Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (5)

4.

Хотели „Локуд“ бе една от най-големите вериги луксозни хотели в света.

Но имотите им бяха поовехтели и имаха нужда от подновяване. Част от плана на управата за конкуренция с „Четирите сезона“ и „Риц Карлтън“ бе да поставят четиридесет и два инчови плазмени телевизори във всяка стая. Знаех, че водеха преговори и с „Нек“ и „Тошиба“.

Бях уредил да изпратят един от великолепните ни телевизори в централата на „Локуд“ в Уайт Плейнс, Ню Йорк, за да се уверят в качеството ни. Знаех, че продуктът ни не е по-лош от този на конкурентите, тъй като все още бяхме в бизнеса. Но Брайън Борк, вицепрезидентът на „Локуд“, който отговаряше за управата на хотелите, все още не можеше да вземе решение.

Зачудих се дали Рики Фестино бе прав и Брайън Борк ме размотаваше само за да получи билети за суперкупата и редовни вечери в „Ален Дюкас“ в Ню Йорк. Почти ми се искаше вече да ми е съобщил решението си, дори и да е лошо за мен.

— Здрасти, Брайън — поздравих жизнерадостно.

— А, ето го и моя човек — отвърна той.

Винаги изглеждаше доволен да чуе гласа ми.

— Трябваше да ти звънна по-рано, извинявай. Събранието продължи прекалено дълго.

— Няма проблеми. Хей, тази сутрин четох в „Уолстрийт Джърнъл“ за вас. Ставате собственост на „Майстер“, а?

— Обратното. „Ентроникс“ купува американския филиал на „Майстер“.

— Интересно. Ние водим преговори и с тях.

Не знаех това. Чудничко! Още един играч в безкрайните преговори. Спомних си стар филм, който бях гледал на времето в колежа — „Уморените коне ги убиват, нали“. Ставаше дума за танцьори в маратон, които танцуват, докато се строполят от умора.

— Е, това означава един конкурент по-малко — казах небрежно. — Как мина рожденият ден на Марта? Заведе ли я във Виена, както искаше?

— Да, ама във Виена, Вирджиния. Хей, следващата седмица ще идвам в Бостън. Какво ще кажеш да отидем заедно на мач на „Ред Сокс“?

— Разбира се.

— Все още ли имате онези чудесни места на стадиона?

— Ще направя всичко възможно — обещах и се поколебах за момент. — Слушай, Бра…

Той долови промяната в тона ми и ме отряза.

— Иска ми се да имах отговор за теб, приятелю, но нямам. Повярвай ми, наистина ми допада да работя с вас.

— Брайън, работата е там, че управата ме притиска заради сделката. Предвидена е за…

— Стига, човече, не съм ти казвал, че можеш да я планираш.

— Знам, знам. Но Горди ме притиска. Иска да уредя среща с президента ви.

— Горди — отвратено изсумтя Брайън.

Кент Гордън бе старши вицепрезидент и генерален управител по продажбите на „Ентроникс“, най-агресивният тип, когото някога бях срещал. Беше безмилостен, коварен и неуморим, не че в това имаше нещо лошо, но кариерата ми бе в ръцете му. Той наистина ме притискаше здраво да сключа тази сделка и бе възможно да настоява да уредя среща между него и президента на „Локуд“. Но засега все още не го бе поискал. Може би щеше да го направи в скоро време, но в момента само блъфирах.

— Знам — казах, — но не мога да контролирам действията му.

— Не ти препоръчвам да постъпите по този начин.

— Шефовете ми държат да сключа тази сделка, а тя очевидно не се придвижва напред и…

— Джейсън, когато бях от твоята страна на бюрото, често опитвах този номер — леко се засмя Брайън.

— А? — направих се на луд, но нямах сърце да продължа с блъфирането.

Опипах ребрата си. Вече почти не усещах болка.

— Слушай, иска ми се да ти кажа какво точно става със сделката, но нищо не зависи от мен. Представянето мина чудесно, а и цените ви са добри. Вероятно не би трябвало да го споделям с теб, но цените ви са наистина добри. Ала очевидно горе става нещо, за което не знам.

— Някой си пада по конкурентите ли?

— Нещо подобно. Джейсън, ако знаех цялата история, щях да ти я разкажа. Ти си чудесен човек и наистина се труди здраво по сделката. Ако продуктът не отговаряше на изискванията, щях да ти го кажа. Или пък ако цените ви бяха прекалено високи. Но не е това. Не знам за какво става дума.

— Оценявам честността ти, Брайън — рекох. — Кой ден от следващата седмица ще си тук?

 

 

Прекият ми началник бе жена, което в нашия бизнес е необичайно. Казваше се Джоан Тюрек и бе районен мениджър за Нова Англия. Не знаех много за личния й живот. Бях чувал, че е лесбийка и живее с приятелката си в Кеймбридж, но тя никога не говореше за партньорката си, нито я водеше на служебните сбирки. Беше леко скучна, но се харесвахме и винаги ме подкрепяше.

Говореше по телефона, когато влязох в кабинета й. Вечно бе на телефона. Носеше слушалки и се усмихваше. Всички кабинети в „Ентроникс“ имат тесни прозорци от двете страни на вратата, така че винаги можеш да надникнеш вътре. Никакво уединение.

Джоан най-после забеляза, че стоя пред кабинета й, и вдигна ръка. Изчаках, докато привърши разговора си и ме извика вътре.

— Говори ли с „Локуд“ тази сутрин? — попита тя.

Имаше къса и къдрава кестенява коса с посивели кичури по слепоочията. Никога не носеше грим.

Кимнах и седнах срещу нея.

— Нищо ново?

— Нищо.

— Мислиш ли, че е време да поискаме помощ?

— Вероятно. Не мога да ги забия засега.

Незабавно съжалих за сексуалната метафора, но се сетих, че всъщност бе спортен термин.

— Имаме нужда от тази сделка. Ако мога да направя нещо, кажи.

Забелязах, че Джоан изглеждаше необичайно изморена, почти скапана. Под очите й имаше тъмни кръгове. Тя отпи мощна глътка от кафето си и попита:

— За това ли искаше да говорим?

— Не, за нещо друго — отговорих. — Разполагаш ли с няколко минути?

Тя погледна миниатюрния си часовник.

— Почти е време за обяд, но можем да поговорим, докато човекът, с когото имам среща, се появи.

— Благодаря ти. Е, значи Крофърд го няма вече — казах.

Тя примигна. Никаква помощ.

— И цялата му банда напусна — продължих. — Вероятно ще станеш вицепрезидент сега, а?

Джоан отново примигна. Поколеба се за момент, после отговори:

— Не забравяй, че заради покупката на „Майстер“ ще ни се наложи да направим известни съкращения. Всъщност, ще си отидат всички, които не са от най-изявените служители.

Точно както си мислех. Прехапах долната си устна.

— Трябва ли да започна да си събирам нещата? — попитах.

— Няма за какво да се тревожиш, Джейсън. Четири години поред си член на клуба.

Клубът се състоеше от продавачите, които бяха сключили най-добрите сделки в компанията.

— Дори си бил продавач на годината — добави тя.

— Не и миналата година — напомних й.

Миналата година мазният Тревър Алард получи първа награда и пътешествие до Италия. Заведе там жена си и й изневери с някакво италианско маце, с което се запознал във Венеция.

— Просто имаше кофти четвърто тримесечие. На всеки се случва. Важното е, че клиентите купуват от хора, които харесват, а теб всеки те харесва. Но не си дошъл да говорим за това, нали?

— Джоан, имам ли шанс за мястото на районен мениджър?

Тя ме изгледа изненадано.

— Наистина ли го искаш?

— Да.

— Тревър вече подаде молба и лобира усилено.

Някои от момчетата го наричаха Късметлията Тревър, защото вечно си уреждаше нещата по някакъв начин. Не бе лесно да го изтърпиш.

— Тревър е добър. Но и аз не падам по-долу. Имам ли подкрепата ти?

— Аз… не взимам страна, Джейсън — отвърна тя нещастно. — Ако искаш да поговоря с Горди за теб, ще го направя с удоволствие, но не знам дали ще обърне внимание на препоръката ми.

— Само за това те моля. Просто му спомени за мен. Кажи му, че искам да се явя на интервюто.

— Ще го направя. Но Тревър се доближава повече до типа на Горди.

— По-агресивен е?

— Да. Това, което Горди нарича „месоядец“.

Някои хора използваха и по-неприятни епитети по негов адрес.

— И аз ям пържоли.

— Ще му поговоря за теб. Но няма да взимам страна. Оставам напълно неутрална.

На вратата й се почука. Джоан махна с ръка.

Вратата се отвори и висок готин тип с рошава кестенява коса и сънливи кафяви очи влезе вътре и й се усмихна широко с блестящите си зъби. Тревър Алард беше слаб и мускулест, арогантен и нагъл и все още приличаше на популярния спортист от „Сейнт Лорънс“, какъвто бе до неотдавна.

— Готова ли си за обяд, Джоан? — попита той. — Хей, Джейсън, здрасти. Не те видях.