Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (32)

31.

Черният мустанг на Кърт бе паркиран пред дома ми.

Влязох тихо. Изпитвах известни подозрения, като същевременно се чувствах виновен заради тях. Кейт и Кърт седяха във всекидневната и си говореха. Не ме чуха.

— Прекалено много е — каза Кейт. — Съсипва го. Иска да говори само за Горди и Братството.

Кърт промърмори нещо и тя добави:

— Но Горди вечно ще стои на пътя му, нали? Ако Джейсън се изкачи по-нависоко в компанията, то няма да е с помощта на Горди.

— Ушите ми горят — намесих се.

Двамата едва не подскочиха.

— Джейсън! — извика Кейт.

— Съжалявам, че прекъсвам разговора ви.

Кърт се завъртя към мен.

— Забелязваш ли нещо? — попита Кейт.

— Освен факта, че жена ми и приятелят ми очевидно имат тайна връзка?

— Стените, глупчо.

Огледах стените на всекидневната и забелязах само рамкираните картини, които Кейт бе насъбрала с годините от художниците към фондация „Майер“.

— Имаш нова картина? — попитах тъпо, тъй като всичките ми се струваха абсолютно еднакви.

— Не забеляза ли, че картините най-после са закачени правилно?

— О, да. Така е.

— Кърт — съобщи жена ми.

Той сви скромно рамене.

— Винаги използвам двойно окачване за картини — обясни ми той.

— Аз също — ухилих се.

— Използвах и нивелир. Без него е трудно да ги закачиш правилно.

— И аз винаги съм смятал така.

— Кърт поправи и кранчето в банята, което вечно капеше и ни подлудяваше — добави Кейт.

— Никога не ме е притеснявало — възразих.

Кърт това и Кърт онова. Искаше ми се да повърна.

— Не е кой знае каква работа — заскромничи той.

— Адски мило от твоя страна — благодарих му. — Винаги ли носиш инструменти в куфарчето си?

— Джейсън — смъмри ме Кейт.

— Държа някои инструменти в автосервиза на приятелчето ми — поясни Кърт. — Просто се отбих там на път за тук. Не е кой знае какво.

— Пак ли ходи при търговеца в Кеймбридж? — попитах.

Кърт кимна.

— Да. А после реших да се отбия и да ви видя, а Кейт ми възложи задача.

Изгледах укорително Кейт.

— Все още ли възнамеряваш да ходим на кино тази вечер? — попитах.

Кърт загря намека и се сбогува. После Кейт започна кошмарно дългите си приготовления за излизане — „бърз“ душ, последван от четиридесет и пет минути сушене на косата, грим, поставен грижливо, сякаш се канеше да се появи на церемонията по връчване на „Оскар“. И накрая — диво препускане, за да стигнем до киното навреме. Разбира се, колкото повече я подтиквах да побърза, толкова повече се бавеше.

Затова седнах в спалнята и я загледах как се гримира.

— Слушай, Кейт — започнах.

— Какво?

— Не искам повече да експлоатираш Кърт.

— Да го експлоатирам? За какво говориш? — учуди се тя.

— Отнасяш се с него като с личния си слуга. Всеки път, когато дойде тук, го караш да свърши нещо.

— Престани, Джейсън, той ми предложи, А и не изглежда да му е неприятно. Според мен, така се чувства полезен. Нужен.

— Хм. На мен пък ми се вижда прекалено.

— Прекалено?

— Да. Сякаш ти си господарката на замъка, а той е някакъв смотан селяндур.

— Или пък аз съм лейди Чатърлей, а той е градинарят, така ли? — саркастично подхвърли тя.

Свих рамене. Не схванах смисъла на думите й.

— Ревност ли долавям? — усмихна се Кейт.

— Стига бе — изсумтях. — Абсурд.

— Ревнуваш, нали?

— Господи, Кейт! Защо да ревнувам?

— Не знам. Може би заради факта, че Кърт е сръчен и е напълно обикновен човечец.

— Обикновен човечец — повторих. — А аз какво съм? Някой милиардер? Баща ми беше металург, за бога.

Тя поклати глава и изсумтя леко.

— Когато ми каза, че Кърт е бил в специалните части, очаквах нещо различно. Грубиян. Невъзпитан мъжкар. Но той е адски внимателен. А е и привлекателен — засмя се тя.

— Привлекателен? Това пък какво означава? — извиках възмутено.

— О, знаеш какво имам предвид. Просто не е такъв, какъвто очаквах. Не ревнувай, сладурче. Ти си моят съпруг.

— Да, а какъв е Кърт? Твоят яшимби воин с мачете?

— Яномами.

— Както и да е.

— Е, понякога мачетето е инструмент, от който се нуждаеш — отбеляза тя.

Седнах нацупено в колата, но докато стигнем до киното, се успокоих.

Кейт обича филми със субтитри. Аз пък харесвам преследвания с коли и стрелби. Любимият филм на жена ми е „Близки влакове“. Пада си по бавните, изпълнени с размишления филми, за предпочитане на чешки или полски.

Моят любим филм пък е „Терминатор 2“. Изискванията ми са прости: експлозии, насилие и разголени мадами.

Естествено, тази вечер отидохме да видим някакъв аржентински филм за млад свещеник в кома, влюбен в парализирана балерина. Всъщност, само Кейт гледаше филма, а аз непрестанно хвърлях поглед към миникомпютъра, който бях скрил зад кофата с пуканки. Типът от чикагската болница, с когото преговарях, бе заместник вицепрезидент по комуникациите и вече веднъж бе сменил спецификациите за плазмените телевизори, които искаше за стоте операционни. На всичкото отгоре настояваше да му предложа и нови цени. Мениджърът на международното летище в Атланта ми съобщаваше, че тъкмо чул от „Панасоник“ за по-високата разделителна способност на техните плазмени телевизори в сравнение с нашите, и питаше дали това е вярно. Проклет да съм, ако загубя и тази сделка заради „Панасоник“.

Последният имейл бе от Фред Назийм, който искаше да му се обадя.

За какво ли ставаше дума, по дяволите?

— Хареса ли ти? — попита Кейт, когато тръгнахме към колата.

Трябваше да занеса да подпишат талона ми за паркиране на едно място, а после да платя другаде. Очевидно системата за плащане бе сътворена в Съветския съюз.

— Да — отговорих лицемерно. — Вълнуващ филм.

Реших, че това ще я зарадва, но тя продължи с въпросите:

— Коя част?

— Почти всички.

— За какво ставаше дума?

— Къде?

— Във филма. Какъв беше сюжетът?

— Това тест ли е?

— Да — отговори тя. — Каква беше историята?

— Престани, Кейти.

Заобиколих колата и й отворих вратата.

— Сериозно говоря — ядоса се тя. — Мисля, че не видя нищо от филма. През цялото време седя вторачен в компютъра. А това наистина вбеси хората около нас.

— Погледнах го няколко пъти — признах си.

Кейт стоеше упорито до колата и отказваше да се качи.

— Налагаше се да проверя нещо — оправдах се.

— Вечер не си на работа — каза тя мрачно. — Трябва да престанеш.

— Мислех, че разбираш как стоят нещата. Това е част от работата ми. Говорихме по въпроса, нали? Хайде, качвай се.

Тя продължи да стои до мерцедеса, скръстила ръце пред гърдите си. Вече й личеше, че е бременна. Малката издутина под памучната й рокля се виждаше ясно.

— Имаш нужда от помощ — отбеляза. — Извън контрол си.

— Никога няма да живееш така, както си живяла като дете. Не и докато си омъжена за мен.

— Джейсън, престани — скара ми се тя, после се огледа наоколо, за да види дали някой ни слуша. — Господи, имам чувството, че съм създала чудовище.