Дидие Дьокоен
Луис и Алис (5)

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Драги господин Дикенс,

Току-що направих справка в регистъра за кореспонденция, който си водя от първи януари 1861 година. Свикнал съм да отбелязвам в него имената на адресатите, датата на посланията, съдържанието им накратко, а също и изложение на получените отговори.

Смятах, както съм отбелязал преди по-малко от година, че явно изменям на благопристойността, като ви притеснявам с разказа за моето житие, и умишлено потънах в мълчание, което да съответствува на вашето. В действителност това мълчание се дължеше не толкова на учтивостта, колкото на киселото ми настроение: духът ми, господине, блужда известно време в плен на непреодолима потиснатост.

След първоначалното ликуване успехът на „Алиса в страната на чудесата“ ме хвърли в твърде странно униние: представете си, осъзнах, че това ще да е най-доброто яйце, което бих могъл да снеса, и че всяко следващо би представлявало само слузест, сив запъртък, лишен от изящество.

С безгранично отчаяние научих, че нашата кралица Виктория, очарована от „Алиса“, направо всеки ден пращала хора да проверяват в лондонските книжарници дали „нейният скъп господин Каръл“ не е публикувал отново някое приятно произведенийце.

Нима бих могъл да призная на Нейно Величество, че Луис Каръл е в състояние да съчинява подобни „приятни произведенийца“ единствено при изричното условие пред очите му да се навъртат „приятни момиченца“?

Да, нека поне един човек да научи — и предпочитам това да сте вие, господин Дикенс: „Алиса в страната на чудесата“ се появи, защото Алис бе най-чудното и чудесно чудо, което съм имал възможност да съзерцавам.

След като от четвъртък, 3 юли 1862 година, в отношенията ми с господин и госпожа Лидел настъпи известна топлота заедно с регистрираната от термометъра, получих отдавна мечтаното разрешение да отведа Алис, Едит и Лорина на разходка по реката. Робинсън Дъкуърт, един мой колега, към когото деканът е особено благоразположен, трябваше да дойде с нас. Ала тъкмо когато се канехме да потегляме, се разрази силна буря и разходката с лодка бе отложена — вместо това се задоволихме с песнички и шаради, а когато времето все пак се пооправи, поиграхме крокет върху влажната трева. „Не се натъжавайте — каза ми Алис, когато се разделихме пред вратата на деканската резиденция, — утре ще излезем по реката.“

Прекарах нощта край прозореца, като се взирах тревожно в прелитащите облаци и особено в очертанията им, защото нащърбват ли се, това означава, че високо горе има силно въздушно течение, което ще докара дъжд. Наблюдавах също сиянието на луната и проблясването на звездите. Най-сетне призори съзрях през дървесата в парка златно слънце, което вещаеше хубав ден, а чимширите в градината лъщяха от росата.

Лактите ме боляха, след като цяла нощ ги бях държал опрени на каменния перваз. Устата ми лепнеше, очите ми бяха зачервени от безсънието, а краката ми бяха болезнено изтръпнали. Въпреки това изтичах до реката — признавам, че бе доста глупаво, — за да се уверя дали някое хидравлическо чудо не я е изкарало извън бреговете й.

Но тя си беше тук — виеше се, гладка и синя. Ранобудни рибари крачеха по кея Фрайърс към Грандпонт Хауз. В сянката на мостовите дъги прелитаха птици, набраздяваха повърхността на реката и стряскаха пълчища жаби, които внезапно се гмуркаха, раздвижвайки блесналата мозайка от листа на водни лилии, приютили дрямката им.

Тогава разбрах, че този ден ще бъде безкрайно важен в моя живот. Така и стана, господине, и дори да преживея още дълги години, мога да заявя, че това бе най-съвършеният ден в моето съществуване.

Нямаше как да се измъкна от закуската — чак след нея двамата с Робинсън Дъкуърт отидохме да вземем трите момиченца на Лидел от деканската резиденция.

Светлината бе все тъй сияйна, както призори, и у мен се засилваше предчувствието, че този следобед, прекаран на реката, ще бъде един дълъг и изключителен миг.

Вместо тъмното свещеническо облекло носех бял фланелен панталон и бяла сламена шапка, бях приготвил пълна кошница сладкиши, а Дъкуърт бе взел малък чайник, за да си приготвим чай. Алис, Едит и Лорина ни очакваха с нетърпение. Разцелувахме се закачливо, подскачахме едни подир други като котета, а после поехме в сянката на дърветата към реката покрай твърде смрадливия всъщност поток Тил Мил.

След няколко минути смехове и гоненица пристигнахме до Фоли Бридж, където се намират работилниците и дървените понтони на братята Солтър, които лете дават лодки под наем. Докато Дъкуърт дразнеше момиченцата, като ги пускаше да надничат в кошницата с лакомства, аз се заех да избера най-внимателно лодка с добра вместимост и колкото се може по-сухо дъно, както и да я натъкмя с най-чистите възглавници, които можеха да се открият в дюкянчетата на Солтър.

Бяхме се разбрали Дъкуърт да гребе по средата, а аз да осигурявам придвижването откъм предницата — така на нашите пътнички не им оставаше друго, освен да гледат редиците от плачещи върби, а на местата, където реката се разширяваше, щяха да се опитат да поработят с допълнителните весла или да подържат въженцето за управление на кормилото.

Намерението ни бе да се отправим нагоре по Айзис^[1] до Годстоу и да се спрем да похапнем край шлюза, ако времето остане хубаво, или пък в странноприемница „Пъстървата“, ако се разрази буря, както предния ден.

Денят, господин Дикенс, бе един от най-горещите през онова лято на 1862 година. Обичайното освежително въздействие от плъзгането по водната повърхност бе възпрепятствувано от тежката влага, която се виеше над реката във вид на синкави изпарения, сякаш гребяхме под капака на нашия малък чайник.

Опасявайки се да не би отпуснатите върху купчините възглавници момиченца да се поддадат на сънливостта, а слънцето да изгори личицата им въпреки шапките, аз им измислих задачи: Алис трябваше да ни бъде кормчийка, а Едит и Лорина хванаха допълнителните весла.

Независимо от всичко, тъй като се обръщах често, забелязах, че клепачите им натежават. Особено Алис явно придремваше, все по-вяло насочваната от нея лодка току се заплиташе сред лилиите или проскърцваше, опирайки в затънали под водата клони.

— Алис Лидел — подметнах й аз през рамо, — трябва на всяка цена да внимавате да се задържаме по средата на реката!

Тя изпухтя уморено, издавайки напред долната си устна, така че лекият бретон, падащ върху челцето й, подскочи от нейния дъх:

— Ох, господин Доджсън, наистина не мога, усещам, че ще заспя!

Тогава сестра й Лорина също се обади: да, сънят щял да ги повали и трите, освен може би ако се захвана да им разкажа някоя интересна приказка, която да ги задържи будни. Отговорих на Лорина, че едва ли една криволичеща под палещо слънце лодка е подходящо място за разказване на приказки; поясних, че приказките са като рододендроните и за да разцъфнат, се нуждаят от полумрак и прохлада, така че лично аз съумявам да им вдъхвам живот единствено у дома, в моето тъмно и тихо жилище в колежа, край разпаления огън, докато зад стъклата се спуска блудкавият здрач.

Нали разбирате какво имам предвид, господин Дикенс? Убеден съм, че неслучайно публикувате най-хубавите си приказки през време на зимното слънцестоене.

Алис обаче отново изпухтя, от което бретонът й подскочи (този път обаче дъхът й издаваше не изтощение, а раздразнение, задето не й се подчиняват веднага), и заяви, че поради обстоятелствата ми разрешава да се огранича с някоя хилава и несръчна приказка, а тя и сестрите й нямало да мърморят, че не е ясно как почва и как ще свърши — въпреки лодката обаче си искали приказката.

Тогава аз отбелязах, че от задухата и от въртенето на веслата устата ми е пресъхнала и едва приказвам. А Дъкуърт най-злостно се съюзи зад гърба ми с момиченцата и заяви, че след като и без това си пелтеча, едва ли неясният ми изговор ще бъде по-мъчителен от обичайното. Размахах греблото, изпръсках здравата Дъкуърт за наказание и при това го нашибах с бялата си шапка, а момиченцата на Лидел изпаднаха във възторг и се развикаха: „Или приказка, или бой!… Или приказка, или бой!…“

В този миг достигнахме до завоя на Айзис и пред нас се появиха къщичката със сламения покрив и шлюзът на Годстоу, който пресичаше реката, обрамчена от грамадни дървета на единия бряг и от необятно ширнали се като мека козина златисти нивя на другия.

Когато се приближихме, един бял заек хукна да бяга. Не успях да видя дали наистина бе със светлочервени очи, нито чух дали наистина възкликна: „О, божичко, божичко! Ще закъснея!“^[2], нито да проверя дали наистина извади часовник от джоба на жилетката си — но във всеки случай така започна моята приказка.

От трите момиченца Лидел избрах Алис за героиня, тя се спусна в дупката подир белия заек, промъкна се под земята и достигна до Страната на чудесата.

Колко несправедливо, господин Дикенс! За мъничката Едит щеше да е много по-лесно да последва заека, а извънредно умната и разсъдлива Лорина нямаше да се обърка така от несъобразностите в този свят, където абсурдът замества логиката.

Но аз обичах най-много Алис, всъщност обичах нея — и може би именно в този миг го осъзнах ясно и за първи път, и ако приказката за Страната на чудесата е станала хубава, това се дължи до голяма степен на странното опиянение, което породи у мен прозрението за тази любов.

Всичко около Айзис и ширналите се жита бе безкрайно спокойно, а в мен тътнеше буря.

„Още, още!“ — пляскаха с ръце момиченцата; бяхме слезли от лодката и вървяхме сред житните класове. Още! Колкото искате, деца! Едва ли нещо би могло да ми бъде по-приятно от това да превръщам Алис Лидел — която ме слушаше унесено и дращеше връхчето на езика си с една дълга сламка — в сладка кукличка, която се спъва, пада, внезапно се оказва висока само двадесет и пет сантиметра, та дори само седем (Господи, бих могъл да я държа в ръка, разбира се, ако внимавам да не я стискам силно!), а само след миг се разтяга като сгъваем далекоглед и надхвърля два метра и седемдесет и пет сантиметра (и тогава аз бих се поместил в нейната ръка), и плаче, и чака някой да й каже „мила“, и неуморно повтаря, че е малко момиче, а накрая картите за игра аха-аха да я обезглавят — но тя се събужда навреме, изтръгва се от съня.

Всички, скъпи господин Дикенс, смятат, че съм разказал съня на едно дете. В действителност сънувах аз.

Върховното любовно изпитание е да обичаш някого, когото не можеш да докоснеш — когото дори не би помислил да докоснеш. Така се обича Бог, така аз обичах Алис Лидел.

Настанихме се край една светла копа сено и изядохме донесените сладкиши. Бяха чудесни. Дъкуърт също се постара и приготви доста приличен чай. А аз продължавах да разказвам. Бях стигнал до сцената, в която гълъбицата упорито убеждава Алиса, че е змия, когато Дъкуърт — той се бе отдалечил от копата, за да измие чашите ни в Айзис — се върна, размахвайки доста дългите си ръце, и се развика, че чул в далечината от някаква камбанария звън, известяващ шест часа, и че здравата ще закъснеем.

— О, божичко, също като Белия Заек! — засмя се Алис и ми смигна.

Ала майка й, достойната госпожа Лидел, никак не прилича на бял заек. Тя по-скоро напомня за Царицата на сърцата, която раздава присъди, без да изслуша свидетелските показания, и най-много обича да гледа как отсичат главите на поданиците й.

И тъй, поехме бързо назад. Завърших приказката точно в мига, когато лодката опря кейчето на Солтърс. Беше осем и половина, вечерята в деканската резиденция навярно отдавна бе поднесена. Тръгнахме покрай Тил Мил. Бях уловил Алис за ръка. Тя подтичваше, за да не изостава, и като всички малки момичета не я биваше да тича — краката й все отиваха встрани. Няколко пъти за малко да падне. Успявах да я удържа и усещах как добре подрязаните й, но все пак остри ноктенца се впиват в ръката ми. Изпод бретона, натежал от пот и от житен прах, очите й току пресрещаха моите: през тази вечер Алис бе умислена. Смятах, че е, защото се бои да не й се карат, но не — тя просто се канеше да ме помоли нещо:

— Господин Доджсън, иска ми се да ми напишете приказката как Алиса слиза под земята в заешката дупка — ако обичате, много ви се моля, скъпи господин Доджсън!

В деканската резиденция ни посрещнаха хладно. Прикс се увери, че малките дъщери на Лидел са се претъпкали със сладкиши, и ги прати да си лягат, без да вечерят.

Когато се прибрах, се облакътих на прозореца, извиках в съзнанието си събитията от този паметен ден и загледах как нощта се спуска, поглъщайки параклиса, квадратните дворове и градините на К. Ч.

Сякаш всяка една от острите, изящно оформени кули на колежите и на църквите, които в Оксфорд са повече, отколкото където и да било другаде, сочеше някоя звезда, за да подскаже, че в крайна сметка вселената е пълна с други светове и че може би някой от тях напомня Страната на чудесата — защото човекът, пък бил той и преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън, дякон към англиканската църква и преподавател по математика, не е в състояние да измисли нищо, което да не съществува в някаква степен на вероятност тук или там; и безсмислието, което проличава при Белия Заек, при Гъсеницата, при Лигавата костенурка или при Царицата на сърцата, несъмнено е едно от многобройните преображения на разума. Впрочем от фотографията ми е известно, че позитивът се съдържа в негатива, макар при проявяването белите плоскости да излизат черни и обратно.

Сега госпожиците Лидел навярно спяха с ръце върху лицата, за да защитят клепачите си, тъй нежни в тази крехка възраст, от някоя мъничка останка дневна светлина. Прикс трябва да е затворила прозорците, та да не влязат прилепи в стаята. В помещението е станало някак влажно топло, момиченцата са отхвърлили завивките си и телцата им изпъкват остро под белеещите се чаршафи. И тия мънички изпъкналости, менящи се според изящните движения на сънните Алис, Едит и Лорина, ту се разкривяват, ту се слягат, ту се издигат в друг вид, както планинските вериги се нагърчват под страховитото въздействие на телуричните сили, оформящи земята — и нима не е забавно, господин Дикенс, че коленцата и лакътчетата на три момиченца възпроизвеждат доста точно хилядолетните тласъци и нагъвания на земната кора?

Ах, какъв вълнуващ геологически макет са тези три легла, от които навярно се носи леко спарен мирис на лавандула или на одеколон — нямам представа с какво Прикс разтрива момиченцата, преди да ги сложи да спят, — млечен дъх, ухание на сладка кожа, неизпръхнала още от поетото въпреки чадърчетата слънце; и, уверен съм, най-прелестните чаршафени планини, най-уютните долини от бял лен са тези на Алис.

Мислейки си за Алис, внезапно се сетих за молбата й, изречена при нашата раздяла: да напиша за нея книжка с приключенията в дупката на Белия Заек и нататък.

Както ви казах, не бях спал предната нощ, тъй като следях задава ли се буря. Не спах и през тази, а се заех да изложа писмено основното в абсурдната приказка, която бях измислил за Алис по река Айзис, сред житните поля край шлюза Годстоу.

Но не се получи от само себе си, господине: споменът за приказката се сливаше със спомена за Алис и често пъти се улавях как съм застинал с провесено перо и нос, как чопля машинално с нокът топлия восък, покапал в основата на свещта, задавайки си въпроса кой хитроумен дявол ме е създал и е вложил в мен странната склонност да вниквам тъй умело в духовния свят на Алис Лидел — и да я допускам да вниква в моя.

Впрочем духовното вникване не съдържа двусмислие от нейна страна, нито извратеност от моя. Просто се чувствувах невероятно добре с нея — предполагам, също както пушачът на опиум, комуто слугата китаец подава лула с пращяща топчица маков екстракт. Същото сладко и леко блудкаво усещане за внезапно успокоение, за постигане на съвместимост с този свят, който само преди миг е будел уплаха. А след като опиумът е свършил, след като момиченцето Алис се е прибрало вкъщи — и опиоманът, и аз се завръщаме в света на гравитацията еднакво морни, ала твърдо убедени, че има начин тя да бъде преодоляна.

След непредвидения успех на „Приключенията на Алиса“ — вихрената поредица от преиздания и преводи направо ме зашеметява — моят издател Аликзандър Макмилан явно смята, че интересът към мен тепърва ще расте. Нямам никакво намерение да се местя от Оксфорд в Лондон, в някоя от онези прекалено нови къщи, щръкнали около крайречните пътища в Батърсий, където май се скупчвали интелектуалците с особено новаторска предразположеност, ала въпреки сдържаността и мълчанието ми, разбира се, възможно е критиците да се доберат до леденото средновековно леговище на Луис Каръл и да се заемат да ровят из живота ми с надеждата той да им разкрие нещо повече за моето творчество. Според Макмилан тези хора щели да пишат статии, брошури, може би дори книги. И тъй, господин Дикенс, ако прочетете някъде, че безкрайната лятна нощ, прекарана над черновата на „Алиса“, е била моята първа нощ като писател — не им вярвайте, господине, защото тя бе преди всичко моята първа нощ като влюбен. Затова тя бе най-вече безсънна, болезнена и ослепителна.

На следващата сутрин срещнах семейство Лидел на перона на гарата. Канеха се да пътуват с влака за Лондон, тръгващ от Оксфорд в девет часа и две минути, на който възнамерявах да се кача и аз. Не желаех да се натрапвам и се отдалечих към края на перона, за да не се озовем в едно купе. Ала докато композицията маневрираше, Алис ме забеляза въпреки огромните кълбета дим, които бълваше локомотивът. Дотича при мен, хвана ме за ръка и ме попита дали съм започнал да пиша „нейната книга“. Прикс я беше облякла като градско момиченце. Явно според Прикс тежките коприни и колосаните панделки превръщаха Алис Лидел в благоприлична госпожица, която нямаше да бие на очи из лондонските улици. Прикс така и не проумя, че Алис бе създадена за обикновени, по-грубовати роклички, по които се лепят сламки, за престилчици, в които могат да се избършат мокрите от реката ръце, за зле завързани обувчици, които биват захвърлени при първа възможност. Прикс крещеше през целия перон:

— Върнете се, госпожице Лидел, излезте от този проклет пушек, ще заприличате на негърка!

Алис вдигна очи към мен и аз видях палави искрици в тях:

— Господин Доджсън, не е ли чудесна идея да ми направите портрет като негърка? Може да ми намажете лицето със сажди или с ваксата, която използвате за вашите високи обуща. Зная, че ме харесвате повече, когато изглеждам окаяно.

Имаше предвид най-хубавата снимка, която й бях направил — облегната на една олющена стена, боса, загърната в дрипи. След фотографския сеанс пуснах бонбони в протегнатата й за милостиня ръчица. Тя веднага ги натъпка в устичката си и ги излапа лакомо като същинска малка гладница, а аз целунах издутите й от фруктовите кубчета бузки.

Впрочем, господин Дикенс, представяте ли си — има майки, които не са съгласни да целувам момиченцата им! Аз неизменно искам разрешение, преди да поканя някое дете на гощавка у дома. „Дъщеричката ви целуваема ли е още?“ — това е дословно въпросът, който задавам. Ако не получа разрешение за целувки, се държа на разстояние, поднасям чая, капвам млякото и предлагам бисквитите с достолепието на иконом, нареждам шарадите и приказките си със строгостта на истински свещенослужител, вдървен на високия си амвон. Въпреки това се смеем много, чак оставаме без дъх. Късните следобеди преминават прекрасно и със, и без целувки. Тъй или иначе, скоро се смрачава, поемам лека вечеря, отивам в катедралата за кратка молитва, а после заспивам и съм свободен да сънувам.