Дидие Дьокоен
Луис и Алис (3)

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

 

Скъпи господин Дикенс,

Празниците наближават и ние се подготвяме да се редим на опашка, за да си запазим предварително екземпляр от вестника, в който, както всяка година, ще бъде публикувана ваша коледна приказка.

Разбира се, стига уличните музиканти да са ви оставили на мира, та да можете да я напишете, защото се носи слух, че някои от най-именитите ни писатели, за които вие сте нещо като пълководец, издигат глас срещу скитащите певци и латернаджии — те вдигали такава врява под прозорците ви, че ви пречели да се съсредоточите и вредели на работата ви.

Тук, в Оксфорд, подобни безпокойства са ни спестени. Лете градът кънти от виковете на гребците, но зиме всичко е глухо и тихо, само се носи камбанен звън, а и той бива сподавен от плътните снежни сурдини по кулите.

Книжката „Алиса“ неочаквано тръгна добре. Моят издател Макмилан сега май съжалява, задето пусна публикацията на мои разноски — вложих близо 380 лири стерлинги в това начинание, значителна сума, а ето че не е невъзможно да си възвърна похарченото преди края на следващата година. Отделих хиляда бройки от първия тираж, спрян от Джон Тениъл заради неудовлетворителното отпечатване на осъществените от него илюстрации, и те бяха натоварени на клипер, който вдигна платна и отплава за Америка.

Впрочем, като стана дума за платна, Макмилан има нюх накъде духа вятърът: твърди, че е готов безусловно да издаде, при това този път за своя сметка, всичко, което би ми хрумнало. Възнамерявам скоро да му пробутам „Елементарно ръководство по теория на детерминантите и приложението им към линейните уравнения и алгебричната геометрия“.

Но нека оставим „Детерминантите“, скъпи господин Дикенс, и да се върнем към Алис — не към книгата „Алиса“, а към момиченцето Алис.

Ние отново се срещаме, представете си! Пак си говорим, пак се разхождаме заедно под двойния надзор на благоуханната Прикс и на смрадливото куче Роувър — наистина твърде кратки разходки, но то е заради студа.

Всичко започна — или по-скоро потръгна отново — заради едно пътуване с файтон.

През този ден след обяда, докато чаках да стане време за следващите часове, се доближих до резиденцията на декана. Гледах как пушекът се вие над високите комини, как бегли сенки се движат зад оловните стъкла на прозорците. По непринудеността на една от тези сенки определих, че това ще да е Алис. Беше дребничка сянка, господине, едва достигаше до четвъртата редица стъкла. Малката сянка спираше, доближаваше лице до прозрачната плоскост и съзерцаваше палавата мъгла, която обгръщаше парка, а аз ясно различавах потната следа от топлия й, малко ускорен дъх.

Въпреки дебелината на стъклото и разстоянието този дъх сякаш овлажняваше самото ми лице, просто усещах ясно как ме гали, усещах мокротата и конфитюреното му ухание — Алис яде ужасно много конфитюр, предимно от френско грозде, от касис и от ревен.

После малката сянка изчезна. Откровено казано, това доста ме отчая. От грамадните комини изскачаха искрици и политаха в сивото небе — съпрузите Лидел винаги отопляват деканската резиденция, сякаш е преддверие на ада. На мен ми беше студено. Снегът проникваше през черната кожа на обущата ми, облеклото ми на дякон, приспособено по-скоро за църкви, а не за открити площи зиме, поемаше студа. Струваше ми се, господине, че ако поровех в джобовете си, щях да напипам мазно мъгляно тесто.

Въпреки това останах там, на стотина метра от къщата, неподвижен и тъмен като дърветата — и също като тях се превивах, когато някой силен леден повей ме блъскаше в гърба.

Тогава от деканската резиденция излезе кола. Макар да бе вторник, впрягът имаше празничен вид — два коня, свален гюрук, а фенерите бяха запалени и камшикът на кочияша беше украсен с панделки.

Колелата се плъзгаха по снега и файтонът се полюшваше като корабче при вълнение.

Алис бе прелестна, смееше се.

Установих, че се намирам насред пътя, и побързах да се дръпна, не като превито дърво, а като човек, който бяга пред опасността да бъде пометен и прегазен от движеща се с висока скорост карета.

Госпожа Лидел ме съзря и размаха облечената си в ръкавица ръка към мен: „Здравейте, преподобни!“. Не очаквах да ме поздрави, притесних се и само успях също да махна, да повдигна шапката си и отчаяно да изпелтеча: „Зд… здр… здравейте, скъпа госпожо Лид… Лид… Лидел! Здравейте, д… д… деца!“. Тогава Алис се надигна тъй, че можеше да падне от файтона, и се развика: „Здравейте, господин Доджсън, здравейте, как сте? Тръгнали сме да купуваме бонбони!“. Струва ми се, че дори кочияшът не се сдържа и подвикна: „Здравейте, здравейте!“. Тъй или иначе, аз се затичах отначало редом с файтона, после, когато той набра скорост, подир него, а пръските сняг, които хвърчаха отзад, ме бръскаха по лицето.

— Преподобни — извика госпожа Лидел, — трябва да дойдете на чай у дома да отпразнуваме новата година и да си разменим малки подаръци…

После тя даде знак на кочияша да ускори още ход и те ме оставиха там.

Имах възможност да потичам и да прекося Сейнт Олдейтс, за да видя отново Алис в магазинчето, където семейство Лидел купува сладкарски изделия и откъдето самият аз често се снабдявам със сладки неща, предназначени за малките момичета, които каня за игра на гощавка.

Магазинчето се намира в малка едноетажна къща със заострен покрив. Строена е през XV век на земя, принадлежала на женския манастир в Литълмор, преди да стане собственост на някой си Мартин Томпкинс, който започнал да произвежда тук малц. Днес томпкинсовият ечемичен слад се използува само за изготвянето на цветните захарни пръчки, които момиченцата страшно харесват, или на топчета, от които се получават отвари за гаргари и за лечение на болно гърло.

И през най-дълбока зима в дюкянчето се носи влажният и топъл мирис на поле след буря. Една възрастна жена властвува над царството на бурканите, забавните кукли-палячовци и мъничките кончета на колела. Прилича на овца, разкрасена от някого с пенсне, шал и боне.

Влязох в магазинчето. След като изтръсках снега, полепнал по цилиндъра и късото ми палто, госпожа Лидел отново ме поздрави любезно, докато децата й бъркаха в пълните с бонбони буркани, дръпна ме настрана и за пръв път ми заговори за моята книга с героиня Алиса:

— Преподобни — каза ми тя, — двамата с моя съпруг четем лондонските вестници. Отзивите им за вас са изключително ласкави! Твърди се, че вашата приказка е превъзходна и лека като суфле. Все пак ще разберете защо досега проявих известна сдържаност: боя се Алис да не се главозамае от цялата история.

Направих някакъв уклончив жест, нито „да“, нито „не“, и изхъмках няколко пъти със замислен и сериозен вид.

Наясно съм с нещата, господин Дикенс — през един период, който и по форма, и по същност наподобява времето, необходимо за изминаването на дълъг тунел, нищо, никой не може да накара Алис да се главозамае: моята скъпа малка приятелка — или скъпа малка любима — сега е на тринадесет години, тя навлиза съвсем сама в смътния сумрак, обгръщащ края на детството й, през който неясно прозира нейното очертаващо се битие на жена; детството има географски характер, то е осезаемо и по-уютно, докато светът на възрастните е ограничен единствено от времето, над което, разбира се, няма власт никое човешко същество.

Алис се променя, господин Дикенс, тя вече се е променила!

Забелязах в магазинчето със сладкарски изделия, че лакомствата не я привличат, както по-рано. Вкусваше ги сдържано, хрускаше ги без настървение, разтрошаваше ги бавно с кътниците си като преживящо животинче. Вече не се смееше както одеве във файтона, въздишаше и съзерцаваше бавно, неуморно падащия сняг. Красивата й устица бе присвита вяло и някак тревожно.

Предполагам, за повечето хора Алис е като лилия, която ще разцъфне с блясък. За мен тя чисто и просто ще порасне, и тогава аз ще пелтеча и пред нея.

Следобедът премина под знака на неяснотата, макар официално да си възстановихме отношенията с госпожа Лидел, която явно вече не смята, че бих могъл да посегна на честта на Прикс. Впрочем Прикс си е наумила да се омъжи за някой си господин Фостър и това е известно на цял Оксфорд. Въпросният господин Фостър е много по-богат от мен, така че наистина едва ли бих могъл да храня някакви надежди да спечеля Прикс.

Още на другия ден изоставих седемдесетте си студенти по математика и се качих на влака за Лондон с намерението да напазарувам за Коледа — основно комплекти за игра на табла, имам желание да измисля нови правила: открита табла, тройна табла, екипна табла. Самият аз си подарих ръководство за изучаване на иврит.

Макмилан ме посрещна с едно ново, малко лепкаво уважение, чак ми стана забавно: продали сме вече петстотин екземпляра от Алиса, направо се е сащисал…

Падна здрач, температурата също падна до тридесет градуса под нулата. Във въображението ми изплуваха комините на деканската резиденция, бълващи червеникав дим, изпъстрен от искри, докато моята Алис се е отпуснала кротко в едно издърпано до огъня кресло с лилав шал на раменете — точно в такъв вид ми е противно да си представя едно малко момиче.

Отскочих до театър „Ейдълфи“ да се поразведря. Пиесата не беше лоша, за известно време главната изпълнителка госпожица Фъртейдо почти ме накара да забравя, че Алис е пораснала, че ще расте още и че никой по никакъв начин не може да попречи на това. Госпожица Фъртейдо е весела, свежа и много хубавичка. Тъй като направо се разорих с покупките си, се наложи да си взема билет „при ангелчетата“, а от такова голямо разстояние дори при безпощадното газово осветление госпожица Фъртейдо от време на време ми изглеждаше като момиченце.

Но не е. Впрочем в Лондон нощем има твърде малко деца при подобен студ. Само успях да се усмихна на малките цветарки с кукуряците пред изхода на театъра, които бърбореха плачливо, пригласяйки на шумните подкани на проститутките.

Разказват, че откакто написахте „Оливър Туист“ с трогателната героиня Нанси, уличниците са ваши приятелки, господин Дикенс, както малките момиченца са мои приятелки. Нима подобни връзки не ни сближават, скъпи господине, чрез надвисналата тихомълком над нас сродна анатема — та нали и едните, и другите са общности, недостъпни и запретени за добронравни мъже? При все че в действителност нито вие, нито аз ги докосваме по какъвто и да било начин. Обръщам се към вас, сякаш сте моя сестра — това са вашите думи към блудниците, и аз също бих желал да употребя думата „сестра“, с цялото ми уважение, господине, и без ни най-малко да се стремя да се меря с вас, когато става дума за моите приятелки — деца.

Така е, но дори и да кажа „сестра“, досещам се, че бъдните поколения — ако Луис Каръл има някакво значение за бъдните поколения — надали ще го вземат под внимание.

Как не, ще си рекат бъдните поколения, Каръл е имал слабост към момиченца изобщо и особено към Алис Лидел в частност — но докъде е стигала любовта ми към нея и към тях, ето въпроса, който има да си задават бъдните поколения.

А вие, господин Дикенс, ще знаете отговора. Парадоксално — фактът, че не ми отговаряте, ме кара да бъда още по-откровен. Нима не е все едно, че се обръщам към Бог, който също като вас е твърде зает и съответно крайно мълчалив?

Истината е, че обичам Алис. Обичам я, господине. Правя това признание пред вас — скътайте го дълбоко и не ме издавайте.

Обичам я безнадеждно, защото ще се разделя с нея.

Аз съм този, който се оттегля, господин Дикенс, отдалечавам се от нея, защото тя вече почти не е дете.

След като, за моя радост, благоволението на декана и на госпожа Лидел към мен бе възвърнато, още щом се върнах от Лондон поканих Алис на гощавка в моето жилище. Поканата бе приета, и то с нечувано предимство: Прикс нямаше да идва, нито някое друго дете от семейство Лидел, Алис щеше да си бъде сама с мен…

Приготвих всичко, както си знам: хубав огън в камината, хубави бисквити в метални кутии, върху които саморъчно бях изрисувал забавни приказни зверове, розови еднорози с палави червени птици додо между краката, хубави бродирани възглавнички върху дивана и хубави чаени листенца в чайника.

Обикновено Алис пристига тичешком. Чувам бързите й стъпки по витата стълба, тя просто се нахвърля върху моята черна врата с надпис Преп. Ч. Л. Доджсън, сякаш бурята е запокитила птиче, блъска с юмручета и се смее: „Отворете, господин Доджсън, отворете бързо, аз съм вашата Алис!“ Аз отварям рязко (само си помислете, господине — та нали от толкова минути стоя зад вратата!), а малката се хвърля на гърдите ми с разтворени ръце, вперила в мен блестящите си очи, лекият й трескав дъх облъхва ноздрите ми и наистина не бих забелязал вече, ако светът спре да се върти.

През този ден не тичаше. Не заудря по рамката, само подраска. Когато отворих, остана на прага, заклатушка се от крак на крак и каза някак начумерено:

— Ами ето ме, дойдох за чая, както се разбрахме.

Както се разбрахме! Каква дразнеща забележчица, и как само подсказа, че е тук от чиста учтивост, защото сме се разбрали така и би било неприлично да се измъкне.

Хванах я за ръката и я въведох в дневната. Помещението е с удобни размери, поне за един мъж — понякога момиченцата се плашат от високия таван. Има полици с книги, в дъното — камина с окачени над нея детски портрети, под полилей с три стъклени кълба се намира работната ми маса заедно с две кресла и канапе, тапицирани в червено.

Обикновено аз сядам на канапето, а Алис се гушва при мен. Този път обаче тя се насочи към едно кресло, намести се на крайчеца, напрегната като човек, който е дошъл на кратко посещение и явно има намерение скоро да си тръгне.

Опряла ръце на коленете си, подръпвайки разсеяно белите си ръкавици, тя гледаше полепващия по прозореца сняг, който образуваше тънки лъскави люспи по стъклата — хрумна ми, че двамата с Алис бихме могли да си играем, все едно сме като Иона в корема на някоя риба. На нея обаче очевидно не й се играеше, нито на рибешки корем, нито на каквото и да било. Излъчваше противната сериозност на младите особи, които юношеското съзряване изпълва с такава самомнителност, че вече нищо на този свят не може да им угоди. Всичко им се струва грозно, скучно и направо създадено, за да ги дразни.

В предишно мое послание ви описах мъничка, куклоподобна чувствена брюнетка: това бе царствената Алис, Алис на девет годинки. Днес, скъпи господине, тя бе неузнаваема. Всичко пухкаво у нея се бе източило, всичко издължено и хлътнало се бе наляло. Плътта на заоблените бузки сякаш се бе изместила напред, бе разтеглила лицето, заличавайки очарователната му закръгленост и подхранвайки един все тъй очарователно очертан нос, който обаче определено започва да става малко едър. Клепачите на Алис са натежали и свеждат погледа й надолу, като че ли тя вече претегля нещата по-отвисоко. Устата си е все тъй нацупена, но вече не от инат: зад тази нацупеност се крие преценка. Сега косите й падат върху раменете и се преплитат.

Тя изпи чая, който й поднесох, мълчаливо, с превзето достойнство, като от време на време полекичка изтриваше устни със салфетката. Каза ми, че била безкрайно щастлива, задето книгата вървяла така добре. Добави, че дори Уелският принц бил дошъл в деканската резиденция и се постарал да хвърли поглед на онази, която мнозина вече наричали „истинската“ Алис. Тя избягала, но й се сторило, че Негово Кралско Височество все пак успял да я зърне, докато припкала към горните етажи.

Споменът я разсмя. Повече не се смя през този следобед, за който предугаждах, че ще бъде последната ни интимна среща.

— Добре че ми остана книгата — рече тя внезапно. — Майка ми изгори всичките ви писма до мен, господин Доджсън.

Запитах я дали знае защо майка й е постъпила така. Доколкото си спомням, никога не съм й писал нищо непристойно. Предимно гатанки, ребуси, малки математически залъгалки. Алис сви рамене:

— Мама малко ме ревнува от вас заради влиянието ви върху мен, едва ли е заради нещо друго.

Задничето й се плъзгаше по креслото и по мъничко, но неотвратимо се доближаваше до ръба. Скоро моето хубаво девойче щеше да се изправи и да ми поиска шапката си — или, макар да не се надявах особено на това, щеше да се спусне с носа напред като книжната Алиса в заешката дупка. Стана, както предвиждах — внезапно Алис скочи на крака и ми подаде ръка:

— Струва ми се, че е добре да тръгвам, господин Доджсън. Чаят беше топъл и превъзходен, прекарах много приятно. Пак ще се видим, нали?

Отвърнах положително, а усещах как въпреки топлината на огъня ме обгръща леден студ. Алис си отиваше, господин Дикенс, и макар още да не се бе смрачило, да имаше още сладкиши и чай, аз не сторих нищо, за да я задържа.

Тогава тя се повдигна на пръсти — доста висока е за тринадесетте си години, но все пак аз бях по-висок от нея — и ме целуна по двете бузи, за пръв път ме целуваше, а аз улових лицето й с две ръце и на свой ред я целунах по челото, и така всичко свърши, тя отвори самичка черната врата, пое по витата стълба, мина по галерията, излезе през врата номер седем на заснежения двор и изчезна.

Опитах се да вечерям, тоест да изям кейка и сухите сладки, но не бях гладен. Оставих ги на видно място за дребните полски мишки, които се нанасят в жилището ми от октомври до април.

Сложих си цилиндъра и слязох до това, което тук наричаме църквичка на колежа и което в действителност представлява грамадна катедрала. Тъй като вечер портата на „двора на Том“ се затваря, минах през малкия двор. Той беше пълен с премръзнали гълъби, които се опитваха да заспят, като се грееха взаимно. Някои бяха умрели, но останалите очевидно не го съзнаваха и се притискаха към труповете настойчиво, като че ли те бяха живи и топли птици.

Пристъпих към олтара под извисяващия се кръстат свод с неговите заострени плоскости, нервюри и надвиснали ключови камъни. Всичко бе пусто, ледено, тъмно и подредено. Сборниците с химни бяха по местата си на пюпитрите пред ореховите столчета. Седнах и се помолих на Бог да ме разбере.

Както знаете, понастоящем съм дякон към англиканската църква. По волята на моя баща, поради положението ми на преподавател в К. Ч., а и най-общо поради духовната предразположеност, която винаги съм имал, би следвало да стана свещеник. Но няма да го бъде. През онази вечер го осъзнах: по-горен сан от дяконския не е за мен.

Англиканският свещеник трябва да бъде женен. Това се изисква от обществото, вдъхва уважение, а и се налага поради естеството на сложно устроените механизми на пасторския дълг и енориите.

А аз ни най-малко не искам да се женя.

Дори един трезво премислен и двустранно всеотдаен съюз несъмнено би се провалил. Прекалено съм пристрастен към приятелство с момиченца и това едва ли би било съвместимо с любовта на една жена. Колкото и да е добронамерена, всяка съпруга бързо би се подразнила от начина, по който се измъквам с моите мънички приятелки по реката, на плажа или в някой театър. Навярно отначало съпругата ми би сметнала всичко това за очарователно, би възприела с усмивка момиченцата като своего рода подбрани изпълнителки на дъщерни роли. До деня, когато бихме се сдобили със собствено дете. А то, също както някои птичета, излюпили се в препълнено гнездо, ала убедени в правата си, дори те да не са законни, ще положи усилия да разчисти територията си. Ако пък в крайна сметка нямаме деца, нима съпругата ми не би се привързала прекомерно към момиченцата, които ще водя в свещеническия си дом? Дали би възприела неизбежните и принудителни прекъсвания на връзките ми с тези деца, когато те станат големи — а Бог и вие, господин Дикенс, следва да разбирате прекалено големи, — вземайки предвид, че единствено аз улавям мига, в който мъничките крехки създания биват запокитени сред ужасното набъбване на зрелостта?

Жена! Господи, съпруга — след като и тъй ми е толкова трудно да убедя някои майки, че в срещите ми с техните дъщери търся само компания, единствената близост, която действително ме кара да се чувствувам добре! Ако някой дори за миг би си помислил нещо друго, това би било жестоко спрямо мен. Кълна се, прочее, Богу и вам, че никога не съм се сприятелявал с някое нежно дете, без да се убедя, още преди да съм направил първата стъпка към него, че не тая в най-скришната и закътана част на съзнанието си нищо друго освен кроткото щастие да го съзерцавам, понякога да го фотографирам, ала без да накърня ни най-малко душата или облеклото му.

Ако напиша още някоя и друга приказка, подобна на „Приключенията на Алиса“, в смисъл, с малки момичета за главни героини, непременно ще препоръчам на илюстратора, бил той Джон Тениъл или някой друг, да обуе детето с дълги чорапи, за да не бъде поставен в неудобното положение да рисува и открива пред публиката голи прасци. Всъщност, скъпи господин Дикенс, няма човек, по-предан от мен на нравствеността, и то на най-строгата нравственост.

Но тази нравственост не е в противоречие с радостта от една среща, от едно завоевание, от едно приятелство. След някои гощавки в моето жилище и след като малката гостенка си тръгне, представете си, понякога ми се е налагало да отварям широко прозорците дори посред най-люта зима, сред ледени вихри, за да поема отчаяно вечерния въздух, сякаш кислородът в дневната е недостатъчен за дробовете ми, сякаш внезапно дъхът ми е станал дъх на великан. Тогава гледам как звездите се появяват в небето над Оксфорд, сякаш ги виждам за пръв път, и ликувам тъй силно, че мога да се опия от половин чаша мадейра.

Падението на Алис — парадоксално, порастването на едно момиченце наистина прилича на падение — ме връща към моята самота. Тя ще трае колкото тази зима. Отново ще настъпят хубави дни и аз ще се кача на железницата за Скарбъро, Маргейт, Хейстингс, Ярмът или Брайтън. Не само на мидите им е хубаво край морето: на момиченцата също.