Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lewis et Alice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Дидие Дьокоен

Заглавие: Луис и Алис

Преводач: Венелин Пройков

Издател: Читанка

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: френска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6163

История

  1. — Добавяне

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Москва, (…) август 1867

 

Драги господин Дикенс,

Присмивайте се, присмивайте се, колкото ви се ще, на лицемерния съветник, чието предходно послание бе пълно с предупреждения за опасностите от изтощителните и продължителни пътувания, а подигравателният му тон не оставяше съмнение, че той лично не би се поддал на подобни лудости! И се вгледайте в адреса, от който е изпратено писмото: хотел „Дюсо“, Москва…

Москва — тук съм от трети август, след като минах през Брюксел, Кьолн, Берлин, Данциг, Кьонигсберг и Санкт-Петербург…

Москва, която напускам след няколко часа, устремен към Варшава, Бреслау, Дрезден, Лайпциг, Емс и накрая Париж, където ние ще бъдем към средата на септември…

„Ние“ не означава Алис Лидел и аз — но необходимо ли е да уточнявам това? Предполагам, че да, доколкото общувам с автор на романи, а известно е какво въображение могат да имат подобни особняци. Всъщност „ние“ сме чисто и просто Хари Лидън, един от моите alter ego от К. Ч., както и моята прашна особа — прашна, тъй като тъмният ми редингот поема ден подир ден донесени от степните ветрове странни дребни частици със сиво ръждив цвят, подобни на ония, които покриват крилцата на нощните пеперуди. Тук лятото е горещо, дори жарко, то затиска с мъчителна тежест тия отдалечени от морето градове в централна Европа, които разполагат за освежаване единствено с някой Дунав или с някоя Волга, при това доста попресъхнали.

Пътуваме от град на град най-често с нощни влакове. Добродушният Лидън се просва на кушетката си — стига в купетата да има подобни удобства, тъй като в повечето случаи се предполага, че трябва да лягаме направо на пода, осеян с разнообразни нечистотии, чието подробно описание ще ви спестя, — вперва очи в полюшващата се и димяща лампа горе и чака „да му дойде краят“. Уверява ме, че също тъй не пропускал да насочи мислите си към Божието величие. Лично аз понасям зле затварянето в тия тесни, клатушкащи се помещенийца, предпочитам да будувам вън, сред нощните повеи, под навесчетата на разположените в задната част на вагоните платформи. Там Божието величие също се проявява твърде явно — небето е великолепно изпъстрено със сияйни звезди, а местностите, сред които ни носи влакът, се отличават с дива прелест. През една ранна утрин съзрях казаци на коне с необуздан вид, които препускаха наравно с нашата композиция и навярно щяха да ни изпреварят, ако устремът им не бе спрян от ширнала се река, над която минаваше единствено мостът с железопътната линия.

Известно ми е, скъпи господин Дикенс, че вие вече не обичате влакове, нито мостове с релси след юнския ден на 1865 година, когато експресът, отвеждащ ви от Фолкстоун към Лондон дерайлира на стейпълхърсткия виадукт. Казват, че през онзи ужасен ден вие сте се проявили като герой, че сте ръководили властно първите спасителни операции, че сте пълнили шапката си с вода, за да напоите ранените клетници, които стенели под тежестта на развалините, че сте ободрявали оцелелите с глътки алкохол от манерката, окачена на шията ви, сякаш сте пес санбернар. Всичко било трагично, вълнуващо и дори нежно сред страхотиите, също като във вашите романи: вагонът, където била Елън Търнан, младата жена, за която се носи слух, че е вашата голяма и все още тайна любов, по чудо се закачил за парапета на виадукта и тъкмо вие сте я измъкнали от смъртоносния капан, полюшващ се със скърцане над бездната. Иначе времето било хубаво. Малко по-късно окървавените пътници измрели почти в ръцете ви под сенките на дърветата, където лично сте помогнали да ги положат.

Аз пък все си мислех за всичко това в моите нощни влакове и си казвах: „Ако дерайлираме, аз ще съм в далеч по-различно положение в сравнение с Чарлз Дикенс на виадукта при Стейпълхърст! Тъй де, няма да ми се налага да спасявам моята любов — моята любов я няма тук. Единственият ми близък човек в този безкраен влак е милият стар Хари Лидън.“ И все пак забележете как дяволът съумява да ме преследва дори на края на света, да ме тормози чак на задната платформа на един руски вагон, устремен сред тънещата в мрак и неприветлива природа: казвайки Лидън, как според вас да не си мисля за Лидел?

Колко лесно е за пелтек да обърка една сричка.

За двама свещенослужители е естествено пътуването да преминава под знака на посещения в църкви и манастири. Опознаваме Божията Европа, както казва Лидън. Ала някои монахини в манастира „Страстной“, господине, нямаха и дванадесет години, и въпреки трепкащата светлина на свещите и булата, които скриват отчасти лицата им, ясно забелязах, че между тях има и доста хубавички. А само преди няколко седмици в Брюксел присъствувах на шествие, включващо облечени в бяло момиченца, които също бяха прелестни.

Но стига дребни забавления, господине, та нима в Европа има само малки момичета! С Хари Лидън по-често се натъквахме в руските църкви и манастири на монаси, които носеха бради почти до коленете. Някои живееха като отшелници в подземия, където дори посред бял ден човек може да влезе единствено ако носи запалена свещ. Из тия проходи, напомнящи килиите в древните циркове, където държали християните, преди да ги предадат на зверовете, се носи тежка, застояла миризма именно на диво, на мускус и на селитра; изпод камъните се чува рученето на подземни реки. Както виждате, доста далеч сме от кукленските къщички. Тия мрачни обиталища ми се сториха по-скоро като части от ада, ала за поминуващите в тях те са по-скоро преддверия на небесния рай. И възторжените им лица са може би белег, че имат право, може би изначалната природа на Всевишния е всепроникваща и Му осигурява достъп до всичко живо — дори до греха и до неговата по-крехка родственица лудостта.

Бих искал да служа на един такъв Бог, прозорлив и склонен към търпимост. За такъв Бог бих се въздигнал до истински свещенически сан. О, навярно щях да бъда твърде лош свещеник, но поне бих славил един чувствителен Бог, снизхождащ заедно с човека в пропастите, където човекът се дави. Вместо това винаги са ми представяли Бог като Вседържител на светлината, а в мен има прекалено малко светлина, само тук-там по някоя искрица.

Аз съм нощно създание, нощна птица. Спя толкова малко! Обичате ли нощта, господин Дикенс? За велики писатели като вас тя не е особено нужна, нали? Те съчинителствуват сутрин или следобед в стаи, където не ги безпокоят. Домочадието пази тишина, децата биват пращани по-далечко в градината, кучетата се прибират в колибките, прислугата изтупва килимите, след като е изчакала Господаря да слезе от своята кула. Дори лете се изпращат хора из нивите наоколо да кажат на жетварите да не пеят толкова силно, понеже вятърът носи техния вой до отворения прозорец, зад който романистът реди думички, навързва своя разказ, лови героите си. Вашето писане е почетно, всепризнато, официално занимание, сродно с хода на слънцето.

А Доджсън трябва да изчака естествената тишина на нощта, за да бъде Луис Каръл. Забележете, аз обичам миговете, когато вратите се затварят, когато съдовете са измити, лампата е запалена и приготвям хартията, мастилото и перата си.

Ако времето е хубаво, разполагам писалището си срещу прозореца, като разтварям крилата му — прилепите изобщо не ме плашат. Есенес или зиме разпалвам огъня и си приготвям чаша или две от едно питие, изобретено през средните векове от норфъкските монаси — отвара от лековити билки, осемнадесет, струва ми се, между които босилек, копър и мак, която се пие топла и някога се славела като безпогрешно предпазно средство при върлуваща бубонна чума, а също, ако пък бъдат изпити последователно седем чаши, ускорявала и облекчавала ражданията при жените; аз, разбира се, не съм чумав, нито ми предстои да създавам потомство, тъй че поемам напитката за успокояване на нервите и за да проясня съзнанието си.

И ето, вече съм сам и почти ми е драго, че е тъй — мога да работя дълги часове. Но, знаете ли, невинаги пиша приказки. По-често нощем се занимавам с кореспонденцията си, с посланията си до вас, скъпи господине, а също и до Мери, Дъмфна, Меги, Доли, Агнес, Мод, Гейнор, Гъртруд или Айзъбел — някои от момиченцата, с които поддържам мили, макар и не прекалено близки приятелски връзки.

Освен това нощем изобретателствувам, измислям купища изобретения. В смисъл — стремя се да опростя неща, които неизвестно защо обществото се е постарало да направи безкрайно сложни. Повярвайте ми, господин Дикенс, вече зная какво е необходимо да се направи, за да може всеки да изпрати без излишни главоболия пари с пощенски запис или да пусне изборна бюлетина в урна, открих и способ да се пише на тъмно, както и начин да се избегне блъсканицата, докато се чакат колите на излизане от театрите, а сега усъвършенствувам слепващ материал, много по-добър от известната ни самозалепваща се лента — имам предвид онази, която ближем, за да затворим плика; при все че понякога е очарователно да се гледа някое младо създание как прокарва влажното връхче на езичето си по късата блудкава ивица с цвят на карамел, да изкривява леко личице (съвсем младите създания рядко биват загрозени от кривенето) и да подмята „пфу“, преди да прегъне капачето и да приглади запечатания плик.

Често отивах да побродя с лист хартия и молив край деканската резиденция на „Крайст Чърч Колидж“ през хубавите и топли майски нощи, в които нямаше комари, долетели откъм Тил Мил — споменавам майските нощи, защото Алис Лидел е родена през май, на четвърти май, ако искаме да бъдем точни, — и там, скрит в храстите почти под прозореца на Алис, измислях, излагах и решавах твърде сериозни логически задачи, които биха се сторили на самата Алис извънредно смехотворни, като например: Всички котки разбират френски, някои кокошки са котки или Плешивият няма нужда от ресане, никой гущер няма коса, или Куцо куче няма да е благодарно, ако му дадат въженце за скачане — освен ако кучето е част от тайния свят, който толкова ни сближи с Алис Лидел, онзи почти непристъпен за всеки друг освен нея и мен свят, света на щуротията. В този принадлежащ на Алис и на мен свят е напълно обичайно куците кучета да благодарят, ако им се предложи въженце за скачане, и то на различни езици, между които санскритски, а също тъй, бих се обзаложил, иврит и арамейски, като при това незабавно започнат да си служат с въпросното въженце, проявявайки смайваща ловкост и изящество.

Ала само едно малко момиче може да разбере тия неща и да ги направи също тъй естествено свои, както хубавото бретонче, падащо върху челцето му. А вие не сте малко момиче, скъпи господин Дикенс, и подозирам, че вече доста съм ви раздразнил с писмото си. Ще го завърша тук, и без това скоро ще ни поднесат обеда в трапезарията в хотел „Дюсо“ в Москва, чувам как в двора трополят колите, дошли да приберат багажа на заминаващите пътници.