Астрид Линдгрен
Островът на чайките (4)

Четвърта глава
Изгубени в мъглата

Вкъщи, на остров Черноглава чайка слънцето все още печеше и Мелкер боядисваше градинските мебели. Някога те са били бели, но сега боята беше посивяла и се белеше.

— Колко е грозно! — оплака се той на Мейлин. — Това веднага трябва да се оправи. В края на краищата боядисването е толкова лесна работа в наше време. Няма нужда да се занимаваш с бои и четки. Само ти трябва един малък хубав спрей — става толкова бързо — добави той.

— Мислиш ли? — усъмни се Мейлин.

Още когато пристигнаха на острова, тя помоли Ниссе Гранквист в магазина да не продава на Мелкер разни неща, които, колкото и да му се иска, не трябва да притежава.

— Никакви коси, никакви брадви, никакви лостове — заръча му тя.

— Лостове ли? — засмя се Ниссе. — Нищо не може да си направи с един лост.

— Нямаше да го кажеш, ако беше живял с него почти деветнадесет години — отвърна Мейлин. — Добре де, дай му лост, ако толкова иска, но подсигури в магазина си достатъчно превързочни материали за първа помощ. Това е.

Да, обаче беше забравила да го предупреди за спрейовете с боя, така че Мелкер вече щастливо пръскаше с боя един градински стол.

Тьорвен се отказа от работата си като камериерка на Сьодерман след два часа вярна и изморителна служба. Сега тя, Пеле и Стина се скупчиха около Мелкер. Този вид боядисване изглеждаше забавен. И тримата искаха да му помогнат.

— Не — каза Мелкер, — това си е моята играчка. Имам право и аз да се позабавлявам поне веднъж.

— Ти да не си бояджия със спрейове, чичо Мелкер? — попита Тьорвен.

Мелкер изля цял водопад бяла боя върху стола.

— Не, не съм, но един сръчен човек може да се справи с всичко.

— Ти сръчен човек ли си? — попита пак Тьорвен.

— Да, сръчен е — увери я Пеле.

— Така е — каза Мелкер. — Наистина съм сръчен човек, въпреки че сам си го казвам.

В този момент край него закръжи една от осите на Пеле и тъй като Мелкер беше вече веднъж ужилен, насочи спрея си към нея, за да я пропъди. Никой не разбра как точно стана всичко. Злополуките на Мелкер почти винаги бяха покрити с мистерия. Мейлин чу от кухнята писъци и се втурна към прозореца. Видя Мелкер да стои със затворени очи и лице, изцяло боядисано с боя. Какъвто си беше сръчен, целият се боядиса с боя и сега лицето му бе цялото бяло. Точно като Матилда, си помисли Тьорвен и се разсмя, но Пеле се разрева.

Всъщност на Мелкер нищо му нямаше, тъй като беше достатъчно предвидлив да предпази очите си като веднага ги затвори. Продължавайки да жуми, тръгна към кухнята да дири помощта на Мейлин. Опипваше всичко с ръце и протягаше врат колкото можеше, отчасти за да не капе боя по ризата му и отчасти за да може Мейлин веднага да види коя част от тялото му се нуждаеше от спешна помощ този път.

По пътя се блъсна в едно дърво. Това беше ябълковото дърво, което веселият дърводелец явно е посадил на това място само от любов към него. Мелкер също обичаше ябълкови дървета, но виковете му от болка в момента бяха най-дивите и най-ядосаните, които Мейлин бе чувала някога.

Пеле ревеше по-силно от всякога, Стина също се разрева. Тьорвен, като видя бялото като сметана лице на чичо Мелкер, сега вече гарнирано и с малки парченца мъх от ябълковото дърво, все пак беше достатъчно тактична да изтича зад къщата, защото усети как в гърлото й се надига една буца смях, готова всеки момент да избухне. Не й се искаше да ядосва допълнително чичо Мелкер, който и без това вече беше достатъчно разстроен.

Когато Мейлин почисти лицето на Мелкер и сложи лекарство на очите му, той реши да отсече ябълковото дърво.

— Тук има прекалено много ябълкови дървета — крещеше той. — Ще отида до Ниссе да си купя една брадва.

— А, не, благодаря — възрази Мейлин, — бих искала да имам поне малко мир и спокойствие.

Уви, не знаеше, че този ден едва ли ще намери мир и спокойствие.

Всичко започна, когато Мелкер откри отсъствието на Йохан и Никлъс.

— Къде са момчетата? — попита той Мейлин.

— Отидоха до рибарското островче, както самият ти добре знаеш — отвърна Мейлин, — но ми се струва, че трябваше вече отдавна да са се върнали.

Като чу това, Тьорвен се нацупи:

— И аз така мисля. Тъпите Теди и Фреди трябваше вече да са се прибрали и да са ми довели Боцмана, но предполагам, че се бавят заради мъглата.

Мелкер реши да изчака няколко дена с боядисването. Стоеше на стълбите на къщата на дърводелеца и жумеше срещу слънцето. Въпреки промивката имаше чувството, че очите са му пълни с чакъл.

— Какви са тези глупости за мъглата? — прекъсна той Тьорвен. — Слънцето блести толкова силно, че чак ми сълзят очите.

— Тук, да — потвърди Тьорвен, — но зад малкия пепеляв остров мъглата е гъста като овесена каша.

— Да, и дядо така казва — информира го Стина, — а ние с дядо знаем всичко, защото слушаме радио.

Трябваше да минат два часа, преди да започне това, което Мейлин наричаше Мелкертресение. И този път то протече точно както винаги.

Мейлин знаеше, че баща й е смел човек, точно колко е смел, само тя си знаеше, защото го беше виждала да преживява много кризи в живота си. Другите го познаваха само като слабия, понякога абсурдно вдетинен Мелкер. Но зад тази външност се криеше друга личност, силна и смела.

— Когато става дума за децата ти, ставаш направо ужасен — каза Мейлин, щом Мелкер започна да плаче за Йохан и Никлъс. Но преди да стигне до тази фаза, три пъти отиде до магазина на Ниссе и Марта.

— Не че ме е страх — убеждаваше ги той със срамежлива усмивка, когато за пръв път отиде у тях. — Вашите деца са свикнали с морето, затова за тях не се притеснявам — каза той втория път, — но като си помисля за Йохан и Никлъс, навън в тази гъста като овесена каша мъгла! — защото мъглата вече беше стигнала остров Черноглава чайка и го плашеше до смърт.

— Моите деца също са навън, в абсолютно същата гъста като овесена каша мъгла — каза Ниссе.

Когато Мелкер дойде до магазина трети път, Ниссе се разсмя и го попита:

— Добре де, какво искаш да направя?

— Както вече казах… — срамежливо заекваше Мелкер, — не че се притеснявам, но не мислиш ли, че е крайно време да повикаме бреговата охрана?

— Защо? — учуди се Ниссе.

— Толкова се притеснявам! — призна си Мелкер.

— Няма никакъв смисъл — каза Ниссе, — и от бреговата охрана няма да могат нищо да видят в тази мъгла. В края на краищата какво може да им се случи на децата? Мъглата скоро ще се вдигне, а пък морето е абсолютно спокойно.

— Бих искал и аз да съм толкова спокоен — каза Мелкер.

Обезнадежден той слезе долу към кея и като видя сивата, безформена мъгла, която прииждаше към него на вълни, го обзе паника и той започна да вика колкото глас има:

— Йохан! Никлъс! Къде сте? Върнете се вкъщи!

Ниссе, който го беше последвал, приятелски го потупа по рамото:

— Виж сега, Мелкер, не трябваше да идваш да живееш тук сред островите, щом като толкова трагично приемаш всичко. Между другото, няма да помогнеш на никого, като стоиш тук и ревеш. Хайде да отидем вкъщи при Марта и да пийнем по малко кафе с кекс. Какво ще кажеш, а?

Но на Мелкер хич не му беше до кафе и кекс. Погледна Ниссе с обезумял от притеснение поглед.

— Дано да са още на рибарското островче. Дано си седят на топло и безопасно в една от лодките. Мислиш ли, че е възможно?

Ниссе отвърна, че е напълно възможно. В този момент една моторница приближи кейчето. Беше Бьорн, който разруши всички надежди, че може още да са на островчето. Децата не са на рибарското островче, каза той, защото току-що минал оттам и проверил.

Мелкер тръгна, мърморейки си под носа. Не смееше да говори на глас, защото се притесняваше, че може да усетят сълзите в гърлото му. Нищо не каза и като влезе в дневната при Мейлин и Пеле. Тя плетеше, а Пеле рисуваше. Старият часовник на стената меко тиктакаше. Огънят от печката осветяваше цялата стая, изпълнена с абсолютно спокойствие.

Колко хубав, колко чудесен, колко прекрасен би могъл да бъде животът, помисли си Мелкер, ако две от децата ти не са оставени на произвола на морето. Отпусна се на дивана с тежка въздишка. Мейлин го погледна с любопитство. Знаеше точно какво става в момента, и че Мелкертресението е въпрос на време. Тогава той щеше да има нужда от нея, но дотогава тя си кротуваше и си плетеше.

Мелкер вече не я забелязваше. Нито нея, нито Пеле. Те не означаваха нищо за него. Точно в момента за него съществуваха само две деца и те в момента се бореха за живота си някъде далече навътре в морето. Виждаше ги в мислите си много по-ясно, отколкото Мейлин и Пеле, които бяха пред него. Картините, които си представяше непрекъснато се сменяха. Ту ги виждаше как лежат на дъното на лодката, полумъртви от глад и умора и с пресипнали гласове викат баща си. Ту се измъкваха от морето и с последни сили се опитваха да се покатерят на някоя скала. Вкопчваха се с пръсти в камъните и крещяха колкото им глас държи, викаха баща си да им помогне. Изведнъж, неизвестно откъде се появяваше някоя грамадна вълна, въпреки че морето беше мъртвешки неподвижно, и свличаше децата от скалата. Те потъваха и косата им се вееше като водорасли във водата. О, защо не може децата да си остават тригодишни цял живот, винаги да си седят в кошарките за игра и да не създават толкова притеснения. От дробовете му се откъсваха въздишки, една от друга по-тежки.

Изведнъж забеляза присъствието на Мейлин и Пеле и осъзна, че трябва да се вземе в ръце. Погледна какво рисува Пеле. Беше кон и ужасно приличаше на Сьодерман. При други обстоятелства би се разсмял, но сега само каза:

— Рисуваш много добре, Пеле. А ти, Мейлин, какво плетеш?

— Пуловер за Никлъс — отвърна Мейлин.

— Той много ще се зарадва — каза Мелкер и горчиво преглътна, защото прекрасно знаеше, че Никлъс е на дъното на морето и повече никога няма да има нужда от пуловер. Никлъс — собственият му син. Спомни си как като беше малък Никлъс падна през прозореца. Още тогава Мелкер беше разбрал, че такова чудесно дете не може да живее дълго. Но не, изведнъж си спомни, че всъщност Пеле беше този, който беше паднал през прозореца. Хвърли сърдит поглед на горкия Пеле, чиято единствена вина в момента беше, че не е на дъното на морето.

Обаче Пеле беше интелигентно момче и разбираше много повече, отколкото Мелкер и дори Мейлин подозираха. Той седя кротко известно време и слуша тежките въздишки на баща си, които идваха на равни интервали. После остави рисуването. Знаеше, че дори възрастните понякога имат нужда от разбиране, затова без да каже и дума, стана, отиде до Мелкер и го прегърна с две ръце.

Мелкер заплака. Притисна силно Пеле към себе си и извърна глава, за да не вижда как се стичат сълзите му.

— Всичко ще се оправи — успокои го Пеле. — Сега ще изляза навън да видя дали не се е вдигнала малко мъглата.

Не беше — дори напротив. Но Пеле намери на брега един камък, едно малко кафяво камъче, което беше абсолютно кръгло и гладко. Показа го на Тьорвен, която също беше излязла да види мъглата. Тя харесваше такова вълнуващо, магическо време, дори Боцмана да не беше до нея.

— Може да е вълшебно камъче — продума Пеле. — Стисни го здраво и си пожелай нещо, тогава желанието ти ще се изпълни.

— Само ако вярваш, че ще стане обаче — допълни Тьорвен. — Да си пожелаем две кила бонбони, за проверка.

— Трябва да си пожелаем нещо полезно — възрази Пеле. Протегна ръце и си пожела най-сериозното и полезно нещо, което можа да измисли: — Искам братята ми скоро да се върнат от дивия океан!

— И Боцмана също — додаде Тьорвен, — както и Теди и Фреди, но след като са в неговата лодка, няма смисъл да ги споменавам и тях.

 

 

Вече беше вечер, но тази беше по-различна от обичайните за юни. Беше някак неестествено скучна заради гъстата мъгла, която покриваше скалите и островчетата, каналите и лодките, бавно поскърцващи в тях. Тя покриваше и малката лодчица с децата, която трябваше отдавна вече да си е на кейчето, но не беше.

— И тогава дойдоха три лодки — пееше Фреди.

— Не виждам нито една — прекъсна я Теди, подпирайки се на греблата. — Никога не е имало толкова малко лодки в морето като днес. От колко ли време гребем?

— Уф, сигурно от една седмица — каза Йохан, — поне така ми се струва.

— Представяте ли си да стигнем до Русия? — възкликна Никлъс. — Май не ни остава много.

— Според мен също — съгласи се Фреди, — като се има пред вид как гребем. Ако поддържахме прав курс, още в два часа да сме на нашето кейче, а сега вече щяхме да сме на поляната на Янсонови.

И четиримата се разсмяха. Бяха се смели много през последните пет часа. Гребаха, гребаха, трепереха от студ, дори малко се скараха, после си изядоха сандвичите, попяха, после викаха за помощ, пак гребаха и гребаха. Вече намразиха мъглата и копнееха да се приберат вкъщи, но пак продължаваха да се смеят. Мелкер беше този, който в този момент беше претърпял корабокрушение, а не децата.

Но вечерта настъпи и им ставаше все по-трудно да се смеят. Трепереха повече от всякога и ставаха все по-гладни и по-гладни, а краят на това нещастие не се виждаше. Мъглата беше неестествена. Обикновената юнска мъгла трябваше отдавна да се е разсеяла до сега. Тази все още висеше и ги държеше в сивите си призрачни обятия, сякаш никога нямаше да ги пусне. Започнаха да се сменят на греблата, за да се стоплят, но вече и това не помагаше. Безсмислено беше да се гребе като не знаеха накъде отиват. Може би дори с всеки удар на греблата отиваха все по-далече в открито море и тази мисъл ги плашеше. Морето определено беше спокойно, но за да се разсее тази мъгла, която мразеха толкова силно, трябваше вятър. Ако задуха силен вятър и те са в открито море с тази мъничка лодчица, със сигурност никак няма да им е смешно.

— Целият архипелаг е претъпкан с островчета, как може да не се натъкнем на нито едно от тях? — чудеше се Фреди. — Направо не е за вярване!

Копнееха да усетят твърда почва под краката си. Едно миниатюрно островче беше всичко, което искаха. Изобщо не беше нужно да е голямо или красиво, по никакъв начин хубаво, както казваше Теди. Нямаше изобщо да възразяват да е малък, ръбест остров, стига да могат да стъпят на него, да си запалят огън и може би да разберат къде са и да намерят покрив над главите си. Може би дори някой изключително мил човек би дошъл да ги посрещне с горещо какао и кейк.

— Тя се е побъркала! — възкликна Йохан.

Но им хареса да се побъркват на тема храна. Започнаха да си фантазират плата, пълни с шницели и свински пържоли.

— Не бих отказала и малко омлет с гъби — мечтаеше си Фреди.

Всички приеха с ентусиазъм идеята за омлет с гъби, дори и Боцмана, който излая точно в този момент. Той мълчеше през целия път и явно не одобряваше цялото това приключение, както би постъпило всяко разумно куче, но си кротуваше на дъното на лодката, мълчалив и неподвижен.

— Горкият Боцман! — каза Фреди. — Той е по-гладен от всички ни, защото има много по-голям стомах.

Разделиха си сандвичите с него, а когато и те свършиха, му предложиха сурова риба, но той я отказа.

— Не съм изненадан — каза Йохан, — аз също по-скоро бих умрял от глад, отколкото да ям сурова риба.

— Абсолютно нищо ли не е останало в раницата? — попита Теди.

— Има една бутилка вода — каза Фреди.

Една бутилка вода! След всичките красиви мечти за горещ шоколад и пържоли беше невероятен провал да се окаже, че имат само една бутилка с вода. Дълго време седяха мълчаливи и нещастни. Никлъс се чудеше кое е по-лошо — да умреш от студ или да умреш от глад. В този момент му се струваше, че студът е по-страшен от всичко. Дебелото му яке не помагаше. Никлъс трепереше като листо, когато изведнъж се сети за лагерния огън на рибарското островче. Сякаш е било в друг живот, толкова отдавна му се струваше. Това обаче му напомни за кибрита в джоба и той го извади. Със сковани от студ пръсти запали една клечка. Чистото, успокояващо пламъче блесна за момент и той доближи ръката си, за да я стопли. Изведнъж забеляза нещо в лодката.

— Какво е това там горе? Примус ли е?

— Да — отвърна Теди, — кой ли го е оставил?

— Вероятно татко — каза Фреди, — нали онзи ден двамата с мама ходиха на риболов. Той я нави да отиде с него, като обеща да й направи кафе в лодката, не си ли спомняш?

— Ние нямаме кафе — каза Фреди, — имаме само вода.

Никлъс потъна в размисъл. Горещата вода щеше да ги стопли при всички положения, а в момента се нуждаеха от топлина повече от всичко. Огледа се да намери канчето, с което изтребваха водата от лодката. Беше най-обикновено канче, но щеше да им свърши работа. Обясни на другите какво е намислил да прави, а те го гледаха с интерес докато палеше примуса и пълнеше канчето с водата от шишето на Фреди. На Йохан му дойде една идея:

— Можем да си сготвим рибата вътре.

Теди го погледна с неподправено възхищение:

— Йохан, ти си гений! — възкликна тя.

Всички се заловиха на работа. Почистиха и измиха рибата със светкавична бързина, нарязаха я на парчета и прекараха щастливо цял час, докато я готвеха. Това беше доста дълъг процес, защото в тенджерката се побираха само четири парчета наведнъж, но накрая цялата риба беше сготвена и изядена с голямо удоволствие. Вярно, че Боцмана изяде най-много, но за всички имаше достатъчно.

— Умът ми не го побира — каза Фреди, — как е възможно да изядеш четири парчета риба без сол и при все това да си мислиш, че това е най-прекрасното нещо, което някога си вкусвал.

— Защо не? — намеси се Йохан. — След като можеш да пиеш бульона, останал от рибата и да ти се струва страхотен!

Жизнеността им се възвърна, когато изядоха гъстата, гореща, миришеща на пушек рибена чорба. Това ги стопли чак до върха на пръстите им. Отново започнаха да се надяват, че нещо ще се промени, че мъглата ще се вдигне, или че ще се събудят вкъщи и ще открият, че всичко е било само един лош сън.

Но часовете се нижеха, а мъглата не се вдигаше. Не минаваха никакви лодки и явно не беше сън, защото не може да трепериш толкова силно насън. Рибената чорба им помогна за известно време, така че примусът все пак им свърши страхотна работа. Но сега студът се промъкваше отново, а с него — безпокойството и отчаянието. Вече нямаше на какво да се надяват. Явно щяха да останат затворници в тази мъгла за цялата нощ, а може би дори завинаги.

Изведнъж Фреди се стресна и подскочи:

— Чуйте! — изкрещя тя. — Чуйте!

Тогава чуха: някъде в далечината се долавяше приглушеното „бръм-бръм-бръм“ на моторница. Вслушваха се така, сякаш животът им зависеше от този шум. След малко започнаха да викат. Това можеше да е лодката на Бьорн, а можеше и да е нечия друга, но чиято и да беше, те просто трябваше да я накарат да се приближи.

И тя се приближи. Идваше все по-близо и по-близо, а те викаха колкото глас имаха — изпълнени с лудо щастие в началото и отчаяние и яд накрая. Обезнадеждени, децата седяха в лодката и слушаха отдалечаващото се „бръм-бръм-бръм“ да затихва постепенно, докато накрая не остана нищо, освен мъглата. Тогава се предадоха и просто се отпуснаха на дъното на лодката, по-близо до Боцмана, така че да се топлят от неговата топлина.

 

 

Магазинът на Ниссе Гранквист на остров Черноглава чайка беше едно от най-спокойните места на земята. Не че там беше мъртвило — точно обратното. Всички от остров Черноглава чайка и от съседните острови се събираха там. Те идваха тук да напазаруват, да поклюкарстват, да чуят новините, така да се каже, да си вземат пощата и да се обадят по телефона. Магазинът беше центърът на остров Черноглава чайка. Хората харесваха Ниссе и Марта, защото те винаги бяха весели и услужливи, в малкото им магазинче беше уютно, миришеше приятно на кафе, сушени плодове, риба и много други неща. През целия ден там се чуваше смях и глъчка, но въпреки това магазинът беше много спокойно място.

Не беше така тази вечер. „Мелкертресението“ на Мелкер Мелкерсон създаваше повече шум, отколкото можеха да създадат всички обитатели на острова събрани накуп.

— Нещо трябва да се направи, и то веднага — крещеше той. — Искам цялата брегова охрана, всички хеликоптери и всички спасителни самолети да дойдат и да търсят, веднага! — Той гледаше Ниссе, като че беше негово задължение да свърши всичко това.

— Татенце, миличък, успокой се! — Мейлин го хвана за ръката.

— Как да се успокоя, като всеки момент мога да остана без баща! — извика Мелкер. — Искам да кажа… ох, какво исках да кажа? Както и да е, и без това вече е късно. Съмнявам се да са още живи — никой от тях.

Останалите го слушаха смаяни и мълчаливи. Дори Марта и Ниссе вече се притесняваха. Доста странно беше да има такава мъгла през юни. Не си спомняха някога да се е случвало нещо подобно.

— Ама голям идиот съм аз! Защо не взех децата с мен, когато им закарах лодката? — тюхкаше се Бьорн. Чувстваше се виновен и това го държеше все още в магазина на остров Черноглава чайка, въпреки че отдавна вече трябваше да е на път за вкъщи.

Но не само гузното му съзнание и тревогата на горките родители го караха да остане. Там беше и Мейлин, тя беше толкова сериозна сега, изобщо не приличаше на веселото момиченце, което срещна онази вечер. Трудно му беше да откъсне поглед от нея. Тя просто стоеше и мълчаливо и безпомощно слушаше изблиците на баща си. С жест, изразяващ умора, тя отметна светлите си коси от челото си и той забеляза очите й — тъмни и разтревожени. Стана му мъчно за нея. Защо не можеше баща й да се контролира поне малко, щом като тя успява?

Ниссе предупреди бреговата охрана не защото смяташе, че има някаква реална опасност, а защото нямаше да е хубаво децата да прекарат цялата нощ в мъглата.

— Само един пост на бреговата охрана! Какъв смисъл има изобщо от нея? — негодуваше Мелкер, който искаше целият животоспасителен апарат на Балтийско море да дойде на остров Черноглава чайка тази мъглива юнска вечер. Но след като крещя и фуча цяла вечер, мощта му като че изведнъж се срути. Той седна на един чувал с картофи, а лицето му беше толкова бледо и изразяваше такова отчаяние, че на Марта й стана жал за него.

— Искате ли едно успокоително? — попита го тя съчувствено.

— Да, моля ви — съгласи се Мелкер, — и чаша вода.

Не обичаше да пие хапчета дори когато беше спокоен, пък и нямаше никакво доверие на лекарствата. В момента обаче беше готов да опита всичко, стига да му даде поне миг спокойствие.

Марта му подаде малко бяло хапченце и чаша вода. Както обикновено, той сложи хапчето на езика си, отпи огромна глътка вода и старателно преглътна. Водата се стече в гърлото му, но хапчето си остана на езика. Това не го учуди, защото неговите хапчета имаха този навик. Опита още веднъж, но хапчето не помръдна. Беше горчиво, ужасно.

— Отпий голяма глътка — посъветва го Мейлин.

Мелкер я послуша. Отпи голяма глътка и всичко влезе в кривото гърло, включително и хапчето, защото този път беше решило да тръгне с водата.

— Олеле — проплака Мелкер и хапчето се качи горе и се установи някъде под носа му, където си и остана през цялата вечер. Освен това, доколкото се виждаше с просто око, то изобщо не успокои Мелкер.

Досега Мейлин успяваше да се контролира, но внезапно почувства, че всеки момент ще се разреве — не само защото Мелкер не можеше да преглътне хапчето, но защото всичко беше толкова зле. Изтича навън, понеже не искаше да забележат сълзите й. Там тя даде воля на чувствата си, като опря глава на стената и тихо заплака. Така я видя Бьорн:

— Дали има нещо, с което мога да помогна? — попита той съчувствено.

— Да… не се дръжте мило с мен — измънка Мейлин, като не смееше да погледне нагоре. — Защото ако го сторите, ще рева, докато не стане наводнение.

— Тогава няма да кажа нищо повече — каза Бьорн, — освен че сте още по-сладка, когато плачете.

Той тръгна към дома си в Норсунд, където учеха децата от всички околни острови. На най-горния етаж се намираше ергенския му апартамент. Отнемаше му не повече от десет минути да стигне до дома си и Мейлин го видя как изчезва в мъглата в посока към кейчето.

— Утре всичко ще се оправи — викна й той, — обещавам! — веднага след това Мейлин чу характерното „бръм-бръм-бръм“ на моторницата му, която излезе в морето.

Това беше същият звук, който децата чуха от лодката си няколко минути по-късно, и който толкова ужасяващо изчезна.

 

 

— Вече наистина ми писна — каза Йохан и изпълзя от дъното на лодката, където седеше през последния половин час, силно притиснат към Боцмана.

— Да не си решил да се хвърлиш в морето? — попита Никлъс, а зъбите му тракаха толкова силно, че едва успяваше да говори.

— Не, решил съм да греба до най-близкия остров и да ви стоваря всичките на брега му — мрачно отвърна Йохан.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна. И къде, ако смея да попитам, е най-близкият остров? — Фреди го погледна с посиняло от студ лице.

Йохан стисна зъби:

— Не зная, но или ще го намеря, или ще умра. Няма да позволя на някаква си нищо и никаква мъгла да решава колко време да седя по средата на морето.

Той започна да гребе. Мъглата все още си беше гъста като памук. Защо не вземе да си се върне в Северно море, или там, откъдето е дошла?

— Ще видиш ти — заканваше се той на мъглата. Имаше чувството, че му е личен враг. Удари пет пъти силно с греблата и лодката се удари в някакъв камък.

— Дрън! — каза Теди, — ето го и кейчето.

Не беше кейче, но наистина беше земя. Бяха седели няколко часа само на пет загребвания до земя.

— Ето такова нещо може да те докара до лудост — отбеляза Теди, и всички точно като полудели се изсипаха на брега. Пищяха и скачаха, а Боцмана лаеше. Направо подивяха от щастие! Беше прекрасно да усетиш твърда почва под краката си.

Но каква беше тази твърда почва? Дали беше един от онези острови, където хората идват да те посрещнат с топли напитки, или от онези изоставени островчета, където щяха да спят под някой бор? Теди беше казала, че не възразява да е един от грозните острови и този изглеждаше точно такъв.

Йохан тръгна пред другите нагоре към брега и усети, че наистина той е лидерът. Това си беше експедиция по неизвестна територия и с неизвестни опасности на всяка крачка.

Той заобиколи една скала преди останалите и видя нещо, което го накара да спре като закован. Беше покрив, който се подаваше над дърветата точно пред него.

Когато другите го настигнаха, той гордо им показа откритието си.

— Ето ви я къщата! Вероятно е пълна с топли напитки!

Теди и Фреди започнаха да се смеят, високо и щастливо. Изглежда свършиха премеждията им за тази вечер, Йохан и Никлъс също се засмяха, въпреки че не знаеха точно на какво.

— Чудя се каква ли е тази къща — каза Никлъс.

— Само слушайте внимателно и ще ви кажа — каза Теди. — Това е нашето училище!

 

 

Никой от семейство Гранквист и никой от семейство Мелкерсон не заспа тази вечер преди полунощ. Пеле и Тьорвен си бяха легнали по обичайното време, но ги извадиха от леглата им, за да се присъединят към празненството, което се устрои в къщата на Гранквистови по случай щастливия завършек на деня.

А той беше притеснителен, чак до самия край. Когато лодката спря на кейчето и Мелкерсон съзря вътре синовете си живи и здрави, увити в одеяла, от очите му рукнаха сълзи. Той се втурна към лодката, но изглежда се засили прекалено много, защото не можа да спре и стъпи право във водата. Хапчето, залепнало от вътрешната страна на носа му, никак не му беше от полза.

— Това беше последната капка, която преля чашата! — измуча той.

Мейлин въздъхна като го видя, побеснял от яд да шляпа към кейчето. Никой, освен Мелкер не би си създал толкова неприятности за един-единствен ден.

Тьорвен, още сънена, стоеше и гледаше.

— Чичо Мелкер, защо плуваш с дрехи? — измънка тя. После видя Боцмана и забрави всичко друго: — Боцмане!

Той скочи на брега и хукна към нея, а тя го гушна толкова силно, сякаш никога повече нямаше да го пусне.

— Виждаш ли, вълшебното ми камъче наистина помогна — каза Пеле, когато всички насядаха около голямата маса в кухнята на Гранквистови. Пеле сияеше. Каква нощ само! Каква прекрасна идея да се вадят хората от леглата им нощем, за да ядат свински пържоли. Пък и Йохан и Никлъс си бяха вкъщи най-накрая.

— Не е ли странно, че човек може така да се замае от храната? — каза Теди с пълна уста.

Фреди седеше с по една свинска пържола във всяка ръка. Отхапваше на смени ту от едната, ту от другата.

— Според мен е чудесно — каза тя, — искам да се замая до козирката от храна.

— От истинска храна — добави Йохан, — а не нещо, което си фантазираш, докато си в открито море.

— На мен пък и тогава ми хареса — каза Никлъс.

Те ядоха и се забавляваха и накрая все повече и повече им се струваше, че в края на краищата са прекарали един прекрасен ден.

— Най-важното е човек да не губи самообладание — каза Мелкер и си взе още една пържола. Беше се преоблякъл със сухи дрехи и беше толкова щастлив, че всичко около него като че ли сияеше.

— Ти ли го казваш? — изуми се Мейлин.

— Да — важно кимна Мелкер, — иначе е невъзможно да живееш на островите. Признавам си, че бях малко разтревожен в един момент, но благодарение на твоето успокоително, Марта…

— Което така и не глътна — пошегува се Ниссе.

— Въпреки това съм ви благодарен — каза Мелкер и наистина беше така.

Шумът около масата нарасна. Мелкер слушаше гласовете на децата си и се разтапяше от благодарност. Никой от тях не плуваше по повърхността на водата с коса, развяваща се като водорасло.

— Всичките си имат дробове, могат да говорят и никой от тях не липсва — тихичко си мрънкаше Мелкер.

Мейлин го наблюдаваше от отсрещната страна на масата.

— Какво си мрънкаш, татко?

— Нищо — каза Мелкер.