Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lewis et Alice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Дидие Дьокоен

Заглавие: Луис и Алис

Преводач: Венелин Пройков

Издател: Читанка

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: френска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6163

История

  1. — Добавяне

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (…) февруари 1866

 

Скъпи господине,

Научавам от един сплетничещ вестник, че Пърси Фицджералд ви бил подарил за вашия кучкарник в Гадс Хил ирландско ловно куче, което можело да мине за едно от най-кръвожадните псета на света, като проявявало, според твърденията, особен вкус към униформени военни.

Но вие ще се справите с него. То ще се тътри по корем в краката ви, ще скимти по неописуем начин и ще надига към вас чудовищната си глава, за да близне ръката ви.

Ето още нещо, по което се отличаваме, освен славата, богатството и гения. Може би тъкмо тук трябва да се търси и обяснението защо не отговаряте на посланията ми дори с някоя кратка бележка, гласяща например: „Стига, Доджсън! Само ме безпокоите, като пълните пощенската ми кутия с мрачния си, затънал в сняг колеж, с илюстрованата си приказка, която не съм имал време дори да погледна, с вашите менливи момиченца, които крият според вас някакво съвършено непонятно за мен очарование — за мен тия дребни зверчета винаги само са понамирисвали на пишкано или на зле усвоено от стомасите им мляко“. Но какво пък. Вие имате право да мълчите, аз имам право да ви говоря. Нека да се върнем към кучето и към различията ни: с една дрезгаво подметната дума, с едно изсвистяване на камшик вие бихте укротили грубата сила, бихте покорили безпощадната природа, докато вашият клет, пелтечещ Доджсън е полагал хилядократно по-големи усилия, за да спечели нежната Алис.

Пак ли тя, дяконче? Да, господине, все тя.

Понякога я съзирам из оксфордските улици. Ако например съм застанал на ъгъла на Лонгуол стрийт, а тя тича по Хай стрийт, за да хване омнибуса, може заради разстоянието да успея да си внуша, че още е девет-десетгодишна — това внушение се подсилва от факта, че тя все така не умее да тича и обикновено забравя да завърже шапката си, която хвръква и полита плавно към някоя кална локва или към пряспа, или кацва върху куп фъшкии, и тогава Алис застива с отчаян вид, а де що има минувачи по Лонгуол и по Хай стрийт се завтичат да вдигнат шапката й, да я почистят с ръкави и да й помогнат да си я сложи отново.

Хуквам и аз. И отблизо си давам сметка, че макар и променена, тя не се е променила.

Вече не мога да я обичам както по-рано. Но не ми е минало и започвам да се опасявам, че никога няма да ми мине.

Всичко започна преди малко повече от десет години, скъпи господин Дикенс, по-точно в събота, на втори юни 1855 година, около единадесет и половина сутринта, когато почина бившият декан на „Крайст Чърч“. Смъртта му бе неочаквана за мен: само седмица преди това бях помагал на нашия скъп декан при описването на някои книги в библиотеката.

Тази кончина щеше да промени целия ми живот. След няколко седмици научих от „Таймс“, че за нов декан на К. Ч. е определен Хенри Джордж Лидел от „Уестминстър“. Макар да бе лято и животът в колежа да бе позамрял, назначението му събуди донякъде страстите — пристигащият Лидел се ползуваше със славата на твърде строг и дори суров човек.

За себе си ще призная, че тъй или иначе никога не съм се разбирал особено добре с елинистите — а Лидел бе именно такъв, и то измежду най-известните. Те проявяват наклонност да отнасят дисциплината логика към древната бъркотия, наричана гръцка философия, докато според мен логиката е наука, свързана по-скоро с математиката и следователно напълно съвременна.

Затова и аз бях от мнозинството, което се отнесе с недвусмислено неодобрение към появата на колите, натоварени с мебелите, книгите и багажа на господин Лидел, край сивата сграда на деканската резиденция. Времето беше потискащо хубаво, небето бе бистро и ясносиньо и никак не бе в тон с гранита наоколо и с моята печал, задето старият ни декан бе заменен с някакъв непреклонен преподавател по гръцки език.

Онези, които присъствуваха на вечерята след настаняването, ме осведомиха, че новият декан имал очарователно семейство, момченце и три бъбриви момиченца, както и племенничка с големи невинни очи.

Племенничката се наричаше Фредерика Лидел.

Срещнах я една неделя съвсем случайно и като я видях тъй оживена, грейнала и свежа сред сиянието на отминаващото лято, помислих си, че надали на света би могло да има друго по-прекрасно момиченце.

Това се случи на един плаж, на три часа път от Оксфорд с железница, духаше силен вятър. На стълба се вееше червено знаме, знак, че къпането е забранено, а конете бяха изтеглили нагоре кабинките на колела[1] — твърде удобни, макар понякога, щом слънцето ги нагрее, да миришат на нещо средно между пикоч и водорасли, — в които дамите имат възможност да се преоблекат и да пристъпят към вълните, без да се налага, както е било прието доста дълго време, спасителите да ги държат на ръце.

Побелялото от вятъра море се бе оттеглило далеч, оставяйки след себе си грамадна площ, лъснала от влага, която пясъкът поемаше. Грапави рибарски лодки се търкаха една в друга, поклащайки се на границата на оттеглящата се вода, преди да се озоват на сухо. Жени сновяха, пренасяйки кошове с риба. Мъжете им привършваха с прибирането на платната и дооправяха всевъзможни дреболии, докато дойде отново прилив и лодките се наредят край дългата дига, отвъд която малък военен параход изпускаше пухкав стълб червеникав дим.

Близо до ивицата, където се разбиваха талазите, деца си играеха, оставяйки пясъка да ги поглъща. Забиваха босите си крака в миризливата сива кал до глезените. После се дърпаха, надавайки престорено ужасени викове, сякаш се измъкваха от плаващи пясъци. Момчетата просто бяха навили панталоните си, за да не цапат плажните си дрехи, а момиченцата повдигаха с две ръце рокличките и долното си бельо.

Едно от тези момиченца беше с тънка перкалова фуста с три широки розови ширита под тъмносиня, почти черна рокля. Имаше бяла блуза, която бе бухнала от вятъра — вероятно той нахлуваше през яката. На главата си носеше шапка от светла слама, украсена с червени плодове, най-вероятно череши.

Сегиз-тогиз малката непредпазливо се доближаваше до границата между пясъка и водата и се забавляваше, като плюеше в морето, смесвайки мъничката пяна от слюнката си с кипналите вълни. Смееше се със зинала уста, по бузите й личаха трапчинки, пуснатите й коси се развяваха безредно, слепнати от солта.

Гледах я дълго, съжалявайки, че не съм взел фотографския си апарат — тъкмо бях купил един с най-добро качество от „Отиуел“ за петнадесет лири. После небето започна да жълтее, задуха североизточен вятър и всички забързаха към гарата.

В открития вагон бе доста студено. Изморените от плажа хора се гушеха едни в други. Бузата на момиченцето с фустата с розовите ивици се опря на дясното ми рамо. Дъхът му прелестно галеше ноздрите ми. Тогава гувернантката на детето — жена на име Стюарт — понечи да ме избави от чаровния товар и разтърси малката: „Госпожице Фредерика, ако обичате, седнете, както трябва. Безпокоите джентълмена.“ Осведомих онази Стюарт, че момиченцето ни най-малко не ме притеснява и така се запознахме, докато влакът летеше със запалени фенери между високите насипи, които сладко ухаеха на топла трева.

Много пъти се видях отново с Фредерика Лидел — на плажа и по време на разходки по високия бряг. Макар да бе племенница на този нов декан, от когото се притеснявах, без дори да го познавам, започнах да кроя планове как Фредерика да стане моя нова малка приятелка.

Тъй като през време на ваканцията тя щеше да бъде при своя чичо Лидел, хрумна ми да го помоля за разрешение — което той впрочем ми даде твърде приветливо — да заснема нашата катедрала откъм градината на деканската резиденция.

Беше април, Великден наближаваше, небето бе възсиво и вместо пискливи крясъци на чайки се носеше гугукане на гълъби.

Както се и надявах, Фредерика си играеше в градината. И не беше сама. Там бяха и децата на декана — Хари, Лорина, Алис и Едит.

Господин Дикенс, как се зараждат нещата? Откъде черпят звездите сред безкрайната ледена пустош невероятната енергия, която ги подхранва милиарди години? Как става тъй, че нещо започва, след като само миг по-рано е било напълно немислимо?

Огледах се, за да открия Фредерика, намираше се там, където очаквах, седеше на нисък зид, хвърляше трошици хляб на птиците и красиво поклащаше крачета, сякаш бягаше във въздуха — и ето че, без дори да се спре на Фредерика, взорът ми тихо се отправи към Алис: и настъпи заслепление, буквално заслепление, преекспониране до болезнено черно, също като в деня, когато глупаво допуснах в окото ми да попадне частичка магнезиев прах, с който боравех непредпазливо.

Разполагайки фотографския си апарат на триножника (впрочем пръстите ми трепереха и ми бе невероятно трудно да изравня опорите му и да затегна пеперудообразните гайки, за да закрепя проклетото съоръжение), аз я попитах как се казва и тя ми отговори с нежния си, провлечен и някак разумен гласец, който нямаше нищо общо с високите пискливи гласчета на повечето момиченца:

— Името ми е Алис, аз съм Алис Лидел.

Придружаваше ме Саути, мой запален по фотографията приятел, от когото се учех. Помолих Саути да насочи апарата и да приготви плаките, докато самият аз отидох да подредя децата от семейство Лидел на преден план. Саути рече:

— Добре де, а дечурлигата за какво са? Нали уж щяхме да снимаме катедралата?…

Изпелтечих нещо — слава тебе, Господи, разпелтечих се като никога, така че оня глупак Саути реши да не се разправя, Алис прихна, прикривайки устата си с ръка, а Фредерика погледна Алис укорително, сякаш смяташе, че не е редно да се присмива на свещенослужител. На мен смехът на Алис ми хареса, само ми беше мъчно, задето бе вдигнала ръчица пред устичката си — така не можах да видя как устните й се разтварят, а белите й зъбки блестят в светлината на хладния, сив априлски ден.

В този миг катедралата на „Крайст Чърч“ ми стана по-безразлична от всякога и подозирам, че тъкмо поради това равнодушие снимките не се получиха, излязоха от проявителя бледи, мъгляви, лишени от рязкост. Саути твърдеше, че лошото качество се дължало на недобрата светлина през този ден, както и на това, че децата — и особено Алис — непрестанно мърдали, докато се извършвала експозицията.

Опитахме още много пъти, особено късно следобед, тъй като тогава светлината е по-мека. Всеки път Алис си играеше в градината на деканската резиденция и се приближаваше да види какво правим двамата със Саути.

Един ден предложих на Алис да погледне как се опитваме да хванем катедралата добре композирана, тя си свали шапката, надигна се на пръсти и се долепи до задната част на апарата, а аз я покрих с черния засенчващ плат и също се мушнах при нея — чудесно си прекарахме двамата под тази особена тъмна палатка, обикновено с мирис на химикали, но този път изпълнена с чаровния дъх на Алис Лидел, която се смееше като обезумяла, вторачена през обектива в Саути, който се мяташе, вземайки мерки, и изглеждаше, сякаш се движи с главата надолу, стъпвайки по небето.

И тези снимки не излязоха сполучливи — само дето, вместо да бъдат бледи, се оказаха пълен мрак, сякаш бяхме снимали катедралата в безлунна нощ. Този път Саути заяви, че колодият, който сме използували, не е бил наред.

Не зная дали фотографската техника ви интересува, господин Дикенс. Тъй или иначе, проклетият колодий, в който са разтворени сребърен йодид и сребърен бромид, се използува върху стъклените плаки, за да поема светочувствителната сол, която фиксира изображението, подадено от камерата. Необходимо е колодиевият пласт да бъде още влажен, когато се извършва проявяването чрез утаяване на сребро върху чувствителния слой — тогава йодидът и бромидът остават непокътнати и скритият образ се появява.

— Малката Алис трябва да е дишала прекалено близо до плаката — каза ми Саути, — топлият й дъх (защото децата винаги имат малко по-висока температура, добави той) е изсушил влажния колодий.

Бях изпълнен с възторг: за пръв път човек с научни познания ми доказваше, или се опитваше да ми докаже — впрочем приемах поясненията на Саути за напълно чиста монета, те направо ме радваха, — че дори само лекият, невинен дъх на едно малко момиче може да въздействува, неутрализирайки мощни химически субстанции.

По съвет на Саути изразходвах значителни средства, за да доставя от Лондон четири унции съвсем пресен йоден колодий, две унции концентрирана оцетна киселина и половин унция пирогалол — и ние отново направихме опит да заснемем катедралата на „Крайст Чърч“ откъм градината на деканската резиденция.

Алис обаче продължаваше да броди наблизо и въпреки техническите хитрини на Саути новите снимки бяха също тъй безнадеждно несполучливи.

— Е — заяви Саути, — предполагам, няма да постигнем нищо без жертвоприношение. Да видим, Доджсън, какво искат вашите зли духове? Ако е портрет на Алис Лидел, направете го и да мирясаме!

Примири се, взе си няколко дни почивка и остави апарата на мое разположение. Придружих Саути до перона на гарата. Когато видях пушеците на локомотива да изчезват зад склона и да се разсейват сред долчинките, се почувствувах друг човек: Алис и камерата вече си бяха само мои…

… ала ето че вече се смрачава, аз пропуснах обеда и забелязвам, че това писмо надхвърля значително дължината, повелена от разума, та дори и единствено от приличието! Наистина се държа като посетител натрапник, който все не се решава да се оттегли, да си вземе шапката, бастуна и ръкавиците и да си върви.

Впрочем запитай се, скъпи ми Доджсън, и си отговори от къде на къде би могъл да привлечеш вниманието на господин Дикенс, като му досаждаш лист подир лист с безличния разказ за срещите ти с Алис Лидел, след като дори само няколко реда от същия този господин Дикенс успешно държат в напрежение милиони читатели? Та ти нищо не си преживял, Доджсън, не си нито старият Пикуик, нито някой млад Копърфийлд, твоята Алис не е малката Дорит, нито Нанси, нито дори очарователната Катрин Никълби — така че млъкни, Доджсън, нямаш нищо за казване.

Е, решено, скъпи господине, спирам да ви проглушавам ушите. Вече няма да ви пиша. В заключение на кратката ни еднопосочна кореспонденция — знайте, че тази вечер (а голяма е вероятността положението да бъде същото и утре) не се чувствувам нито напълно щастлив, нито пък нещастен, нито свещеник, нито литератор: всъщност бих използувал за себе си особеното сравнение със стрела, която реално не принадлежи на въздушната среда, прорязвайки я внезапно с кратък напевен звук, нито на мишената, в която се забива рязко и от която начаса бива изтръгната, за да послужи при ново изстрелване.

Алис е безнадеждно тринадесетгодишна, аз съм прикован към леглото от ревматизъм, образователната система ми е досадна, февруарската светлина е грозна, оскъдна, така че направените снимки излизат мрачни — каква безпощадна зима!…

Бележки

[1] Викторианските плажни кабини са представлявали приспособления на колела, които са били изтиквани от коне във водата, за да може къпещите се от висшето общество да бъдат скрити от погледите на околните. Пристрастието към тях Каръл определя по-късно като една от петте основни особености на своето приказно чудовище Змикула. — Б.пр.