Маги Стийвотър
Копнеж (41)

Четирийсета глава
Грейс

Смъртта е дива нощ и начало на нов път^[1].

Тези думи се бяха загнездили в главата ми, подобно на припев от популярна песен. Не можех да си спомня кой ги е написал, а само, че Сам ги е чел на глас, вдигайки очи от книгата и наслаждавайки се на начина, по който звучат. Спомнях си дори точния момент: седях в стария кабинет на баща ми в същата тази къща и се ровех из записките си за някаква устна презентация, докато Сам се бе привел над книгата си. Насред уюта на стаята, докато ледените дъждовни капки се спускаха по прозорците, тези думи, произнесени с нежния глас на Сам, ми бяха прозвучали невинно. Може би дори мъдро.

Сега, насред самотната, мрачна тишина на спалнята ми, цитатът, пулсиращ трескаво в мислите ми, звучеше зловещо.

Болестта, която разяждаше тялото ми, никога не ми се бе струвала толкова реална. Трябваше да изчакам доста време, преди кръвотечението от носа ми да спре. Използвах тоалетна хартия, когато свърших кърпичките. Всъщност си мислех, че никога няма да спре. Вътрешностите ми се извиваха, плътта ми кипеше.

Всичко, което исках, бе да знам какво точно ми има. Колко време щеше да продължи. Какво щеше да ми причини, когато дойде краят. Ако имах тези отговори, ако имах нещо конкретно, което да ме крепи, бих могла да се примиря с болката.

Аз обаче нямах отговори.

Затова не можех да заспя. Не можех дори да се помръдна.

Държах очите си затворени. Мястото до мен, където би трябвало да бъде Сам, ми се струваше огромно и пусто. Преди да се случи всичко това, когато той беше с мен, ако се събудех посред нощ, просто притисках лице към гърба му и оставях равномерното му дишане да ме успокои и приспи отново. Но тази нощ Сам не беше тук, а сънят ми се струваше като нещо далечно и неуместно, докато топлината пълзеше из тялото ми.

В мислите си чувах гласа на татко, който ми забраняваше да го виждам повече. Затаих дъх при спомена. Той щеше да промени решението си. Не можеше да го мисли сериозно. Опитах да насоча съзнанието си в друга посока. Към моята червена кана за кафе. Нямах представа дали нещо такова действително съществува, но ако бе така, щях да си го купя. Незабавно. Струваше ми се изключително важно да имам някаква цел. Да спечеля малко пари, да си купя червена кана за кафе, да се изнеса. Да си намеря нов дом.

Легнах по гръб и положих ръка върху стомаха си, опитвайки се да разбера дали ще почувствам движението вътре под пръстите си. Отново бях гореща, а главата ми бе замаяна, странно отдалечена от тялото.

В устата си имах металически вкус. Независимо колко усилено преглъщах, той не изчезваше.

Нещо с мен не беше наред.

Какво се случваше?

Нямаше кого да попитам, така че се опитах сама да анализирам ситуацията. Болка в стомаха. Треска. Кървене от носа. Непрекъсната умора. Миризма на вълк. Начинът, по който онези вълци ме бяха гледали; начинът, по който ме бе погледнала Изабел. Пръстите на Сам върху ръката ми, придърпващи ме за една последна прегръдка, когато си тръгвах. Всички тези неща ми се виждаха като толкова много сбогувания.

Почувствах как желанието ми да отричам истината ме напуска.

Въпреки че може би ставаше дума просто за вирус. Въпреки че би могло да бъде нещо сериозно, но лечимо. Въпреки че реално нямаше откъде да знам със сигурност…

Знаех.

Тази болка, която изпитвах — тя беше моето бъдеще. Промяна, която не бих могла да контролирам. Можех да си мечтая за червени кани за кафе, колкото си исках. Но тялото ми имаше последната дума.

Седнах в мрака, изтласквайки назад вълка в мен, и придърпах одеялото в скута си. Исках да бъда със Сам. Хладният въздух докосваше бузите и голите ми рамене. Желаех все още да съм в къщата на Бек, в леглото на Сам, под пърхащите над главата ми хартиени птички. Преглътнах болката, принуждавайки я да се скрие в дълбините на тялото ми. Ако сега бях там, той щеше да ме вземе в обятията си и да ми каже, че всичко ще бъде наред. И всичко наистина щеше да бъде наред, поне за тази нощ.

Представих си как се качвам в колата си и отивам в къщата още сега. Представих си изражението върху лицето му.

Потрих босите си стъпала едно в друго. Това беше глупаво, разбира се. Но трябваше да го направя.

Тръснах глава, за да проясня мислите си. Съсредоточих се. Съставих наум списък с нещата, от които имах нужда. Трябваше да взема чифт джинси от средното чекмедже на гардероба, също така пуловер и няколко чифта чорапи. Родителите ми нямаше да чуят нищо. Подът почти не скърцаше. Беше възможно. От доста време не бях чувала движение на горния етаж. Ако не включех фаровете, те нямаше да забележат, че тръгвам.

Сърцето ми биеше в ритъма на бягството.

Знаех, че не си струва да си създавам допълнителни проблеми с нашите, особено сега, когато бяха толкова ядосани. Знаех, че няма да ми е лесно да шофирам, докато треската пълзи по кожата, а кръвта бушува в ушите ми.

Реално погледнато обаче, не можех да си създам по-големи проблеми. Те вече ми бяха забранили да го виждам. Какво по-лошо можеха да ми сторят?

Освен това нямах представа колко още нощи ми остават.

Замислих се за мама, която се надсмиваше над разликата между любов и похот. За моята разходка в гората и за това колко гузна се чувствах, задето съм й крещяла. За татко, който отваря вратата на стаята ми, за да провери дали Сам не е при мен. Откога не ме бяха питали къде съм била, дали съм добре, дали имам нужда от нещо.

Бях виждала родителите си заедно. Те все още се интересуваха от малките неща в живота си. Бях виждала и Бек, начина, по който той познаваше Сам. Начинът, по който го обичаше. Как Сам все още кръжеше край спомените си за Бек, подобно на изгубен сателит. Това беше семейство. Моите родители и аз… ние просто живеехме заедно. Понякога.

Може ли човек да бъде по-зрял от родителите си?

Спомних си как ме бяха гледали вълците. Как се бях чудила колко време ми остава. С колко нощи, които мога да прекарам със Сам, разполагах. Колко нощи вече бях пропиляла, докато лежах сама тук.

Все още усещах металическия вкус. Болката в мен не намаляваше. Бе разгневена от това, че й се противях, но аз бях по-силна от нея. Бих могла да отблъсна дори океанския прилив, за да отида при Сам тази нощ. Все още съществуваха неща, над които имах контрол.

Станах от леглото.

Смъртоносното спокойствие отново ме изпълни, докато обикалях из стаята и си взимах джинси, два допълнителни чифта чорапи, бельо и тениски. Намирах се в окото на бурята. Натъпках дрехите в раницата си заедно с учебниците и така обичаното от Сам томче на Рилке, което взех от нощното шкафче. Докоснах ръба на гардероба, прокарах ръка по възглавницата си, застанах пред прозореца, откъдето някога бях наблюдавала един вълк. Сърцето блъскаше в гърдите ми. Очаквах всеки миг майка ми или баща ми да отворят вратата и да ме заварят насред приготовленията. Нямаше начин някой от тях да не усети сериозността на това, което правех.

Нищо не се случи. Взех четката си за зъби и четката за коса от банята и тръгнах по коридора. Къщата оставаше смълчана. Поколебах се пред вратата, докато държах обувките си в ръка, и се ослушах за последен път.

Нищо.

Наистина ли щях да го направя?

— Сбогом — прошепнах. Ръцете ми трепереха.

Вратата прошумоля тихо по изтривалката, когато я затварях след себе си.

Не знаех кога щях да се върна.