Астрид Линдгрен
Островът на чайките (2)

Втора глава
Къщата на дърводелеца

Никой от семейството не би забравил тази първа вечер в къщата на дърводелеца.

— Питайте ме каквото и да е — казваше по-късно Мелкер, — и ще ви кажа как точно е било. Миризма на мухъл, леденостудени чаршафи, Мейлин с бръчка между веждите, която си мисли, че не забелязвам, и аз, с буца в гърлото от притеснение. Дали не бях направил най-голямата глупост на света? Но момчетата подскачаха из къщата щастливи като катерички, добре си го спомням. Спомням си и кос, който пееше, кацнал на цъфналото в бяло дърво, спомням си как се удряха вълните на прибоя и колко спокойно беше всичко. Изведнъж така се развълнувах, че си помислих: „Не, Мелкер, този път не направи глупост. Този път направи нещо хубаво, нещо прекрасно, нещо страхотно!“. Но наистина много миришеше на плесен и…

— И после ти запали печката — казваше Мейлин. — Помниш ли?

Но Мелкер не си спомняше… или поне така казваше.

— Тази печка не ми прилича на готварска — каза Мейлин и пусна всичките си торби и чанти на пода в кухнята. Печката бе първото нещо, към което погледна при влизането си. Тя беше ръждясала и изглеждаше така, сякаш не е използвана от миналия век. Но Мелкер я окуражи:

— Тези стари печки са фантастични. Трябва само да знаеш как да се справиш с нея, аз ще ти я наглася. Нека първо огледаме цялата къща.

Имаше нещо от миналото в цялата вила, в тази порутена „къща на дърводелеца“. Явно наемателите от много лета насам не са я поддържали, но си личеше, че някога, преди много години, това е бил любим и поддържан дом на занаятчия. Макар че беше западнала, тя излъчваше чуден домашен уют, който се отразяваше на всички.

— Сигурно е страхотно да живееш в тази стара бърлога — каза Пеле, притисна се към Мейлин и хукна след Йохан и Никлъс към тавана.

— Къщата на дърводелеца — замисли се Мейлин, — какъв ли е бил този дърводелец, а, татко?

— Един млад, щастлив дърводелец, който се оженил през 1908 и дошъл да живее тук заедно със сладката си млада съпруга. Правел й шкафчета, маси и столове, диванчета, правел ги точно каквито тя ги искала, а после я целувал нежно и казвал: „Тази къща ще се казва «Къщата на дърводелеца» и това ще е нашият дом на земята!“.

— Това чул ли си го отнякъде или току-що си го измисли? — облещи се Мейлин.

— Ъм… да… всъщност си го измислих, но не бих се учудил, ако се окаже истина — започна да заеква Мелкер.

— Добре де — прекъсна го Мейлин, — при всички положения, преди много години тук е живял някой, който много е обичал тези мебели, лъскал ги е и ги е почиствал редовно. На кого принадлежи сега тази къща?

Мелкер се замисли за момент:

— На някоя си госпожа Сьоберг или Сьоблом, или нещо такова. Една възрастна госпожа…

— Да не би тя да е младата съпруга на твоя дърводелец? — присмя му се Мейлин.

— В момента тя живее в Норталие — поясни Мелкер. — Неин агент е някой си Матсон, който дава къщата й под наем през лятото. Струва ми се, че я е давал предимно на вандали с немирни деца.

Той огледа това, което някога без съмнение е било много приятна дневна. В момента не беше много хубава, но Мелкер беше доволен.

— Това ще е дневната — каза той и потупа варосаната печка. — Тук ще сядаме вечерно време, ще гледаме огъня и ще слушаме бурята, която вилнее отвънка.

— Докато ушите ни писнат от това тропане. — Мейлин посочи счупената дограма на един от прозорците.

Бръчката между веждите й още не се беше изгладила, но Мелкер, който беше вече харесал къщата на дърводелеца с цялото си сърце, изобщо не се притесни за прозореца.

— По-спокойно, скъпа, страхотният ти татко ще го смени утре, не се притеснявай!

Мейлин изобщо не престана да се притеснява. Тя добре познаваше Мелкер и си помисли с малко раздразнение и нежност едновременно: смята, че ще може да се справи, наистина го мисли, но забравя какво става обикновено. Когато се опитва да смени някое счупено стъкло, задължително счупва поне три други. Трябва да попитам този човек Ниссе Гранквист, дали няма някой човек в селото, който да ми помогне.

— Мисля, че е вече време да се залавяме за работа — каза тя на глас. — Татко, нали обеща да ми нагласиш кухненската печка?

Мелкер делово потри ръце:

— Точно така! Това не е работа за жени и деца.

— Ами тогава жените и децата ще отидат да потърсят кладенеца. Надявам се да има такъв!

Тя чу тропането на момчетата горе и се провикна:

— Хайде, момчета! Да донесем малко вода.

Дъждът беше спрял, поне за момента. Вечерното слънце правеше смели, но безполезни опити да си пробие път през облаците. Косът от дървото с белите цветове радостно го приветстваше. Той продължаваше да пее, независимо че слънцето така и не успяваше да изгрее, докато не видя децата Мелкерсон да излизат на мократа трева с кофи в ръка. Тогава спря.

— Не е ли чудесно, че къщата на дърводелеца си има собствено дърво пазител! — възкликна Мейлин и нежно докосна дървото с белите цветове.

— За какво служат дърветата пазители? — попита Пеле.

— За да ги обичаш — отговори му Мейлин.

— За да се катериш по тях, не разбираш ли? — учуди се Йохан.

— Това ще е първата ни работа утре сутрин — заяви Никлъс. — Дали татко е платил допълнително заради прекрасното дърво за катерене?

Мейлин се разсмя като чу това, но момчетата продължиха да обсъждат нещата, заради които татко им според тях би трябвало да плати по-скъпо. Това бяха кеят и лодката, вързана за него; таванът, който вече бяха проучили и който беше пълен с разни чудеса.

— И за кладенеца, ако водата му е хубава — предложи Мейлин, но Йохан и Никлъс не смятаха, че си заслужава да плащаш повече заради него.

Йохан издърпа първата кофа с вода и Пеле извика от радост:

— Вижте, на дъното има жабче!

Мейлин изстена от мъка. Пеле я изгледа удивен:

— Какво има? Не обичаш ли жаби?

— Не и в питейната вода — каза Мейлин.

— Ау, може ли да си я взема? — Пеле скачаше от щастие, после се обърна към Йохан: — Мислиш ли, че татко е платил по-скъпо заради жабите в кладенеца?

— Зависи колко са — важно каза Йохан. — Ако са прекалено много, мисля, че се е отървал евтино. — Той погледна Мейлин, да види колко жаби би могла да понесе, но тя изглежда не ги беше чула.

Мислите на Мейлин бяха другаде. Тя си мислеше за младия дърводелец и жена му. Дали са били щастливи в тази къща? Дали са имали много деца, които едно по едно са се учили да се катерят по дървото с белите цветове, и може би дори са падали във водата от там? Дали в градината е имало толкова много диви рози през юни, колкото има сега? Дали и тогава пътечката към кладенеца е била побеляла от нападал ябълков цвят?

Изведнъж си спомни, че младият дърводелец и жена му бяха измислени от Мелкер. Въпреки това реши да вярва в тях. Тя реши и още нещо: колкото и жаби да има в кладенеца, колкото и да са счупените прозорци, колкото и разнебитена да е къщата на дърводелеца, нищо не трябва да попречи на щастието й тук. Беше лято. Нека винаги да има такива спокойни и сънени юнски вечери като тази, си помисли тя. Беше тихо. Над вълнолома кръжаха чайки и от време на време някоя от тях издаваше див крясък и отново настъпваше невероятната тишина, от която чак ти пищят ушите. Дъждът беше преминал в лека мъгла, която меланхолично се стелеше над морето. От клоните на храстите и дърветата падаха последните дъждовни капки, които създаваха усещането, че дъждът продължава, а въздухът миришеше на пръст, солена вода и мокра трева.

— Ще си седим на слънце в градината, ще вечеряме и ще се радваме, че е дошло лятото — така си представяше Мелкер първата им вечер в къщата на дърводелеца. Излезе съвсем различно, но все пак си беше лято. Мейлин го почувства толкова силно, че се просълзи. Изведнъж огладня и се зачуди докъде ли е стигнал Мелкер с печката.

Не беше стигнал далеч.

— Мейлин, къде си? — викаше той, както винаги, когато нещо не беше наред. Но Мейлин не чуваше и той с неудоволствие се убеди, че е сам и че ще трябва да се справи.

— Само аз, Господ и тази желязна печка, която още малко и ще изхвърля през прозореца — ядосано си мърмореше той, но после се закашля и не можа да каже нищо повече. Хвърли един поглед към нея, а тя само плюеше облаци дим по него, макар че не й беше сторил нищо лошо, освен че беше запалил огън в нея колкото се може по-грижовно и нежно. Разбърка огъня с един ръжен и тя изплю нов облак дим върху му. Задавян от кашлица, той се хвърли да отваря всички прозорци.

Изведнъж вратата се отвори и някой влезе. Беше величественото дете, което ги посрещна на кея, когато пристигнаха, детето със странно име — Кьорвен или Тьорвен, или нещо такова. Прилича на пухкава кифличка, си помисли Мелкер. Личицето, което се подаваше изпод качулката на шлифера беше, доколкото можеше да различи през пушека, чисто, чаровно детско личице, с големи бузи и грейнали любопитни очички. Водеше огромно куче със себе си, което на затворено изглеждаше още по-голямо отколкото навън, запълваше цялата кухня.

Тьорвен застана на прага:

— Пуши — каза.

— Сериозно? — горчиво отвърна Мелкер. — Не бях забелязал — и пак се разкашля, чак му се насълзиха очите.

— Да, наистина — увери го Тьорвен. — Знаеш ли какво? Може да има умрял бухал в комина. Ние веднъж имахме. — После с любопитство се вгледа в лицето на Мелкер и широко се усмихна. — Цялото ти лице е черно.

Мелкер пак се закашля.

— Защото съм херинга, прясно пушена херинга. Можеш да ми викаш чичо Мелкер.

— О, така ли се казваш? — попита Тьорвен.

За щастие, на Мелкер не му се наложи да й отговаря, защото в този момент се върнаха Мейлин и момчетата.

— Тате, открихме жаба в кладенеца — радостно съобщи Пеле и веднага забрави всички жаби заради великолепното куче, което видя на кея, и което сега беше в кухнята му.

— Жаба в кладенеца? — Мелкер изглеждаше обиден. — Наистина ли? Онзи агент за недвижима собственост каза, че това е една уютна лятна виличка. Явно е забравил да ми каже, че това е зоологическа градина с бухали в комина, жаби в кладенеца и гигантски кучета в кухнята. Йохан, би ли проверил да няма някой лос в спалнята!

Децата се засмяха, както си му е редът — иначе Мелкер би се обидил, но Мейлин възкликна:

— О, боже! Печката пуши!

— Учудена ли си? — каза Мелкер и посочи желязната печка. — Смятам да се обадя в завода и да се оплача от тази печка. Ще им кажа: „През април 1908 година сте доставили една печка, от която трябва да се срамувате. Какво мислите по въпроса?“.

Никой, освен Мейлин не го слушаше. Всички се бяха скупчили около Тьорвен и кучето и я засипваха с въпроси.

Тьорвен любезно им обясни, че живее в съседната къща. Баща й имал магазин там, но къщата била толкова голяма, че имало достатъчно място за всички.

— За мен, за Боцмана, мама, татко, Теди и Фреди…

— На колко години са Теди и Фреди? — веднага се заинтересува Йохан.

— Теди е на тринадесет, а Фреди е на дванадесет, аз съм на шест, а Боцмана е на две. Не си спомням на колко години са мама и татко, но мога да изтичам до вкъщи да ги попитам — услужливо каза тя.

Йохан я убеди, че това не е необходимо. Двамата с Никлъс щастливо се спогледаха. Две момчета точно на тяхната възраст в съседната къща! Почти не вярваха на късмета си.

— За бога, какво ще правим, ако не проработи тази печка? — чудеше се Мейлин.

Мелкер вече си скубеше косите от притеснение.

— Май по-добре да се кача на покрива и да проверя да не би наистина да има някой умрял бухал в комина, както предполага това дете.

— Господи! — уплаши се Мейлин. — Внимавай, не забравяй, че само един баща си имаме.

Но Мелкер излезе. На идване беше забелязал една стълба, подпряна на стената, затова сега реши, че няма да му е трудно да се качи на покрива. Момчетата го последваха, дори Пеле излезе навън. И най-голямото куче на света не би го задържало в кухнята, когато татко ще вади умрели бухали от комина. Тьорвен, която вече си беше избрала Пеле за приятел и последовател, въпреки че той още не знаеше за това, тръгна след тях с мързелива походка.

Изглежда ще е забавно, мислеше си тя. Чичо Мелкер беше си взел ръжена, с който да извади бухала, и сега трябваше да го стиска със зъби, докато се изкачваше по стълбата. Точно като Боцмана, когато си открадне някой кокал, помисли си Тьорвен. Едва ли има по-смешна гледка, подхилкваше се тя, скрита под ябълковото дърво. Изведнъж едно от стъпалата се прекърши и чичо Мелкер се изхлузи половин метър надолу. Пеле се уплаши, но Тьорвен се изкиска от сърце.

След малко спря да се смее, защото чичо Мелкер беше вече на покрива, което й се стори доста опасно. И на Мелкер така му се стори.

— Това е много добра къща — мърмореше си той, — но е малко височка.

Дори се зачуди дали не е прекалено висока за човек на около петдесет години, та да се опитва да балансира на покрива й.

— Дали въобще ще доживея до тази възраст — мрънкаше той, клатушкайки се по ръба на покрива, с поглед прикован към комина. Хвърли едно око надолу и за малко да падне, като видя притеснените лица на синовете си, вирнати нагоре към него.

— Дръж се, тате — викна Йохан.

Мелкер залитна и се стресна. Над него нямаше нищо, освен открито небе. Къде да се държи? Отдолу се чу пронизителното гласче на Тьорвен:

— Ще ти кажа нещо, чичо Мелкер, дръж се с куката на ръжена!

Но Мелкер вече стигна до безопасното място до комина. Надникна в него. Вътре нямаше нищо, освен страшна тъмнина.

— Хей, Тьорвен, нали каза нещо за бухали, за умрели бухали — викна той. — Тук няма нищо.

— Няма ли поне някое старо съсухрено бухалче? — разочарова се Никлъс.

— Тук няма кьорав бухал! — ядосано кресна Мелкер. — Нали ти казах вече!

— Искаш ли да ти намеря един? — отново се чу пронизителното гласче на Тьорвен, — знам къде има един, ама не е умрял.

След тази случка атмосферата в кухнята беше малко напрегната.

— Засега ще трябва да караме на суха храна — каза Мейлин.

Всички тъжно погледнаха печката, която не желаеше да се оправи. В момента най-много на света им се искаше да хапнат някое топло ядене.

— Животът е тежък — каза Пеле, защото баща му казваше така понякога.

На вратата се почука и в кухнята влезе някаква непозната жена с червен дъждобран. Сложи емайлирана тенджера на печката и им се усмихна.

— Добър вечер! А, Тьорвен, ето къде си била! Знаех си. Колко лошо пуши тази печка — и преди някой да направи нещо, продължи: — Трябва да ви се представя. Казвам се Марта Гранквист. Съседи сме. Добре дошли! — говореше много бързо, през цялото време се усмихваше и преди някой от семейството да се усети, се пресегна към печката и заоглежда комина. — Отворихте ли отдушника? По-добре ще е, ако го направите.

Мейлин избухна в смях, но Мелкер се обиди.

— Да, разбира се, че го отворих. Това беше първата ми работа — увери ги той.

— Да, но сега е затворен — каза тя и го завъртя настрани, — а сега е отворен. Вероятно е бил отворен, когато сте пристигнали и господин Мелкерсон го е затворил, като си е мислел, че го отваря.

— Обикновено е много внимателен — защити го Мейлин.

Всички се засмяха, дори Мелкер, но най-много се смя Тьорвен.

— Познавам много добре тази печка — каза Марта Гранквист, — и мога да ви кажа, че е първо качество.

Мейлин я погледна с благодарност. Всичко се оправи, откакто тази прекрасна жена влезе в къщата. Беше толкова дружелюбна, че създаваше атмосфера на сигурност около себе си. Какъв късмет, че ни е съседка, си помисли Мейлин.

— Направила съм малко яхния, добре дошли. — Марта Гранквист посочи тенджерата.

Мелкер се просълзи. Често му се случваше, когато някой се отнася добре с него или децата му.

— Как може да има толкова мили хора — заекваше той.

— Да, тук на остров Черноглава чайка всички сме много мили — пошегува се Марта Гранквист. — Хайде, Тьорвен, вече трябва да се прибираме. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.

— Ами, стъклото на един от прозорците е счупено — срамежливо каза Мейлин, — но не знам дали не става нахално от наша страна.

— По-късно, като се навечеряте, ще ви изпратя Ниссе — обеща им Марта.

— Ами да, защото той подменя счупените прозорци на целия остров — похвали се Тьорвен, — а ние със Стина ги чупим.

— Какво каза? — ядоса се майка й.

— Естествено, никога не го правим нарочно — побърза да й обясни Тьорвен. — Просто така се случва.

— Стина ли? Ама аз я познавам — каза Пеле.

— Така ли? — попита Тьорвен, но кой знае защо не се зарадва.

Пеле учудващо дълго кротуваше. Защо да си губи времето да приказва с хората, когато в стаята има куче като Боцмана? Пеле го беше прегърнал през врата и му шепнеше на ухо: „Много ми харесваш“.

А Боцмана с удоволствие се оставяше да го прегръщат. Гледаше Пеле с добронамерените си, малко тъжни очи, с един поглед, който разкриваше цялата му кучешка душа на всекиго, който искаше да я види.

Но Тьорвен вече се прибираше у дома, а Боцмана я следваше навсякъде.

— Хайде, Боцман — каза тя и си тръгнаха.

Кухненският прозорец беше отворен и отвън се чу гласът на Тьорвен, която разказваше на майка си:

— Мамо, знаеш ли какво? Докато се разхождаше по покрива, чичо Мелкер се подпираше с ръжена.

— Виж, Тьорвен, те идват от града и сигурно наистина им се налага да се подпират с ръжени — чу се отговорът на Марта Гранквист.

Мелкерсонови се спогледаха:

— Тя ни съжалява — учуди се Йохан, — но не виждам защо.

Що се отнасяше до печката обаче, Марта беше съвсем права. Сега си теглеше нормално, а огънят в нея гореше толкова силно, че тя скоро стана цялата червена и затопли цялата кухня.

— Свещеният огън на дома — каза Мелкер. — Хората не са имали дом, докато не са открили огъня.

— И докато не са открили яхнията — добави Никлъс и започна да яде, така че не можа да каже нищо повече.

Вечеряха на кухненската маса и им беше приятно и уютно. Навън дъждът вилнееше, но в тяхната печка огънят също бушуваше.

Валеше по-силно от всякога, когато Йохан и Никлъс си лягаха. Те с нежелание се махнаха от топлата кухня и се качиха на тавана. Там беше студено, мокро и много неприятно. Но Пеле вече спеше там, увит в одеяла и с дебела шапка, нахлузена на главата му.

Йохан отиде до прозореца и се опита да види какво става у съседите Гранквистови, но дъждът бе толкова силен, че беше все едно да гледаш през дебела завеса. „Магазин“ — прочете той надписа. Къщата беше червена, точно като тяхната виличка, а градината се спускаше надолу към морето. На брега и те имаха малко кейче за лодки.

— Може би утре ще успеем да се сприятелим с тези момчета, които… — започна Йохан, но млъкна, защото в този момент нещо ставаше при съседите. Вратата се отвори и някой изтича под дъжда. Беше момиче, облечено в бански костюм. Русата й коса се вееше след нея, докато се спускаше надолу към кейчето.

— Никлъс, ела тук. Ела да видиш нещо интересно… — извика го Йохан и пак млъкна, защото вратата се отвори отново и от къщата излезе още едно момиче. Тя също беше по бански и също се насочи към кейчето, точно като първото момиче. Първото вече беше там. То се гмурна във водата и, веднага щом носа й се показа отново над водата, извика:

— Фреди, донесе ли сапуна?

Йохан и Никлъс мълчаливо се спогледаха.

— Значи това са „момчетата“, с които щяхме да се запознаем утре — най-накрая каза Никлъс.

— О, боже! — простена Йохан.

Тази вечер дълго лежаха будни.

— Не е възможно да заспиш, докато краката ти не се стоплят поне малко — каза Никлъс.

Йохан се съгласи. После мълчаха дълго време.

— Е, поне спря да вали — каза Йохан.

— Не, не е. Току-що започна да вали тук, точно в леглото ми.

Или ти харесва, като тече покривът, или не…

Не може да се каже, че на Никлъс му харесваше леглото му да подгизва, но някак си не му правеше особено впечатление, защото беше само на дванадесет години, пък и по характер не беше докачлив. От друга страна, и двамата с Йохан разбираха, че Мейлин ще прекара една безсънна нощ, ако й кажат за тази неприятност точно сега. Затова тихичко преместиха леглото на Никлъс малко встрани и сложиха една кофа да събира капките от тавана.

— Този звук те приспива — измърка Йохан като си легна отново в леглото. — Кап, кап, кап!

На долния етаж Мейлин си седеше в щастливо неведение за капките и си пишеше в дневника, защото й се искаше да запомни този първи ден на остров Черноглава чайка.

„Седя си тук сама, пишеше тя, но имам чувството, че някой ме наблюдава. Но не някой човек. По-скоро къщата — къщата на дърводелеца! Къщо на дърводелеца, моля те, харесай ни! По-добре да ни харесаш, защото така или иначе ще ти се наложи да ни търпиш. Казваш, че още не ни познаваш? Ще ти кажа. Този висок, дългурест господин, който лежи в леглото си в малката стаичка до кухнята и цитира стихове на глас, за да му се доспи, е Мелкер. Трябва да се пазиш от него, особено ако го видиш с чук или трион, или с някакъв друг инструмент в ръка. Иначе е много симпатичен и съвсем безобиден. Що се отнася до трите немирни момченца, които спят в една от стаите на тавана, надявам се да обичаш децата и да си свикнала с всякакви бели. Предполагам, че и децата на дърводелеца невинаги са били послушни. Човекът, който ще ти мие прозорците и ще търка пода ти с любов, но с все повече и повече загрубяващи ръце, е искрено твоята Мейлин. Все пак ще карам и другите да помагат, не се съмнявай. Ще се постараем всичко тук да изглежда колкото може по-добре. Лека нощ, къщо на дърводелеца, време е вече да си лягаме. И мен ме чака студената таванска стая, но ще остана още малко в тази прекрасна топла кухня, защото тук чувам туптенето на топлото ти сърце.“

Изведнъж Мейлин забеляза колко е късно. Новият ден беше вече започнал. Дъждът вече беше спрял, така че новият ден щеше да е топъл и слънчев. Тя се забави пред прозореца.

— Какъв чудесен кухненски прозорец — продума тя, защото никога не беше виждала нещо по-хубаво от това, което беше навън. Непомръдващата вода на утринната светлина, кейчето, сивите камъни на брега.

Мейлин отвори прозореца и чу жизнерадостната песен на птиците. Тя се изпълняваше от цял хор тънки гласчета, но отделно от тях Мейлин различаваше и песента на черния кос от дървото с белите цветове. Той току-що се беше събудил и беше изпълнен с любов към живота. Горкият Мелкер все още не спеше в малката си стаичка до кухнята, но Мейлин чу, че вече се прозява. Все още рецитираше стихове на глас, чувстваше се, че е щастлив.