Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (28)

27.

— Стедман — започна Фестино. — Кажи ми, че не си застрелял Кал Тейлър преди малко.

— Седни, Рики — поканих го.

— Не мога да повярвам. Мародерите ли са виновни? Екипът по сливането ли те накара да го направиш? Те ли ти заповядаха?

Искаше ми се да му обясня, че идеята не е моя, но щеше да е подло от моя страна. Макар и вярно.

— Седни, Рики — повторих.

Той седна.

— Защо Горди не го направи, а? Смятах, че подобно нещо би му доставило удоволствие.

Не отговорих.

— Трябва да ти кажа като на близък приятел, че не ми харесва това, което се случва с теб. Преминал си към тъмната страна.

— Рики — опитах се да го прекъсна.

Не успях.

— Първо, даваш онова безумно нареждане. Сега пък ставаш палач на Горди. Не е хубаво. Казвам ти го като приятел.

— Рики, млъкни за секунда.

— Значи Тейлър е първият, изпратен да спи с рибите? Кой е следващият? Аз ли?

Вторачих се в него за момент, но не издържах и отместих очи.

— Шегуваш се, нали? Не се гъбаркай с мен, Джейсън.

— Долните тридесет процента си отиват, Рики — казах меко.

Лицето му пребледня. Той поклати глава.

— Кой ще преглежда договорите ти, когато си отида?

— Наистина съжалявам.

— Джейсън, трябва да храня семейство — изхленчи той.

— Знам. Задачата ми наистина ме отвращава.

— Не, не знаеш. „Ентроникс“ плаща здравните осигуровки на семейството ми.

— Няма да те отрежат веднага, Рики. Осигуровките ти ще бъдат внасяни още осемнадесет месеца.

— Трябва да плащам частно училище, Джейсън. Знаеш ли колко струва това? Около тридесет хиляди на година.

— Можеш…

— И не дават финансова помощ. Поне не на хора като мен.

— Там, където живееш, и държавните училища са добри, Рики.

— Не и за дете със синдрома на Даун, Стедман.

Очите му бяха свирепи и влажни.

Няколко секунди не можах да проговоря.

— Нямах представа, Рики — промълвих накрая.

— Твое ли е решението, Джейсън?

— Не, на Горди — отговорих и се почувствах пълен страхливец.

— Значи просто следваш заповеди? Като в Нюрнберг?

— Нещо такова. Ужасно съжалявам. Разбирам, че това е кошмарно.

— Към кого мога да се обърна за помощ? Към Горди ли? Готов съм да говоря с него, ако смяташ, че ще помогне.

— Няма да помогне, Рики. Взел е решение.

— Тогава ти можеш да поговориш с него за мен. Нали? Сега си златното му момче. Ще те послуша.

Замълчах.

— Джейсън, моля те.

Продължих да мълча, но ми се стори, че умирам.

— И точно ти от всички хора! — каза той накрая, като се надигна и тръгна към вратата.

— Рики — повиках го.

Фестино спря, но с гръб към мен и ръка на бравата.

— Ще поговоря с Горди — обещах.

 

 

Мелани ме спря пред кабинета на Горди.

— Говори по телефона с Харди — предупреди ме тя.

— Ще дойда по-късно.

Тя хвърли поглед през щорите в кабинета.

— Струва ми се, че вече привършва.

Двамата си поговорихме малко за плановете на мъжа й да купи заедно с партньора си ресторантче за чилийски сандвичи, което бе адски популярно в центъра на Бостън. Не знаех как ще успее да събере парите. Боб работеше за застрахователна компания.

Най-после Горди затвори телефона и влязох при него.

— Трябва да поговорим за Фестино — казах.

— Ако този тип се опитва да ти прави номера, извикай охраната. Нищо чудно да откачи.

— Не, не е това.

Разказах му за хлапето на Фестино и специалното училище, което трябваше да посещава. Горди ме гледаше свирепо. Вторачих се в прическата му, тъй като не можех да го погледна в очите.

— Наистина не ми пука — каза той.

— Не можем да го уволним.

— Да не мислиш, че сме благотворително дружество? Някаква шибана социална агенция?

— Няма да го направя — заявих твърдо. — Няма да уволня Фестино. Не мога да му причиня подобно нещо.

Горди наклони глава и ме изгледа любопитно.

— Отказваш да го направиш?

Преглътнах затруднено. Имах чувството, че се каня да прекося Рубикон.

— Да — отговорих категорично.

Дълго мълчание. Накрая Горди каза бавно и многозначително:

— Добре. Засега. Но след „Техком“ двамата с теб ще си поговорим сериозно.

„Техком“ беше огромно събитие в индустрията, търговско шоу, където винаги давахме страхотна вечеря за големите ни клиенти. Миналата година се проведе в Лас Вегас, а тази щеше да е в Маями. Горди винаги отговаряше за церемонията по празненството и обичаше да държи темата на вечерта в тайна.

— Не искам никакви проблеми преди „Техком“ — каза той.

— Разбира се — отговорих.

— Знаеш ли? Мислех си, че наистина нямаш топки.

За първи път не отговорих.