Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вълците от Мърси Фолс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Silverkata (2018)

Издание:

Автор: Маги Стийвотър

Заглавие: Копнеж

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Печатница: „АВИС-24“ ООД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-77-1234-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6513

История

  1. — Добавяне

Трийсет и трета глава
Сам

И отвън студиото не изглеждаше особено впечатляващо. Беше малка, запусната на вид къща с малък, запуснат на вид мини ван, паркиран пред нея. Някакъв неподвижен лабрадор се бе изтегнал на свободната част от алеята за коли, така че на Грейс й се наложи да паркира на улицата. Тя прецени наклона и дръпна ръчната спирачка.

— Това куче мъртво ли е? — попита тя. — И по-важното, мислиш ли, че това е мястото?

Посочих към лепенките върху минивана, носещи имената на всички модерни в момента независими групи от Дълъг: „Да откриеш маймуната“, „Уепц“, „Извънземни форми на живот“, не бях чувал нито една от тях — бяха прекалено малки, за да ги пускат по радиото, но имената им се срещаха достатъчно често из местните реклами, за да ги познавам.

— Аха, мисля, че това е мястото.

— Ако бъдем отвлечени от откачени хипари, да знаеш, че ти си виновен — заяви тя, докато отваряше вратата. Хладният утринен въздух нахлу в колата, понесъл със себе си ароматите на града: смог, асфалт и онази неопределима миризма на прекалено много хора, живеещи в прекалено много сгради.

— Ти избра мястото — напомних й.

Грейс ми се изплези и излезе. За секунда се олюля, но се постара бързо да заеме небрежна поза, видимо с надеждата, че не съм забелязал какво е станало.

— Добре ли си? — попитах.

— Можеше да съм и по-добре — отвърна тя и отвори багажника.

Когато хванах дръжката на калъфа на китарата, усетих как стомахът ми се свива на топка от неочаквано обзела ме нервност. Тя ме изненада не толкова с появата си, колкото с факта, че се бе появила чак сега. Искрено се надявах, че няма да забравя всичките си акорди.

Насочихме се към вратата. Кучето изобщо не повдигна глава.

— Мисля, че е мъртво — заяви Грейс.

— Аз пък мисля, че това е едно от онези неща, под които хората си държат ключовете.

Грейс пъхна пръст и в джоба на джинсите ми. Канех се да почукам на вратата, когато забелязах малка дървена табелка, върху която с маркер беше написано: Входът за студиото е отзад.

Заобиколихме сградата, където напукани стълби водеха към мазето под написана на ръка табелка: Звукозаписно студио „Анархия“ ООД. Входът е тук. Край стълбите имаше сандъче за цветя с увехнали теменужки, които явно бяха извадени твърде рано и студът ги бе уморил.

Обърнах се към Грейс:

— Анархия и отговорност. Това е доста иронично.

Грейс ми хвърли унищожителен поглед и почука на вратата. Изтрих потта, избила по дланите ми, в джинсите си.

Вратата се отвори и двамата се озовахме пред друг лабрадор, който видимо беше жив, и момиче на двайсет и нещо с червена кърпа на главата. Тя имаше толкова интересен и непривлекателен вид, че бе минала отвъд понятието за грозна и изглеждаше почти симпатична: голям счупен нос, сънливи тъмнокафяви очи и остри скули. Черната й коса беше сплетена на малки плитки, завити в сложна прическа върху главата й, която я караше да изглежда като някаква средиземноморска принцеса Лея.

— Сам и Грейс? Влизайте. — Гласът й беше разкошен, дълбок и дрезгав. Глас на пушач, въпреки че миризмата, която се носеше отвътре, беше на кафе, а не на цигари. Грейс внезапно откри своята мотивация да пристъпи в студиото, следвайки миризмата на кофеин подобно на приказен плъх, чул мелодията на флейта.

Веднъж щом вратата се затвори зад нас, мястото, където се намирахме, вече не бе мазето на занемарена постройка, а някаква футуристична космическа станция от друга вселена. Стояхме срещу цяла стена, заета от огромен звукозаписен пулт и компютърни монитори; цялата стая беше мрачна и тиха заради звукоизолацията; приглушената светлина на няколко лампи осветяваше пулта и ниско кожено диванче. Една от стените беше стъклена и гледаше към тъмно помещение с пиано и богат набор от различни микрофони.

— Аз съм Дмитра — каза момичето с плитките и протегна ръка за поздрав. Погледна ме мрачно, когато отместих поглед от носа към очите й, и просто ей така двамата сключихме негласно споразумение: тя нямаше да зяпа жълтите ми очи, а аз нямаше да зяпам носа й. — Е, вие ли сте Сам и Грейс?

Усмихнах се на нейната директност и протегнах ръка на свой ред.

— Сам Рот. Радвам се да се запознаем.

Дмитра се здрависа с мен и Грейс, която междувременно се сприятеляваше с лабрадора, след което попита:

— Какво ще правим днес, деца?

Грейс погледна към мен и каза:

— Демо, предполагам.

Повдигнах калъфа на китарата си с няколко сантиметра.

— Хубаво — кимна тя. — Правил ли си го досега?

— Хич.

— О, девствениче. Понякога точно това му трябва на човек — ухили се Дмитра.

Напомняше ми малко за Бек. Макар да се усмихваше и шегуваше, виждах, че наблюдава внимателно, преценява и си прави изводи за мен и Грейс. Бек правеше същото: държеше се свойски, докато същевременно решаваше дали някой заслужава да му отдели от времето си.

— Значи ще влезеш вътре — продължи тя. — Искаш ли кафе, преди да започнем?

Грейс светкавично се насочи към малкия кухненски бокс, който й посочи. После Дмитра отново се обърна към мен:

— Какво слушаш?

Оставих калъфа на диванчето и извадих китарата си. Опитах се да не прозвуча прекалено превзето, изтъквайки музикалните си вкусове.

— Много независим рок. „Дъ Шин“, Елиът Смит, Хосе Гонзалес, Деймиън Райе, „Гатър Туинс“. Такива неща.

— Елиът Смит — повтори Дмитра, все едно не бях казал нищо друго. — Разбирам.

Грейс се появи отново, носейки грозна кана с еленче върху нея, докато Дмитра правеше нещо на компютъра, което можеше да е, а можеше и да не е толкова важно, колкото уверените й движения го караха да изглежда. Най-накрая тя ме насочи към стаята за записи. Нагласи микрофоните — един за гласа ми и друг за китарата, след което ми подаде чифт слушалки.

— За да мога да ти говоря — обясни и изчезна в другата стая. Зад нея Грейс бе положила ръка върху главата на лабрадора.

Чувствах пръстите си сковани и неподходящи за задачата, която им предстоеше. Слушалките миришеха така, сякаш са били на прекалено много глави. Разположих се на високото столче и погледнах жално към Грейс, която изглеждаше красива и слаба на странната приглушена светлина, подобно на кльощава манекенка от някое списание. Осъзнах, че тази сутрин така и не съм я попитал как е. Дали все още се чувства зле. Спомних си как се олюля до колата и бързо се стегна, за да не забележа. В гърлото ми беше заседнала буца. Преглътнах и я попитах:

— Какво ще кажеш да си вземем куче?

— Може — съгласи се тя великодушно. — Но нямам намерение да го разхождам сутрин. Защото ще спя.

— Аз никога не спя — усмихнах се. — Аз ще го разхождам.

Подскочих, когато гласът на Дмитра прогърмя в слушалките:

— Попей и посвири малко, за да наглася звука, става ли?

Грейс дойде при мен и ме целуна по челото, като внимаваше да не излее кафето си в скута ми.

— Успех.

Исках да остане, докато пея, за да ми напомня защо съм тук, но от друга страна, щеше да е нелепо да пея песни за това колко ми липсва, докато я гледам, така че я оставих да излезе.

Грейс

Настаних се на диванчето и опитах да се престоря, че Дмитра не ме плаши поне мъничко. Тя не правеше опити да приказва с мен, докато шареше с пръсти по звукозаписния пулт, а аз не знаех дали ако говоря, няма да я разсейвам, затова просто си седях и я наблюдавах как работи.

Честно казано, бях щастлива от възможността да помълча. Главата ми отново бе започнала да пулсира бавно, а из тялото ми се разливаше странна топлина. Зъбите ме заболяваха от усилието да говоря. Топлината на болката се сбираше в гърлото и ноздрите ми. Избърсах носа си с кърпичка, но видях, че беше сух. Нямаше кръв.

Днес трябва да се стегнеш, казах си. Днешният ден е негов, твоите проблеми могат да почакат.

Нямаше да съсипя деня на Сам. Затова си седях на диванчето, игнорирах тялото си, доколкото можех, и слушах.

Сам се беше обърнал, за да не гледа към нас, докато настройваше китарата си с приведени рамене.

— Изпей нещо за кратко — каза Дмитра и го видях как извърна глава, чул гласа й в слушалките. Пръстите му се плъзнаха по струните в някаква бърза мелодия, която не го бях чувала да свири досега, и после започна да пее. Първата му нота бе фалшива, ясен знак, че е нервен, но после нервността се изгуби в гласа му, ясен и пламенен. Песента беше тъжна, за загубата и сбогуването. Първоначално си помислих, че е за Бек или пък за мен, но после осъзнах, че всъщност е за Сам.

Сто начина да се сбогуваш. Стотици сълзи в очите.

Сто начина да бъдеш сам, когато тръгнеш под звездите.

Казвам сбогом, сбогом, сбогом, крещя го с мощен глас.

Когато върна си гласа, дали ще помпя кой съм аз…

Гласът му звучеше през високоговорителите по нов, непознат начин, сякаш го чувах за първи път. Изпитах неистово желание да се ухиля от ухо до ухо и го направих. Не биваше да съм толкова горда от нещо, с което всъщност нямах нищо общо, но не можех да направя нищо по въпроса. Наистина бях горда. Пред звукозаписния пулт Дмитра беше застинала с пръсти над плъзгачите. Главата й бе приведена на една страна, докато слушаше. Каза ми, без да се обръща:

— Днес може и да направим нещо доста добро.

Продължих да се усмихвам, защото знаех това от самото начало.