добре, виж какво — каза той, — това не може да продължава така, няма смисъл. Но ти смяташ, че аз те спирам, че си толкова добра, колкото и младшите репортери… Ясно. Давам ти шанс да го докажеш. Дейвид Ливайн има среща в сградата на „Дженеръл Електрик“ утре в три, подшушнаха ми го тайничко, никой друг не знае. Известно ти е, че никой не е успял да получи коментар от него относно онази история с учителката на детето му, която бил ударил. Вземи коментар. Ако го направиш, получаваш повишение и секретарка. Ако се провалиш, изхвърчаш. Ясно?

— Ясно — отвърна Топаз засияла.

 

 

Дейвид Ливайн излезе от сградата на „Дженеръл Електрик“ и на другата страна на улицата Топаз усети как времето, сърцето и въртенето на планетите спират изведнъж. Пое си въздух. Не можеше да го сбърка дори от това разстояние; златистата му коса, пробудила сексуалността на цяло поколение момичета в пубертета, блестеше под бледото зимно слънце. Можеше да види едрото му, широкоплещесто тяло и надменната му брадичка дори оттук. Дейвид Ливайн съчетаваше силна, еврейска сексуалност, тип Ричард Гиър, с физиката и вида на древен викинг. Топаз също бе гледала поне десет от филмите му. Той бе от малцината звезди, които можеха да осигурят успешна премиера на филма в национален мащаб. А сега се разнасяха грозни слухове, които можеха да съсипят кариерата му, ако се окажеха верни. Някои от разследващите журналисти бяха дочули, че романтичният герой на Америка има навик да бие жените и е счупил носа на любовницата си, млада учителка в началното училище на сина му. Нито думичка не бе излязла в печата. Жената бе прекалено уплашена, за да говори. Ливайн бе прекалено влиятелен, за да го клеветят.

Топаз напипа диктофона, на сигурно място в джоба си, и хукна да пресича улицата.

— Господин Ливайн! — задъхана дотича тя. — Извинете, господине…

Ливайн се обърна и видя момиче със страхотно тяло, тъмни очила и бейзболна шапка, което се бе изчервило силно. Той й се усмихна лениво.

— Здравей, скъпа — каза той. — Недей така силно. Не искам да ме заобиколи цяла тълпа. На кого да го надпиша?

„Той мисли, че искам автограф!“.

— О, не, не съм почитателка — изтърси тя. — Всъщност съм. Само че… искам да кажа, че съм репортер… нали знаете, носят се приказки, че сте ударили една учителка. Питах се дали имате някакъв коментар, така че да очистите името си?

Зелените очи на Дейвид Ливайн бяха станали студени като кубчета лед.

— Разкарай се, евтина курво — провлачено просъска той. — И можеш да кажеш от мое име на онази никаквица, че ако се е разприказвала…

— Какво? — попита Топаз. — Ще довършите започнатото ли?

Цялата й нервност се бе изпарила. Беше попаднала на гореща история, а този тип беше друсан.

Ливайн я изгледа злобно.

— Ако отпечаташ и думичка, ще те съдя до края на дните ти. Не виждам никакъв касетофон.

И той се качи в едно минаващо такси. Топаз едва осъзна, че е прав — не бе включила диктофона си. Махна на следващото чакащо такси.

— Можете ли да следвате онази кола? И гледайте другия да не разбере.

— Няма проблем, госпожице — отвърна шофьорът, щастлив да разнообрази скучния си ден.

Колите пресякоха бляскавия Манхатън, провирайки се през натоварения трафик. Топаз гледаше през прозореца към остъклените небостъргачи, врязали се в небето като обвинително насочени пръсти, и набързо премисляше фактите. Първо, беше виновен. Второ, беше под въздействието на някакви наркотици и не изглеждаше напълно на себе си — може би щеше да успее да го прилъже. Трето, от думите му й ставаше ясно, че учителката не е единствената жена, която е пребивал…

Топаз се замисли за миг. После свали шапката и тъмните очила и ги натъпка в чантата си, разкопча сакото и разпусна косата си, така че да се разстеле по раменете й като огнен водопад. Разкопча горните три копчета на блузата си, извади червилото…

 

 

Дейвид Ливайн се отпусна съвсем. Конякът се оказа хубав, кокаинът — също, а клубът бе приятен — от онези, където хората не го притесняваха. Беше успял да изкопчи още три процента от общите приходи на компанията на срещата по-рано днес и бе пратил по дяволите някаква нахална репортерка. А сега седеше тук и си приказваше с Джоан, мацка от Тексас с огромни детински очи, пухкави устни и невероятни цици. Поведението й също си го биваше. Много се радваше на късмета си да седи до него. Изглеждаше от онези момичета, които харесват силните мъже. Направо нямаше търпение да прави секс с нея.

— … макар че ти сигурно не одобряваш, понеже си от Ню Йорк — мъркаше тя с наведени очи. — Навярно си от онези феминисти…

Произнесе думата е леко отвращение.

Ливайн се засмя гръмогласно.

— Неее госпожице. Съвсем не.

— Е, радвам се да го чуя — каза тя. — Знам, че съм много старомодна, но се кълна, че самият Господ е искал да бъде така. Пише го в Библията. Възхищавам се на мъже, които държат на дисциплината в дома си, макар че в наше време няма много такива.

Ливайн се чудеше дали ще се съгласи да я нашляпа преди секса. Е, все тая, и без това щеше да го направи. Мисълта за апетитното й южняшко дупе, разголено върху коленете му, започна да го възбужда.

— Е, пред теб стои един от тях, Джоан — каза той. — Последния път, когато бившето ми гадже се опита да си вири носа… да кажем само, че повече не го повтори.

Топаз се наведе напред, притиснала гърдите си, докато включеният диктофон записваше под блузата й.

— Божичко — измърка тя. — Защо не ми разкажеш цялата история…