Маги Стийвотър
Копнеж (45)

Четирийсет и четвърта глава
Сам

Тази година вече бях изкопал прекалено много гробове.

Двамата с Коул взехме лопатата от гаража и се редувахме да копаем в твърдата, полузамръзнала почва. Не знаех какво да му кажа. Устата ми бе претъпкана с думите, които трябваше да кажа на Том Кълпепър, и когато се опитах да открия някоя за Коул, установих, че не ми е останала такава.

Исках Грейс да изчака вътре, но тя настоя да дойде с нас. Гледаше ни измежду дърветата, обгърнала ръце около тялото си, със зачервени очи.

Бях избрал това място, кално и без много растителност, защото бе много красиво през лятото. Когато валеше, от листата се вдигаше пара и те изглеждаха ярки и бели, танцуващи с вятъра. За първи път го виждах с човешки очи по това време на годината и установих, че то е не по-малко красиво и сега. Докато копаехме, вечерта се спускаше, а процеждащите се през клоните лъчи на залязващото слънце рисуваха плетеници от светлина сред синкавите сенки. Всичко бе обагрено в жълто и индиговосиньо, картина на импресионист за трима тийнейджъри на погребение.

Коул се бе променил отново след последния път, когато го бях видял. Докато му подавах лопатата, разменихме погледи. И за първи път, откакто се бяхме срещнали, очите му не бяха празни. Видях в тях болка и вина… и Коул. Най-сетне видях Коул.

Тялото на Виктор лежеше на няколко фута от нас, завито с чаршаф. Докато копаехме, в главата ми започна да се оформя текстът на песен за него.

 

Вдигна платна към остров неизвестен,

така и не откри отново пътя към дома.

Сега бродиш под вълните морски,

обгърнат от студена самота…

 

Грейс ме погледна, все едно знаеше какво точно правя. Тези стихове можеха да бъдат и за нея, така че ги изтласках от мислите си. Копаех, а после чаках да дойде моят ред да копая. Мислех единствено за това, докато слънцето потъваше отвъд хоризонта.

Когато гробът вече бе достатъчно дълбок, и двамата се поколебахме. Оттук можех да видя корема на Виктор под чаршафа и дупката от изстрела, който го беше убил. Беше срещнал края си като животно.

Тялото, което Кълпепър измъкна от багажника си, лесно би могло да бъде това на Бек или на Пол. До миналата година можеше да бъде и моето. Всъщност той почти беше успял да ме убие.

Грейс

Коул не можеше да го направи.

Когато гробът най-сетне бе изкопан и той застана до Сам, загледан към тялото в краката си, видях, че не може да го направи. Разпознах маската на самоконтрол, под която всеки дъх караше тялото му да потреперва.

Изпитвала бях същото чувство.

— Коул — казах и двамата със Сам се извърнаха към мен. Наложи им се да погледнат надолу, защото бях прекалено уморена, за да стоя изправена. От мястото ми сред студените сухи листа посочих към тялото на Виктор. — Защо не кажете няколко думи? Имам предвид за Виктор.

Сам примигна изненадано към мен. Помислих си, че може би е забравил как веднъж вече ми се бе наложило да се сбогувам с него. Знаех какво е усещането.

Коул не гледаше към никого от нас. Притисна юмрук към челото си и преглътна.

— Аз не мога да, ами… — Той млъкна, защото гласът му трепереше. Видях как гърлото му помръдна, когато преглътна отново.

Правехме всичко по-трудно за него. Карахме го да се бори едновременно с мъката си и със сълзите.

Сам бързо разбра какво става.

— Можем да се махнем, ако искаш да останеш насаме с него.

— Моля ви, недейте — прошепна Коул.

Неговото лице все още беше сухо, но една ледена сълза се спусна по моята гореща буза и се плъзна под брадичката ми.

Сам изчака още известно време Коул да заговори и когато той не го направи, произнесе с нисък и тържествен глас:

— Смъртта идва сред нас с обувки, в които няма нозе, с костюм, в който няма човек. Тя идва и почуква с пръстен, на който няма камък и в който няма пръст. Идва и изкрещява без уста, без език, без гърло. Въпреки това ние чуваме стъпките й, чуваме как шумолят дрехите й.

Пристъпи към Коул и след това внимателно положи ръка на рамото му.

— Това не е Виктор. Това е просто дреха, която Виктор е носил за малко. Но вече никога няма да я облече.

Двамата сведоха очи към тялото на вълка, което изглеждаше дребно и сковано, безпомощно и победено в смъртта си.

Коул се стовари на колене край него.

Коул

Трябваше да го погледна в очите.

Отметнах чаршафа, за да няма нищо между мен и кафявите очи на Виктор, празни и далечни, призраци на истински очи.

Студът ме накара да затреперя, нежна заплаха за това, което ми предстоеше, но аз изтласках тези мисли от главата си. Погледнах го в очите и се опитах да си представя, че не са в тялото на вълк.

Спомних си деня, когато попитах Виктор дали би искал двамата да основем група. Бяхме в неговата стая, една трета, от която бе заета от легло, а другите две трети — от комплект барабани. Той седеше зад тях и изпълняваше соло. Ехото беше толкова гръмко в тази малка стая, че човек би си помислил, че тук има поне трима барабанисти. Поставените в рамки плакати по стените подскачаха, а часовникът му неумолимо се бе насочил към ръба на нощното шкафче. Очите на Виктор блестяха маниакално и той ми се озъбваше лудо всеки път, щом настъпеше педала на басовия барабан.

Едва успях да чуя Анджи, която изкрещя от съседната стая:

— Вик, ушите ми вече започват да кървят! Коул, затвори тази тъпа врата!

Затворих вратата.

— Това звучи яко — казах на Виктор.

Той подхвърли към мен едната си палка. Тя профуча край главата ми и трябваше да се наведа встрани, за да я хвана. Блъснах здраво по единия чинел.

— Виктор! — изрева Анджи.

— Тези ръце са обладани от магия — провикна се той.

— Някой ден хората ще плащат за привилегията да го слушат — изкрещях на свой ред.

Виктор ми се ухили и изсвири бърза мелодия само с една палка и басовия барабан.

Аз блъснах отново по чинелите, за да вбеся окончателно Анджи, след което се обърнах към Виктор.

— К’во става? — попита той, след което удари отново по барабаните, а после и по палката, която държах в ръката си.

— Е, готов ли си да го направим?

Виктор задържа палката си във въздуха. Погледна ме напрегнато.

— Да направим какво?

— НАРКОТИКА — отвърнах аз.

Сега, обгърнат от ледения вятър и огряван от залязващото слънце, се протегнах и докоснах козината върху рамото на Виктор. Гласът ми беше дрезгав и трепереше, когато заговорих:

— Дойдох тук, за да избягам. Дойдох тук, за да забравя всичко. Мислех си… Мислех си, че нямам какво да губя.

Вълкът лежеше пред мен, малък и сив в угасващата светлина. Мъртъв. Не трябваше да отклонявам поглед от очите му. Не исках да забравя дори за миг, че това не е вълк. Това беше Виктор.

— И това наистина проработи. — Тръснах глава. — Знаеш, нали? Всичко изчезва, когато си вълк. Точно както исках. Това е толкова, толкова прекрасно. Абсолютното нищо. Когато съм вълк, няма да си спомням това. Ще бъде все едно никога не се е случвало. Няма да ме интересува дали си мъртъв, защото дори няма да помня кой си бил.

С периферното си зрение видях как Сам извърна лице. Разбрах, че в момента не иска да гледа нито към мен, нито към Грейс.

Затворих очи.

— Всичката… тази… болка. Тази… — гласът ми отново ме предаваше и трепереше опасно много. Аз обаче нямах намерение да спирам. Отворих очи. — Вина. Заради това, което ти причиних. Заради това, което винаги съм ти причинявал. То трябва… трябва да си отиде. — Млъкнах и разтърках лицето си с длан. Гласът ми вече едва се чуваше. — Но аз винаги правя така, нали, Вик? Прецаквам нещата и след това се изпарявам?

Протегнах се и докоснах една от предните лапи на вълка. Козината бе остра и студена под пръстите ми.

— Ех, Вик — казах, а гласът ми заседна в гърлото. — Ти беше толкова добър. Тези ръце са обладани от магия.

Той никога повече нямаше да има ръце.

Не произнесох последните си думи на глас. Никога повече, Виктор. Приключих с бягството. Съжалявам, че това бе цената на моето прозрение.

С крайчеца на окото си забелязах движение в мрака.

Вълци.

Като човек никога не бях виждал толкова много, но сега мракът сред дърветата гъмжеше от тях. Колко ли бяха? Десет? Дузина? Бяха достатъчно далеч, за да повярвам, че си въобразявам, но очите на Грейс също бяха насочени към тях.

— Сам — прошепна тя. — Бек.

— Знам — каза той.

Всички бяхме замръзнали и чакахме, за да видим колко дълго ще останат вълците и дали ще се приближат. Коленичил до тялото на Виктор, аз знаех, че проблясващите очи значат нещо различно за всеки от нас. Миналото на Сам. Моето настояще. Бъдещето на Грейс.

— Дали са дошли за Виктор? — попита Сам тихо.

Никой не му отговори.

Осъзнах с кристална яснота, че аз бях единственият тук, който скърбеше за Виктор, знаейки кой наистина бе той.

Вълците останаха по местата си, призраци в настъпващата нощ. Най-накрая Сам се обърна към мен и попита:

— Гогов ли си?

Не мислех, че това е нещо, за което човек би могъл да бъде готов, но покрих лицето на Виктор с чаршафа. Двамата със Сам го повдигнахме — беше невероятно лек — и нежно го положихме в гроба, докато Грейс и глутницата ни наблюдаваха.

Над гората се бе спуснала пълна тишина.

После Грейс най-сетне се изправи, олюля се и притисна ръка към стомаха си.

Сам трепна, когато един от вълците започна да вие. Тиха, тъжна мелодия, напомняща повече за човешки глас, отколкото мислех, че е възможно.

Един по един и останалите се включиха в песента, която стигна до всяка хралупа и всяко дере на потъващата в мрака гора. И събуди някакъв вълчи спомен, погребан дълбоко в съзнанието ми. Спомен за това как надигам глава към небето и призовавам пролетта.

Вълчата песен успя да отклони за миг мислите ми от факта, че студеното тяло на Виктор лежи в гроба си, и осъзнах, че бузите ми са мокри. Сведох глава и скрих лице в шепи.

Когато отново вдигнах очи, видях, че Сам е изминал няколкото крачки до олюляващата се Грейс и я беше прегърнал.

Държеше я здраво в опит да отрече неумолимия факт, че идва момент, в който всички ние трябва да се примирим с неизбежната загуба.