Астрид Линдгрен
Островът на чайките (6)

Шеста глава
Изживей мига

Лятото продължаваше. Ту валеше дъжд, ту отново изгряваше слънце. От време на време имаше бури и тогава заливът побеляваше от пяната на вълните, а прозорците в къщата на дърводелеца трепереха. В такова време Тьорвен много внимаваше, когато ходеше да посреща корабчето от Стокхолм, защото вятърът веднъж едва не отвя малката Стина. Котката на Сьодерман отказваше да излиза навън. Самият Сьодерман прекарваше по три дни в поправяне на мрежите за херинга.

Понякога имаше дори гръмотевици. Веднъж семейство Мелкерсон седя цяла нощ в кухнята да наблюдава как светкавиците падат в морето и ярко го осветяват. Над целия остров и дори над морето трещяха гръмотевици, сякаш бе дошъл денят на Страшния съд. Кой би могъл да спи в такава нощ?

— Вече започва да ми омръзва този нощен живот — оплака се най-накрая Пеле.

Тук, на остров Черноглава чайка няма никакъв ред в смяната на деня и нощта, мислеше си Пеле. Наистина, по време на лятното слънцестоене като нищо можеше да не спиш цяла нощ, но тогава имаше празненство. Ниссе Гранквист му обясни, че всяко време е хубаво, а Пеле сляпо вярва на всичко, което чичо Ниссе му каже. Усъмни се чак когато покрива протече, но дори и това съмнение се разсея. Един ден баща му просто се качи и закърпи най-прогнилите места с летви и кашони. Мейлин предупреди цялото семейство да пази тишина, докато татко е на покрива. От това определено имаше ефект, защото той си свърши работата без инциденти. Но когато на следващия ден отново се качи, нещата вече не вървяха толкова добре и той падна. Децата се втурнаха да му помагат, но той ги увери, че всичко е наред. Просто бил стигнал до извода, че денят не е подходящ за ремонти.

— Определено нямаше нужда да слизаш по бързата процедура само защото си стигнал до такъв извод. Можеше да се нараниш — укори го Мейлин.

Като цяло обаче всичко вървеше добре, лятото беше едно дълго удоволствие. Пеле мислеше със страх за деня, в който ще трябва да се върнат в града. Имаше един стар гребен с толкова зъбци, колкото дни има лятото. Всяка сутрин Пеле отчупваше по един и притеснено наблюдаваше как гребенът става все по-малък и по-малък.

Една сутрин Мелкер се натъкна на гребена и го изхвърли. Който се притеснява за бъдещето, има грешен подход към живота, обясни той. Човек трябва да се наслаждава на всеки миг от живота си. В такава слънчева утрин като тази животът бил самото щастие. Колко е хубаво да излезеш в градината направо по пижама, да усетиш с босите си крака росата по тревата, после да се хвърлиш във водата от кейчето. След това можеш да седнеш на боядисаната градинска маса и да почетеш някоя книжка или вестник докато пиеш вкусно кафе, а децата ти да се мотаят наоколо! Не би мечтал за нищо друго на този свят. Затова и Пеле няма какво да се занимава с някакъв си стар гребен. След като изрече всичко това, Мелкер спокойно се върна към книгата си, а Йохан и Никлъс започнаха да се карат кой да измие съдовете.

Всеки беше убеден, че неговият ред за миене идва твърде често. Мейлин пък беше абсолютно сигурна, че щом стане дума за миене, едва ли ще се намерят други момчета, способни да изчезват толкова бързо като Йохан и Никлъс.

— Сигурен съм, че грешиш — каза Никлъс.

— А кой изми вчера — парира го Мейлин, — ако не искрено вашата Мейлин?

— Колко странно — не проумяваше Никлъс, — убеден съм, че бях аз.

— Ама ти дори не си забелязал — учуди се Пеле, който в момента си мажеше мармалад на филийката с масло. — Как може да не забележиш, че беше Мейлин, а не ти.

Една от осите му приближи и също пожела да си хапне малко мармалад. Пеле дружелюбно й протегна филийката, защото човек трябва да храни любимците си. Пеле беше убеден, че осите знаят кой е стопанинът им. Обичаше да седи до прозореца на тавана и да им свирука, да им приказва, дори им беше разрешил да останат в къщата на дърводелеца колкото си пожелаят.

Сега с интерес наблюдаваше малката осичка, която си похапваше от разпиляната на масата захар и се чудеше какво ли е да си оса. Дали и те понякога са тъжни, или уплашени като хората, не като големите хора, разбира се, а като малките седемгодишни момчета? Всъщност, какво знаят осите?

— Тате, мислиш ли, че осите знаят, че днес е осемнадесети юли? — попита Пеле, но баща му беше потънал дълбоко в собствените си мисли.

— Изживей мига — мърмореше си Мелкер. — Да, точно така, чудесна идея.

— Какво й е чудесното? — учуди се Йохан.

— Така пише в книгата — ентусиазирано отвърна Мелкер. — Изживей мига. Точно затова изхвърлих гребена на Пеле.

— Как може в книгата да пише да ми изхвърлиш гребена? — учуди се Пеле.

— В нея пише „изживей мига“, което значи, че всеки ден трябва да се изживява пълноценно, сякаш е последният ден в живота ти.

— Все още ли смяташ, че трябва да го загубя в миене на съдове? — Никлъс погледна въпросително Мейлин.

— Защо не? — възрази Мелкер. — Усещането, че правиш нещо полезно с ръцете си, те кара да чувстваш, че наистина живееш.

— Тогава защо не вземеш ти да измиеш? — предложи Никлъс.

Мелкер обясни, че има достатъчно друга работа, която ще му позволи да чувства, че животът му е изпълнен със смисъл.

— Всъщност, какво е животът? — размишляваше Пеле. — Дали е нещо, което можеш да пипнеш с ръка?

— Що се отнася до теб, мисля, че твоят живот е концентриран в краката ти. — Мейлин нежно погледна малкото си братче. — Когато имаш чувството, че имаш пружини в краката си, тогава живееш пълноценно.

— Така ли? — смая се Пеле.

Колко много неща не знае човек, въпреки че е личност, а не оса. А осите може и да не знаеха, че денят е осемнадесети юли, но за сметка на това много добре разбираха, че на масата в градината има купа с мармалад и започнаха да прииждат на такива рояци, че Мейлин се подразни и започна да ги гони. Една от тях реши да си отмъсти, но вместо да нападне Мейлин, заби жилото си във врата на невинния Мелкер.

Мелкер изрева от болка и подскочи от стола си. Посегна да си го изкара на една малка осичка, навъртаща се около масата, но Пеле го спря.

— Недей! — извика той. — Не пипай осите ми! Те също искат да живеят, нали за това говореше!

— За какво говорех? — попита Мелкер. Не си спомняше да е казвал нещо за оси.

— Изживей мига, или каквото и да било там… — каза Пеле.

Мелкер свали книгата си, същата книга, с която щеше да плесне осата:

— О, да, разбира се, но това не означава, че те трябва да изживяват мига, като ме жилят по врата — после любовно погали Пеле по главата. — Ти си най-добрият приятел на животните в света. Жалко, че си нямаш своя животинка.

Разтърка врата си. Болеше го, но не си струваше да съсипва хубавата сутрин заради такава дреболия. Стана енергично от масата. Изживей мига — това е истината! Вече знаеше какво ще прави днес!

В следващия момент една голяма моторница доближи брега. Йохан и Никлъс надникнаха да видят кой е вътре и мрачно се спогледаха.

— Мислех, че сме приключили с него още в нощта на лятното слънцестоене.

Кристер очевидно беше забравил всичко, освен че Мейлин е най-сладкото, най-прекрасното създание на тези острови. Ако имаше някое по-сладко или по-хубавичко на някой друг остров, може би щеше да отиде там, но при това положение кейчето на Мелкерсонови му се виждаше най-примамливото място.

— Здравей, Мейлин! Искаш ли да се поразходим с моторницата?

На тримата братя им секна дъхът. Дали наистина ще тръгне с моторницата? Ако го направи, няма да могат да я пазят.

Мейлин изглеждаше доволна. Явно нямаше нищо против една малка разходка в морето.

— Колко време ще се возим? — викна тя.

— Цял ден — отвърна Кристер. — Вземи си и банския за всеки случай.

— Внимавай, Мейлин — заплашително тръсна глава Йохан. — Изживей мига. Нима наистина смяташ да си прекараш целия ден в някаква си лодка?

— Естествено, че е много по-забавно да си стоиш по цял ден вкъщи, да миеш и да готвиш, но не съм егоистка. Трябва от време на време да подсигурявам забавления и за вас! — засмя се Мейлин.

— Ще съжаляваш — закани се Никлъс.

— Ще се справиш ли без мен? — обърна се Мейлин към Мелкер.

— Разбира се — увери я Мелкер. — Можеш напълно да разчиташ на баща си.

Мелкер понякога се чувстваше виновен заради Мейлин. Май наистина тя имаше повече работа и поемаше повече отговорност, отколкото е нормално за деветнадесетгодишно момиче. Ех, да можеше да я остави да се забавлява колкото си иска! Освен това беше много хубаво, че дъщеря му ще излезе точно в деня, когато на него му се иска да остане малко сам.

— Тръгвай, скъпа — каза той. — Остави домакинството на мен. За мен ще е удоволствие.

Още преди Мейлин да е готова, Пеле беше на кейчето. Закопчаваше ветровката си и кисело гледаше Кристер.

— Здрасти! — поздрави го Кристер. — Защо се обличаш така?

— Когато излизаш в морето, винаги трябва да носиш ветровка — студено поясни Пеле.

— А, и ти ли отиваш на разходка в морето? С кого?

— С теб и Мейлин — каза Пеле, — ще ви наглеждам да не правите нещо нередно.

В този момент се появи Мейлин и умолително погледна Кристер:

— Нека дойде и той, нали може!

Явно Кристер не изгаряше от желание да вземе непослушното братче с тях и Мейлин заядливо каза:

— Ти май не обичаш децата, а?

Кристер хвана Пеле за ръката и грубо го издърпа в лодката.

— О, напротив — увери я той. — Много обичам децата, но само ако са момичета и са на около осемнадесет години, иначе хич не ми пука за тях! — Кристер подаде ръка на Мейлин да се качи на лодката. — Може би трябва да съм ти благодарен, че не си домъкнала всичките си братя, а?

Йохан и Никлъс стояха на брега и гледаха, докато лодката не стана на точица в края на залива. Чак тогава се хванаха на работа. Разчистиха масата след закуската. Стоплиха вода, измиха и подсушиха съдовете. Справиха се бързо, защото бяха свикнали да домакинстват, когато ги накарат, а освен това Теди и Фреди ги чакаха със сала до кейчето.

Мелкер също с нетърпение чакаше да тръгнат. Искаше да остане сам, защото щеше да изпробва новото си изобретение. Това беше една тайна водопроводна тръба, която трябваше да ги освободи от черната работа.

Всеки ден има хиляди малки неща, които трябва да се вършат и които ти тровят живота. За Мелкер едно от тези неща е носенето на вода. Бог знае какво я прави Мейлин, но когато и да влезеш в кухнята, кофите винаги са празни, което значи, че трябва да се донесе още. Някак си се подразбира, че с четирима мъже в къщата Мейлин не бива да носи вода. Правят го Йохан и Никлъс, ако се случат наоколо и ако ги помолиш. Най-често обаче наоколо няма никого, освен Мелкер. В бъдеще всичко ще е по-различно. Мелкер Мелкерсон беше намерил водопроводна тръба в бараката за лодки. Това е страхотна барака за лодки, която побира толкова много стари боклуци. Тайно беше изжулил тръбата с пясък. Сега трябваше само да я монтира.

— Много е просто — си каза Мелкер, обмисляйки конструкцията. — Първо, към кладенеца се прикрепя голяма фуния, на височина достатъчна да осигури правилен наклон на тръбата към кухнята. Второ — за по-сигурно фунията се връзва здраво за два от по-ниските клони на дървото. Трето — тръбата старателно се връзва с тел към фунията, за да стане съвсем стабилно, след което внимателно се премерва разстоянието до прозореца и ако тръбата е достатъчно дълга, се вмъква през кухненския прозорец. Четвърто — под края на тръбата в кухнята се поставя голямо корито. Пето и шесто, водата ще си тече към кухнята, можеш да си стоиш отвън и да не си мръдваш и пръста. Естествено, водата все пак трябва да се изважда на ръка от кладенеца, но това е нищожен проблем. Вярно, че ще се налага да вадим по петнадесет-двадесет кофи вода всяка сутрин, но веднъж като го направим, после цял ден ще сме свободни, а Мейлин ще има колкото си иска вода.

Мелкер започна с лека ръка. Работата се оказа по-трудна отколкото очакваше, но нагласяйки тръбата в правилна позиция, той през цялото време окуражително си говореше:

— Поне две неща са идеални… дори три… първо — тази дървена тръба е чудесна, второ — водата се излива направо в кухнята, и разбира се, трето — всичко това благодарение на острия ум на Мелкер Мелкерсон.

Всичко вървеше добре, точно както го бе предвидил. Мелкер беше убеден, че системата ще проработи. За съжаление, не му остана време да си набави корито. Наложи се да изпробва с кофа, така че му трябваше човек в кухнята да казва когато кофата се напълни.

Точно в този момент господ му изпрати Тьорвен.

— Тьорвен, идваш точно навреме! — засмя се Мелкер.

— Така ли? — зарадва се Тьорвен. — Очакваше ли ме да дойда?

Между Мелкер и Тьорвен се бе оформило особен вид приятелство, което понякога се получава между голям човек и дете. Това беше другарство на двама равни, които са абсолютно искрени един с друг и всеки от двамата има правото да каже какво мисли. Мелкер пазеше много детско в себе си, а Тьорвен притежаваше нещо друго, не точно зрялост, а някаква странна вътрешна сила. Това им даваше възможност да разговарят като равни, или поне почти като равни.

Тьорвен изправяше Мелкер пред повече горчиви истини от всеки друг. Той понякога се сепваше, дори имаше намерение да й се скара, но после разбираше, че е абсолютно безполезно. Тя винаги се държеше напълно естествено и казваше направо каквото мисли. Всъщност, тя истински харесваше чичо Мелкер, изпитваше към него неподправено чувство на приятелство и привързаност.

Той й обясни какво невероятно изобретение е направил. В бъдеще Мейлин ще получава водата направо в кухнята.

— Точно като мама — каза Тьорвен. — Тя също получава водата направо в кухнята.

— А, не може да бъде! — учуди се Мелкер.

— Но е така! — потвърди Тьорвен. — Татко й я носи.

Мелкер се засмя снизходително. Неговото изобретение е от съвсем друга класа и ще е голяма изненада за Мейлин, обясни той.

Тьорвен го погледна сериозно:

— И в крайна сметка, на теб повече няма да ти се налага да се трудиш.

Мелкер остави забележката й без коментар.

— Сега ти заставаш тук, до кофата — инструктира я той, — и ще ми викнеш като тръгне водата. Когато кофата се напълни, ще ми викнеш пак. Разбра ли?

— Да, не съм чак толкова глупава — каза Тьорвен.

Мелкер, развълнуван като момченце, хукна към кладенеца. Извади пълна кофа с вода и я изля в тръбата. Разсмя се от радост като я видя как рукна към кухнята и като чу Тьорвен да вика от там. Цялото съоръжение функционираше, точно както го беше замислил.

Но не съвсем… за съжаление, не съвсем. Тръбата пропусна и повечето вода се изля на земята. Мелкер се подразни, като го забеляза, но в края на краищата това се оправя. Дървените бъчви, които изпускат, се накисват в морето, там дъските се надуват и се стягат. По същия начин може да се оправи и дървената тръба, ако има волята отново да я сваля де. Нямаше да е лесно да свали всичките тези жици, с които беше омотал тръбата. Дали няма да се получи същият ефект, ако в тръбата се налее много, много вода? Би трябвало по този начин да се стегне.

Той се захвана с цялото старание и ентусиазъм, които влагаше във всичко, което върши. Когато прекара десетина кофи вода през тръбата, реши, че тръбата вече се е стегнала малко. Или пък само си въобразяваше?

Мелкер стоеше, почесваше се по врата и гледаше как водата се излива на земята. Изведнъж осъзна, че Тьорвен вика нещо от кухнята. Имаше чувството, че го прави от доста време, а той не е забелязвал.

— Напълни ли се вече? — бодро я попита той.

На прозореца се показа намръщеното лице на Тьорвен:

— Не — иронизира го тя, — само дето цялата кухня е наводнена! Глух ли си, чичо Мелкер?

Очевидно тръбата вършеше повече работа, отколкото на Мелкер му се беше сторило. Въпреки че повечето вода се изливаше по пътя, все още оставало достатъчно не само за да се напълни кофата, но и да залее цялата кухня!

Когато малко по-късно Йохан и Никлъс нахълтаха вътре, завариха баща си коленичил на пода с парцал в ръка.

— Ама ти да не би да миеш? — изумиха се те.

— Не — каза Тьорвен, — просто подготвя страхотна изненада за Мейлин. Познайте какво е направил. Измислил е начин водата от кладенеца да се доставя направо в кухнята.

— Марш навън! — кресна Мелкер. — Всички вън!

Но и без страхотната изненада на Мелкер Мейлин си прекарваше чудесно. Да изживееш мига. Тя имаше повечето необходими предпоставки за това, а по-точно: слънце, вода, лек летен бриз, топла и здрава скала, на която да си полегнеш, сладък аромат на цветя, смесен с мириса на морето. А тези чудесни зелени островчета, обградени с голи сиви камънаци? А тези цветя и морски птици? Какво по-хубаво място да си прекара човек деня? Естествено, щеше да е много по-добре, ако го нямаше Кристер, защото бръщолевенето му заглушаваше глухия плясък на вълните. Това я дразнеше толкова много, че й се искаше да млъкне поне за малко, но знаеше, че това никога няма да стане.

В нощта на лятното слънцестоене тя му беше казала, че харесва спокойствието и затова обича да остава сама. Невинаги, разбира се, само от време на време, побърза да уточни тя. Както и да е, важното е, че понякога наистина имаше нужда да остане насаме със себе си.

— Аз също обичам да оставам насаме — увери я Кристер, — но зависи с кого. С теб мога да остана насаме колкото си искаш.

Горкият Кристер нямаше никакъв шанс да остане насаме с Мейлин. Пеле също не харесваше дърдоренето му, но въпреки това се беше разположил достатъчно близо до тях, за да не изпусне и една думичка. Събираше камъчета по брега и наблюдаваше рибките във водата, като през цялото време си отваряше ушите на четири.

— Ще ходя с моторницата за една седмица на Аландските острови. Искаш ли да дойдеш с мен? — попита Кристер.

— Мен ли питаш? — обади се Пеле.

Кристер доста убедително му обясни, че не става дума за него, но персоната, за която ставаше дума, не каза нищо, само продължаваше да се усмихва.

— Мейлин, ще дойдеш ли? — попита Кристер нетърпеливо.

— Не, не ми се ходи — отвърна Мейлин.

— Слава богу! — отдъхна си Пеле и се наведе за едно чисто бяло камъче.

— Не е ли досадно някой от братята ти непрекъснато да подслушва какво говориш! — възмути се Кристер.

Той предложи на Пеле да се разходи малко по брега, защото там имало по-хубави камъни, но Пеле само поклати глава.

— Не може, тогава няма да чувам какво си говорите.

— А защо трябва да чуваш всичко? — попита Кристер. — Толкова ли е интересно?

— Не, според мен дори е глупаво.

Кристер беше свикнал хората да го харесват. Естествено, големите хора не си губеха времето с децата. Но това, че този фъстък не го одобрява, го дразнеше и той искаше да разбере причината за това.

— Значи според теб съм глупав — каза той с най-дружелюбния тон, с който досега беше разговарял с Пеле. — Обаче сигурно е имало и по-глупави мъже, които са излизали с Мейлин.

Пеле го погледна мълчаливо и нищо не отговори.

— Не е ли така? — попита Кристер.

— Опитвам се да се сетя за някой — отговори Пеле.

Мейлин се разсмя, с нея и Кристер, но не толкова весело като нея.

След няколко минути размисъл, Пеле се съгласи, че Мейлин е излизала с едно или две момчета, по-глупави от Кристер.

— С колко общо е излизала? — полюбопитства Кристер. — Можеш ли да ги преброиш?

— Разбира се — каза Мейлин, стана и бързо се гмурна в морето, — но не ти влиза в работата — добави тя, когато главата й се показа отново над водата.

Пеле обаче нямаше нищо против да му разкаже:

— Най-малко няколко дузини. Обаждат се, обаждат се, обаждат се по цял ден, когато сме си у дома, в града, разбира се. Когато татко вдига слушалката, той направо казва: „Това е телефонният секретар на семейство Мелкер. Мейлин не си е вкъщи“.

— Ама ти няма ли да млъкнеш! — кресна Мейлин на Пеле.

После легна по гръб във водата и заплува, загледана в синьото небе. Плувайки така, се опитваше да се сети кои са двамата по-глупави от Кристер, но така и не успя да стигне до никакъв извод. Изведнъж почувства колко по-хубав би бил денят без него — този ден, както и всеки друг ден. Тогава тя реши, че това е последният път, когато излиза с Кристер. Неочаквано се сети за Бьорн и въздъхна. Напоследък често се виждаха. Той беше като член на семейството в къщата на Гранквистови, а тя беше на един хвърлей разстояние от къщата на дърводелеца. Почти всеки ден под различни предлози, а понякога дори и без никакъв предлог, Бьорн посещаваше и семейство Мелкерсон. Донасяше риба, която току-що е наловил, или пък пресни гъби, които мълчаливо оставяше на масата; помагаше на Йохан и Никлъс да си нагласят рибарските такъми; посядаше на стъпалата на къщата на дърводелеца да си побъбри с Мелкер — но Мейлин прекрасно знаеше с кого всъщност иска да се види. Беше толкова сладък, толкова учтив, толкова възпитан и толкова влюбен в нея. Мейлин се опита да прецени дали и тя не е поне малко влюбена в него — толкова й се искаше да е така. Уви, тя никога не изпитваше тръпка, когато се сети за него и вече се притесняваше, че цял живот няма да се влюби в никого. Колко жалко би било! Сигурно нещо не ми е наред, мислеше си Мейлин, загледана в пръстите на краката си, които се подаваха от водата. За какво толкова се притесняват братята й? Та тя никога не се е влюбвала в някого. Наистина нямат никакво основание за притеснение.

Тя въздъхна, погледна към слънцето и си помисли, че половината от този чудесен ден е вече минала. Зачуди се как ли се справя баща й с готвенето.

 

 

Мелкер нямаше никакво намерение да прекара деня си около печката.

— Не и когато имаме храна до собственото ни кейче! — каза той на Йохан и Никлъс. — Ще ядем задушен морски костур за вечеря.

После прати момчетата да копаят червеи и седна да лови на кейчето. За два часа на въдицата му нищо не се закачи. От друга страна, Йохан и Никлъс вадеха един след друг едри костури, но Мелкер изобщо не им завиждаше. След известно време обаче усмивката му угасна, защото беше се присмял на момчетата да не се надяват на добър улов, докато той е наоколо. Трябвало само да свирне на рибоците и те щели да пристигнат. Затова не трябвало да се отчайват, ако хване повече риба от тях. Но ето ги сега, седят и дърпат риба след риба точно пред очите му, а той — нищо. Направо не е честно досега нищо да не хване.

— Днес не ми е ден — каза той тъжно и се загледа в плувката.

Йохан и Никлъс се чувстваха виновни всеки път, когато нещо клъвнеше. Татко не трябва да се разочарова — това е нещото, което децата Мелкерсон единодушно спазват. Никой от тях не би могъл да понесе веселите му сини очи да се натъжат — а те се натъжаваха толкова лесно и то заради такива детинщини!

Вече го виждаха как все повече и повече се потиска. Имаше навика да хваща брадата си в шепичка, а това никак не беше добър знак. Накрая хвърли настрана въдицата си.

— Рибата да се оправя сама — каза. — Нямам намерение да седя с въдицата повече. — Легна на кейчето и нахлузи шапка на очите си. — Ако някоя риба мине насам и започне да вдига патърдия да я хванат, кажете й, че спя. Да мине към три часа. — Веднага след това заспа, а плувката му продължи спокойно да се поклаща на вълните.

Въпреки искрените молитви на синовете му, не мина никоя риба, изгаряща от желание да я хванат. Така те решиха сами да уредят въпроса. Баща им трябваше на всяка цена да хване поне една рибка. Издърпаха кордата на Мелкер и закачиха на кукичката най-големия морски костур, който бяха хванали. Събудиха го с радостни възгласи:

— Татко, татко, кълве!

Мелкер скочи и сграбчи въдицата с такова нетърпение, че за малко да падне в морето. Като видя костура, извика от радост:

— Някога да сте виждали такова чудовище? Два пъти по-голям е от вашите!

Неговият костур някак си не възразяваше, че са го хванали. Висеше на кордата в странно вцепенение, а Мелкер дълго го оглежда, без да продума и думичка, докато синовете му с безпокойство го наблюдаваха:

— Горкото същество, май е потресено — каза Мелкер. Опипа брадата си няколко пъти и се усмихна. Като че слънцето неочаквано изгря през облаците. Погледна нежно синовете си: — А сега ще вляза да сготвя този костур заедно с няколко други — каза Мелкер. — Ще ги готвя по отлична собствена рецепта. Поне това мога да свърша по-добре от вас!

Йохан и Никлъс го убедиха, че той е най-добрият в света готвач на риба и Мелкер тръгна към кухнята. Мейлин би потреперила, ако го беше видяла как чисти рибата. Беше хванал един огромен нож и едно малко хлъзгаво костурче, а тази комбинация би трябвало да завърши с възможно най-кървавата баня. Странното при Мелкер беше, че понякога се измъкваше чудесно от ситуации, при които катастрофата е неизбежна.

Беше в превъзходно настроение. Сложи рибата в емайлиран тиган и запя рецептата си като ария от опера.

— Морски костур „а ла Мелкер“ — пееше той. — Сложете пет малки рибки… добавете масло… много, много масло… магданоз и копър. Добавете и малко брашно… няколко капки вода… най-обикновена вода… и сол на вкус… сол на вкус… сол на вку-у-у-ус!

Звучеше толкова добре, че се зачуди дали не е сбъркал призванието си, може би все пак е трябвало да стане оперен певец.

От време на време хвърляше по един поглед на тръбата си, която стърчеше от кухненския прозорец и всеки път като я погледнеше, се усмихваше със задоволство. Това беше нещо, което си струваше да се покаже на Мейлин като се прибере.

Скоро чу моторницата, която пристигна на кейчето и той се втурна към кладенеца да покаже какво е измайсторил. Откровено казано, Мейлин имаше вид на човек, който има нужда да го ободрят. Тя метна банския си на въжето със странно замислено изражение, но когато усети, че Мелкер я гледа, се усмихна. Тогава видя тръбата за вода.

— За бога, какво е това? — възкликна тя, а Мелкер обясни и на нея, и на Кристер, и на Пеле. Това било първокласно съоръжение, което отсега нататък щяло да направи живота им на остров Черноглава чайка много по-лесен.

— Изпробва ли го вече? — заинтересува се Мейлин.

— О, да, а вие как прекарахте? — попита и той. Изведнъж забеляза, че Йохан и Никлъс са се върнали — а те знаеха това-онова. Наложи му се да каже истината.

— Ами, изпробвах го и част от водата се изля на земята още по пътя към кухнята, а друга част на пода в кухнята, но всичко ще се оправи още щом намеря корито.

Мелкер широко се усмихваше. Толкова беше доволен от тръбата си, толкова се гордееше с нея, че му се прииска да я потупа, което и направи. Под ръката му се оказа една от осите на Пеле. Този път ужиленото така го заболя, че Мелкер нададе рев, от който Кристер подскочи. Два пъти за един ден наистина е множко! Огледа се за оръжие за отмъщение. Един от чуковете за крокет беше захвърлен на тревата. Той го грабна и като видя, че осата, толкова самодоволна, още си седи на тръбата, вдигна чука над главата си и го стовари върху нея с всичка сила. В същия миг застина като парализиран. Не успя да убие осата. Тя вероятно вече си е вкъщи, в гнездото, ще се пръсне от смях, разказвайки случката на другите оси. Но тръбата му, красивата му тръба за вода беше разсечена по средата и само един жалък остатък от нея висеше на телта, закачена на прозореца.

Най-накрая Мелкер се събуди от вцепенението си:

— Познай какво ще направя сега!

— Ще изругаеш? — предположи Пеле.

— Не, това е грозно и невъзпитано, но тези дяволски оси трябва да се махнат от къщата на дърводелеца, ако не — ще се махна аз! — Той замахна с чука за крокет, но Пеле увисна на ръката му и проплака:

— Не, татко, остави осите ми!

Мелкер сърдито захвърли чука. Завъртя се на една пета и тръгна надолу към кейчето. Най-малко това е очаквал — Пеле да иска баща му да бъде целия надупчен от оси. Пеле хукна след него да му обясни и затова не видя великото деяние на Кристер.

Гнездото на осите беше точно на височината на един протегнат чук. На Кристер му се стори, че ще е много забавно да разруши тази огромна сива маса оси. Прицели се в гнездото и замахна с чука, но не го уцели и удари само стената до него. Осите никога през живота си не бяха чували такъв ужасен трясък и никак не го харесаха. Целият рояк излетя навън да търси възмездие. Първият, когото видяха, беше Мелкер и те се втурнаха след него, готови за битка. Мелкер чу жуженето им и с яростен рев хукна на зигзаг.

— Тичай, тате, тичай — пищеше Пеле след него.

— Нали това правя — изръмжа Мелкер и сви надолу към кейчето.

Кристер, Мейлин и момчетата ги последваха. Кристер се смя толкова много, че за малко да се задави. Дори не подозираше, колко го мрази Мейлин в този момент.

Мелкер бясно размахваше ръце, за да се защити от нападателите, но вече бе ужилен на няколко пъти. В паниката си виждаше само един изход.

Скочи направо в морето и децата му само видяха как изчезва под водата. Реши да остане там за известно време. Осите жужаха наоколо и си търсеха плячката, но единственият, когото намериха беше Кристер, който още стоеше на кейчето и се хилеше. Интересно беше да се види колко бързо се смени настроението му, когато целият рояк се засили към него.

— Махайте се! — кресна той. — Да не сте посмели!

Но осите не се махаха. Кристер изпищя и също се хвърли с главата надолу в морето. Беше по-бесен от която и да било оса, когато се показа отново над водата. Мелкер, който шляпаше малко по-навътре във водата, бодро го поздрави:

— Добър вечер! И ти ли се разхождаш?

— Да, но аз вече се прибирам — каза Кристер и като направи още няколко замаха, достигна моторницата си.

— Сбогом, Мейлин! — викна той. — Прибирам се вече. Този остров е опасен. Може и да се видим някой ден!

— Ако зависи от мен, няма — промърмори Мейлин, но Кристер не я чу.

 

 

Мелкер срещна Тьорвен, която тъкмо отиваше към къщата на дърводелеца.

— Пак ли си плувал с дрехите? Защо винаги правиш така? Нямаш ли си бански? — усмихна му се тя.

— Естествено, че имам — отвърна Мелкер.

— Но сигурно с него не се пляска толкова хубаво във водата, нали? — предположи Тьорвен.

— Така е, така се пляска много по-добре — призна Мелкер.

 

 

Ето че дойде великият момент, когато трябваше да гощава децата си с филе „а ла Мелкер“.

Мейлин отиде до печката и повдигна капака на тенджерата. О, как хубаво ухае само, и колко е гладна тя!

— Татенце, ти си фантастичен — възкликна тя.

Мелкер си смени дрехите и извади жилата на осите. Седна на масата в добро настроение. Животът е толкова хубав! Срамежливо се усмихна на похвалата на Мейлин и каза:

— Нали казват, че когато мъжете се отдадат на готвенето, се справят много по-добре от жените. Нямам пред вид, че… но ще видим. Хайде поне да я опитаме!

Сервира на всички и каза никой да не започва, докато всеки не получи порцията си. Най-накрая сложи и на себе си. Погледна гладно бялата риба, заляна със сос от масло, магданоз и копър. Все още се усмихваше, когато сложи в устата си първата хапка. В този момент от него се дочу ужасен гърлен звук.

Мейлин и момчетата също бяха започнали да ядат и сега седяха като парализирани.

— Колко сол си сложил? — попита Мейлин и остави вилицата си.

— Сол на вкус — въздъхна Мелкер.

Стана и излезе през вратата пред погледа на разтревожените деца. През прозореца го видяха как тежко се подпира на градинската маса, на която започна този пълен с очаквания ден.

Без да кажат и дума, всички се втурнаха навън.

— Но, татко, защо се разстройваш толкова? — опита се да го успокои Мейлин, като видя как седи там, скрил лицето си с длани.

— Защото съм безполезен. — Мелкер я погледна с насълзени очи. — „Изживей деня“, а? А аз какво направих? Нищо не можах да направя както трябва. Всичко е голям провал — простена той. — Сигурно на всичкото отгоре пиша и лоши книги. Вече съм сигурен в това. Да, така е, нищо не казвай. Така е! Горките деца, трябва да понасят такъв безполезен баща.

Те се хвърлиха да го прегръщат и да го уверяват, че никои деца нямат по-умен и мил, по-добър баща от техния и че те толкова много го обичат.

— Хмммм — каза Мелкер и избърса сълзите с опакото на ръката си, после леко се усмихна. — А не съм ли също и силен и красив? Забравихте да го кажете.

— Точно така — каза Мейлин — освен всичко друго, ти си силен и красив. И след като си такъв, няма никакво значение, ако някой път попресолиш малко рибата.

Йохан и Никлъс изхвърлиха порциите си, а нямаше нищо друго за ядене. Магазинът беше затворен, а те бяха гладни.

— Имаме ли хляб? — попита Никлъс.

Преди някой да му отговори, се появи Тьорвен, следвана от Боцмана, която каза:

 

 

— Татко пуши херинги долу на брега. Искате ли да ни дойдете на гости?

Изживей мига — току-що виеха и скърцаха със зъби, а сега се радваха и веселяха.

Насядаха на камъни около пушилнята на Ниссе. Слънцето потъваше в залива, който излъчваше лятна топлина. Ниссе им раздаде златисти пушени херинги, на всеки колкото може да изяде. Марта добави масло, картофи и домашно печен ръжен хляб. Мелкер произнесе реч. Това беше химн на приятелството и на пушената херинга, защото чувстваше как благодарността се надига в гърдите му. Животът е прекрасен. Помислете си само колко много неща могат да се случат в един-единствен летен ден!

— Да, приятели мои — заключи Мелкер, — точно това обичам да казвам: „Изживей мига!“.

— И то какъв чудесен миг! — допълни Пеле.