Маги Стийвотър
Копнеж (42)

Четирийсет и първа глава
Сам

Без Грейс аз бях нощно животно. Дебнех мравки из кухнята, въоръжен с чаша и парче хартия, за да мога да ги изнеса навън. Взех прашната китара на Пол от мястото й до камината и си поиграх да я настройвам. В мазето се разрових из книгите на Бек, докато не открих една за данъците, друга за печеленето на приятели и влиянието над хората и още една за медитацията. Стоварих ги върху купчината с книги, които нямах намерение да прочета никога. Горе, в моята баня, седнах на плочките и се заех да експериментирам в търсене на най-правилния начин да си изрежа ноктите на краката. Когато подложих длан отдолу, не успях да уловя половината нокти, а когато просто ги оставих да си падат на пода, после открих само няколко по белите плочки. Значи във всеки случай губех битката с петдесет процента жертви.

Докато се занимавах с това, чух как вълците започнаха да вият. Чувах ги достатъчно ясно през прозореца в спалнята на Бек. Песните им ми звучаха различно всяка нощ, в зависимост от това как се чувствах. Можеха да бъдат мелодични и красиви, ангелски хор във вълчи кожуси. Или пък зловещи, мрачни симфонии, чиито трели се преплитаха в нощта. Весели гласове, извисили се към луната, приканващи я да слезе при тях.

Тази нощ бяха особено неблагозвучни, всеки се опитваше да вие по-силно от другите, за да привлече вниманието към себе си. Понякога се чуваха гневни излайвания. Бяха неспокойни. Разединени. Обикновено виеха така в нощите, когато или Бек, или Пол бяха хора, но тази нощ и двамата им водачи бяха при тях. Аз бях единственият, който липсваше.

Станах на крака и тръгнах към прозореца. Подът бе студен под босите ми човешки стъпала. Поколебах се за момент, после завъртях резето и вдигнах прозореца. Студеният нощен въздух нахлу в стаята, но бе неспособен да ми стори нищо. Аз бях просто човек. Просто себе си.

Вълчият вой нахлу заедно с него и ме обгърна.

Липсвам ли ви?

Дезорганизираният вой продължаваше, по-скоро протест, отколкото песен.

Знам, че вие ми липсвате.

И точно тогава, донякъде изненадано, осъзнах, че нещата стоят точно така. Липсваха ми хората. Не животът като вълк. Тази… тази личност, която се бе облегнала на перваза, изпълнена с човешки спомени, страхове и надежди, тази личност, която щеше да остарее… не исках да я изгубя. Не ми липсваха нощите, в които стоях сред тях и виех. Не бих могъл да сравня това с пръстите ми, плъзнали се по струните на китарата. Тяхната затрогваща песен никога не би могла да бъде толкова триумфална, колкото собствения ми глас, който произнася името на Грейс.

— Някои хора тук се опитват да спят — извиках в тъмнината, която погълна лъжата ми.

Вълците замлъкнаха. Мракът се изпълни с тишина. В притихналата нощ не се чуваха дори птичи крясъци или шумолене на листа. Само далечното проскърцване на спирачки нейде на шосето.

— Аууууууууу — провикнах се през прозореца. Почувствах се глупаво заради жалкия начин, по които се опитвах да пригласям на своята глутница.

Тишина. Достатъчно дълга, за да разбера колко много ми се искаше да им липсвам.

После те започнаха да вият отново, шумно както преди, но сякаш обзети от ново вдъхновение. Ухилих се.

— Все си мислех, че трябва да притежаваш инстинктите на звяр и способността да чуеш игла, паднала на цяла миля от теб.

Подскочих и се спрях точно навреме, за да не счупя прозореца с ръка. Когато се обърнах, видях Грейс да стои на вратата с раница през рамо. Усмивката й беше… срамежлива.

— А аз успях да се промъкна тук без никакъв проблем, докато ти… Какво правеше всъщност?

Затворих прозореца и отново се обърнах към нея, примигвайки. Да, това наистина беше Грейс, тук, в спалнята на Бек.

Грейс, която в момента трябваше да си бъде вкъщи, в собственото си легло. Грейс, която непрекъснато обитаваше мислите ми, когато бях неспособен да я сънувам. Незнайно защо не бях изненадан. Не бях ли знаел през цялото време, че тя ще дойде тук? Не бях ли я очаквал да се появи на прага?

Най-сетне върнах контрола върху мускулите си и пресякох стаята, за да отида при нея. Бях достатъчно близо, за да я целуна, но вместо това се пресегнах и плъзнах пръст по грапавата презрамка на раницата й. Самото наличие на тази раница отговаряше на един от незададените ми въпроси. Миризмата на вълк в дъха й отговори на друг. Колкото до всички останали въпроси, които исках да задам — имат ли представа какво ще се случи, когато разберат? Знаеш ли, че това ще промени всичко? Готова ли си да приемеш новия начин, по който ще погледнат на теб? Ще погледнат на мен? — самото й присъствие отговаряше с „да“.

В противен случай не би била тук. Грейс не би прекрачила прага на спалнята си, без да обмисли всичко.

Което значеше, че ми остава един — единствен въпрос:

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

И просто ей така, всичко се промени.

Внимателно свалих раницата от рамото й и въздъхнах:

— О, Грейс.

— Сърдиш ли ми се?

Взех ръцете й и я залюлях напред-назад. Двамата танцувахме, без да отделяме крака от пода. В главата ми цареше бъркотия от стихове на Рилке — Ти, която никога не дойде в обятията ми, моя любима, изгубена от първата ни среща, гласа на баща й — Самюъл, в момента се опитвам да не кажа нещо, за което после ще съжалявам, и чиста, неподправена радост, защото тя най-сетне бе тук, в копнеещите ми за нея ръце.

— Уплашен съм — отвърнах.

Въпреки това усетих как на лицето ми изгрява усмивка. А когато я видя, тревожният облак, засенчвал нейното, който дори не бях забелязал, се разпръсна и Грейс грейна срещу мен.

— Здрасти — казах и я прегърнах. Сега, когато беше в обятията ми, чувствах липсата й дори повече, отколкото преди.

Грейс

Чувствах се замаяна и бавна, сякаш се движех в сън.

Това беше нечий друг живот, в който момичето бе избягало в къщата на своя любим. Това не беше благонадеждната Грейс, която винаги си пишеше домашните, не оставаше на купони до късно и не оцветяваше картинките в книжките отвъд ограничителните линии. И въпреки това ето ме тук, в тялото на бунтарка, която внимателно поставя четката си за зъби до тази на Сам, все едно мястото й е там. Все едно знае, че ще прекара тук известно време. Очите ме боляха от умора, но мозъкът ми продължаваше да работи на пълни обороти.

В момента болката се беше успокоила. Знаех, че просто се крие, стресната от присъствието на Сам, но въпреки това се радвах, че ме е оставила на мира поне за малко.

На пода в банята, точно до тоалетната, лежеше мъничкият полумесец на нокът. Неговата съвършена обикновеност ме накара да осъзная с пълна яснота, че наистина стоя в банята на Сам, насред къщата на Сам, и планирам да прекарам нощта в леглото на Сам, със Сам.

Моите родители щяха да ме убият. Какво ли щеше да е първото нещо, което щяха да направят на сутринта? Да се обадят на мобилния ми телефон? Само за да го чуят как звъни от мястото, където го бяха скрили. Можеха да се обадят и в полицията, ако искаха. Както бе казал баща ми, аз все още нямах осемнайсет. Затворих очи, докато си представях как полицай Кьониг чука на вратата, а родителите ми стоят зад него в очакване да ме завлекат обратно у дома. Стомахът ми се преобърна.

Сам почука на отворената врата и попита:

— Добре ли си?

Отворих очи и го погледнах. Стоеше на прага. Беше се преоблякъл в долнище на анцуг и тениска с октопод върху нея. Може би това в крайна сметка беше добра идея.

— Добре съм.

— Много си сладка в тази пижамка — каза ми той с глас, който прозвуча колебливо, сякаш ми признаваше нещо, което не е искал.

Пресегнах се и положих ръка върху гърдите му. Усетих ги как се вдигат и отпускат през тънкия плат.

— Ти също.

Сам се нацупи леко и свали ръката ми от гърдите си, хвана я здраво, изгаси лампата в банята и ме поведе по коридора. Босите му ходила шляпаха по пода.

Стаята му бе осветена единствено от лампата в коридора, както и от бледото сияние на тази в двора, което нахлуваше през прозореца; виждах само белите очертания на завивките върху леглото. Сам пусна ръката ми и каза:

— Ще изгася лампата в коридора, когато си легнеш, за да не се блъснеш в нещо.

Той се отдръпна срамежливо и мисля, че знаех как се чувства. Сякаш се срещахме за първи път, сякаш никога досега не се бяхме целували и не бяхме прекарвали нощта заедно. Всичко изглеждаше ново, блестящо и ужасяващо.

Мушнах се между хладните чаршафи и заех половината от леглото откъм стената. Коридорът потъна в мрак и до ушите ми достигна въздишката на Сам — тежка, треперлива въздишка — преди да чуя как дъските на пода проскърцват под стъпките му. Светлината в стаята стигаше само колкото да различа силуета му, докато се качва на леглото при мен.

Няколко секунди лежахме, без да се докосваме, двама непознати, след което той се завъртя настрани и положи глава на същата възглавница, върху която бях легнала аз.

После ме целуна. Устните му бяха меки и нежни, а аз изпитах трепета на първата ни целувка, съчетан с познатата интимност на спомена за всички останали. Усещах как сърцето му бие през тениската, бързо туптене, което се ускори, щом плъзнах крака си между неговите.

— Не знам какво ще се случи — каза той нежно. Лицето му бе точно до шията ми, дъхът му изписваше думите върху кожата ми.

— Аз също. — Нервността и тайнственото нещо в мен накараха стомаха ми да се присвие.

Навън вълците продължаваха с дисхармоничната си песен, но тук гласовете им, които се извисяваха и след това замлъкваха, се чуваха по-слабо. До мен Сам беше съвършено неподвижен.

— Липсва ли ти? — попитах го.

— Не — отвърна той толкова бързо, че не повярвах наистина да е обмислил въпроса ми. След малко, неуверено и колебливо, сподели и остатъка от отговора си. — Това е, което искам. Искам да бъда себе си. Искам да знам какво правя. Искам да помня. Искам съществуването ми да има смисъл.

Знаех, че греши. Съществуването му винаги бе имало смисъл, дори когато беше вълк в гората зад къщата ми.

Извърнах бързо лице, за да избърша нос с кърпичката, която си бях взела от банята. Не беше нужно да я поглеждам, за да знам, че е обагрена в червено.

Сам си пое дълбоко дъх и ме прегърна. Зарови лице в извивката на рамото ми. Ръцете му се вкопчиха в плата на пижамата ми, докато вдишваше миризмата, която излъчвах.

— Остани с мен, Грейс — прошепна той. — Моля те, остани с мен.

Самата аз можех да подуша кожата си, болнаво — сладкия бадемов аромат, който се носеше от мен, и знаех, че той няма предвид просто да остана с него тази нощ.

Сам

От пеперуда в какавида се превръщаш,

заглъхва твоят смях

сбогуваш се с крилете си, ставаш това, което бях,

изоставяш

мен,

изоставяш

себе си.