Дидие Дьокоен
Луис и Алис (14)

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Ще умирам, Чарлз.

Още няколко дни, и бих отпразнувал шестдесет и шестата си годишнина. Но няма да я доживея въпреки всички нежни грижи на милите ми сестри. Затруднявам се, докато ви пиша, защото температурата ми е силна и ръката ми трепери, а същевременно ги чувам как сноват из къщата и се мъчат да умирят рояка деца, който винаги се събира у нас в Гилдфорд за Коледа. „Ама няма ли да спрете да търчите из тия коридори? Чичо ви Доджсън е болен, тежко болен!…“ Тежко болен ли? Има да се смеете, Дикенс: умирам от хрема. О, не ми е първата в живота, но прерасна в лош бронхит и не вярвам някой лек за засилване на кръвообращението да ме оправи. Не зная как са протекли нещата при вас, но аз никак не се боя, че ще умра. Предполагах, че ще бъде по-различно и ужасно сложно — „агония“ произлиза от гръцка дума, означаваща тревога, борба. Но тялото подготвя възхитително духа за наближаването на голямото падане — в смисъл че с всеки час расте потребността от мрак, отпуснатост и безчувственост. Нали разбирате, не толкова мисълта, колкото умората, непреодолимото изтощение подпомагат настъпването на смъртта. Умиращото тяло има нужда вече само от съвсем мигновени удовлетворения — топлинка, нещо за пиене, възстановяване на дишането — и разсъдъкът без съмнение преценява, че подобно издребняване просто не го засяга. Постепенно той се отдръпва — подобно на градинарите, които през първия понеделник, когато падне слана, правят добросъвестно обиколка на скованата от зимата градина, но си остават у дома във вторник.

През тази нощ ще се опитам да склопя очи завинаги. Бих предпочел да умра през нощта. Винаги съм страдал от безсъние и нощем съм съчинил най-важните неща в живота си, струва ми се, че нощем усъвършенствувах най-забавните си изобретения, а и най-полезните — като например приспособлението, което нарекох никтограф и което позволява да се пише при пълна тъмнина. Няколко дни преди Коледа, още докато бях в Оксфорд, макар температурата да бе паднала доста под нулата, останах да се потя до четири часа сутринта над една математическа главоблъсканица, изпратена от познат в Ню Йорк, с когото си пиша — ужасна история с едни триъгълници, разреших я само отчасти.

Ако не успея да умра тази нощ, ще остане за утре. Ще погълна някакво подобие на закуска и ще си умра. Толкова съм съсипан — имам чувството, че само от мен зависи да се предам окончателно. Нямам особени причини да се крепя, само дето ще причиня мъка на близките си. Така че съм се разбързал.

Вчера (а може би беше тази сутрин) женски глас прошепна в коридора до стаята ми: „Представяте ли си, ако умре?…“ Не поясни какво би следвало да си представи лицето, към което се обръщаше, но предполагам, че е имала предвид всички усложнения, които неизбежно биват породени от смъртта на една известна личност. Несъмнено за моите сестри умиращият в „Честнътс“ е просто техният брат Чарлз. Ала когато Чарлз заспи вечен сън, все пак ще трябва да се занимаят с Луис Каръл.

Алис ще научи за моята смърт от съобщенията във вестниците, че Луис Каръл е починал. Макар че една истинска дама като госпожа Харгрийвз едва ли би чела открито вестници, по-скоро би поверила тази дейност на съпруга си: господин Харгрийвз несъмнено я осведомява за онова, което по негово мнение заслужава някакво отношение от нейна страна.

Ето как си го представям: през една сутрин в непознат за мен дом, навярно претъпкан с всевъзможни милички дреболии, картонени звезди, облепени с изкуствен сняг, крехки топки, венци от зеленика, каквито се окачват къде ли не, щом наближи Коледа, господин Харгрийвз чете вестника си („Таймс“, Дикенс, нека да предположим, че ще е добрият стар „Таймс“), докато госпожа Харгрийвз маже с масло филийките. И ето че внезапно господин Харгрийвз сваля вестника и възкликва:

— О! Ха, виж ти!

Тогава госпожа Харгрийвз престава да маже филийките и пита господин Харгрийвз:

— Нещо изумително ли, мили? Да не би този път наистина да са решили да увеличат данъците?

Господин Харгрийвз хваща отново вестника, размахва го и казва:

— Не, скъпа, не — хайде де, само половин година след юбилея на кралицата! Умрял е вашият стар приятел господин Каръл.

Госпожа Харгрийвз машинално започва отново да стърже по люспите масло (никое разумно човешко същество не би прекъснало протичането на закуската заради повода, че в „Таймс“ е оповестена кончината на един съчинител, особено пък ако той в крайна сметка не е нищо повече от детски писател) и се опитва да не влага нищо лично в интонацията си:

— Искате да кажете, че добрият господин Доджсън е умрял? „Таймс“ уточнява ли къде и кога ще се състои погребението?

— О, те навярно вече са го заровили — казва господин Харгрийвз. — Знаете какви са хората в тия малки селища. За тях смъртта е много по-обичайна, отколкото за нас! При дърводелеца винаги се намира готов ковчег. През зимата селските работници по поддръжка на пътищата си нямат друга работа, освен да копаят гробове. Но, тъй или иначе, Алис (тук господин Харгрийвз сваля отново вестника), предполагам, не бихте пожелали да присъствувате на погребението на Каръл?

— Не — казва тя след леко колебание, — струва ми се, не.

— Разбира се, че не — натъртва господин Харгрийвз. — Всичко това са вече стари истории. Повечето деца, които четат Луис Каръл, са уверени, че образът на Алиса е измислен и такова момиченце никога не е съществувало. Бога ми — завършва той със смях, — питам се как ли ще се опулят, ако ви видят!

— Нима толкова съм се променила, мили?

— За един мъж вие сте несъмнено по-привлекателна, отколкото когато сте била на девет или на десет годинки. Може ли още малко чай, Алис?

Тя му налива. Чайникът изобразява Туидълди и Туидълдум, дебеличките близнаци, които се бият заради едно глупаво кречетало в „Алиса в Огледалния свят“^[1]. Жълто-син, много хитър чайник: Туидълди е пълен с чай, а брат му Туидълдум — с мляко. Ала тази сутрин, за пръв път откакто притежава този чайник, госпожа Харгрийвз се обърква, накланя Туидълдум вместо Туидълди и плисва изобилно мляко в чая на своя съпруг.

За последен път видях Алис преди седем години^[2]. Случи се през един декемврийски ден. Спомням си — беше толкова студено, че лекарят ми забрани да поема риска да пътувам за Коледа до Гилдфорд, за да не се засилят странните главоболия, които ужасно ме измъчваха по онова време — понякога имах усещането, че просто виждам ивица от крепостни стени, която се огъваше и менеше като безкрайна змия; няколко пъти внезапно губих съзнание и се свестявах проснат на пода на катедралата със замръзнали крайници и протекла от носа кръв. Вече се бях примирил, че ще прекарам самотно Коледа в колежа като наказан, когато научих, че госпожа Харгрийвз пребивава временно в деканската резиденция. Незабавно я известих, че разпалвам в нейна чест силен огън в камината и я очаквам да ме навести, за да пием чай. Тя обаче отговори, че часът за чая бил прекалено късен за нея при дневната й заетост и била по-склонна да намине веднага.

Топнах кукуряк в една ваза. Когато беше мъничка, Алис често носеше рокли от перкал, а кукурякът е цвете, което най-силно напомня перкала. Но Алис не усети намека. Всъщност почти не говорихме за миналото. А, право да си кажа, също и за настоящето. Беше просто един очарователен, лишен от съдържание миг. Тя ме попита колко екземпляра от „Алиса“ съм продал в крайна сметка. Казах, че в Англия (само в Англия, госпожо Харгрийвз!) са много повече от сто и петдесет хиляди, към които трябва да се прибавят екземплярите от преводите по света заедно с онези от арабските страни и Китай. Тя се засмя, отмятайки назад красивата си главица:

— А после „Снаркът“, „Силви и Бруно“, авторските ви права за театралните представления на „Алиса“! Предполагам, че вече сте богат, господин Доджсън!

— Благодарение на вас, госпожо Харгрийвз, да, може да се каже — благодарение на вас.

Тя се извърна и се престори, че наблюдава играта на огъня в камината.

— Да оставим това, може ли? — промълви тя, след като помълча. — Само ми кажете, щастлив ли сте?

— Не, госпожо Харгрийвз.

Тя наклони леко прелестното си личице, както правят понякога птичките:

— А какво ви пречи, господин Доджсън?

— Госпожо — казах й аз, — този сив и мразовит следобед тъй малко подхожда, за да си припомняме онзи така слънчев следобед по реката, когато ние с вас…

Не ме остави да довърша — предполагам, прекалено добре знаеше какво се канех да кажа.

— Простете, господин Доджсън — извини се тя, — не трябваше да ви задавам този въпрос. Беше глупаво от моя страна.

Изправи се, огледа се:

— О, божичко, къде ли съм си оставила шапката?…

Заехме се да я търсим заедно. Искаше ми се да е някоя от онези вълшебни шапки, каквито се срещат в приказките, изобщо да бъде Снарк, неуловим задълго, защото тъкмо започнахме да се забавляваме с лудориите на тази шапка — също като едно време, нали, Дикенс? Божичко, да — е, почти… Но тя бе само една обикновена глупава шапка и скоро я изнамерихме на ръба на един шкаф. Алис Харгрийвз си я сложи на главата, нагласи воалетката си и излезе. Извиках й:

— Госпожо Харгрийвз, имал съм десетки, десетки приятелки деца, но наистина нито една не бе като вас!

Тя каза, без да се обръща:

— Боя се, че и аз никога не съм имала друг приятел като вас, преподобни.

Бе започнал да бръска ситен снежец, от ония, дето нямат срам от нищо и все намират начин да се промъкнат между яката и топлата кожа на шията. И Алис се затича бързо, доколкото й позволяваха достойнството й на омъжена жена и възрастта й, равна на почти четири пъти по десет години.