Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вълците от Мърси Фолс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Silverkata (2018)

Издание:

Автор: Маги Стийвотър

Заглавие: Копнеж

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Печатница: „АВИС-24“ ООД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-77-1234-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6513

История

  1. — Добавяне

Седемнайсета глава
Коул

Събудих се като човек сред усуканите чаршафи, които миришеха на вълк.

След като Изабел си беше тръгнала предишната нощ, Сам ме бе превел покрай купчина от спално бельо, което очевидно току — що е било смъкнато от леглото, и ми каза да се настанявам в някаква стая на долния етаж. Въпросната стая беше толкова покъртително жълта, сякаш самото слънце бе повърнало върху стените, а след това си беше избърсало устата с бледожълтия гардероб и пердетата. Най-важен в случая обаче бе фактът, че насред стаята имаше легло, а това беше всичко, което имаше значение.

— Лека нощ — каза ми Сам с глас, от който лъхаше студенина, но не и враждебност.

Не отвърнах нищо. Вече се намирах между завивките, мъртъв за околния свят, и сънувах чернотата на нищото.

Сега, докато примигвах, докоснат от светлината на късната утрин, зарязах леглото си неоправено и се затътрих към хола, който изглеждаше доста по-различно на светло. Червеното, в което бе издържан, светеше ярко под слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца зад мен. Изглеждаше уютно. Най-малкото, нямаше нищо общо с хладното готическо съвършенство в дома на Изабел.

По всичките шкафове в кухнята бяха окачени снимки в пълен безпорядък от фотографска хартия, кабарчета и ухилени лица. Веднага открих Бек на дузина от тях, както и Сам във всичките етапи от съзряването му. Изабел я нямаше.

Повечето от лицата изглеждаха щастливи и спокойни, все едно бяха успели да извлекат максимума от странния си живот. Имаше снимки с барбекю, гребане в канута или свирене на китари, но беше очевидно, че всички бяха направени или в тази къща, или в непосредствена близост до Мърси Фолс. Имах усещането, че тези застинали изображения по шкафовете ми нашепват две неща: ние сме едно семейство и ти си затворник тук.

Ти сам избра тази съдба, напомних си аз. Истината беше, че не бях мислил много по този въпрос в промеждутъците от време, когато не бях вълк.

— Как са ти пръстите?

Мускулите ми се стегнаха за секунда, преди да разпозная гласа на Сам. Обърнах се и го видях да стои в края на широкия коридор към кухнята с чаша чай в ръка. Идващата зад него светлина озаряваше раменете му. Погледът му бе мрачен, отчасти понеже очевидно не бе спал добре, и отчасти защото не бе сигурен какво да мисли за мен.

Бях обзет от странно и изненадващо освобождаващо усещане, задето някой не гледаше на мен в светлината на славата или красотата ми.

В отговор на въпроса му вдигнах ръце във въздуха и раздвижих пръсти в жест, който май излъчваше повече надменност, отколкото имах намерение да вложа в него.

Тревожните жълти очи на Сам, с които така и не бях успял да свикна, продължиха да ме наблюдават с изражение, което предполагаше, че дълбоко в душата му се води някаква битка. Най-накрая произнесе с равен глас:

— Има зърнена закуска, яйца и мляко.

Повдигнах вежда.

Раменете на Сам бяха отпуснати и той вече явно се канеше да се оттегли обратно по коридора, но повдигнатата ми вежда го спря. Затвори очи за момент, после ги отвори отново, остави чашата си на плота между нас и кръстоса ръце.

— Добре. Трябва да те питам нещо. Защо избра тази съдба?

Заядливият тон ме накара да го харесам малко повече. За разлика от глупавия му рошав перчем и фалшиво печалния му поглед, той предполагаше, че младежът пред мен все пак притежава поне малко кураж.

— За да бъда вълк — споделих небрежно. — Което очевидно няма нищо общо с причината самият ти да бъдеш тук, ако слуховете са верни.

Очите на Сам се отместиха от мен към фотографиите зад гърба ми, толкова много от които бяха запечатали собственото му лице, след което отново ме погледна.

— Няма значение защо съм тук. Това е моят дом.

— Забелязах — споделих. Можех да го подтикна да ми каже повече, но не виждах смисъл в това.

Сам се замисли за момент. Ясно личеше как се колебае колко точно усилия да вложи в разговора с мен.

— Виж, принципно нямам навика да се държа като задник. Просто ми е наистина трудно да разбера защо някой би избрал подобен живот. Ако успееш да ми обясниш това, сигурно ще подобриш комуникацията помежду ни.

Вдишах ръце пред себе си, все едно бях търговец, който представя стоката си. Когато правех това на концерти, публиката винаги полудяваше, защото знаеше, че ще изпея нещо ново. Виктор веднага би разбрал какво се крие зад този жест и би се разсмял. Сам, разбира се, нямаше как да схване иронията, така че просто се загледа в ръцете ми, докато не казах:

— За да започна на чисто, Ринго Стар. По същата причина, поради която твоят човек, Бек, го е направил.

Изражението на Сам беше абсолютно безизразно.

— Но ти си избрал това. Доброволно.

Беше очевидно, че Бек е разказал на Сам различна история за прераждането си като вълк от тази, която бе споделил с мен; зачудих се коя е истинската. Със сигурност нямах намерение да се впускам в пространен диалог по въпроса със Сам, който ме гледаше така, сякаш следващото нещо, което щях да развенчая, беше митът за Дядо Коледа.

— Така е, направих го доброволно. Вади си от това такива изводи, каквито пожелаеш. Сега мога ли вече да си получа закуската, или ще продължаваме с глупостите?

Сам тръсна глава — в жеста му нямаше гняв, изглеждаше по-скоро като някого, който се опитва да се отърси от неприятните мисли. Погледна към часовника си.

— Аха. Стига глупости. Трябва да отивам на работа. — Той мина покрай мен, без да ме поглежда, след което премести бележката, която беше залепил с магнитче за хладилника, върху корковото табло за обяви. — Написал съм ти мобилния си телефон, както и този в работата. Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Очевидно му костваше сериозни усилия да се държи добре с мен, но въпреки това го правеше. Дали ставаше дума за добро възпитание или за някакво чувство за дълг? Не бях особен почитател на излишно учтивите хора.

Сам отново се насочи към вратата, но се спря с ключовете за колата, поклащащи се в ръката му:

— Най-вероятно скоро ще се трансформираш отново. Когато слънцето залезе или ако си навън за дълго. Пробвай да не се отдалечаваш много от това място, става ли? За да не види случайно някой трансформацията ти.

Ухилих се накриво.

— Нямаш яд.

Сам ме изгледа, сякаш се канеше да каже още нещо, но после просто притисна два пръста към челото си и се намръщи. Този жест казваше всичко онова, което той не можеше: че си има предостатъчно проблеми и аз бях просто поредният от тях.

Това да не бъда възприеман като звезда ме забавляваше дори повече, отколкото бях очаквал.

Изабел

Когато Грейс не се появи на училище в понеделник, аз се шмугнах в женската тоалетна по време на голямото междучасие, за да й се обадя. Вдигна майка й. Или поне предположих, че е майка й.

— Ало? — Гласът в слушалката определено не принадлежеше на Грейс.

— Ами… ало? — Опитах се да не прозвуча твърде нагло, в случай, че наистина беше майка и. — Всъщност се обаждах на Грейс. — Добре де, не можех да променя цялостното си поведение в името на един телефонен разговор. Сериозно, това си беше телефонът на Грейс. Какво право имаше някой друг да го вдига?

Гласът отсреща обаче прозвуча дружелюбно:

— Кой се обажда?

— А на мен кой ми се обажда?

Най-накрая чух гласа на Грейс:

— Мамо! Дай си ми телефона! — Чу се шумолене, след което Грейс явно най-сетне се добра до апарата. — Извинявай за това. В момента съм наказана, което според някои хора явно означава, че могат да отговарят на обажданията ми.

Всемогъщи Боже на отличниците! Светицата Грейс е била наказана?!

— Какво си направила?

Чух затръшваме на врата. Е, всъщност не беше съвсем затръшване, но най-малкото, прозвуча достатъчно шумно, за да се оцени като неочаквано предизвикателен акт от страна на Грейс. Тя заговори отново:

— Хванаха ме да спя със Сам.

Изражението ми, отразено в огледалото на банята срещу мен, изразяваше изненада, а веждите ми се бяха насочили стремително нагоре, към бретона. Тъмният грим караше очите ми да изглеждат още по-големи, отколкото си бяха в действителност.

— Това е добро! Секс ли правехте?

— Не, не. Той просто спеше в леглото ми. Нашите преиграват жестоко.

— Ама разбира се! Родителите на всяко момиче биха били извънредно щастливи да го заварят с момче в леглото. Със сигурност мога да кажа, че моите направо биха полудели от щастие. И сега какво? Не ти позволяват дори да идваш на училище? Това ми се струва малко…

— Не, не. Не съм на училище, защото бях в болница. Имах висока температура. Честно казано, нашите се престараха и с това малко повече от необходимото, като ме завлякоха в болницата, наместо просто да ми дадат тиленол. Мисля, че просто си търсеха добро оправдание, за да ме отведат максимално далеч от Сам. Така или иначе, всичките прегледи отнеха цяла вечност, както можеш да предположиш, и се прибрахме много късно. Така че общо взето, сега се събуждам.

Незнайно защо мислите ми се насочиха към момента, когато Грейс помоли господин Грант да си тръгне от час заради главоболието.

— От какво си болна всъщност? Какво казаха лекарите?

— Вирус или нещо от сорта. Просто имах висока температура. — Каза го толкова бързо, че не успях да задам останалите си въпроси. Грейс звучеше така, сякаш сама не си вярваше.

Вратата на тоалетната се открехна и чух гласа на госпожа Маккей, учителката ми по английски:

— Изабел, знам, че си вътре. Ако продължиш да не обядваш, ще се наложи да информирам родителите ти. Просто те предупреждавам. Часът започва след десет минути.

Вратата се затвори отново.

— Пак ли не ядеш? — обади се Грейс.

— Не трябва ли да си по-притеснена за собствените си проблеми в момента? — попитах заядливо.

Коул

След като Сам изчезна „на работа“, каквато и да беше тя, си налях чаша мляко и отидох в хола, където започнах да се ровя из чекмеджетата. От опит знаех, че те, както и раниците, предлагаха най-добрите възможности да опознаеш някого. Тези в хола бяха пълни основно с дистанционни управления и „Плейстейшън“ контролери, така че се насочих към кабинета, който бях забелязал на път за банята.

Тук направо ударих джакпота. Бюрото бе натъпкано с документи, а компютърът не беше защитен с парола. Самият кабинет беше просто съвършеното място за необезпокоявано претърсване, защото се намираше в единия от ъглите на къщата и прозорците гледаха към улицата, така че можех да видя, ако Сам се прибереше ненадейно, и да се разкарам навреме оттук. Оставих чашата си до мишката (някой си беше драскал върху мауспада и една от рисунките изобразяваше особено едрогърда девойка с училищна униформа), след което се настаних удобно на стола. Кабинетът, подобно на цялата къща, беше комфортен, уютен и очевидно принадлежеше на мъж.

Върху бюрото имаше няколко сметки, които носеха името на Бек, и на всичките пишеше, че са били платени чрез автоматично изтегляне на пари от посочената банкова сметка. Сметките не бяха интересни. До клавиатурата имаше настолен календар, върху който бяха отбелязани разни дати. Календарите също не бяха интересни. Отворих най-горното чекмедже. Вътре имаше дискове с програми, както и няколко с компютърни игри. Все така нищо интересно. Издърпах долното чекмедже и бях възнаграден с дебел слой прах, какъвто обикновено покрива най-важните тайни на хората. Вдигнах някакъв кафяв плик, върху който пишеше „САМ“. Най-сетне се бях добрал до нещо интересно. Измъкнах първия лист. Документ за осиновяване.

Започна се.

Изтръсках цялото съдържание на плика върху бюрото, след което бръкнах вътре, за да извадя по-малките листчета. Свидетелство за раждане на Самюъл Кер Рот, от което разбрах, че беше с година по-малък от мен. Снимка на малкия пухкав Сам, който още в крехка детска възраст беше имал черния перчем и характерните си гъсти вежди. Изражението му бе неразгадаемо. Снощи плашещите му жълти очи бяха привлекли вниманието ми. Приближих снимката, за да го огледам по-внимателно, и видях, че Сам младши имаше същите жълти ириси. Значи не носеше контактни лещи. Това ме накара да изпитам странна симпатия. Оставих снимката. Под нея имаше закачени с кламер пожълтели изрезки от вестник. Прегледах набързо статиите.

Грегъри и Анет Рот, семейна двойка от Дълът, бяха обвинени миналия понеделник в опит за убийство на своя седемгодишен син. Властите са поставили детето (чието име не споменаваме в името на безопасността му) под попечителството на щата. Съдбата му ще бъде решена след края на процеса срещу семейство Рот. Според информацията на полицията двамата родители са поставили сина си във ваната и са прерязали вените му с бръснач. Малко след престъпното деяние Анет Рот е признала на своя съседка какво е извършила, споделяйки с нея, че детето и отказва да умре. Тя и съпругът й Грегъри Рот са казали пред полицията, че синът им е бил обладан от дявола.

Усетих някаква буца в гърлото си, която отказа да се махне, след като преглътнах. Вдигнах друга снимка, на която Сам беше хванал Бек за ръката, зареял празния си поглед някъде отвъд фотографа. Докато държеше Бек, бе извъртял мъничката си ръка под такъв ъгъл, че можех ясно да видя червено — кафявия белег върху китката му.

В главата ми се обади тихо гласче, което прошепна: а самият ти имаш наглостта да се самосъжаляваш.

Бутнах изрезките от вестника и снимките обратно в плика, за да не ми се налага да ги гледам, и насочих вниманието си към някакви документи, които посочваха Сам като наследник на къщата и титуляр на няколко банкови сметки.

Сериозна работа. Зачудих се дали знаеше, че на практика притежава това място. Под документите имаше малко черно тефтерче. Отворих го на първата страница и видях няколко реда, изписани с равен почерк и обратния наклон на думите, характерен за левичарите: Ако четеш това, значи или вече съм преживял последната си трансформация и ще остана вълк до края на дните си, или си Улрик, като в този случай трябва да спреш да ми се ровиш из нещата, дяволите да те вземат.

Подскочих, когато телефонът иззвъня.

Известно време го наблюдавах, след което вдигнах слушалката и промърморих:

— Споделете.

— Коул ли е?

Настроението ми спонтанно и необяснимо се подобри.

— Зависи. Ти майка ми ли си?

Гласът на Изабел бе на път да вледени слушалката в ръката ми:

— Изобщо не съм предполагала, че имаш такава. Сам знае ли, че вече вдигаш телефона?

— Него ли търсеше?

Тя замълча, така че попитах:

— Между другото, това, което се изписва на дисплея пред мен, твоят номер ли е?

— Аха. Въпреки това не ти препоръчвам да ми звъниш. Ти как си. Още ли си човек?

— За момента. Ровя се в нещата на Бек — казах, докато връщах всичко обратно в плика с надпис „САМ“, след което го оставих на мястото му в чекмеджето.

— Шегуваш се, нали? — попита Изабел. След това си отговори сама, — Всъщност, не, естествено, че не се шегуваш. — Последва кратка пауза. — Какво откри?

— Ела и ще видиш.

— На училище съм.

— И най-спокойно си говориш по телефона?

Тя обмисли въпроса ми:

— Намирам се в тоалетната и се опитвам някак да събера известно количество ентусиазъм за следващия час. Кажи ми какво откри. Малко придобита по нелегален път информация определено ще ме разведри.

— Документите за осиновяването на Сам. Както и изрезки от вестник, в които прочетох как родителите му са се опитали да го убият. Освен това открих една кошмарно некадърна рисунка на момиче в ученическа униформа. Определено си струва да я види човек.

— Защо разговаряш с мен?

Мислех, че разбирам какво точно има предвид, но въпреки това казах:

— Ами защото ми се обади.

— Нали не го правиш просто понеже искаш да спиш с мен? Защото аз няма да си легна с теб. Нищо лично. Просто няма. Пазя се за избраника и прочее простотии. Ако това е причината да говориш с мен, по-добре просто затвори телефона още сега.

Не затворих. Не бях сигурен дали това отговори на въпроса й.

— Още ли си там?

— Тук съм си.

— Е, ще си направиш ли труда да отговориш на въпроса ми?

Завъртях празната чаша от мляко между пръстите си.

— Просто имам нужда от някого, с когото да разговарям — казах след малко. — Освен това ми харесва да говоря с теб. Нямам по-добър отговор от този.

— Трудно е да се каже, че това нашето са точно разговори.

— Напротив, разговори са — настоях аз. — Разказах ти за своя „Мустанг“. Това е много дълбок и личен разговор за нещо, което наистина е скъпо на сърцето ми.

— Колата ти. — Изабел не прозвуча много убедена в думите ми. Замълча за момент, после продължи. — Искаш да говорим? Хубаво говори. Сподели с мен нещо, което никога не си казвал пред някого другиго.

Замислих се.

— Костенурките са животните с втория по големина мозък на нашата планета.

На Изабел й отне няколко секунди, за да осмисли чутото.

— Не, не са.

— Знам. Точно затова никога досега не съм го казвал пред някого другиго.

В другия край на линията се чу странен звук. Изабел или се опитваше да сподави смеха си, или получаваше астматичен пристъп.

— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае.

— Ако го направя, ти ще споделиш ли нещо лично с мен?

Долових скептицизъм в гласа й:

— Аха.

Проследих замислено с пръст очертанията на едрогърдата ученичка върху мауспада. Да разговаряш по телефона беше същото, като да говориш със затворени очи. Караше те да се чувстваш по-смел и по-откровен, защото усещането бе, все едно говориш със себе си. Именно затова пеех новите си песни със затворени очи. Не исках да виждам какво мисли за тях публиката, преди да приключа. Най-накрая казах:

— Цял живот съм се опитвал да не бъда като баща си. Не защото е някакъв лош човек, а защото е гений. Нищо… нищичко от това, което правя, не може да се сравни с неговите постижения.

Изабел мълчеше. Може би изчакваше, за да разбере дали няма да кажа още нещо. Най-накрая се обади:

— С какво се занимава баща ти?

— Сега искам да чуя нещо, което ти не си казвала на никого другиго.

— Не, първо трябва да се доизкажеш. Искаше да говорим. Това означава ти да кажеш нещо, аз да ти отговоря и след това ти да отговориш на моята реплика. Става дума за едно от най-великите постижения на човешката цивилизация. Нарича се разговор.

Вече започвах да съжалявам, че водя настоящия.

— Той е учен.

— Космически ракети ли прави?

— Прави откачени неща — казах. — Много е добър. Така или иначе, бих желал да отложим продължението на този разговор за някакъв по-късен етап. По възможност — след смъртта ми. Сега вече мисля, че е твой ред.

Изабел си пое дъх достатъчно шумно, за да го чуя по телефона:

— Брат ми почина.

В тези думи имаше нещо ужасно познато. Нещо, което сякаш бях долавял по-рано в гласа и, но не можех да кажа кога. След като спрях да ровя из паметта си за съответния момент, попитах със съмнение:

— Сигурна съм, че не съм първият, който научава за това.

— Не съм казвала на никого, че вината всъщност беше моя, защото всички го смятаха за мъртъв по времето, когато умря в действителност — каза тихо Изабел.

— В това няма никакъв смисъл.

— Вече в нищо няма смисъл. Няма смисъл дори в това, че говоря с теб. Защо го правя? Защо споделям нещо лично с теб, след като знам, че не ти пука?

Отговорът поне на този въпрос ми беше известен:

— Именно това е причината да ми го кажеш. — Знаех, че казвам истината. Ако имахме възможността да се изповядаме пред някого, на когото наистина му пука, нито един от нас двамата не би си отворил устата. Много по-лесно е да бъдеш откровен, когато няма никакво значение какво ще кажеш.

Тя замълча. На заден фон чух гласовете на други момичета, шумни, нечленоразделни разговори, последвани от съскането на течаща вода. После отново настана тишина.

— Добре — каза Изабел.

— Добре какво? — попитах.

— Добре, може би не бих имала нищо против да ми се обадиш. По някое време. Вече ми имаш номера.

Дори не успях да кажа „чао“, защото тя ми затвори.