Дидие Дьокоен
Луис и Алис (11)

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Скъпи господин Дикенс,

Винаги съм смятал — не се тревожете, това ни най-малко не ме е дразнило, — че вие не четете писмата ми. Досега обаче само предполагах, а този път съм напълно уверен, че няма да прочетете настоящото послание, дори да изпитвате непреодолимо желание да го сторите.

Вие просто умряхте на девети юни, в края на деня, след като, разправят, по бузата ви се търколила една последна сълза.

И тъй, освен ако някой от близките ви не разпечата от ваше име плика, написаното от мен през тази наистина прекрасна лятна утрин, господине, ще ми бъде върнато с бележка получателят починал.

Е, но нима това може да промени някак моята потребност да ви говоря? В края на краищата, когато се моля, аз не се колебая да се обръщам към баща си и към майка си, макар и двамата да не са вече на този свят. Освен това аз все още пиша и приказки за Алис, макар тя да е също тъй далечна за мен, както собственото ми детство — впрочем само преди няколко дни госпожа Лидел ми доведе Алис, за да й направя нови снимки, и настъпи един протяжен, запъващ се миг, залутан между любезност и неловкост, който бих могъл да сравня с изслушването на цигулково соло след вечеря в изискан дом, когато солистката, малката дъщеря на домакините, е дете, по-прекрасно за гледане, отколкото за слушане — но се иска бис заради удоволствието да се погледа как малкото създание притиска заоблена бузка към дървения инструмент и раздвижва дясната си ръка, подобно крилце на пиле, не осъзнало още, че е само пиле, и стремящо се да излети като истинска птица.

Алис се прояви като съвършена млада дама, а именно — прелестна и хладна. Струва ми се, че осъзнава горе-долу колко много е означавала за мен. Ала още не знае каква е ползата за нея — дали да се гордее, задето е Алис от „Алиса“, знаменита вече във Франция, в Германия, в Италия и дори в Америка, или да изпитва неясно отвращение, задето е пробудила мечти у един беден дякон, който пелтечи и върши всичко с лявата си ръка?

Тя зае поза напълно естествено, като човек, преоткриващ стар път в позната страна.

Работихме безмълвно в студиото, което съм обзавел над жилището си. Чуваше се само краткото избръмчаване на пусковото устройство, прищракването на обтуратора и дишането на Алис, когато тя си поемаше дъх след всяка поза. Понякога се приближавах до нея да пооправя кока й или да допра късче тънка гланцова хартия до устните й, за да смекча блясъка, получил се от краткото плъзване на езика й по тях. Бе утрин, светлината беше тъкмо толкова свежа и остра, колкото трябваше.

И Лорина бе тук, чакаше търпеливо своя ред. Също като всички (дали не би следвало да добавя: по света — такова е поне мнението на моя издател Макмилан), Лорина знае, че съм предпочитал сестра й Алис. Но за Лорина това не е несправедливо. Всъщност нито една от моите малки приятелки никога не ме е упреквала, задето предпочитах Алис. Никоя не настоя да получи своя собствена Страна на чудесата. Момченцата обичат най-много да бъдат всичките еднакви, докато по мои впечатления момиченцата имат определена склонност към изключителност. Вземете например пет, носещи името Кейт, и ще видите как всяка по най-чудодеен начин ще съумее да произнесе иначе твърде краткото си име, придавайки му различна звучност. Питам се какво ли се случва с тях по-късно, много по-късно, когато стават жени. Наистина тогава те в действителност вече не се наричат Кейт, а госпожа Кейт Някоя-си или госпожа Кейт Незнам-си-коя. Във всеки случай от чувство за дълг посветих на Лорина също толкова време и старание, колкото изразходвах за Алис.

Предполагам, госпожа Лидел възнамерява да идва всяка година в първите дни на лятото да ми поръчва портрети на дъщерите си. Господи, нима тя си въобразява, че летата ще се нижат тъй, едно подир друго, и че единствените значими промени ще бъдат увеличеният или намалял брой лястовички, лилии и сини туберози? Аз зная накъде отиват нещата, господине. Скоро някой млад мъж ще загледа Алис, както аз никога не съм я гледал, ще се доближи до нея, за да вдъхне устните й, ще я докосне, както аз никога не съм мечтал да я докосна. Ще потръпне от желание, докато аз само се чувствувах отхвърлен назад, сякаш заслепен. Тогава ще се облече тържествено — а именно, опасявам се, смешно — и ще отиде в деканската резиденция, за да поиска ръката на Алис. Всички ще се съберат да кудкудякат и да пият мадейра в гостната, където на една маса се намира моят ръкопис на „Алиса“ — е, надявам се, ако не се изтърве да го позяпа, тоя нескопосник поне да не изтърве върху него чашата или пурата си. После деканът и нескопосникът ще се запътят неуверено към градината, хванати подръка, за да си поговорят по мъжки. Ще завали. Ще заръси един от ония ситни, неумолими, пронизващо студени дъждове. Деканът няма да пропусне да отбележи, че наистина летата в Англия вече не са като едновремешните: „Когато Алис беше още момиченце, скъпи Джон (или «скъпи Уилямс», «скъпи Лейн», или «скъпи Сам»), летата тук бяха великолепни и жарки. Представете си, през един такъв прекрасен ден един от нашите преподаватели по математика, при това донейде обвързан с духовен сан, взе, та се захвана да изведе Алис да се поосвежи с лодка по реката. И там, понеже детето скучаело в маранята, разправил му онази смахната приказка, дето я знаете… О, но това време отмина, сега нашия преподавател го мъчи ревматизъм, а и няма такива горещи дни! — А и момиченцето вече го няма — ще подметне с тъпа усмивчица нескопосникът. — Сега госпожица Алис е млада дама. Във връзка с това, скъпи декане…“

О, не!

Напротив — да, Доджсън, да, това е животът.

Мисля си за всичко това, докато гледам студентите. Има голяма вероятност тъкмо един от тях накрая да надене жълти ръкавици и да лъсне с малко плюнка обущата си, преди да се отправи към деканската резиденция.

Къде ли ще отидат те — моята Алис в бяло и нейният нескопосник с черен фрак? Дали в Чешър, където всички котаци са усмихнати? Всъщност може да се очаква и най-лошото. Защо не например в Индия? Империята е обширна. Представете си, че нескопосникът я отмъкне с някой от презокеанските кораби на Peninsular & Oriental? И на какво местенце бих могъл тогава да разчитам в спомените на Алис с моята лодчица, взета под наем от Солтър?

Чарлз, вие вече сте мъртъв, кажете ми: какво има от другата (истинската) страна на (истинското) огледало?

Не ме упреквайте, задето ви наричам Чарлз. Докато бяхте жив, никога не съм се обръщал към вас другояче освен с господине — скъпи господине бе най-голямата проява на фамилиарност, която съм си позволявал. Ала нима смъртта не ме доближава до вас, след като през някои нощи аз имам именно чувството, че се рея като мъртвец?

Така ми се иска да узная каква е възрастта във вечността и дали мога да се надявам да видя отново истинската ми любима Алис с дългия детски бретон и с онзи неин мирис на оса.

— Мирис на оса ли, преподобни?

— Да, Чарлз, мирис на оса. О, зная, че е трудно да се опише мирисът на оса, но да речем, че ухае на бъз от жив плет, на кадифена рокля, държана дълго в чекмедже с лавандула, на тебешир в косата, на смачкана ягодка, може би на оня тъмен и лепкав ябълков сироп, който дават сутрин на запечените деца и който прави дъха им плодов чак до обяд, а също тъй, струва ми се, на затоплено от телесен допир памучно бельо, напоено с малко блудкава пот, ето какво представлява миризмата на оса — Бога ми, Чарлз, та това е чисто и просто миризма на момиченце!

Но аз зная отлично какво ще ми отговорите:

— Sorry, преподобни, Отвъдното не мирише почти на нищо. Ние, мъртвите, сме приключили с всякакви подобни чувствени близости (и може би дори низости?): тук е само Прекрасното в чист вид, своеобразна кристализирана възвишеност, светлинни ефекти, дъги, северни сияния до втръсване, нищо с дъх на оксфордска наденица, на cornish pasties^[1], а още по-малко на оса, особено пък на оса! Наистина Бог — от няколко седмици насам Го поопознах по-добре — е не само Всемогъщ, Всеопрощаващ, Вселюбящ, Той е също така и Всепредпазлив. Тъй че, макар на пръв поглед да изглежда объркващо, в рая има стари писатели (аз например, а и вие ще бъдете такъв), стари касапи като моя приятел Томас Бардлингтън, който винаги ме е снабдявал с отлични овнешки бутове, стари убийци, стари архидякони (впрочем да ви предам най-сърдечни поздрави от името на вашия баща), стари коне, вечно препускащи подир стари кучета, преследващи стари лисици, стари фенерджии, стари трикраки столчета, изобщо цял куп стари хора и стари неща — досега обаче не съм срещал нито едно момиченце в рая, не, или поне нито едно момиченце с такава сложна миризма, каквато описахте.

Всичко е на смях, Дикенс, но има нещо вярно в думите, които ви приписвам. Времетраенето на междинното състояние, наречено детство, е твърде кратко, за да даде на момиченцата време да достигнат в този си вид стъпалата на Вечността.

Може би на този двадесет и пети юни видях отново Алис, която е вече само сянка на Алис, избледняла дори в сравнение със сянката от деня на състезанието по реката, за съвсем последен път. Едва тридесет и осемгодишен съм, а вече може би съм изгубил всичко.

Мисля, че ще прекарам по-голямата част от лятото със семейството си в Гилдфорд. Е, все ще прескоча за малко към Ийстбърн и Маргейт, не толкова заради морските бани, облекчаващи ревматичните болки, които ме измъчват, щом се зададат първите септемврийски мъгли, колкото за да пообщувам пак с деца. В Ийстбърн е пълно с тях, уверявам ви, че всеки трябва да крачи внимателно, за да не настъпи някое. Всъщност достатъчно е човек да седне на плажа, близо до водата, из която цапат, да нахлузи върху ръката си някоя шарена кукла, и ето че отвсякъде го обкръжава бръмчащ рояк момиченца и момченца, привлечени от играчката като пеперуди, помамени от лилавите, сладки цветове на будлеите.

Тепърва ще ви пиша по-рядко, отколкото досега. Може дори изобщо да престана да ви пиша. Не за да ви накажа, че умряхте — сигурен съм, че не сте го направили нарочно, както Алис всъщност не се е стремила да порасне, което ме кара да си мисля, че изкласяването на едно дете и смъртта на един застарял писател може да са просто пера от една и съща птица, само дето едното е бяло и нежно, а другото черно и кораво, и толкоз, — а защото се боя да не би тези послания да попаднат в чужди ръце.

Слабо ме засяга какво ще мислят за Луис Каръл. Струва ми се, бях ви казал: ние се срещаме бегло с това лице, обикновено по здрач, когато сядам пред писалището си; тогава разсъждавам за пълнотата и пустотата на отминалия ден, а Каръл се възползува от моята замечтаност и захваща да пише онези изящно безсмислени нещица, които карат момиченцата да се смеят и които носят печалби на Макмилан.

Колкото до Чарлз Лътуидж Доджсън, не ме притеснява, ако някога за него се каже, че общо взето не е бил щастлив човек.

Бих се ужасил обаче, ако дори за миг си помислят, че въпросният Доджсън е бил донейде нечист, че в известен смисъл е бил плътоядно чудовище. Затова, разделяйки се с вас, отново ще изгоря — напоследък го правя често — портретите на някои може би малко прекалено разголени или прекалено предизвикателни момиченца, макар да съм правил с обич тези снимки. Ала когато няма да съм тук, за да изпелтеча истината, която — ха, зная го много добре — ме прави различен, дали няма да омърсят тази прекрасна обич с упреци, че е била лукава като похотта?

Тънка струйка зеленикав дим — противен цвят, но нищо не мога да направя, резултат е от изгарянето на някои химически субстанции — ще се издигне от комина ми. В градината на деканската резиденция Алис Лидел ще откъсне очи от любовния роман, който навярно чете край лехата с лилии, и ще си рече, мамейки се за причината, породила този пушек: „Горкият господин Доджсън, колко бързо остарява! Ето че вече му става студено през юли и пали огън в такава чудесна слънчева утрин.“

О! Питам се дали поне едно човешко създание — за предпочитане мъничко, но нека не прекаляваме с пожеланията — ме е разбирало някога…