Маги Стийвотър
Копнеж (25)

Двайсет и четвърта глава
Грейс

Крачех сред дърветата.

Клоните все още бяха оголени, но повишаването на температурите бе разбудило истинска какофония от влажни пролетни ухания, които се бореха за надмощие с миризмата на студ, носена от вятъра. Птичките извиваха трели, докато прехвърчаха от храстите към близките дървета, раздвижвайки клоните край мен.

Усещах го дори в костите си: намирах се у дома.

Едва на няколко метра навътре в гората чух шум в храсталака зад мен. Сърцето ми ускори ход, когато се заковах на място, за да не заглушавам другите звуци с шумоленето на сухите листа под краката ми. Отново чух звуците от придвижване. Не се бяха приближили, но и не се отдалечаваха. Не се обърнах, но бях сигурна, че това е вълк. Не чувствах страх… знаех, че със звяра имаме нещо общо, че той е мой другар.

Продължих напред, заслушана в спорадичните прошумолявания на листата и изпукването на сухите клонки, докато вълкът ме следваше. Все още не се бе приближил… наблюдаваше ме от безопасно разстояние. Част от мен искаше да видя кой точно е този вълк, но друга част беше прекалено възбудена от близостта му и не ми се щеше да го уплаша. Така ние просто вървяхме заедно — аз, с равномерно темпо, а той — спирайки се на място и после притичвайки напред, за да запази същата дистанция.

Слънчевите лъчи проникваха през голите клони над главата ми и стопляха раменете ми. Разперих ръце встрани, докато крачех, попивайки топлината, оставяйки я да изгори всеки спомен от треската ми през онази нощ. Колкото повече отминаваше гневът ми, толкова по-ясно осъзнавах, че вътре в мен нещо не е наред.

Спомних си как Сам ме бе отвел в златната гора и ми се прииска той да беше тук с мен, заслушай в необичайния ритъм на сърцето ми. Естествено, не бяхме прекарвали цялото си време заедно и не е като да нямах идея с какво да се занимавам в негово отсъствие — в крайна сметка той имаше своята книжарничка, а аз моите уроци — но точно в момента не се чувствах комфортно сама със себе си. Да, треската беше преминала, но нещо ми подсказваше, че не се е махнала завинаги. Имах усещането, че все още чувам дисхармоничната й, неспокойна песен в кръвта си. Тя дебнеше и чакаше да се появи отново, щом вълчият вой я призове.

Продължих да вървя. Тук дърветата бяха по-редки, но по-големи, младите фиданки бяха прогонени от надвисналите клони на огромните борове. Миризмата на езерото беше по-силна и видях отпечатък от вълча лапа в меката пръст. Под мрачно зелената сянка на боровете аз обвих тялото си с ръце. Студът ме бе обгърнал сега, когато слънчевите лъчи не можеха да достигнат до кожата ми.

Вляво от себе си забелязах движение: кафяво-сива козина, която почти напълно се сливаше с дървесните стволове, оцветени по същия начин. Най-накрая видях вълка, който ме беше придружавал. Той се спря достатъчно дълго и можах да го огледам. Дори не трепна, когато приковах поглед в яркозелените му човешки очи, в които долових отблясък на любопитство. Отвъд него видях проблясващата повърхност на езерото между дърветата.

Ти един от новите вълци ли си? — зададох наум въпроса, който не желаех да произнасям гласно, за да не го уплаша. Той вдигна глава и видях, че души в моята посока. Почувствах се така, сякаш знаех какво точно иска, и бавно вдигнах ръка към него с дланта нагоре. Той отстъпи крачка назад, но причината за това беше по-скоро в миризмата, отколкото в движението, защото миг по-късно се приближи отново и продължи да души.

Нямаше нужда да вдигам длан към собствения си нос, за да разбера какво надушва, защото дори така усещах достатъчно ясно миризмата. Сладникавото ухание на бадеми, задържало се по пръстите и под ноктите ми. И това някак бе по-зловещо от треската, защото ми нашепваше ясно: болестта ти беше нещо повече от обикновена треска.

Сърцето биеше лудо в гърдите ми, въпреки че все така не усещах страх от присъствието на кафявия вълк. Приклекнах и обвих ръце около коленете си. Усещах как крайниците ми треперят или от силата на прозрението, или заради завръщането на треската.

Когато чух силния шум, вдигнат от ято птички, стрелнали се нагоре през клоните, и двамата с вълка трепнахме. Сив вълк беше подплашил птиците и се прокрадваше към нас. Беше по-едър от кафявия, но по-страхлив. Виждах интереса в очите му, но извивката на ушите и опашката му издаваше безпокойство, когато се приближи. Неговият нос също потрепваше, докато душеше въздуха.

Без да помръдвам, наблюдавах как един черен вълк — разпознах в него Пол — се появи зад сивия, следван от трети, когото не познавах. Движеха се подобно на рибен пасаж, като докосваха непрестанно телата си, бутаха се, комуникираха без думи. Скоро се появиха шест вълка, всичките се придвижваха на разстояние от мен, всичките ме наблюдаваха, всичките душеха въздуха.

Вътре в мен безименното нещо, което бе предизвикало треската, се процеждаше през кожата ми и те усещаха миризмата му. Не чувствах болка, не и в момента, но също така не се чувствах добре. Знаех защо исках толкова отчаяно Сам да бъде до мен.

Сега вече усещах страх.

Вълците ме обикаляха предпазливо заради човешката ми форма, но любопитни заради миризмата. Може би ме чакаха да се трансформирам.

Но аз не се трансформирах. Това си беше моето тяло, за добро или лошо, независимо колко отчаяно нещото в мен ръмжеше и ме изгаряше, молейки се да бъде освободено.

Последния път, когато бях в тази гора, заобиколена от вълци, аз бях просто плячка. Бях безпомощна, прикована към земята от тежестта на собствената си кръв, загледана в зимното небе. Те бяха зверове, а аз бях човек. Сега разликата между нас не беше толкова ясно различима. Не усещах заплаха да бъда нападната. Просто тревожно любопитство.

Помръднах предпазливо, за да изпъна ръцете си, които бяха започнали да се схващат, и един от вълците изскимтя тревожно, подобно на кучка, викаща кученцето си.

Усетих как треската отново се надига в тялото ми.

Изабел беше споделила с мен, че веднъж майка й разказала как смъртно болните пациенти често пъти знаят с почти свръхестествена точност каква ще бъде диагнозата им още преди да бъдат прегледани. Тогава се надсмях на тези думи, но вече знаех какво беше имала предвид… защото самата аз го усещах.

С мен нещо наистина не беше наред, нещо, което не вярвах, че докторите ще знаят как да излекуват. Тези вълци го разпознаваха.

Стоях присвита в сенките на дърветата, обгърнала отново коленете си с ръце, и наблюдавах вълците, които наблюдаваха мен. След няколко дълги минути големият сив вълк приседна на задните си лапи, без да откъсва очи от моите. Това бе съвършено неестествено. Съвършено не вълче.

Затаих дъх.

После черният вълк премести очи от мен към сивия си събрат, легна в сухите листа и отпусна глава върху предните си лапи. Завъртя муцуна към мен, с все така тревожно присвити очи. Един по един всички вълци налягаха, оформяйки кръг около мен. Гората беше смълчана, а вълците стояха търпеливо и ме пазеха. Чакаха да се случи нещо, което никой от нас не би могъл да назове с думи.

Нейде далеч птица гмурец нададе протяжен, зловещ вик. Този звук винаги ме бе изпълвал с някаква тъга. Сякаш викаха някого, но не очакваха да отвърне на зова им.

Черният вълк… Пол… протегна нос към мен и изскимтя. Звукът беше тих като ехо от вика на гмуреца, тревожен и несигурен.

Под кожата ми нещо започна да се разпъва и напряга. Чувствах тялото си като бойно поле за невидима битка.

Заобиколена от вълците, аз седях сред сухите листа, докато слънцето бавно потъваше отвъд хоризонта, а сенките на боровите дървета се удължаваха. Чудех се колко още време ми остава.