Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lewis et Alice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Дидие Дьокоен

Заглавие: Луис и Алис

Преводач: Венелин Пройков

Издател: Читанка

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: френска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6163

История

  1. — Добавяне

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (…)

 

Не слагам дата на това писмо, Чарлз. Нарочно. Напуснахте този свят твърде отдавна, та отбелязването на някакви си ден, месец и година да имат все още за вас някакво значение — знайте само, че дъждът потропва по лавровите листа, макар че според сезонното благоприличие един почтен дъжд не би трябвало да прави това.

Не ми се сърдете и задето започвам това писмо без обичайните учтивости. Може би окончателно ще възприема този начин на писане. Той ми бе подсказан от една моя малка приятелка, Агнес Хъл, която е на десет години и има по-голяма сестра на име Алис — не би следвало да се нарича Алис, но това е положението, и в добавка се кани да се явява на изпити тук, в Оксфорд, — но нека засега да забравим по-голямата сестра и само да отбележим, че въпросната Агнес Хъл има наистина очарователна дарба да се присмива, а тази язвителност може би ще съхрани детското у нея и след фаталната граница на тринадесетгодишната възраст.

Та значи, Агнес, която лично аз наричам „Аги“ и дори „миличка Аги“, твърди, че начинът, по който започва едно писмо, всъщност няма никакво значение. Впрочем, добавя миличката Аги, съдържанието на писмото е също тъй без значение, както и началото; естествено, завършекът пък е съвършено без значение. Преди да се обърна към вас, написах впрочем на Агнес Хъл писмо с обръщението „омразно паяче“, което извънредно ще й допадне, и предполагам, тя ще ми отвърне също тъй учтиво с нещо от рода на „отвратителни плужеко“ — и ако наистина е тъй, аз, разбира се, направо ще търча и ще подскачам от радост около масата в гостната.

Но докъде бяхме стигнали? Имам смътното усещане, че с вас изобщо не е ставало дума да лудуваме посред мебелите в моя дом — явно объркването ми се дължи на факта, че съчинявам и изпращам всяка година близо две хиляди писма!

В края на краищата може да не сме били стигнали доникъде. Това е място, твърде подходящо за човек, който просто си е мъртъв, и за друг, който все едно не е жив за този свят. Уверявам ви, Дикенс, светът няма шансове с мен. Напразно се обръща той към Луис Каръл, за да пише в периодични издания, напразно кани Чарлз Л. Доджсън на официални вечери — защото светът, тарикатът му с тарикат, накрая разбра, че има връзка между Каръл и Доджсън, и се опитва да спипа единия, сбарвайки другия.

Едничкото светско развлечение, в което скланям да се включа — то би ме накарало дори да се спусна натам, прескачайки живи плетове и разранявайки се из трънаците, ако се налагаше, — е балът с маски, който маркиз Солзбъри, ректорът на Оксфордския университет, организира през последната нощ на всяка година в своята резиденция Хатфийлд.

Едва ли може да се мечтае за по-прелестен бал, защото това е бал за деца. Всеки път са между сто и сто и петдесет — ако са само сто, значи има епидемия от инфлуенца, — издокарани като крале и кралици, преоблечени като мънички шамбелани и придворни дами, сред които има и представители на Небесната империя в копринени ризи, украсени с дракони, и циганки, чиито бузки са намацани с обгорени тапи, така че очите им блестят още по-ярко, а от няколко години сред шумното множество почти винаги има една-две Алиси, един Бял Заек, а някой Шапкар (нали празникът е в Хатфийлд[1]) има право да залее маркиз Солзбъри с фалшив чай от чайника си. Момченцата пъчат хилави гърди с очарователна надменност, момиченцата ухаят на прясно изгладен перкал и на хелиотропова есенция, с която са ги напръскали, преди да ги пуснат из коридорите, стълбите и осветените зали на Хатфийлд. Този дом им принадлежи, нощта им принадлежи, огньовете горят единствено заради тях и всички възрастни трябва да стоят покрай стените, да дадат простор за движението на безкрайната, блестяща детска комета.

И докато вън снегът се вихри над полето, иде време за танци! Най-напред е онзи танц, който особено ми допада — децата се движат сериозно, държейки опънати помежду им панделки, сякаш се взимат нежно, полекичка, взаимно в плен. Панделките обикновено скоро се усукват около нечии китки и рамене.

— Преподобни Доджсън — казва ми маркизът, — защо не се спуснете да освободите онова клето русичко момиченце там, което вече има вид не на принцеса, а на кутре на каишка?

Не се смейте, Дикенс. Аз не се смея. Скъпи господине, твърде сериозно дело е да бъде избавена, без плитката й да бъде дръпната, без да се разплаче, една деветгодишна госпожица, внезапно изплашена от всички тия бледи и хладни панделки, в които е омотана. Най-често — знайна е гордостта на малките — момиченцето отказва съдействието ми в началото.

— Ами — казва то и се заплита още повече, — все някак ще се оправя сама!

Аз се навеждам и прошепвам:

— Девойко, никой тук не се справя с възлите, както аз.

— Моряк ли сте?

— Аз навързвам разкази, изплитам приказки, аз съм Луис Каръл.

Смаяно личице, изпълнено със синеоко неверие — това е реакцията на моето русо пашкулче:

— Вие сте Луис Каръл?…

— Аз, или по-скоро той.

Момиченцето се озърта на всички страни, поне дотолкова, доколкото й позволяват усуканите около шията панделки:

— Той? Къде е той?

— Пред вас. Аз и той сме едно и също лице.

— Ама тази история е пълна щуротия! — възкликва прелестната пленница, готова да избухне в сълзи.

— Бога ми! — казвам аз. — Знаете ли, че говорите точно като Алиса?

— Вече и аз не знам къде съм и коя съм…

— Вие сте тук, до мен, а аз започвам да размотавам тези невъзможни панделки. Как се казвате, когато сте на свобода?

— Айзъбел — заявява Айзъбел и добавя, че хиляди пъти би предпочитала да се казва Мод или евентуално Керълайн.

Само за да й се харесам, я наричам Мод, макар тази жертва да е болезнена за мен, защото името Айзъбел безкрайно ми допада. Isabel — написано, то ми напомня стила на някоя малка английска готическа църква от ХІІІ век с невъзмутимо източеното като висока кула I, уравновесено от двете камбанарии b и l, докато s и a — особено a, нали е коленичила буква — изобразяват кораба, а кроткият заоблен свод на e представлява нишата за хора. Айзъбел е също интересно за произнасяне име, трябва да сте забелязали (разбира се, няма начин да не сте срещнали през живота си поне една Айзъбел), че отначало устата се отваря, сякаш надавайки кратък вик (предполагам, от почуда или от възхищение), а после дъхът извира и затихва в своеобразна пълнота и покой. А най-сетне, драги приятелю, човек има и пълното право да харесва едно име, без да е принуден да изтъква основания за това. Айзъбел ми харесва и толкоз, не виждам защо е нужно да се разпростираме повече по този въпрос.

Освободена от своя капан, Айзъбел-Мод ми се изплъзва. Между пръстите ми остават само панделки, които се разстилат вяло и меко по пода като снега, прехвърчащ над парка на имението Хатфийлд.

Танцът продължава и вихърът на безбройните мятащи се роклички накланя огънчетата на свещите и ги кара да пукат.

Скоро лорд Солзбъри обявява, че възрастните могат да се присъединят към танцуващите деца. Не и аз. Никога не съм танцувал, освен веднъж пред огледалото, за да видя на какво би могъл да прилича Чарлз Лътуидж Доджсън, когато се опитва да бъде гъвкав и изящен. Начаса цялото жилище затрепери, паркетът изстена, заскърца и запука направо сякаш се канеше да се разпадне, полилеят се заклати с крайно неподобаваща интензивност, а рамките на портретите на моите малки приятелки се заблъскаха една в друга като група пияни студенти и се заплъзгаха по мрамора с твърдото намерение да изпопадат — аз съм левак и в пряк, и в преносен смисъл и съм тежкоподвижен, макар да не надвишавам шестдесет и пет килограма.

Приютявам се в закътана ниша и там, полускрит зад завеса, измъквам малък скицник, за да нахвърля образа на някое момиченце. За жалост не мога да избера детето според чара или оригиналността на премяната му: принуден съм да скицирам онова, което поради непредвидими обстоятелства — скъсана връзка на обувката или преумора — мирува няколко минути, докато трае началната работа с молива. Тия бегли рисунки в последната нощ на всяка година са в известен смисъл подарък, който Доджсън прави на Каръл — а може би е обратното.

И тъй, ако изключим този скъп за мен бал в Хатфийлд, аз се пазя от обществото като от течение.

Навярно това удивлява вас, някогашния безупречен общественик, за когото съществуванието в истинския смисъл на думата бе неизбежно свързано със съпричастието, възторга, овациите, тостовете във ваша чест и опънатите през улиците ленти с приветствия към Чарлз Дикенс — ленти от същия плат и със същите размери като онези, които народите окачват, за да почетат посещаващите ги владетели.

Признайте, че въпреки измъчващата ви ужасна хрема ви бе неизразимо приятно през време на вашата последна обиколка с литературни четения из Америка да гледате от файтона си безкрайните тълпи, затънали до глезените в лепкава и студена кал, и въпреки това натискащи се по шест или по осем часа с надеждата да се сдобият с билет и да ви чуят, да ви посрещат с рев и на крака в сгорещените салони всички тия хора, разпалени, както умеят там, без да им пречи нашата английска сдържаност, тия зрители, яхнали парапетите на театрите, та дори увиснали като маймуни по колоните и по стойките на газените фенери, да бъдете очакван по гарите, претъпкани с клети същества, които никога не са прочели нищо от вас, ала все пак копнеят за странното щастие да съзрат измореното ви лице в изпотения жълт правоъгълник на някой влаков прозорец, докато негърски духови оркестри ви свирят, а малки момичета се опитват да уцелят с букети купето ви от перона — и цялото това суетене е безсмислено, защото локомотивът пухти прекалено силно и заглушава музиката, а цветята на момиченцата в крайна сметка биват премазани под колелата на вагоните, понеже страхът идиотската хрема да не прерасне в пневмония не ви позволява да смъкнете стъклото.

Ненавиждам славата, Дикенс. Тя е претенция за придаване на бляскав смисъл на хора и творби, чието съществуване в крайна сметка се дължи на последователност от вероятности, от случайности — или по-точно, на безсмислие[2].

Защо пък Доджсън да се гордее толкова, че е Каръл? Доджсън съществува, родил се е пелтек, левак, с дарба към математиката и с влечение към момиченцата, от брачния съюз на Чарлз Доджсън и Франсиз Джейн Лътуидж — ала откъде е изскочил писателят, наречен Луис Каръл, мечтан гост за вечеря в цял Лондон, ако не от устите на малките госпожици Лидел, които скучаеха в една лодка и искаха да чуят приказка, за да не заспят? Той няма друг произход, друга реалност освен един простичък, топъл, влажен механизъм, задвижващ гласни струни, розови езичета и слюнка. Каръл е само дихание, поредица от думи, откликнали на безкрайно нежен дъх, който през един страшно горещ летен ден на реката ме погъделичка по тила и по ухото (дясното — някои неща не се забравят).

Вие почивате в сянката на Уестминстърското абатство. Погребалната ви церемония протече в тесен кръг, но признайте — ямата, в която ви спуснаха, е част от един доста грандиозен ансамбъл и почитателите ви скоро откриха пътя към вашия гроб. Чарлз, вие завинаги ще бъдете Дикенс. Впрочем, предполагам, че на целия свят му се иска да бъде тъй, и така е добре.

Доджсън обаче няма да бъде завинаги Каръл. Искам скромното гилдфордско гробище да приюти вечния ми сън, и ще спя сам там, тъй като се съмнявам да издълбаят върху камъка името на Каръл редом с моето. А и нищо не подсказва дали скъпият Каръл няма да изчезне преди мен. Нима последната му досега творба — поемата в осем напасти, озаглавена „На лов за Снарк“[3] — не завършва именно с изчезването на един добродушен хлебар тъкмо когато той сякаш най-сетне е открил неуловимия Снарк? „На лов за Снарк“ не пожъна успеха на „Алиса“, но творбата предизвика доста голямо любопитство у онези, които я прочетоха. Всички се питат какво по дяволите може да олицетворява Снаркът (който, както се оказва, е буджум — но дали с това загадката се изяснява?) и защо толкова народ се изтрепва да го гони. Обичайното тълкувание е, че преследването на Снарка е преследване на богатство и на известност — разбира се, не е така. Между предложените ми хипотези отделих няколко доста по-любопитни, като една от най-разумните дължа на единадесетгодишно момченце, твърдящо, че всъщност Снаркът може би е просто едно нищо. С други думи, тази гадина (но почакайте, Дикенс, Снаркът в действителност животно ли е?) с вкус „тънък и подмолен, но палав“, склонна да става късно и пристрастена към плажните кабинки на колела, доста се доближава до представата, която човек може да има за нищото, за забравата — отбележете думата „забрава“, Дикенс! Следователно „На лов за Снарк“ би била определима като литературен израз на заветната мечта на Луис Каръл да изчезне, след като най-сетне е съумял някак да забрави Алис Лидел.

Това е мечта, която съм склонен да споделя с него. Ах, нямате представа какво е да гледа човек отдалеч високите комини на деканската резиденция, лилиите, които дъждът съсипа днес, и да си мисли, че[4]

Е, да оставим недостижимия Снарк. Да се върнем на нашата темичка за гилдфордското гробище и за славата. Ако някои деца обичат дотолкова Каръл, та да пожелаят паметта му да бъде някак увековечена, бих предложил да съберат (сами, или да помолят родителите си) пари, за да заплатят в някоя детска болница легло за вечно ползуване, което да носи името на Луис Каръл. Да дадеш името си на едно бяло легълце, в което хладна ръка приглажда завивките, защото там ще бъде положена от някого нечия мъничка болка — това е слава, равностойна на всяка друга, включително и на вашата, Дикенс. Според сведенията би струвало около хиляда лири стерлинги. Горе-долу толкова, на колкото в крайна сметка възлиза приходът ми от „Алиса“.

Все тъй говорейки за слава (така де, за дребна слава), знайте, клети ми Чарлз, че някоя си госпожица Ленг подготвя единствения речник на британската литература, в който вас няма да ви има, а мен ще ме има! Но тази несправедливост се обяснява с принципа на справочника, включващ само анонимни автори, като наред с други издайничества госпожица Ленг възнамерява да осведоми читателите си, че автор на „Алиса“ и на „Снарка“ е не друг, а дяконът Доджсън, преподавател по математика в „Крайст Чърч Колидж“. Щом приключа с вас, ще пиша на тази госпожица Ленг, умолявайки я да ме извади от списъка.

Лично мен истината не ме безпокои. Длъжен съм обаче да мисля за Алис. Макар вече да я виждам рядко и само отдалеч, зная, че е станала голямо и привлекателно момиче. Все повече карети свиват от Сейнт Олдейтс по Броуд Уок, за да поемат към деканската резиденция. О, има какви ли не! Мърлявата каручка на селския лекар, сините ланда с позлата, любими на дребните благородници. Някои коли се връщат почти веднага с висока скорост, като яростно вдигат прах. Явно Алис дори не е дала възможност на ухажора да каже „ух“. Какво да се прави, такава си е тя, поривиста, невъздържана, неспособна да прикрива неприязънта си. Други коли пък заминават чак привечер вбесяващо бавно, натоварени понякога с букети, в които разпознавам любимите Алисини цветя. Добре де, знам, че ще се омъжи! Всички тези мъже не се натискат да ги приемат само за да видят отблизо героинята на една хубава приказка. Затова трябва да си мълча — да си трая. Предполагам, за Алис е само предимство, че е била непорочно обожавана като момиченце от един писател, добил впоследствие известност чак в Америка, чието лице обаче е непознато всъщност на никого в Лондон. Но какво биха казали, Дикенс, ако научат, че загадъчният господин Каръл е чисто и просто ей този мършав, мрачен свещенослужител с вид на притеснена стара птица, чийто силует се мержелее във вечерната мъгла там, на брега на реката, докато мъкне, залитайки, триножника, камерата и шишетата с колодий?

По същите причини няма да присъствувам на сватбата й. Впрочем тя едва ли ще ме покани. Сам разбирате, тя не е глупачка. Прислужниците от деканската резиденция ми предадоха, че когато имало гости и я разпитвали за „Страната на чудесата“, с готовност разказвала за оня летен ден, когато измислих заради нея историята за Алиса. Ала ако някой от сътрапезниците се опитвал да разбере нещо повече за странния господин Каръл, ловко извъртала разговора, възкликвайки със смях:

— О, че какво ли бих могла да ви кажа за него? За едно десетгодишно момиченце всички мъже са еднакви. А и опасявам се, че за един мъж, благоволил да изведе десетгодишно момиченце на разходка с лодка, то представлява преди всичко нещо като безформена торба дрехи, която в никакъв случай не бива да цамбурне сред лилиите.

И добавяла бързо, сочейки илюстрациите на книгата:

— Впрочем тази Алиса изобщо не прилича на мен. Не зная кого са си избрали за модел господин Каръл и господин Тениъл, но това момиче просто не съм аз. Тяхната Алиса е руса, а аз съм тъмнокоса. Освен това бях с бретон, нали, мамо?

Всичко в тези изявления е безусловно вярно с едно мъничко изключение — никога не съм възприемал Алис Лидел като торба дрехи, било то безформена или не. Ако в тази история има товар, очевидно е, че мога да съм само аз. Колкото до модела за илюстрациите на Джон Тениъл — беше едно момиченце, снимано от мен. Наричаше се Мери Хилтън Бедкок. Още тогава се безпокоях да не предизвикам неудобства за истинската Алис и не исках рисунките в книгата да имат нещо общо с нея.

Алис вече никога не ми пише. Аз също не й пиша. Ако я срещна по Хай стрийт или на Корнмаркет, просто бих свалил шапка: „Моите почитания, госпожице Лидел.“ Не съм сигурен дали ще ми отговори. Би могла спокойно да се престори, че нищо не е видяла и нищо не е чула: по Корнмаркет има множество привлекателни магазини, към които една девойка да насочи погледа си, а шумът от движението е направо оглушителен. Би се наложило просто да си нахлупя обратно шапката и да продължа пътя си. Това е то.

Не искам да кажа, че ме презира. Тя не е такава. Сигурен съм, че ме харесваше. Може би, когато е топло и от реката, откъм Фоли Бридж се носи миризма на тиня, и пърхат водни кончета, тя и днес се усмихва при спомена за оня свенлив дългуч-полусвещеник, свалил черните си дрехи и навлякъл бял фланелен костюм, за да я отведе да помечтаят сред водата. Но не го споменава пред никого — и постъпва правилно.

Само дето вече сме си напълно чужди. Защо да изпитвам горчивина от това? Вали неспирно. Събота е. Скоро Доръти Джой ще дойде да вечеряме заедно. Внуших й да махне обикновените обувки, да си сложи марокански чехли, украсени с кожички. Също така й предложих да избира между седем питиета: лимонада, джинджифилово пиво, просто пиво, вода, мляко, оцет или мастило. Не получих отговор и приготвих седем съдинки, по една за всяко питие. Естествено, най-привлекателен вид има мастилото, но ако Доръти Джой понечи да пие от него, все пак смятам, че ще се постарая да я спра. Във всеки случай несъмнено ще се забавляваме добре. Може би сте се досетили, че е лято? Стъмнява се късно и Доръти Джой ще остане по-дълго.

Бележки

[1] Hatfield буквално означава „шапково поле“. — Б.пр.

[2] Nonsense — понятие, предхождащо творбите на Каръл, но придобило особена естетическа и философска стойност с растящия успех на неговите произведения; „безсмислие“ стеснява обхвата на това понятие, което на места в настоящия превод е предадено като „щуротия“. — Б.пр.

[3] Излиза през пролетта на 1876 г. „Снарк“ може да се преведе приблизително като „змикул“ (съчетава snake и shark, змия и акула). Цялата поема е изтъкана от игрословици. — Б.пр.

[4] Оттук нататък текстът не се чете. Мастилото е зацапано, сякаш именно дъждът може в този миг да е запръскал през отворения прозорец — дъждът, или може би сълзите, защото никой разумен човек не би могъл да изключи възможността Чарлз Лътуидж Доджсън да е плакал понякога. — Бележка на издателя