Астрид Линдгрен
Островът на чайките (13)

Тринадесета глава
Тьорвен печели три крони

В понеделник сутринта Пеле се събуди рано, защото Юм-юм скимтеше и той го взе в леглото си. Кутрето зарови муцунка под брадичката на Пеле и отново заспа, но Пеле не можа да спи повече. Да не е луд да спи, при положение че може да лежи буден и да се наслаждава, че това меко, топло същество, притискащо се към него, е Юм-юм, собственото му кученце. Толкова е хубаво да си напълно щастлив! И както си беше щастлив, изведнъж се сети за Моисей. Като че е малко нечестно да не му липсва толкова много, колкото би трябвало.

— Но — обясни Пеле на спящия Юм-юм, — и аз не му липсвам на Моисей, сигурен съм в това. Плува си в морето, играе си с другите тюленчета и си прекарва чудесно.

В следващия момент се сети за Йока. Сърцето му се сви, но някак си не чак толкова заради самия Йока, а защото това го подсети какво може да се случи, когато светът става остров от скръб. Той отхвърли тези мисли, което не беше чак толкова трудно, защото в този момент Юм-юм се събуди, изпълнен с енергия. Подуши Пеле по лицето, облиза го, хвана със зъби пижамата му, после започна да лае и да скача около леглото. Пеле се разсмя. Смехът му беше така изпълнен с щастие, че на долния етаж Мейлин се заслуша.

Какъв ли ще е денят, който започва с щастливия смях на едно момче и с такова хубаво време? Миналата седмица беше направо непоносима, само студ, вятър и дъжд, и изведнъж такава прекрасна сутрин. Мейлин реши да сервира закуската в градината.

Баща й се обличаше в стаичката си зад кухнята и весело си пееше.

— Недей да пееш на гладно — предупреди го Мейлин, — не знаеш ли, че който пее на гладно, плаче още същата вечер?

— Тези суеверия са абсолютни глупости — каза Мелкер и се появи в кухнята. — Не смяташ ли, че тази седмица плакахме вече достатъчно? Наистина вече трябва да се сложи край на тези сълзи и сополи!

Започнаха заедно да сервират закуската в градината. Мейлин стоеше в кухнята и подаваше нещата на Мелкер през прозореца. Когато всичко бе готово, Мелкер се огледа:

— Къде са ми трите гладни момчета?

Двете по-големи се появиха от брега. Бяха излезли рано за риба. Не хванаха нищо, но според тях тези няколко часа не бяха загубено време, защото е толкова приятно да седиш на утринното слънце. Най-малкото апетитът им се засили.

— Ах, Мейлин, вафлички ли си направила? — Никлъс с голямо задоволство гледаше ту вафличките, ту сестра си.

— Да, направих ги от благодарност към тази чудесна сутрин и се опитах да направя нещата още по-хубави.

Мелкер кимна.

— Да, сутринта е чудесна, и закуската не й отстъпва, сервирана от самия Мелкер. Вафлички, какао, кафе, препечени филийки, масло, сирене, мармалад, сладко и оси. Какво повече може да желае човек?

— Ти ли покани осите на масата? — учуди се Йохан.

— Не, тези малки дяволчета дойдоха по собствена инициатива. Жалко, че и тази година ще трябва да се примиряваме с тях.

Мелкер изгони няколко оси от бурканчето с мармалада. Пеле седеше с най-прекрасното на света паленце на коленете си, но в сърцето му винаги имаше място за всички останали животни. Той каза строго:

— Татко, остави осите ми на мира! Те също искат да живеят. Не разбираш ли, те са точно като нас!

Мелкер, разбира се, знаеше какво означава да живееш в къщата на дърводелеца.

— Наистина е странно колко силно се привързва човек към тази порутена стара бърлога — отбеляза Мейлин.

Стената зад нея, червената стена на къщата, излъчваше топлина, която се дължи не само на припичащото слънце, беше убедена Мейлин. Къщата й се струваше живо същество, даряващо увереност и топлина. Това същество ги бе приело в сърцето си.

— Порутена ли? Хайде де, не е чак толкова зле — обиди се Мелкер.

Наистина, стените имат нужда от ремонт тук-там, но иначе къщата си е построена от масивен дървен материал. На места е прогнила, разбира се, но ако си беше моя къща, така бих я ремонтирал, че да стане разкошно местенце, нямаше да я познаете.

Да можех да се заселя в най-далечния край на морето и да си сложа нов покрив, си помисли Пеле, това вече щеше да е нещо!

— А пък и тази гледка — продължи Мелкер. — Никъде няма да намерите нещо подобно.

Похапваха си вафлички, наслаждаваха се на гледката, на къщата и един на друг и си мислеха колко е хубав животът. Жасмините цъфтяха и пръскаха сладкия си аромат, дивите рози бяха обсипани с пъпки, готови да се разпукнат всеки момент, тревата беше зелена и мека и се спускаше към брега, където пищяха чайките. Да, всичко е великолепно!

— И като си помисля, че един най-обикновен дърводелец така безупречно е разположил къщата — възхищаваше се Мелкер. — Построил я е така, сякаш сама е поникнала от земята, прекрасната гледка се слива с тази уникална градина!

— Татко, ама сигурно ли е? Кажи, че ще живеем тук винаги. Имам предвид през лятото де — каза Пеле.

— О, да, разбира се — увери го Мелкер. — Днес пристига Матсон. Обаждал се е в магазина и ги предупредил, че ще дойде, така че най-сетне ще подпишем новия договор.

 

 

Докато Мелкерсонови още закусваха, Тьорвен вече беше извела Боцмана на малка сутрешна разходка. Отиде с него на кейчето да нахрани лебедите. Те идваха всяка сутрин и тя им даваше сух хляб. Бяха цяло семейство: лебед татко, лебед майка и седем сиви топчета дечица. Към кейчето приближи огромна моторница, която Тьорвен не познаваше. На борда й имаше трима души. Единият от тях беше Матсон, който редовно идваше веднъж или два пъти годишно. Другият — голям, дебел и с яхтсменска шапка, не го познаваше. Той караше яхтата и според Тьорвен досега не бе идвал на остров Черноглава чайка. Нито пък момичето, което седеше до него.

— Хвърлете ми въжето — викна им Тьорвен, Матсон й го хвърли и тя върза яхтата.

— Умно момиче — похвали я човекът с яхтсменската шапка, като скочи на брега. — Този възел е страхотен!

— Възел ли? Аз само го закачих — засмя се Тьорвен.

— Хм — каза човекът с яхтсменската шапка. — И къде го научи?

— Винаги съм си го знаела — небрежно отвърна Тьорвен.

Тогава той извади две лъскави монети от джоба си и й ги подаде. Тя учудено се опули, но после му се усмихна.

Той вече не й обръщаше внимание.

— Хайде, Лотте — викна той и момичето скочи на брега.

Много е хубава, помисли си Тьорвен. Беше слаба, със светло сини джинси и лъскава кестенява коса, явно студено накъдрена. Щастливка, завидя й Тьорвен, да й разрешат да си направи косата, въпреки че е не по-голяма от Теди. Изглеждаше кисела и не обърна никакво внимание на Тьорвен. В ръцете си държеше малък бял пудел и Тьорвен се огледа за Боцмана. Може да му е интересно да види един пудел. Но Боцмана беше тръгнал по брега и сега вече беше преполовил пътя до нос Чайка.

Тьорвен разбра, че Матсон се е запътил към къщата на дърводелеца, но защо и другите двама идваха с него, не се досети, пък и не я интересуваше. И все пак тя ги последва, защото и без това щеше да ходи там да вика Пеле.

— А, ето ви най-накрая, господин Матсон — поздрави го Мелкер, веднага щом зърна гостите. — Влезте, сега ще разчистим масата, за да можем да подпишем документите.

Матсон беше дребен, нервен, надут господин и носеше сако, което накара Мейлин да потрепери. Беше раирано и ужасно грозно, но едва ли само сакото бе причината, поради която изпита такава антипатия към него и към двамата му спътници.

— Това е господин Карлберг, а това е дъщеря му — те биха искали да разгледат къщата — представи приятелите си Матсон.

— Разбира се — съгласи се Мелкер. — Но защо им е?

Матсон им обясни, че госпожа Сьоблом си е наумила да продава къщата. Вече е стара и се е уморила да дава къщата под наем, и затова…

— Почакайте малко — прекъсна го Мелкер. — Аз вече съм наел вилата. Ако не греша, днес трябваше само да подпишем договор за новата година. Не е ли така, Матсон?

— За съжаление това не може да стане — отвърна Матсон. — Госпожа Сьоблом иска да продава и никой не може да възрази срещу това. Ако искате да си живеете тук, тогава купете това място. Естествено, стига да предложите по-добра цена от тази, която господин Карлберг вече назова.

Мелкер се разтрепери от яд. Почувства как в него се надига отчаянието. Как може някой да дойде и да разруши всичко за него и децата му само с няколко думи? Само преди две минути си седяха весели и щастливи и в следващия момент всичко става на пух и прах. Да купи мястото — шегуват ли се! С неговите доходи не би събрал и за кучешка колиба! Годишен наем бе единственото, за което можеше да мечтае. Поне това може да си позволи и затова уверено планираше да продължава да наема къщата на дърводелеца година след година. Най-сетне бе намерил място, където децата му могат да пуснат корени и където да прекарват летните си ваканции, както той самият бе правел едно време. Едно хубаво място, за което да си спомнят цял живот. Изведнъж някой пристига, казва няколко думи и всичко свършва! Не смееше да погледне децата си в очите, но чу треперещия глас на Пеле:

— Татко, нали каза, че винаги ще си живеем тук!

Мелкер преглътна. Какво ли не бе казал. Беше им казал, че винаги ще живеят тук. Обеща им, че ще сложат край на сълзите и сополите. Поне си мислеше, че им го е обещал… И какво стана сега, ето го, стои неспособен да направи нищо, освен да завие като куче от безпомощност и отчаяние. Междувременно, Матсон се беше подпрял на около два метра от него на храста с белите цветове и си даваше вид, че това е най-обикновен ден и той се занимава с най-обикновен бизнес.

— Нима наистина искаш да кажеш — горчиво попита Мелкер, — нима наистина искаш да ми кажеш, че аз и децата ми трябва да напуснем това място?

— Е, естествено не на секундата — каза Матсон, — но ако господин Карлберг, или някой друг го купи, ще трябва да се разберете с новия собственик колко време ще можете да останете.

Господин Карлберг дори не погледна Мелкер. Обърна се към Матсон сякаш нямаше други хора наоколо.

— Да, определено бих се съгласил да я купя, стига да се споразумеем за цената. Къщата, естествено, не струва, личи си още от пръв поглед, но нея лесно ще я съборим. Обаче гледка като тази не се намира всеки ден.

Мелкер чу приглушеното мърморене на децата си и стисна зъби.

Неочаквано в разговора се намеси Лотте Карлберг:

— Прав си, татко, къщата наистина е ужасяваща, но можем да си построим чудно малко бунгало, нали?

Баща й кимна, но малко се разтревожи. Може би му се струваше, че отиват твърде далеч, като споменават за бунгало.

И на Тьорвен така й се стори. Според нея цялата тази работа бе отишла твърде далеч. Пък и тази Лотте, седнала на стълбите пред къщата, сякаш си е нейна! Тьорвен застана пред нея.

— Лотте, знаеш ли какво? Ако питаш мен, ти самата си бунгало, голямо и дебело!

Лотте моментално разбра, че си е създала враг. И то не един. Всички тези деца, които се бяха втренчили в нея, й бяха врагове. Но не я интересуваше. Напротив, дори й харесваше, защото бе убедена в собственото си превъзходство. Нейният баща беше този, който ще реши дали да продължат да живеят тук тези деца, или не, така че трябваше да внимават как се държат и да не я гледат така, сякаш няма право да е там.

— Мисля, че хората имат право да си купуват къщи, щом като искат — каза тя, без да се обръща към никого конкретно.

— Разбира се — иронизира я Теди, — а също и да си строят бунгала. Давай тогава!

— Тази боклучива бърлога лесно може да се събори — обади се Фреди. — Опитай само!

Теди и Фреди пристигнаха веднага, щом чуха какво става. В магазина винаги всичко се разбираше по някакъв странен, свръхестествен начин, може да се каже още преди да се е случило. Теди и Фреди искаха да са заедно с приятелите си в момент на нужда. Иначе за какво са приятелите? Никога досега не бяха виждали Йохан и Никлъс толкова мрачни и тъжни. А Пеле все още седеше на масата, бял като платно. До него седеше Мейлин. Беше прегърнала Пеле с една ръка. И без това ситуацията беше непоносима, а отгоре на това и тази кокона започна да обяснява нещо за построяване на бунгала. При това положение нима е странно, че Теди и Фреди бяха побеснели от гняв?

— Какво е бунгало? — попита Тьорвен по-големите си и по-умни сестри.

— Явно, луд човек — отвърна Фреди.

— Някой абсолютно, напълно откачен, точно като нея! — Теди посочи с пръст Лотте. Мисълта, че е възможно тя да им е съседка вместо Йохан и Никлъс, Пеле и Мейлин, и чичо Мелкер, беше ужасна.

— Няма да е зле да хвърлим един поглед и вътре — каза господин Карлберг и за пръв път се обърна към Мелкер, като се постара гласът му да звучи любезно и едновременно с това снизходително. — С ваше разрешение, разбира се, господин Мелкерсон.

— Да, разбира се — съгласи се господин Мелкерсон.

Какво друго можеше да каже? Беше победен и си го знаеше, но поне влезе с тях. Мейлин знаеше, че не бива да оставя баща си с тези двамата, които искат да им отнемат къщата. Овен това, не можеше да позволи на някого да обикаля из къщата им и да критикува всичко, което те толкова обичат. Мейлин знаеше, че това е дом, в който хората да живеят и да го обичат, и този дом беше техен. Семейство Мелкерсон и къщата на дърводелеца взаимно си принадлежаха. Изведнъж се появиха чужди хора, които забелязваха само това, че подът скърца, че прозорците са изкривени и че на едно или две места има петна от мухъл по тавана. Горката стара къща. Мейлин имаше чувството, че е длъжна да я защити, но отиде и отвори вратата да влязат неканените гости, а след тях и баща й. Тя тайничко му стисна ръката за кураж, а той я погледна с благодарна, виновна и нещастна усмивка.

Лотте не влезе. Къщата и без това щеше да се събаря, ако баща й я купи, затова предпочете да остане навън с децата и да се наслади на превъзходството си. Те бяха шест, но на нея й беше любопитно да провери дали ще може да се справи с шестима врагове едновременно. Обикновено в подобни ситуации се справяше много добре, защото беше много самоуверена. Никога не й е било трудно да си създаде врагове, затова често се упражняваше. Освен това с нея беше Миси, нейното пуделче, така че не беше съвсем сама. При всички положения Миси смяташе точно като стопанката си, че Лотте Карлберг е нещо много важно и велико. Подкрепата на Миси беше от голямо значение за Лотте.

Вдигна пуделчето си на ръце, за да не подгони паленцето на Пеле и тръгна да се разхожда около къщата. Правеше се, че иска да я разгледа, но истинското й желание беше да види колко далеч може да стигне в дразненето на тези деца. Те стояха и я наблюдаваха в пълно мълчание. Доста смелост се изисква, за да се разхождаш напред-назад пред враждебните им погледи. Тя никога не би го направила, ако не се чувстваше толкова неоспоримо по-висша от тях. Какво я интересуват някакви си шест провинциални дечица!

— Миси, миличка — заговори тя на кученцето си, — би ли искала да живееш тук през лятото?… Естествено, в нова къща де, не в тази паянтова барака.

Тя дръпна бравата на един прозорец, за да покаже на Миси точно колко е паянтово всичко. Прозорецът беше на килера и беше хлабаво закачен. Децата от семейство Мелкерсон го знаеха, но Лотте — не, затова се стресна, когато за своя изненада изведнъж се оказа с прозорец в ръка. Правеше абсолютно безполезни опити да го закачи обратно, докато накрая не дойде Никлъс и не й го взе. Постави го на мястото му и студено каза:

— Можеше да изчакаш първо да купите паянтовата барака и тогава да започваш да събаряш.

Лотте вирна носа си. Вече не й беше толкова весело, колкото преди, и за да скрие смущението си, опита да се заговори с Пеле. Той също имаше куче, а кучетата са нещо, за което винаги можеш да си говориш.

— Виждам, че имаш кокер шпаньол — започна тя, но Пеле не й отговори.

Какво има той, не й влиза в работата, а точно в момента беше толкова потиснат, че и него самият не го интересуваше особено.

— Те са много сладки, но не са много интелигентни — продължи Лотте. — Пуделите са много по-умни.

Пеле продължаваше да мълчи, което накара Лотте да се почувства неудобно. Цялото това мълчание я караше да се чувства несигурна в себе си, затова предпочете да се обърне към Тьорвен.

— Ти също би искала да си имаш кученце, нали?

Досега Тьорвен наблюдаваше Лотте най-враждебно от всички, но сега й се усмихна широко:

— Аз си имам кученце. Искаш ли да го видиш?

— Не, недей да водиш повече кучета. Миси ще се ядоса и ще го подгони — поклати глава Лотте.

— Тогава значи и тя е бунгало — заключи Тьорвен. — Искаш ли да се хванем на бас, че няма да ми подгони кучето?

— Само ти така си мислиш. Ти изобщо не познаваш Миси — самоуверено каза Лотте.

— Искаш ли да се хванем на бас? — отново предложи Тьорвен. — Да се обзаложим на една крона! — и тя протегна една от монетите, които бащата на Лотте й беше дал.

— Добре — съгласи се Лотте, — но да знаеш, че ти си си виновна.

Тя забеляза, че другите деца затаиха дъх в очакване. Е, добре, щом толкова обичат кучешкия бой, тя ще им покаже един! Вярно, че Миси е мъничка, но има горещ характер и често се забърква в кучешки бой, дори с кучета, които са много по-големи от нея. Госпожите от Норталие я наричаха Ужаса на града. Дори вчера една от тях каза: „Държи се сякаш е най-голямото куче в града!“, когато Миси подгони един боксер. Така че щом тези пикльовци искат да видят какво се нарича кучешки бой, сега ще имат възможност. Миси винаги печели.

— Дръпни си настрана паленцето — Лотте заканително предупреди Пеле. — Казвам на Миси да почва! — Така и стана. Тя пусна Миси на земята и всички зачакаха кучето да атакува.

Боцмана, току-що върнал се от разходка, сладко спеше зад люляковите храсти, но с готовност стана, когато Тьорвен дойде да го събуди. Вдигна се на крака, протегна се хубаво и излезе иззад ъгъла на къщата.

Чу се писък. Беше от собственичката на Миси. Самата Миси една секунда стоя като препарирана, втренчена в приближаващото се чудовище. После изчезна през портата като струйка бял дим.

Боцмана учудено гледаше след нея. Защо бърза толкова? Можеха поне да се запознаят. Самият Боцман обаче, като куче, отиде да поздрави Лотте, но Лотте нададе още един писък и се скри зад храста с белите цветове.

— Разкарай си кучето оттук! — крещеше тя, обезумяла от страх. — Разкарай го оттук!

— Защо крещиш? — попита Тьорвен. — Боцмана никога никого не напада. Той не е бунгало!

Йохан лежеше, заровил лице в тревата, и се задавяше от смях. Човек направо да си помисли, че плаче. При дадените обстоятелства това би било по-разбираемо, но той се кикотеше и не можеше да спре.

— Ох, Тьорвен! — стенеше той. — Ох, Тьорвен!

Тьорвен му хвърли един учуден поглед, но после се обърна към Лотте:

— Аз спечелих. Дължиш ми една крона.

Лотте се появи иззад храста, веднага щом чу, че Боцмана не е опасен. Сега вече хем се срамуваше, хем се ядосваше, затова не желаеше да стои повече с тези деца. Тя с недоволство извади портмонето си и подаде на Тьорвен една крона.

— Благодаря ти — каза Тьорвен, като се вглеждаше в Лотте, наклонила глава на една страна. — Хора като теб не бива да се обзалагат. Това е само за такива хора като мен и чичо Мелкер.

Лотте нетърпеливо погледна вратата на къщата. Няма ли най-сетне баща й да излезе оттам и да си ходят? Вече не й се стоеше тук.

— Познай за какво се обзаложил веднъж чичо Мелкер — каза Тьорвен. — То е било преди години де.

Лотте хич не се интересуваше от това какво е казал чичо Мелкер преди години, но на Тьорвен не й пукаше.

— Обзаложил се, че няма да яде четиринадесет дни и няма да спи четиринадесет нощи. Как ти се вижда, а?

— Лудост — каза Лотте. — Това е невъзможно.

— Напротив, възможно е — театрално каза Тьорвен. — Защото той спял през деня и ял през нощта? Сега какво ще кажеш?

— Ох, Тьорвен! — задушаваше се от смях Йохан.

Изведнъж спря да се смее, защото господин Карлберг и господин Матсон излязоха и той чу ужасното нещо, което господин Карлберг каза. Всички го чуха.

— Къщата не я бива, но все пак ще я купя. Мисля, че човек не може да сбърка с тази гледка. Ще трябва да го обсъдя със съпругата ми. Ще може ли да го уредим, ако дойда утре в офиса ви в четири часа? Така удобно ли ви е?

— Чудесно — отвърна Матсон.

* * *

Тази вечер всички се събраха в кухнята. Всички от семейство Гранквист и всички от семейство Мелкерсон.

Събирали са се тук много вечери, но никога не са били толкова потиснати или отчаяни. Какво можеха да кажат? Мелкер мълчеше. Не беше в състояние заради ужасната болка в гърдите. Ниссе и Марта го гледаха смутено. Опитаха се да го убедят колко съжаляват за това, което става, и колко ще им липсва той и цялото му семейство. Седяха мълчаливи, докато летният мрак милостиво покриваше кухнята. В тъмнината всеки можеше необезпокояван да се отдаде на собствените си тъжни мисли.

Какво странно лято, мислеше си Мейлин. Първото бе останало в паметта й като мирно, спокойно, без произшествия. Но какво му стана на това? В един момент се появява Петер и донася пълно и безгранично щастие, в следващия — сълзи и безнадеждност. Първо историята с Пеле и Йока, а сега и тази горчива, непоносима продажба, която ще сложи край на всичко. Да, това наистина е един горчив край!

Тьорвен лежеше на пода с Боцмана до нея, Пеле седеше, облегнал гръб на кофата с дърва, с Юм-юм на коляното.

Най-лошото е, че татко е толкова покрусен. Пеле би могъл да понесе всичко, но не и да вижда, че баща му е толкова тъжен. Нито пък Мейлин, нито Йохан, нито Никлъс. Не бива да са толкова нещастни. Пеле просто не можеше да го понесе. Притисна Юм-юм до бузата си и потърси утеха в топлината на кученцето. И това не му помогна много.

Тьорвен, макар и тихо, лееше горчиви сълзи. Тази сутрин беше много смела, защото още не осъзнаваше напълно за какво става дума. Сега вече знаеше и това беше достатъчно, за да я накара да избухне в плач. Освен другото съжаляваше и себе си. Защо хората трябва да развалят така нещата? Първо беше Уестерман, сега — този дъртак Карлберг и неговата глупава Лотте. Да вървят по дяволите всички. Горкият Пеле, искаше й се да му даде нещо за успокоение. Но този път нямаше тюленче, което да му подари. Нямаше нищо.

Изведнъж от ъгъла се чу гласът на Теди, която каза:

— Пари, пари, пари. Не е честно парите да имат толкова голямо значение. Дяволите да го вземат този Карлберг!

Тогава Тьорвен си спомни. Кой няма пари, а? Та тя има пълен джоб с пари! Нали има три крони!

— Пеле, искам да ти дам нещо — прошепна тя така, че никой друг да не чуе и му бутна тайничко трите крони. Почти се срамуваше да му ги даде, защото колкото и да е голяма сумата, не би била достатъчна да компенсира голямото нещастие на Пеле.

— Тьорвен, колко си мила само — каза Пеле с тих, дрезгав глас. Той също не смяташе, че три крони са кой знае каква помощ, когато човек е толкова нещастен, но да знаеш, че някой ти съчувства, бе много.

Тайната четворка седяха в ъгъла. Вече не бяха тайни, а само тъжни. Имаха толкова много планове за това лято! Щяха отново да поправят колибата на остров Кноркен. Искаха да построят нов и много по-голям сал. Планираха цяла седмица да обикалят островите с палатка. Имаха намерение да вземат назаем моторницата и да отидат до нос Котка, за да видят Великата пещера. Освен това Бьорн им беше обещал да ги вземе на истински риболов. Щяха да правят щабквартира на тайния клуб на тавана в къщата на дърводелеца. Естествено, и сега не беше късно, защото Йохан и Никлъс все още си живееха тук. Можеха да свършат доста от планираните неща, но вече им се виждаше безсмислено. Желанието си беше отишло.

— Странно — каза Йохан. — Вече за нищо не ми пука.

— На мен също — съгласи се Никлъс.

Когато Гранквистови си тръгнаха, а момчетата легнаха да спят, Мелкер и Мейлин поостанаха в кухнята. Вече беше тъмно. Не виждаха почти нищо, освен малко по-светлия квадрат на прозореца и отблясъците на огъня, който сияеше зад решетката. Чуваше се как горят и пукат дървата, но иначе цареше тишина. Мейлин си спомни първия път, когато Мелкер запали тази печка. Колко отдавна беше това и колко весело им беше на всички!

Мелкер мълчеше през цялата вечер, но сега заговори. Цялата горчилка в сърцето му напираше да излезе.

— Провалих се, знам, че е така. Провалих се напълно. Тьорвен никога не е била толкова права, както когато каза, че нямам правилен подход към нещата!

— Глупости — протестира Мейлин, — имаш съвсем правилен подход. Знам го от опит.

— Не, нямам — възрази Мелкер. — Ако имах, нямаше да седя тук цяла вечер и да не знам какво да правя. Провалих се и като автор! Защо не се захванах с бизнес? Тогава поне щях да мога да си купя къща.

— Не желая в къщата ми да има бизнесмен — каза твърдо Мейлин. — Никой от нас не го иска. Ние искаме теб!

Мелкер се засмя горчиво.

— Мейлин, каква полза имате от мен? Дори не мога да осигуря за децата си лятна ваканция на спокойствие. А винаги съм искал да им дам толкова много. Винаги съм искал да ви даря с най-прекрасните и хубави неща в живота.

Гласът му пресипна от сълзите, които напираха и той не можа да продължи.

— Но ти точно това си направил, татко — нежно каза Мейлин. — Ти ни даде усета за всичко, което е чудесно и прекрасно в живота. То идва от теб и от никой друг. Ти винаги си се грижил за нас, а това е единственото, което има значение.

Мелкер се разплака. Стана точно това, за което Мейлин го беше предупредила сутринта. Плачеше още преди да е свършила вечерта!