Маги Стийвотър
Копнеж (55)

Петдесет и четвърта глава
Сам

И така се бе стигнало до избора, който всъщност не беше избор: щях да я изгубя при всички положения.

Ако Коул не я бе заразил отново, щях да я изгубя в болничното легло. Сега вълчият токсин на Коул се разпространяваше из вените й и гората ми я беше отнела, също както ми бе отнела всичко, което обичах.

Ето ме тук, момче, което наблюдават — подозрителните очи на родителите й, които не могат да докажат, че съм отвлякъл Грейс, но са напълно убедени в това; момче, изпълнено с копнеж — за топлината и плодородието на лятото, когато ще видя кой ще излезе от гората и ще дойде при мен. Копнея за своето прекрасно лятно момиче.

Понякога Съдбата ни се надсмива от своите далечни селения, защото сега аз съм човекът, а Грейс е тази, която ще губя отново и отново, immer wieder^[1], винаги по същия начин. Всяка зима тя ще губи все повече от себе си, освен ако не открия лек. Истински лек, а не просто някой фокус.

Разбира се, това няма да бъде лек само за нея. След петнайсет години това ще бъде моят лек, лекът на Коул и лекът на Оливия. Може би дори лекът на Бек… дали човешкият му ум все още дреме нейде под вълчата козина?

Аз все така я наблюдавам, както винаги съм го правил, а тя наблюдава мен с кафявите си очи, които ме гледат от вълчата й муцуна.

Това е историята на едно момче, което някога беше вълк, и на едно момиче, което се превърна в такъв.

Няма да позволя това да бъде моето сбогуване. Направил съм хиляда хартиени птички, за всички наши спомени с Грейс, и твърдо съм решил.

Ще открия лек. А после ще открия Грейс.