Астрид Линдгрен
Островът на чайките (8)

Осма глава
Лошото нещо на лятото

„Лошото нещо на лятото е — написа Мейлин в дневника си, — че винаги свършва много бързо.“

Първото лято на семейство Мелкерсон на остров Черноглава чайка свърши и още преди да се установят истински, трябваше да се връщат в града.

— Това е направо лудост — негодуваше Никлъс. — Как може училището да започва в средата на лятото? Татко, не можеш ли да пишеш до училищното настоятелство да променят този глупав навик?

— В училищното настоятелство са твърди като пирони — поклати глава Мелкер. — Вие сте тези, които ще се наложи да се съобразявате с тях.

„Имам чувството, че току-що сме пристигнали — пишеше в дневника на Мейлин, — и ето че вече трябва да оставим всичко. Много е трудно. Пеле трябва да се раздели със зайчето си и полянките с горски ягоди, Йохан и Никлъс с колибата и въдиците, плуването и потъналата лодка, татко със заливчето и изгревите, с къщата на дърводелеца. Що се отнася до мен, с какво ще трябва да се разделя аз? Ще ми е мъчно за летните полянки, за гъбите, за горските пътечки и спокойните вечери. Няма да мога вече да сядам на стълбите пред къщата на дърводелеца и да се взирам в лунната пътека, изрисувана върху тъмния залив. Вече няма да мога да плувам под нощното небе, обсипано с милиони звезди. Нощно време няма да се унасям в таванската си стаичка под приспивната песен на вълните. Ще ми бъде трудно. Ще се разделим и с хората, които ни бяха приятели. Ах, как ще ми липсват само!

Но пък ще си направим прощална вечер. Татко го измисли, а аз вече дни наред обмислям менюто. Ще има омлет с гъби и кюфтета, а за кафето — торта със сметана.“

Мелкер беше много доволен от идеята за празненството. Искаше да го завърши с фойерверки, за които каза, че ще са кулминацията на лятото, но Мейлин не се съгласи. Тя още помнеше последния път, когато Мелкер запали всички фойерверки едновременно.

— Да, съгласна съм, че днес е кулминацията на лятото — съгласи се Мейлин, — но няма да има никакви фойерверки, поне докато не забравим напълно последния случай.

Тя заяви, че сметановата торта е много по-вълнуващ завършек. Излязоха да я ядат в градината, където цареше топла августовска вечер, а заливът беше черен и гладък като огледало.

— Всичко е по̀ лятно от всякога! — възкликна Никлъс.

Пеле, Тьорвен и Стина седнаха на стълбите пред къщата на дърводелеца и Мейлин им разреши да ядат толкова торта, колкото могат да поберат. Пеле беше много доволен, но и той като Мелкер смяташе, че с фойерверки щеше да е много по-весело.

— Много ли ще ти е весело да видиш как баща ти избухва в пламъци и хуква с подпалена коса към залива? — укори го Мейлин. — Пък и не ти ли харесва тортата?

— Мейлин, знаеш ли какво? — обади се Тьорвен. — Тортата е толкова фантастично хубава, че трябва да си облизваш устните като я ядеш.

— Божичко! — ахна Мейлин. — Щеше да ми е достатъчно само да кажете, че е добра!

— Да, но тогава щеше да е все едно че си говорим за обикновен хляб — възрази Тьорвен.

Сьодерман изпи три чаши кафе, въпреки че беше вредно за стомаха му. Каза, че имал нужда от нещо, което да го успокои за раздялата с милата Мейлин.

— Ако това помагаше, щях да изпия цяла вана — каза Бьорн и протегна чашата си на Мейлин. Очите му бяха толкова тъжни, че тя се стараеше да не го гледа.

— С повечето летовници е весело, когато идват и когато си тръгват, най-вече когато си тръгват. Но без семейство Мелкерсон къщата на дърводелеца наистина ще изглежда празна.

— Сигурна съм, че другото лято пак ще дойдете — каза Марта.

В този момент на Мелкер му хрумна блестяща идея.

— Защо не дойдем в къщата на дърводелеца за Коледа? Ха-ха! Кой е най-големият генератор на идеи на света, а? Мелкер Мелкерсон! Наел съм вилата за цяла година, за всеки случай.

Децата извикаха от радост, а Мейлин щастливо попита Ниссе и Марта:

— Възможно ли е това? Ще можем ли да живеем в къщата на дърводелеца през зимата?

— Ако започнем да палим печката от средата на октомври, няма проблеми — каза Ниссе.

Мелкер заяви, че не може да си позволи къщата на дърводелеца, за която е платил за цяла година, да стои празна толкова дълго. Човек трябва да цени парите, и трябва да дойде тук през зимата, дори ушите му да замръзват от студ. Хвана Тьорвен и затанцува с нея наоколо.

— С музика и танци заедно ще прекараме една щастлива Коледа! — пееше той. — И не само Коледа, но и тази вечер — викна той, — защото ще се срещнем отново след няколко месеца. Искам да виждам само щастливи физиономии около себе си, чуваш ли какво казвам, Боцмане? — попита го той, защото Боцмана лежеше по-тъжен от всякога. — Мейлин, дай му едно парче торта да видим дали ще помогне.

Боцмана изяде тортата, но тя не повлия по никакъв начин на физиономията му.

— И все пак той я смята за фантастична, сигурна съм в това — оправда го Тьорвен.

Пеле седеше на стълбите, подпрял глава на двете си ръце. Беше по-тъжен дори от Боцмана. Всичко свърши, сметановите торти, лятото, може би дори самият живот.

Странно как, но едно парче сметанова торта остана и когато празненството свърши, чинията още си стоеше, като примамка за осите. Какви късметлийки са тези оси! Могат да си останат в къщата на дърводелеца, защото осите няма нужда да се връщат в града и да ходят на училище.

Но те не успяха да се доберат до тортата. Тьорвен я откри и незабавно изгони осите от нея. Беше изяла вече три парчета, но това беше по-апетитно от останалите, защото върху него имаше малка марципанова розичка. Тьорвен страстно го желаеше. Тя се огледа, търсейки Мейлин, защото беше възпитана да не взима разни неща без разрешение. Но Мейлин беше изчезнала някъде с Бьорн, а и чичо Мелкер не се виждаше наоколо.

Всъщност нямаше кого да попита, а от друга страна, някой друг също може да го забележи и да го пожелае, затова трябваше да действа бързо. Тьорвен сключи ръце и се помоли:

— Мили Боже, може ли да взема това парче торта? — и сама си отговори с най-дълбокия бас, който можеше да възпроизведе: — Да, можеш.

Накрая тортата свърши и тържеството приключи. Лятото също си отиде… нали?

 

 

Не, лятото не си отиде само защото Мелкерсонови напуснаха острова. Настъпиха топлите септемврийски дни, изпълнени с жужене на оси и пърхане на пеперуди. След тях дойдоха спокойните октомврийски дни — чисти като кристал. Бараките за лодки по кейчетата се отразяваха в огледалната вода, толкова неподвижна, че беше почти невъзможно да се познае дали това, което се вижда в нея е истинското нещо, или само отразеният му образ. Но Тьорвен ги разпознаваше и обясняваше на Боцмана.

— Това, което виждаш надолу с главата, също са бараки за лодки, но те са на морските сирени, нали разбираш. А те плуват във водата и си играят по цял ден.

Тьорвен пък си играеше на криеница с Боцмана из онези бараки, които не са надолу с главата. Щеше да е много самотна, ако не беше той, защото Теди и Фреди бяха на училище по цял ден, а Пеле и Стина — в далечния Стокхолм, където тя самата никога не е била и за който не знаеше нищо. Но с нея беше Боцмана и тя запълваше дните си със странните и чудни игри на самотно дете. Не усещаше самотата.

Малко по малко над остров Черноглава чайка и над хората, които живеят на него се спусна есенният мрак. Вечерно време в прозорчетата светят светлинни — малки, самотни светлинки посред непрогледната, черна тъмнина. На този остров живеят толкова малко хора, че когато идва тъмнината и есенните бури забушуват около къщите им, когато морето се сгромолясва с бясна сила върху кейчетата и навесите за лодки, някои от тях започват да се питат защо ли живеят в тази отдалечена част на света. Те обаче знаят, че не биха могли да живеят на друго място.

Корабчето идваше само веднъж седмично. На борда му нямаше летовници, никой, освен екипажа. Но Ниссе неизменно ходеше да го посреща и да разтоварва стоката си. Тьорвен, с Боцмана до себе си, също ходеше, независимо от времето. Дори когато корабчето пристигаше по тъмно и въпреки че Пеле не пътуваше с него.

Пеле пишеше писма, защото ходеше на училище и можеше да пише с големи печатни букви. Всъщност, той не пишеше на Тьорвен, а на Йока, но Тьорвен носеше на Йока писмата му във фермата на чичо Янсон и му разказваше какво пише в тях, след като Фреди й ги прочиташе.

„СКЪПИ МИ МИЛИ ЙОКА, пишеше Пеле, ДРЪЖ СЕ, ДРЪЖ СЕ, СКОРО ПРИСТИГАМ.“

Една сутрин, когато Тьорвен се събуди, всички локви, в които беше шляпала предишния ден, бяха заледени. Дълго време се забавлява с трошене на леда с обувките си. На следващия ден ледът беше още повече, а времето ставаше все по-студено и по-студено, докато един ден замръзна дори заливът.

— Досега не се е случвало толкова рано да замръзне — учудваше се Марта.

Наложи се да докарат ледоразбивача, за да прокара канал, по който да идва корабчето и въпреки това му трябваха около десет часа, за да си проправи път през леда към по-далечните островчета.

Най-сетне дойде Коледа. Магазинчето на Гранквистови беше пълно с коледни реклами. Всички хора от околните острови се събираха да си купуват коледна украса. Теди и Фреди бяха във ваканция и помагаха в магазина. Тьорвен беше навсякъде.

— Остават само няколко дни до Коледа — оплакваше се тя, — а аз още не мога да си мърдам ушите!

Напоследък прекарваше доста време със Сьодерман, който й беше казал, че Дядо Коледа много обича хората, които могат да си мърдат ушите — защото това бил приятелски жест, или поне така се кълнеше Сьодерман.

Той можеше да го прави, но за Коледа щеше да ходи до Стокхолм, за да празнува заедно със Стина. Кой тогава от целия остров Черноглава чайка щеше да поздрави Дядо Коледа с мърдане на ушите?

— Ще трябва ти, Тьорвен, да го направиш — заръча й Сьодерман и Тьорвен с много търпение и постоянство се упражняваше.

 

 

Три дена преди Коледа през ледения канал си проби път параходчето „Черноглава чайка 1“. На борда му беше семейство Мелкерсон. Те всички стояха на палубата, загледани в парчето земя, където бяха прекарали цяло лято. Сега островът беше бял и мълчалив, покрит със сняг и заобиколен с лед, красив по странен и непознат начин заради белите покриви на бараките за лодки и празните кейчета, където не акостираха никакви лодки. Беше същото островче, на което бяха прекарали лятото, но те не можеха да го познаят.

Но разпознаха къщата на дърводелеца сред заснежените ябълкови дървета. От комина му се виеше пушек, което накара Мелкер да се просълзи.

— Имам чувството, че се прибираме у дома — каза той.

На леда до канала стоеше Ниссе Гранквист. Теди и Фреди тичаха надолу по хълма. Янсон пристигна с шейната си, в която беше качил Сьодерман и Тьорвен. Чу се тънкото гласче на камбанките и Пеле му отвърна с цялото си същество. Вече е Коледа и скоро ще види Йока. Също и Боцмана — ето го! Пеле целият грейна като го видя. Тьорвен му махаше и крещеше, но той не я забелязваше. Не виждаше никого, освен Боцмана.

— Всичко е толкова различно от лятото — изненадаха се Йохан и Никлъс. Не и Теди и Фреди, разбира се; те викаха, пищяха, грачеха като корморани и си бяха, слава богу, същите като преди. Но иначе имаха чувството, че това е друг свят. Нито Йохан, нито Никлъс се замислиха какво ли е да живееш в този свят през зимата, сред сняг и лед, сам и отрязан от цивилизацията. За тях тази зимна разлика беше само вълнуващо приключение, организирано малко или много за тяхно удоволствие.

Корабчето най-после спря. Не успя да се доближи до самия кей, затова трябваше да стигнат до него по една стълба.

— Най-сетне стигнахме северния полюс. Всички членове на експедицията да слязат от кораба — изкомандва Йохан.

Той пръв слезе по стълбата, останалите го последваха. Тогава видяха Бьорн, който идваше по друга стълба, сложена през канала за парахода. Този мост се клатеше и беше доста опасен, но точно по него трябваше да мине всеки, който живее на Норсунд и иска да стигне до остров Черноглава чайка. Бьорн днес явно много искаше да стигне до остров Черноглава чайка.

— Защо си дошъл? Нещо по-специално ли има? — недоволно попита Сьодерман.

Но Бьорн не му отвърна, защото изведнъж видя Мейлин.

— С музика и танци ще прекараме една щастлива Коледа заедно! — пропя Мелкер и гушна Тьорвен, но тя се дръпна от него, защото искаше да отиде при Пеле и затова трябваше да побърза.

Пеле нямаше време да се здрависва с никого, освен с Боцмана. Щом го направи, хукна през леда към кейчето колкото сила имаше и също толкова бързо претича по улицата на селото. Тьорвен не успя да го настигне. Тя сърдито му викаше да спре, но той не я послуша и изчезна в мрака пред нея. Но тя знаеше къде да го намери.

— Йока, миличък Йока, тук съм. Върнах се при теб! — Пеле седеше със зайчето в ръце, когато Тьорвен влезе в краварника на Янсонови. Беше толкова тъмно, че едва го виждаше, но го чу да нарежда на зайчето си, сякаш Йока беше човешко същество.

— Пеле, познай какво мога да правя — похвали се Тьорвен. — Вече мога да си мърдам ушите.

Но Пеле не я слушаше. Продължаваше да си говори на Йока и тя трябваше да му го повтори три пъти, за да си направи труда да й отговори.

— Дай да видя — каза накрая.

Тьорвен застана на бледата светлина до прозореца и започна. Правеше най-ужасните гримаси и като свърши, попита с надежда:

— Добре ли беше?

— Не — отряза я Пеле.

Не можеше да разбере защо трябва да си мърда ушите. Тьорвен му обясни колко много обича Дядо Коледа хората, които могат. Пеле се разсмя на висок глас и отвърна, че първо на първо няма никакъв Дядо Коледа, което значи, че не може да му харесват хора с мърдащи уши повече от другите, които не могат да го правят. Така че по-добре било да се научи на нещо по-полезно, например да свирука. Все още с Йока в прегръдките си, той му засвирука „Добрият Крал Венцислав“ и позволи и на Тьорвен да слуша, ако иска.

Пеле не осъзнаваше какво върши като каза това за Дядо Коледа. Детските илюзии на Тьорвен бяха разбити. Възможно ли е наистина да няма никакъв Дядо Коледа? С наближаването на Бъдни вечер тя все повече и повече се притесняваше, че Пеле може да се окаже прав. Когато дойде сутринта преди Бъдни вечер и трябваше да изяде овесената си каша за закуска, неверието и отчаянието й стигнаха толкова далеч, че почти загуби вяра в Дядо Коледа. Хич не е смешно. Каква Коледа ще е това? Без Дядо Коледа и… и, освен това, тази овесена каша! Тя с отвращение блъсна чинията.

— Яж, Бръмбарче — нежно каза майка й. Тя не разбра защо е толкова тъжна Тьорвен. — Дядо Коледа обича точно този вид овесена каша — увери я тя.

— Тогава да изяде и моята — нещастно каза Тьорвен. Беше сърдита на този стар Дядо Коледа, който от една страна не съществува, а от друга — иска да ядеш овесена каша и да си мърдаш ушите, затова се сопна:

— Да ядеш и да вярваш в Дядо Коледа, май това е единственото, което се иска от децата.

Ниссе усети, че нещо не е наред. Той почти винаги разбираше, когато Тьорвен се тормози от нещо, и позна причината, когато тя го погледна право в очите и попита:

— Има ли Дядо Коледа, или не?

Знаеше, че цялото очарование на Коледата ще изчезне, ако й отговори „Не, няма“. Показа й старата дървена купа, която неговата баба пълнела с овесена каша всеки път на Бъдни вечер и я слагала в ъгъла за Дядо Коледа.

— Искаш ли и ние да направим така? — предложи Ниссе. — Искаш ли да пресипем твоята каша тук и да я оставим за Дядо Коледа?

Тьорвен светна, сякаш вътре в нея бяха запалили свещичка. Естествено, че има Дядо Коледа, щом като още бабата на татко вярвала в него. Колко е хубаво, че наистина съществува и ще обикаля къщата на Бъдни вечер. Освен това е хубаво и че обича овесена каша, така че няма нужда да я ядеш сам. Вече всичко е наред и точно това смята да каже на Пеле.

Но тя го видя чак като се стъмни, когато всички отидоха на заледеното кейче пред къщата на дърводелеца и гледаха как шейната на Дядо Коледа се появява сред ледовете. Носеше факел, който му осветяваше пътя и изглеждаше точно както трябва да изглежда Дядо Коледа. Тьорвен забеляза, че е с коня и шейната на чичо Янсон, но й се видя естествено той да му заеме коня, след като има да разнася толкова много коледни подаръци.

Дори Пеле беше поразен. Очите му ставаха все по-големи и по-големи, а той се притискаше все по-близо до баща си. Дядо Коледа хвърли два чувала подаръци на кейчето — един за Мелкерсонови и един за Гранквистови. Стана толкова бързо, колкото екипажът на параходчето разтоварва стоките на брега, после шейната изчезна в тъмнината.

Пеле се чудеше дали Дядо Коледа наистина съществува, но после забеляза, че Йохан се хили и намига на Никлъс и страшно се ядоса. Наистина ли го смятат за бебе и си мислят, че могат да го накарат да си мисли каквото си поискат? Но независимо дали Дядо Коледа съществува или не, е много забавно да стоят тук на тъмно и да слушат камбанките на шейната, да гледат как светлината от факела се губи в края на залива и да получат цял чувал коледни подаръци.

Всъщност, тези дни на остров Черноглава чайка най-хубаво беше да си Пеле. Мейлин го наблюдаваше как снове навсякъде сияещ от щастие. Една вечер, когато бяха сами в кухнята, тя го попита защо е толкова щастлив. Пеле се покатери на кухненското диванче, замисли се за момент и сподели с Мейлин какво толкова го радва.

— Ами, например — започна той, — първата ти работа сутринта е да излезеш и да видиш новия сняг. Да сложиш коледни хранилки на ябълковото дърво за всички врабчета, червенушки и синигерчета. Да си донесеш коледна елха от гората. Да си седиш в кухнята и да си говориш с Мейлин — точно като сега — да ядеш кифлички, да пиеш мляко и въобще да не те е страх. А и, естествено, да седиш в краварника на чичо Янсон и да си говориш с Йока — това май е най-хубавото. А ти чу ли, че лисицата снощи е откраднала още една от кокошките на Янсонови?

Пеле се страхуваше от тази лисица. Две поредни вечери беше крала по една кокошка от Янсонови, а една лисица, която може да краде кокошки, може да открадне и заек. Тази мисъл го ужасяваше. Лисицата дебнеше навсякъде. Много ясно, че същата лисица е изяла и овесената каша на Тьорвен, колкото и да си мисли тя, че е Дядо Коледа. Какво мисли Мейлин по въпроса? — чудеше се Пеле.

— Може да е лисицата, а може да е и Дядо Коледа — каза Мейлин.

Пеле дълго лежа буден, притеснен за зайчето си. Естествено, Йока е в безопасност в краварника, но лисиците са хитри, особено когато са гладни.

Лисиците трябва да се застрелват, реши Пеле. По принцип той не е кръвожаден, но сега, както си лежеше в леглото, си представи как лисицата излиза от дупката си на полето и как се промъква тихичко по снега към фермата на чичо Янсон. Пеле се изпоти от притеснение и цяла нощ спа неспокойно.

На другата сутрин случайно срещна Бьорн, който идваше от гората с току-що застрелян див заек. Пеле затвори очи, за да не гледа горкото зайче. Защо по-добре не застреля тази глупава лисица? Чичо Янсон много ще се зарадва. И Бьорн така реши, като чу какво е станало.

— Трябва да спрем тази престъпница. Можеш да кажеш на Янсонови, че тази нощ ще се опитам да го направя.

— Към колко часа ще тръгнем? — зарадва се Пеле.

— Ще тръгнем ли? — учуди се Бьорн. — Ти няма да ходиш никъде. Ти ще си спиш в леглото.

— Естествено, че няма — каза Пеле.

Но това не го каза на Бьорн, а малко по-късно на Йока. Едно от хубавите неща на Йока е, че не може да възразява.

— Не се страхувай, ако чуеш изстрели довечера — успокои го Пеле, — защото аз ще съм при теб, можеш да си сигурен в това.

Така и стана, но за малко да не изпълни обещанието си към Йока. Лежа в леглото и мига с очи, за да остане буден, докато Йохан и Никлъс заспят. После се промъкна през кухненската врата, докато татко и Мейлин седяха пред камината в дневната. Вратата към кухнята беше отворена. Цяло чудо беше, че не го чуха.

Излезе навън в лунната нощ и хукна да тича по заснежения път, абсолютно сам, към тъмния краварник, който хич не беше толкова уютен, колкото обикновено. Тихичко се промъкна, като внимаваше Бьорн да не го види. Наистина го беше много страх, когато опипваше пътя си към Йока.

— О, малкият ми Йока, ето ме, тук съм най-сетне.

Краварниците са доста страшнички нощно време. Тихо е, кравите спят, но човек чува разни шумове. От време на време ще издрънчи някоя верига, когато някоя крава се мръдне мъничко. От време на време ще изкудкудяка някоя кокошка, сякаш че сънува лисицата. От време на време се чува как Бьорн си поправя пушката, или пък как тихичко си свирука. Лунната светлина влиза през прозореца и осветява една пътечка на пода. Фермерската котка се търкулва по нея и тъмнината отново я поглъща. Само жълтите й очи светят в тъмнината. Горките плъхове, ако са излезли тази нощ. Горкият Йока, ако Пеле не беше тук да го пази от лисицата. Той го притиска по-силно до себе си и му е приятно да усеща колко е топло и меко зайчето. Чуди се колко ли ще продължи. Може би точно сега, в този момент, лисицата се промъква по снега към фермата на Янсонови.

 

 

Във всеки случай, точно в този момент Мелкер се качва горе да завие децата си. В леглото на Пеле той открива не самия него, а бележка, написана с големи печатни букви:

НАВЪН СЪМ, СТРЕЛЯМ ПО ЛИСИЦИ ЗА ЧИЧО ЯНСОН

— Какво мислиш за това? Може ли Пеле да е навън и да стреля по лисици за Янсон посред нощ? — Мелкер попита Мейлин, като й занесе бележката.

— Естествено, че не — каза Мейлин твърдо.

 

 

Доспива ти се, като седиш в краварника с топъл заек в ръце. Пеле тъкмо щеше да заспи, когато изведнъж се стресна. Чу как Бьорн си оправя пушката и го видя на лунната светлина. Видя го как вдига пушката и се прицелва.

Ето… ето, лисицата идва и сега ще умре, животът й е свършен. Никога няма да се върне в дупката си на пасището и то благодарение на Пеле. Пеле уреди всичко!

Стреснат, Пеле бързо остави заека и се втурна към Бьорн.

— Не, не, не стреляй!

— Какво правиш тук? — Бьорн направо побесня. — Разкарай се… ще стрелям.

— Не — проплака Пеле и се хвърли в краката му. — Недей! Лисиците също трябва да живеят!

Естествено, нито една лисица не умря тази нощ заради Пеле. Там, на лунната светлина, нямаше никаква лисица, вместо нея се появи Мейлин със ските си. Бьорн пребледня. Само като си помисли какво би могло да стане, ако беше стрелял, ако Пеле не го беше спрял!

 

 

— Добре че дойде — каза Пеле на Мейлин, когато отново си беше в леглото. Обеща никога повече да не ходи на лов за лисици през нощта, а Мейлин го увери, че нито една лисица не може да открадне Йока, поне докато е здраво заключен в клетката си.

Пеле неспокойно шаваше в леглото си. Имаше нещо, което го тормозеше дори повече от лисицата:

— Мейлин — престраши се той, — ще се омъжиш ли за Бьорн?

— Не, няма — засмя се Мейлин и го целуна. — Лисицата не може да хване Йока и Бьорн не може да хване Мейлин, поне докато и двамата си стоим в клетките.

 

 

Зимните дни бяха къси и рано се стъмваше. През дългите вечери всички се събираха в кухнята, която беше най-топлото място в къщата на дърводелеца. По-точно казано, това беше единственото истински топло място.

Нощите бяха студени. Момчетата спяха с топли пижами и пуловери. На Мелкер му беше добре в малката стаичка зад кухнята, но на Мейлин й се наложи да се премести да спи в самата кухня.

— Няма смисъл да се отопляват две тавански стаи — каза Мейлин и се пресели на кухненското диванче. — Единственото неудобство е, че никога не мога да си легна по-рано вечерта — казваше тя, — защото всички се скупчват в кухнята.

Марта и Ниссе идваха вечерно време за по едно кафе и да си побъбрят. Теди и Фреди играеха на казино с Йохан и Никлъс. Тьорвен и Пеле рисуваха или играеха. Боцмана спеше в ъгъла, Мейлин плетеше, Мелкер пееше, говореше и беше много щастлив.

Навън цареше една от най-студените зими. Над залива сияеха студени звезди, студът беше смразяващ. Затова беше толкова приятно да се отпуснеш в топлата кухня. Пеле се усмихваше и тъпчеше печката с дърва. Всичко му се виждаше наред, гледаше как всички седят заедно, пеят и си приказват, докато накрая му се доспиваше, звуците се сливаха в едно жужене и препъвайки се, отиваше да си ляга.

Иначе Пеле прекарваше повечето си време във фермата на Янсонови само заради Йока. Помагаше на чичо Янсон да почиства и се прибираше вкъщи така умирисан на кравешки изпражнения, че не можеше да се стои до него. На Мейлин й се наложи да му задели едни стари панталони и едно старо яке, които Пеле трябваше да сваля още в преддверието.

— После, като си тръгваме, ще ги изгорим — каза Мейлин.

— Не, ще си ги взема в града — неочаквано разпалено заяви Пеле.

Мейлин щеше да развали нещо, което отдавна беше замислил и малко свенливо, той й го обясни.

— Ще ги пазя в специален шкаф и когато Йока започне ужасно да ми липсва, ще си ги мириша.

Тьорвен дойде с него един или два пъти в краварника на Янсонови, но й омръзна.

— Не искам да прекарвам цялото време с крави — каза тя.

Вместо това караше ски. За Коледа й подариха ски и сега се пързаляше из целия остров. Беше й трудно да стане сама като падне, затова си лежеше и риташе с крака като бръмбар, докато не минеха Теди или Фреди и не й помогнеха да стане. Но напоследък и те много рядко са наоколо. Прекарват повечето си време с Йохан и Никлъс, като отново са „тайни“. Имат таен снежен замък, който всеки с очи на главата си може да види, като погледне надолу към нос Чайка. Прекарват по цели дни там, но понякога им писва и тръгват на големи пътешествия със ски по леда към другите острови. Или пък ловят риба със Сьодерман, който вече си е вкъщи и се кълне, че няма да тръгне повече към града.

Всеки си е зает с неговите задължения и Тьорвен продължава да си е самотната Тьорвен, на която Боцмана й е най-добрият приятел. Един много студен ден, когато небето над остров Черноглава чайка беше ледено зелено, Мейлин се прибра вкъщи след разходка със ските и откри Тьорвен да плаче на едно хълмче до къщата на Сьодерман. По принцип плачеше само когато е сърдита, но сега плачеше, защото се чувстваше нещастна. Краката й бяха толкова замръзнали, че я боляха. Самата тя се беше предала на чувството за самота, което наляга човек, когато часове наред се скита сам из снеговете и изведнъж забележи колко му е студено. Къщата на Сьодерман се оказала заключена, нямало никой нито вкъщи, нито в къщата на дърводелеца. Теди и Фреди са забравили, че са обещали да я наглеждат, докато мама и татко са в Норталие. Когато видя Мейлин, сълзите, които до този момент бяха на буца в гърлото й, внезапно бликнаха от очите й.

Мейлин я вдигна и я занесе в къщата, като по пътя й пееше, за да я успокои. Когато стигнаха, Мейлин направи нещо много странно, нещо изключително странно според Тьорвен.

— Не може да се събличаш и да си лягаш в леглото посред бял ден — изуми се Тьорвен.

— Напротив, можеш, особено ако краката на някое малко дете трябва да се стоплят — възрази Мейлин.

Те се настаниха удобно в леглото на Мейлин и им беше топло като в рая, особено след четиричасово скитане в снега. Погледът на Тьорвен светна.

— Усещаш ли къде са краката ми? — попита Тьорвен и Мейлин я увери, че ги усеща много добре, защото това със сигурност са най-студените детски крачета, които са се топлили на това кухненско диванче.

Тьорвен не можеше да превъзмогне учудването си. От време на време я напушваше смях, защото никога не й се беше случвало толкова странно нещо.

— Ама не може да си лягаш посред бял ден — пак каза тя.

— Напротив, може, и дори е необходимо. Особено ако краката и ръцете са ти измръзнали от снега, а очите ти са пълни със сълзи, тогава е абсолютно задължително — увери я Мейлин.

— Недей повече да ми пееш тази тъжна песен, която ми пя на идване. — Тьорвен се прозина. — Изпей ми нещо, което кара пръстите на краката ти да се стоплят.

Мейлин се засмя. От леглото виждаше цветята от скреж по прозореца. Виждаха се и лъчите на бледото зимно слънце, които си пробиваха път през клоните на храста и които скоро щяха да напуснат остров Черноглава чайка. Наистина имаха нужда от песни, които да стоплят пръстите на краката им! И така тя започна:

Нежно подухва летният бриз…

и спря, защото почувства огромен копнеж по лятото. Толкова силен, че не можа да продължи. Но и нямаше нужда, защото Тьорвен вече спеше.