Луиз Бегшоу
Работещи момичета (5)

Пета глава

Привидно животът си вървеше нормално.

В навечерието на изборите Роуина бе организирана и съсредоточена както винаги: съставяше списъци на колежите, организираше тайни курсове на коли, които да доведат подкрепящи ги гласове от други краища на града, планираше речите и деловите партита и следеше и останалите кандидати от листата й да правят същото. Питър определено щеше да остане на страната на Джилбърт и затова трябваше да положат двойно повече усилия. Изборът щеше да е оспорван.

Туристите, които изпълваха улиците на Оксфорд и това лято, както винаги, щяха да останат удивени, ако можеха да прозрат какво се крие зад колелата, разветите академични тоги, кулите и острите върхове на сградите, зад пикниците с шампанско: мръсна и ожесточена борба за власт, която би била достойна за предизборната кампания за Конгреса. Възпитаниците на частните училища щяха да се борят за своето и събраните под флага на Роуина непривилегировани кандидати не можеха да си позволят да ги подценяват.

И те имаха своите съюзници, разбира се. Например „Чъруел“ ги бе подкрепял през целия семестър. Имаха подкрепата на своите колежи. На тяхна страна бяха студентите, които редовно присъстваха на дебатите. И всеки, който бе чул за представянето на Роуина на дебата.

Но за противниковата страна заслугите нямаха значение. Това беше социалистическа идея. Джилбърт искаше да стане президент, значи така трябваше да бъде. Да се подкрепи старото училище. Полкът на баща му. Светските приеми на майка му. Всички стари, традиционни ценности, които са били сигурни преди петдесет години, а в края на осемдесетте не значеха абсолютно нищо — освен за останалите без наследство младежи, които обичаха да се преструват, че това не е така.

Бяха проведени разговори на подходящите места. Клубът „Гридайрън“. „При Винсънт“, където спортистите със сини униформи и съответстващо синя кръв обичаха да се напиват с отличен портвайн. „Обществото Дизраели“. И всички по-стари, традиционни колежи, които независимо от отправяните към външния свят послания, предпочитаха нещата да останат точно такива, каквито винаги са били — „Ориъл“, „Линкълн“, „Джийзъс“, „Балиол“, „Куинс“ и особено „Тринити“. Само „Крайст Чърч“ оставаше настрани. Роуина бе една от тях.

А това всъщност най-много амбицираше момчетата. Че Роуина ги предизвиква. Дъщерята на Чарлс Гордън, завършила „Сейнт Мери“ в Аскът, би трябвало да знае как стоят нещата. Джилбърт и Питър биха могли да й уредят президентския пост следващия семестър. Но въпреки това тя настояваше да се бори с тях. И сама да си избира хората.

Очевидно беше, че Гордън се отрича от всичко. Мотаеше се с онази нахакана американка от самото си идване. Говореше на всеослушание, че иска да влезе в музикалния бизнес, представете си.

Беше феминистка.

Беше предателка.

Щяха да й дадат добър урок.

Ако Джилбърт Докър можеше да надникне под маската на хладнокръвие, което Роуина демонстрираше пред „Оксфорд“, навярно щеше да си отдъхне малко. В момента, при цялата организация, тайни заговори и използване на връзки, които той имаше, неуморната работа на опонентите му все пак ги извеждаше начело и повечето хора смятаха Роуина за най-сигурния им коз.

Те не знаеха онова, което бе известно само на Питър Кенеди.

Роуина Гордън не можеше да се контролира.

 

 

Дъхът й секна. Дланите на Питър се преместиха от бедрата към зърната на гърдите й, галейки кожата й с леко като перо докосване, което знаеше, че я възбужда най-силно. Вече беше влажна между краката. Харесваше й да го усеща в себе си, докато членът му проникваше все по-дълбоко до сърцевината на удоволствието й. Нежният му ритъм не секваше, не я оставяше на мира, предизвикваше леки сладостни тръпки на оргазъм, разтърсващ стомаха й, а после и друг само няколко минути по-късно — движения, достатъчни само за една-две контракции, които я държаха превъзбудена и не й даваха да достигне до върховния край.

— Не е толкова зле, нали? — подразни я Питър. — Да спиш с врага?

— Аз съм Мата Хари — успя да прошепне Роуина. — Използвам те.

Той само се засмя гърлено и самоуверено и й отговори с леко и точно премерено завъртане на таза, галейки тялото й отвътре, като остави ответната й реакция да говори сама за себе си.

Роуина изстена от удоволствие. Толкова близо до оргазма, тя забравяше всички други емоции, които изпълваха съзнанието й винаги когато Питър идваше при нея. Вината. Ревността, защото той продължаваше да се среща с Топаз. Срамът от това, че не може да го зареже. И горчиво-сладката радост от това, че го вижда отново.

Всеки път Роуина си казваше, че е за последно.

Никога не беше.

Тя просто не можеше да се мери с него. Изолирана в девическо училище, девственица, леко надменна спрямо момчетата, Роуина никога не бе попадала на някой, който така да въздейства на тялото й, както Питър. Беше скована, решителна, резервирана, горда. Топаз Роси бе първата й наистина близка приятелка в живота. Заради това приятелство тя се бе опитала да прикрие чувствата си. Дори бе отблъснала Питър на бала.

Но това не се оказа достатъчно. Желанието й бе прекалено силно.

Отдръпна се от Топаз, отказвайки да признае пред себе си какво прави. В крайна сметка имаше хиляди оправдания. Топаз съвсем не бе подходяща за Питър. Бе прекалено нахакана. Чужденка. Прекалено бедна. А тя самата беше идеална за него: от същата страна, същия произход, същата класа. Кенеди бе джентълмен, тя — лейди. Предразсъдъци, с които се бе борила през целия си живот и които винаги бе презирала — сега започна да ги използва като аргументи, за да убеди сама себе си в онова, в което искаше да вярва. Започна да се държи студено и дистанцирано, когато Топаз се опитваше да поговори с нея. Казваше си, че приятелството им е грешка от самото начало.

— Направи го пак — каза Роуина напрегнато. Зърната й пулсираха от удоволствие. — Отново. Сега.

— Страхотна си! — прошепна Питър възбудено.

Вярно беше. Тя бе истински талант в секса. Начинът, по който потръпваше под докосването му, го възбуждаше. Откликваше на всяка дребна милувка, на всеки страстен поглед, на всяко докосване на пръстите му.

Дори и онзи първи път бе стигнала до оргазъм.

Студената, надменна Роуина Гордън.

Кенеди се ухили самодоволно, докато потъваше дълбоко в нея. Животът бе пълен с изненади.

 

 

Топаз Роси вървеше по Броуд Стрийт към „Крайст Чърч“. Имаше добро настроение. За разлика от англичаните, които приемаха Оксфорд за даденост, красотата на града винаги я очароваше. В сравнение с Ню Джърси това тук все едно е друга планета, помисли си тя, загледана през портите от ковано желязо, закрилящи безукорните градини на „Тринити“, към великолепните бюстове на римски императори, наредени в кръг около входа на театър „Шелдониън“.

Няколко от преподавателите минаха покрай нея на колелата си, дългите им черни роби се издуваха зад тях на път към „Блекуел“, най-добрата книжарница в университета. Тя се усмихна, питайки се дали те щяха да си изберат някой рядък научен текст или пълен със секс розов роман. Едно от нещата, които Топаз най-много харесваше на следването си тук, бе, че спокойно можеше да е вярно всяко от двете.

Зави към главния вход на „Хертфорд“ и хвърли поглед към двора на „Бодлиън“, най-голямата библиотека в Оксфорд и една от най-богатите в света. Понякога минаваше покрай нея само заради красотата на сградата, но оттам не можеха да се изнасят книги навън, затова не я използваше често. Беше модерно момиче. Предпочиташе да учи в стаята си, където можеше да си направи кафе и да слуша Арета Франклин.

Две момичета, които искаха да пишат за „Чъруел“, й махнаха за поздрав. Понякога публикуваше дописките им в страниците за изкуство, където отразяваха някои от новите студентски театрални постановки.

— Как върви репортажът? — попита тя.

— Добре — отговори по-младата. — Изглежда, няколко от търсачите на таланти за „Уест Енд“ са били сред публиката снощи. Искам да интервюирам Мери Джексън, тъй като тя е режисьор.

— Има предвид, че иска роля в следващата постановка — обади се приятелката й засмяна.

Другото момиче я блъсна с лакът.

— Стига ние да си получим историята — отвърна им Топаз, която се чувстваше много по-зряла от тях.

Точно сега не бе в настроение да помрачава деня на никого. Канеше се да изненада Питър, нямаше търпение да го види. Животът изглеждаше прекрасен.

Двете момичета й махнаха и отминаха.

Топаз отметна буйните червени къдрици от лицето си, наслаждавайки се на приятелската атмосфера в момента. За някои американци бе трудно тук. Тъй като не разбираха суховатия английски хумор, те напускаха „Оксфорд“ убедени, че местните хора мразят страстно всички чужденци и най-вече американците. Тя знаеше, че не е така.

„Или може би просто заради Роуина не мога да видя недостатъците им“, помисли си тя.

Или пък заради Питър.

Кожата й все още пареше, където той я бе докосвал същата сутрин. Откъдето бе облизвал шампанското. „Поздравителен подарък, бе казал той, за това, че си довършила втората си статия за национален вестник“.

А статията наистина стана добра. Щеше да я изпрати веднага след публикуването на първата, след изборите. Роуина щеше да е във възторг, само малко да се успокои и да спре да се притеснява. Напоследък се държеше странно.

Топаз спря за миг в края на площад „Ориъл“, на задния вход към колежа на Питър, мислейки си за статията си, за любовника и за приятелката си, наслаждавайки се на приятното вълнение. На меката топлина на слънчевите лъчи, които галеха голата й шия. Чувстваше се така, сякаш се къпе в чисто удоволствие.

 

 

Роуина отново усети стягането в гърдите си. Сякаш не можеше да диша, определено не можеше да заплаче. Това вероятно бе инстинктивна реакция, за да запази самоконтрол.

— Трябва да спрем — мрачно каза тя. — Не биваше да го правя.

Питър й предложи цигара, но тя поклати глава.

— Но го направи — изтъкна той.

Усети как го обзема чувството за власт. За това, че всеки път успяваше да надделее над скрупулите й, над съвестта й. Ласкаеше го мисълта, че може да прави секс и с Топаз Роси, и с Роуина Гордън в един и същи ден.

Не че Роуина го знаеше, разбира се. Но знаеше, че все още се среща с приятелката й. А това имаше значение.

— И преди съм ти казвал, че трябва да се разделя с Топаз деликатно — продължи той. — Смятах, че и двамата сме съгласни с това.

Роуина остана мълчалива, загледана в стената. Срамът, болката и неукротимото желание се смесваха в душата й.

— Какво има? Заради изборите ли е? — настоя Питър. — Знаеш какво е мнението ми. Трябва да остана верен на думата си. Онова, което е между нас, няма нищо общо с политиката.

Тя поклати глава отрицателно. И двамата осъзнаваха, че сексът е страхотен, защото са опоненти. Това засилваше тръпката.

— Ами думата ти към Топаз?

— И ти каза вчера, че е за последен път — жестоко й напомни той.

Роуина се изчерви. Вярно беше. И отново се беше предала — отчасти заради силния си копнеж по него, отчасти заради това, че той не я оставяше на мира. Бе се изкачил по водосточната тръба до прозореца й, бе изпратил две дузини червени рози и бутилка отлежало шампанско. Бе седял до нея на всяко хранене в столовата. Чакаше я в къщичката на портиера, когато тя слизаше да вземе сутрешната си поща. Бе неумолим като брониран танк и романтичен като лорд Байрон. Чувстваше направо облекчение да се предаде в ръцете му, да му позволи да направи онова, за което сама копнееше.

„И двамата сме в един и същи колеж, помисли си Роуина. Не мога да избягам от него“. На глас тя каза:

— Наистина го мислех. Не става дума за това, че нараняваме Топаз. А за това, че ти отказваш да зарежеш, която и да било от двете ни.

Искаше й се да заплаче.

— Ти си тази, която искам — внимателно изрече Питър, доловил нова нотка в тона й. Взе я в обятията си.

Въпреки волята си, Роуина се почувства прекалено слаба, за да се противопостави. Искаше й се той да я приласкае. Да й каже, че я обича, че всичко ще се оправи.

— Топаз е най-добрата ми приятелка — каза тя.

Усети срамът да я обзема с нова сила. Как можеше да каже подобно нещо? Беше й се присмивала, презирала, държала се бе високомерно и какво ли още не. И всичко само защото Топаз бе извършила непростимото. Беше се оставила да я предадат. И Роуина усещаше как потъва в омразата, която виновникът изпитва към жертвата си.

Питър се загледа в сексапилното, гъвкаво тяло, сковано в ръцете му. В здраво стиснатите й пълни устни, които упорито го отблъскваха.

Никой от двамата не забеляза как вратата се отвори. Никой не разбра, че ги наблюдават.

— За какво говориш? — каза той. — Ти самата ми каза, че всичко е лудост. Някаква си провинциалистка от Ню Джърси и момиче като теб. Тя дори не пожела да ти помогне с мен, забрави ли? Ясно си спомням как снощи ми каза, че ще прекратиш отношенията си с нея след изборите. Все пак тя е главен редактор на „Чъруел“.

Докосна леко бузата й.

— Не обвинявай Топаз Роси за онова, което чувстваш към мен. За теб тя няма значение. Не се опитвай да се скриеш зад това. Дължиш ми нещо повече.

— Какво да скрия? — прошепна Роуина.

Уханието му, близостта му. Искаше да се вкопчи в него. Не искаше да го пуска.

— Фактът, че не ме обичаш — каза Питър.

— Не е вярно.

Последва пауза, докато той усети как сексуалното й желание отново се разгаря.

— Покажи ми — нареди той и Роуина с лека въздишка на капитулация вдигна устни към него.

 

 

Застанала до вратата, Топаз усети, че очите й са пълни със сълзи, така че едва виждаше. Примигна и те се търкулнаха по бузите й. Съвсем тихо, тя се отдалечи по коридора.

Никой от двамата не я забеляза.

 

 

Редакцията на „Чъруел“ беше претъпкана. Беше сряда, денят, в който се срещаха да обсъдят окончателните промени в броя. Трябваше да приготвят всичко до четвъртък следобед и същата вечер го отпечатваха. Настроението бе ведро — смесица от нетърпение, вълнение и оплаквания от работата. Броят на вестника за седмата седмица от семестъра щеше да е доста дебел. Имаше спортни новини от състезанията по гребане, клюки от различните балове в колежите, голям брой обяви, съвети за финалните изпити на горките студенти трета и четвърта година и — разбира се — изборите на съюза. И това, без да се броят очерците: студентските помощи, компютрите и градските бездомници. Стаята бе изпълнена с хора. Струваше си да си сътрудник на такъв добър вестник, да го добавиш към автобиографията си. Откакто Топаз Роси стоеше начело, всички го четяха. „Шокирайте и удивете приятелите си!“. Тук работеха бъдещите медийни магнати. Бяха готови да поемат пътя си.

Всички присъстващи спряха с приказките, когато Топаз и Себастиан влязоха заедно. Редакторите имаха такова въздействие: с тях човек можеше да се посмее, мотивираха хората си да работят с удоволствие, но когато направят забележка, просто млъкваш. Топаз никога не се примиряваше с второкласни статии, фотографии или дизайн.

Или се справяш както трябва, или си вън.

— Добре — обади се Топаз.

Беше облечена много секси — къса черна тениска с дълбоко деколте, която подчертаваше великолепните й гърди и разголваше плоския й корем, и черни джинси с ниска талия, плътно прилепващи по дупето й. Червената й коса бе вдигната на свободен кок високо на тила, а няколко непокорни кичури се спускаха край слепоочията й. Макар и много нетипично за нея, днес бе сложила и грим: лек руж на високите си скули, нежно кафяви сенки за очи и подканващо розово червило. Дълги обици висяха от ушите й и се поклащаха с всяко движение на главата. Ясните й сини очи блестяха от решителност.

Половината от мъжете в стаята не знаеха накъде да погледнат.

— Тази седмица има една голяма промяна — обяви Топаз. Италиано-американският й акцент се усещаше по-силно от всякога. — Роджър Уолпол, опасявам се, че засяга теб.

Роджър, седнал на един от удобните черни столове, вдигна очи към нея.

— Какво има? — попита той. — Не си харесала статията?

Бе написал водещата статия за заговор от страна на студентския съюз да се вдигне цената на алкохола, което предизвикваше загриженост у всеки колежанин в града, че даже беше причина и за лична трагедия. Щеше да стане страхотно заглавие.

— Не, великолепна е, както винаги — усмихна се Топаз. — Ще я публикуваме на първа страница. Но ще има нова уводна статия. Аз съм я написала.

Из стаята се разнесе учудено мърморене.

— За какво? — попита някой.

Топаз замълча за по-голям ефект, наслаждавайки се на нажежената до бяло ярост, на изгарящото удоволствие от малкото отмъщение.

— За кандидатурата на Роуина Гордън за поста президент на съюза.

Стаята направо избухна, всички задаваха въпроси в един глас.

— Мислех, че двете сте приятелки — каза Фил Грийн.

Топаз сви рамене.

— Историята си е история.

— Какво ще кажеш?

— Че съм открила, че Роуина възнамерява да изневери на кандидатите от собствената си листа, че няма да търси гласове за друг, освен за себе си. Цялото шоу с роклята й на дебата е било нарочно замислено с цел реклама. Че тя е съчинила историята с ножа във вратата на Джоан, само за да оклевети Джилбърт.

— Вярно ли е? — шокирано попита Роджър.

Топаз го погледна право в очите.

— До последната дума.

— Каква кучка само — обади се Джейн. — Но ние излизаме в петък сутринта. В деня на изборите.

Последва нов взрив от възбудени обсъждания, когато всички разбраха какво означава това.

— Ще бъде съсипана! — извика някой.

Топаз изчака да утихнат малко, после ги изгледа спокойно. Всички погледи бяха вперени в нея.

— Това е целта — заяви тя.

 

 

Роуина Гордън се чувстваше добре за пръв път от седмици. Наистина го бе направила — бе казала на Питър Кенеди да върви по дяволите, и то напълно сериозно. Той й прати цветя на обяд, тя отказа да ги приеме. Затвори му телефона три пъти. Когато се появи на вратата й, го заплаши, че ще извика портиера, ако не си тръгне.

Беше лудост, казваше си тя, но отмина.

Разбира се, за малко да не успее. След онази целувка същата сутрин навярно бе само на косъм от това да си легне пак с него. Нямаше представа какво й даде сили да се отдръпне. Да го отблъсне. Да го изгони и наистина да го накара да си тръгне.

Разресваше дългата си руса коса, застанала пред огледалото на стената в хладната си спалня. Копринената ласка на меките кичури по гърба й бе истинска наслада за сетивата. Тя се дръпна и направи пирует, възхищавайки се на собственото си отражение в огледалото — на стройното дългокрако тяло, на бледорозовите зърна на малките си стегнати гърди. Винаги бе завиждала на Топаз за разкошната й фигура, но тази вечер реши, че е доволна от тялото си. Щеше да изглежда много добре в креслото на президента.

На вратата се потропа силно.

— Кой е? — попита Роуина и се пресегна за копринения си халат.

Макар стаите й да не изглеждаха съвсем като луксозната квартира на Питър, с присъщото си безразличие по отношение на парите, Чарлс Гордън се бе погрижил те да са прилично обзаведени.

— Топаз — чу отговор отвън.

Роуина усети как я полазват тръпки от страх. За малко не бе извикала: „Разкарай се, Питър!“.

— Ей сега идвам — обади се тя, докато връзваше косата си. Усети, че се изчервява. Дали трябваше да признае на Топаз, запита се тя и само след миг се отказа от идеята. Така само щеше да успокои собствената си съвест за сметка на щастието на приятелката си.

Пое си дълбоко въздух и отвори вратата.

Топаз влезе в познатата й стая съвсем спокойно. Бе репетирала тази среща безброй пъти наум, така че сега да действа бавно и да каже всичко, което трябва. Не искаше да пропусне нищо заради разгорещяването си.

Роуина, тази студена, подла английска кучка, изглеждаше безупречно както обикновено. Топаз огледа халата й, като забеляза колко скъпа е зелената коприна. Много от нещата в тази стая са скъпи, предположи тя. Пухената завивка. Бутилката вино на нощното шкафче. Мекото кожено палто на Роуина, окачено на гърба на вратата.

Неща, които бяха прекалено добри за една провинциалистка от Ню Джърси, нали така?

Топаз мина покрай Роуина и я погледна с най-дълбоко презрение.

Роуина почувства как сърцето се качва в гърлото й. Беше виждала Топаз да се държи така само няколко пъти досега. Когато един от журналистите от „старата гвардия“ на „Чъруел“ я бе нарекъл „янки имигрантка“ и се бе опитал да свали от печат някои от ранните й статии. Това бе една от причините да хареса Топаз.

— Трябва да знаеш нещо за италиано-американците — му бе казала Топаз пред Роуина. — Винаги отмъщаваме за обидата.

Два месеца по-късно човекът си бе подал оставката във вестника. Топаз никога не пожела да й каже какво е станало, а и Роуина не попита. Просто беше знак към всички: „Аз съм такава, каквато съм. Не се подигравайте с мен“.

Сега имаше същия израз на лицето.

— Ти знаеш — промълви Роуина.

— Да, знам — отвърна Топаз. — И моля те, не ме обиждай с извиненията си.

Роуина не можеше да я погледне. Срамът й бе прекалено силен.

— Днес го напуснах — каза тя накрая.

— Така ли? — попита Топаз. Изведнъж й се доплака. Двойното предателство отново я порази със силата на ритник в стомаха. Приятелката й. Любовникът й. Дали й се бяха присмивали заедно, запита се тя. — Не ми изглеждаше така, когато те видях в прегръдките му тази сутрин.

Роуина се отпусна тежко на леглото.

— Мога да ти обясня — каза тя.

Топаз поклати глава.

— Всичко свърши, Роуина — заяви тя. Очите й изглеждаха неумолими. — Донесох ти копие от уводната статия на утрешния брой на „Чъруел“. Реших, че може да искаш да я видиш предварително.

С треперещи ръце дъщерята на Чарлс Гордън взе статията, която щеше да заличи три години усърдна работа. Която щеше да й отнеме последната желана награда, преди да се оттегли от обществото. Да я заклейми като предателка и лъжкиня пред целия университет.

Мълчаливо прочете написаното. Когато се обърна към Топаз, кръвта се бе отдръпнала от лицето й.

— Ако отпечаташ това — каза тя, — ще се обадя на баща си и ще го накарам да говори с Джефри Стивънс. Статията ти никога няма да види бял свят — изправи се, скована и надменна. — Обещавам ти.

— Мислих за това — отвърна дъщерята на Джино Роси. Лицето й се разкриви от гняв. — Струва си, за да те видя как се сгромолясваш и гърчиш.

Тя замълча, търсейки точните думи.

— Разбираш ли, Питър не е важен — каза тя. — Той е едно нищо. Беше добър в леглото, чаровен, скоро щях да разбера какъв е всъщност. Ти си важната, Роуина. Защото аз ти бях приятелка. Защото си вярвахме една на друга.

Наведе се по-близо до нея.

— Аз ти обещавам нещо — натърти тя. — Обещавам ти, че това е само началото. Когато откриеш какво искаш наистина да правиш — в музикалния бизнес или където и да е — аз ще те чакам. Където и да идеш. И ще си отмъстя. Заклевам се.

— Чудесна реч — хладно заяви Роуина.

Топаз се обърна, застанала до вратата, и двете момичета впериха поглед една в друга с искрена омраза.

— Никога не ти се е налагало да се бориш за нещо, нали? Животът е като някакъв тенис мач за теб, така ли?

Тя кимна с глава към статията от „Чъруел“, разгъната на леглото. Заглавието с осемсантиметрови черни печатни букви гласеше: „СРАМОТА, РОУИНА!“.

— Петнайсет на нула — каза Топаз и затръшна вратата.