Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (64)

Епилог

Кърт беше прав, разбира се.

Момиче. Четири кила и половина. Красиво, здраво малко момиченце. Е, не толкова малко. Всъщност, дори голямо. Приличаше на Джак Никълсън, с остра черна коса и смешна прическа. А винаги се бях надявал, че ако имам дъщеря, ще прилича на Одри Хепбърн. Е, и така си е достатъчно хубава.

Бебето, Джозефин, бе толкова едро, че Кейт трябваше да роди с цезарово сечение. Затова насрочиха раждането няколко дни предварително, което, за съжаление, бе достатъчно дълго, за да даде възможност на Крейг да долети от Ел Ей, за да се присъедини към жена си, Кейт и мен за щастливото събитие.

Бях толкова щастлив, че дори не ми пукаше за присъствието му.

Бездруго умът ми беше зает с твърде много мисли.

Нужни ми бяха няколко дни, за да се оправя с полицията. Двамата с Греъм прекарахме дълги часове в участъка, разказвайки какво точно бе станало в онази нощ. Греъм обясни на ченгетата как Кърт го заключил в сандък, където можел да се задуши, ако не го бях освободил навреме.

Искаха да чуят откъде знаех как да направя бомба. Обясних им, че Кърт бе свършил по-голямата част от работата, а останалото съм научил от интернет. Впечатляващо е какво можеш да откриеш в наши дни в киберпространството.

Сега, след като Кърт вече бе мъртъв, не бе проблем да накараме хората от екипа му от специалните части да говорят откровено за него. Всички обрисуваха доста грозна картина. И почти всяко от ченгетата, които ме разпитваха, спомена, че съм извадил страшен късмет с оцеляването си.

Да бе, страхотен късмет!

Малко след като Йоши предаде в Токио информацията за това как Дик Харди бе успял да си осигури яхтата и луксозната къща в Далас, Харди бе изритан от „Ентроникс“.

Бордът на директорите гласува единодушно за включването на ФБР в разследването и скоро Дик Харди бе засипан с граждански и криминални дела. Успя да продаде яхтата си по интернет два дни преди данъчните да му я отмъкнат.

Отлетях до Ню Йорк, за да се видя с могъщия ни шеф, Хидео Накамура, и още дузина тузари, японци и американци, които ме интервюираха за мястото на Дик Харди. Бях изправен срещу пасмина други кандидати, всичките по-възрастни и по-опитни от мен. Но вместо да си седя кротко на мястото и да бъда разпитван от Накамура-сан, реших да проявя самоинициатива и да направя презентация пред интервюиращите.

Презентацията ми доказваше колко изгодно ще е за компанията да закрие главния офис в Санта Клара, да продаде скъпия имот и да се премести в красивия Фрамингам, Масачузетс, където „Ентроникс“ вече притежаваше сграда, нуждаеща се само от козметичен ремонт на двадесетия етаж, където бомба бе превърнала ъгловия ми кабинет в обгорена пещера.

Най-големият хит в презентацията ми бе, когато показах как далаският офис на „Роял Майстер“ може да бъде продаден адски изгодно. Даласките „Каубои“ искаха да си построят нов стадион и бяха готови да платят щедро за земята.

Мисля, че това определено впечатли шефовете.

Не споменах, че си имах и лични причини. Например че Кейт отказваше да напусне Кеймбридж. Най-после се бе сдобила с мечтаната си къща и вече бе довършила детската стая. Така че или трябваше да се преместя в Санта Клара без любимите си жена и бебе, или да отхвърля службата. Но, разбира се, не бях готов да призная подобно нещо пред шефовете. Нямаше да е добре за имиджа ми на убиец.

Интервютата минаха добре, ако можеше да се съди по израженията на шефовете. Не разбирах и дума. Йоши Танака седеше до мен през цялото време, на всички интервюта, сякаш бе личният ми адвокат.

При последното интервю настъпи оживена размяна на реплики. Йоши заговори на Накамура-сан и другия член на борда на бърз японски, а аз седях и се усмихвах като идиот. Изглежда спореха, но накрая Йоши каза нещо и всички кимнаха.

После той се обърна към мен и каза:

— Моля те, извини ме, Джейсън. Проявих се като ужасен грубиян.

Вторачих се в него шокирано. Говореше с британски акцент. Звучеше като Лоурънс Оливие или Хю Грант.

— Проблемът е, че непрестанно те наричат „нонки“, което вероятно бих могъл да преведа като „добряк“. Но се страхувам, че това не е комплимент на японски. Трябваше да им обясня, че твоите хора те смятат за безмилостен. Говорят за теб със страх и респект. Казах им, че точно това ми харесва у теб. Имаш инстинкт на убиец.

По-късно, докато Йоши и аз чакахме комисията по назначаването да вземе решение, избъбрих неволно:

— Английският ти е невероятен. Нямах представа.

— Английският ми? Мило момче, страшно си любезен. Взех магистърска степен в Тринити Колидж в Кеймбридж. При това върху последните романи на Хенри Джеймс. Е, той е истински майстор на езика.

Чак тогава се усетих. Разбира се. Как иначе би могъл да накара хората да говорят толкова свободно в негово присъствие?

— Значи, когато ти разказах за страхотната си идея за картинните екрани, а ти ме гледаше неразбиращо…

— Гледах те с възхищение, Джейсън-сан. Тогава осъзнах, че имаш велики идеи. Незабавно разказах за това на Накамура-сан и той настоя да се видите в Санта Клара. Но не бе съдено да стане.

Накрая получих мястото на Дик Харди, а след няколко изпълнени с напрежение седмици, в които двамата с Кейт се споразумяхме да не говорим по въпроса, шефовете одобриха предложението ми главният офис да се премести във Фрамингам. Най-добрите служители на „Роял Майстер“ също щяха да се понесат насам. Е, поне онези, които искаха да напуснат Далас. Сега Джоан Тюрек работеше за мен и тя и партньорката й се радваха, че са се върнали в Бостън.

Та, къде бях?

А, да. В болницата. Крейг започна да се отнася към мен с новопридобито уважение. Непрестанно говореше за великата ежегодна сбирка на „Ентроникс“ в Пебъл Бийч и колко жестоко си прекарал там миналата година, когато Дик Харди го поканил да се присъедини към знаменитостите. Предполагам, че бях леко разсеян заради новороденото си бебе, но ми отне известно време да се досетя, че Крейг си правеше устата да го поканя и тази година. Е, да, след като вече бях старшият президент на „Ентроникс“, горкият Крейг бе готов да ми се мазни.

Реших да проявя великодушие.

— Опитваме се да не каним прекалено много хора тази година, но съм сигурен, че можем да уредим нещо. Просто звънни на секретарката ми, Франи Барбър. Убеден съм, че ще можем да те включим сред гостите.

Трябва да си призная, че определено се изкефих.

Седяхме в стаята на Кейт и наблюдавахме възхитено как бебето Джозефин суче енергично. Накрая дъщеря ми заспа, а сестрата дойде и я постави в легълцето й.

Целунах жена си и казах:

— Женен съм за най-страхотната жена на света. Имам най-великото бебе и се чувствам като най-големия късметлия.

Едва не заплаках от радост.

— Ти май твърдеше, че човек сам си гради късмета — напомни ми Кейт.

— Мисля, че вече не го вярвам — отвърнах бавно. — Понякога късметът прави човека.

Итън седеше в ъгъла и четеше книга за великите военни провали. Това беше последната му мания. Очевидно забележката на Кърт за битката за Сталинград го бе накарала да се замисли.

— Чичо Джейсън — каза той, като вдигна очи от книгата, — знаеш ли, че Първата световна война започнала, защото един шофьор направил грешен завой?

— Итън — изсумтя майка му предупредително.

— Итън — каза и Крейг. — Възрастните говорят.

— Погрешен завой? — завъртях се към малкия.

— Точно така. Шофьорът на ерцхерцога на Австро-Унгарската империя случайно завил в улица, където не трябвало да отива. А там чакал някакъв тип с оръжие, който застрелял ерцхерцога и жена му. И това довело до избухването на войната.

— Не го знаех — признах. — Но това ме утешава, че не съм чак толкова лош шофьор.

Кейт и Сузи обсъждаха гувернантки. Кейт каза, че открила няколко подходящи ирландски кандидатки в сайта на „Айриш Еко“. Сузи твърдеше, че единствените добри гувернантки били филипинките. Поспориха известно време и, разбира се, Крейг се присъедини към спора. Не ми пукаше. Не спирах да мисля за предупреждението на Фестино как песничката за динозавъра Барни ще се набие в главата ми и как ще бъда принуден да гледам само анимация.

Но когато започнаха да спорят кое бе по-добро — гувернантка, която живее у дома или не, реших да се намеся.

— Не искам непознат човек да живее под покрива ни.

— Няма да е непозната, след като я опознаем — възрази Кейт.

— Още по-лошо.

— Не е зле да можеш да оставиш бебето на гувернантката, когато двамата с Кейт излизате — намеси се Крейг. — Това беше най-хубавото на Корасон. Можехме да оставяме Итън при нея винаги. Почти не го виждахме.

Двамата с Кейт се спогледахме.

— Страхотно — изсумтях.

Крейг не долови сарказма ми.

— Винаги когато заплачеше посред нощ — продължи той. — Корасон се втурваше да го преобуе или нещо подобно.

— Замразявах кърмата си във фризера — добави Сузи. — Корасон само топлеше шишетата в микровълновата. Но първо трябва да разбъркаш добре кърмата. Има само един вид добри помпи за кърма.

— Знам — кимна Кейт. — Прегледах всички бебешки сайтове.

— Може ли да не говорим за помпи? — попитах. — Искам да се върнем към живеещата в дома ми гувернантка.

— Защо? — попита Кейт. — Въпросът е решен.

— Да бе! Дори не се и опитвай.

Кейт видя на лицето ми да се изписва решителност.

— О, едва започвам — усмихна се тя хитро.

— Леле — ухилих се умилено. — Сега започваме война.