Астрид Линдгрен
Островът на чайките (7)

Седма глава
Любимец за Пеле

Мелкер страстно и ревностно обичаше децата си. От време на време дори си мислеше за тях. Естествено, преди всичко той беше писател и когато някой го питаше за кое от тях се притеснява най-много, той отговаряше: „Мелкер се притеснява най-вече за Мелкер!“.

Но това не е точно така, защото той понякога се сеща и за децата си. Струваше му се направо невероятно да има тези четири прекрасни създания. Те всички са толкова различни! Първо — Мейлин — неговата подкрепа и опора. Как успява да е толкова умна, като е толкова хубава? Хубавите момичета обикновено са толкова заети с красотата си, че не им остава време да станат умни. Мейлин е различна. Естествено, Мелкер не би могъл да знае какво се крие зад спокойното й чело, но е сигурен, че там има мъдрост, топлота и здрав разум. Освен това е и очарователна с това, че не го съзнава, също както цветята не съзнават красотата си. Или поне така изглежда.

После е Йохан. Той е най-темпераментното дете, с най-развита фантазия, но е и много неспокоен. Няма да му е лесно в живота, защото горкото дете прекалено много прилича на баща си. Никлъс пък е спокоен, постоянен и изпълнен със здрав разум, още от деня на раждането си. Той е най-щастливият и най-разумен член на семейство Мелкерсон. Мелкер беше сигурен, че за Никлъс животът ще е лесен.

И най-накрая — Пеле. Как ли ще се справи той с живота? Как ли ще се отнесе съдбата с него, като е способен да се разплаче само защото някой в автобуса изглеждал тъжен, или защото е срещнал някоя бездомна котка, която явно няма къде да се подслони? Непрекъснато се притеснява, че хората, кучетата, котките, дори осите не са щастливи. Как ли ще се справи по-нататък? Пък и странните неща, които го тормозят и за които непрекъснато пита. Например, защо на човек му се доплаква, като чуе как пеят телефонните жици и защо толкова тъжно свири вятърът между клоните? Защо толкова скръбно се плискат вълните? Дали е заради удавените моряци? Понякога е весел по свой странен начин. Има неща, които определено го карат да се чувства щастлив. Например, да седи самичък в бараката за лодки и да слуша как тропа дъждът по покрива й. Или да се сгуши в някое ъгълче на стаята, когато има буря, особено ако е тъмно, да седи там и да слуша как скърца цялата къща. Никлъс често го питаше защо му харесват такива неща, но Пеле само отвръщаше: „Щом не можеш да го разбереш сам, няма никакъв смисъл да ти обяснявам“.

Освен това обича природата и винаги си намира занимание с нея. Обича да лежи по корем на тревата и да наблюдава как пълзят насекомите. Да лежи по корем на кейчето и да се взира в странния зелен свят на водата, където рибките живеят интересния си рибешки живот. Да седи на стълбите пред къщата на дърводелеца и да се наслаждава на звездите, опитвайки се да определи къде са Касиопея, Млечният път и Орион. За Пеле всичко е чудо и той винаги се опитва да узнае повече за това чудо. Той е всеотдаен и търпелив, като истински учен.

Мелкер понякога чувства известна завист, като наблюдава най-малкия си син. Защо човек не може да запази за цял живот способността си така да се възхищава от нещата?

Пък и тази любов на Пеле към животните. Жалко наистина, че никога не е имал куче. Мечтае си за него още откакто се е научил да казва „бау-бау“. Имал е златни рибки, костенурки и бели мишки, но никога куче.

Горкият Пеле! Ето че един ден дойде на остров Черноглава чайка и откри кучето Боцман. Според него Тьорвен трябва да е най-щастливото същество на земята.

— Бих се радвал да имам каквото и да е животно — й обясняваше той. — Вярно, че имам оси, но бих предпочел да имам някое животно, което да мога да пипна.

Тьорвен го съжаляваше и затова казваше щедро:

— Можеш да притежаваш малко от Боцмана. Няколко кила от него!

— Хм! Една от задните му лапи може би! — отвръщаше Пеле и продължаваше да се оплаква. — На кой му е притрябвала задната лапа на едно куче? Наистина ли мислиш, че може да ощастливи някого?

Мелкер седеше в стаичката си зад кухнята и пишеше. Точно в момента хич не му се мислеше за деца и за нуждите им.

— Ще говорим за това някой друг път — каза той на Пеле и го отпрати.

Пеле тъжно излезе. Навън забеляза въдицата си — подарък за рождения ден миналата седмица — която беше подпряна на стената на къщата на дърводелеца. Дори и една въдица може да ти осигури приключение, пък и тази не е каква да е, а първата въдица в живота му. Пеле я вдигна, бамбукът в ръцете му беше гладък и приятен и някаква радост се разля по цялото му тяло. Реши да слезе на кейчето да полови риба. Колко мило от страна на татко да му подари тази въдица! Той подари същата и на Тьорвен, защото и тя имаше рожден ден по същото време.

И така, Пеле взе въдицата и се запъти към кейчето. Като го видя там, Стина радостно се затича към него. Рядко й се отдаваше възможност да остане насаме с него. Обикновено Тьорвен беше тази, която установяваше правилата и казваше кой с кого ще играе. Никой не знаеше как го прави. Невинаги казваше всичко направо, но нещата винаги ставаха както тя искаше. Тя, Тьорвен от остров Черноглава чайка, можеше да си играе с когото си иска, от нея зависеше дали ще избере Стина, или Пеле. Понякога, когато беше в настроение, играеха тримата заедно, но беше абсолютно забранено Пеле и Стина да се забавляват без нея.

Тази сутрин, без ни най-малко да подозира за разочарованието, което й предстои, тя се запъти към къщата на дърводелеца и се натъкна на другите двама, които си седяха заедно на кейчето. Тьорвен се вцепени и се втренчи в тях. Те не я забелязаха, защото си приказваха. Стина се смееше и оживено жестикулираше. Трябваше да ги спре.

— Стина — сърдито викна Тьорвен, — не може да седиш на кейчето. Децата не бива да седят на кейчето, защото… защото може да паднат в морето!

Стина се стресна, но не се обърна към Тьорвен. Правеше се, че не е чула. Може би ако не отговори, ще се окаже, че само й се е причуло, и че всъщност няма никаква Тьорвен.

Затова Стина се приближи към Пеле и заговорнически тихо му каза:

— Пеле, скоро ще клъвне.

Но преди Пеле да й отговори, Тьорвен отново викна:

— Децата не бива да седят на кейчето. Да не си оглушала?

Изведнъж Стина разбра, че ще има битка, защото този въпрос не можеше да остане незабелязан.

— В такъв случай мисля, че и ти не бива да идваш на кейчето!

— Ха, аз съм друго нещо! — изсумтя Тьорвен.

— Да, как ли пък не — смело каза Стина. Пеле беше до нея и затова можеше да казва неща, които иначе не би посмяла.

Видът на Пеле ясно показваше, че би предпочел да не е там, затова Тьорвен каза:

— Всъщност, Пеле не е с теб, а е с мен.

— Пеле е с мен — ядоса се Стина.

В този момент Пеле разбра, че трябва да каже нещо:

— Аз съм със себе си.

Искаше му се Стина и Тьорвен да са на километри разстояние от него, но сега Тьорвен седна от другата му страна и тримата седяха и гледаха плувката. Най-накрая Стина пак каза:

— Пеле, скоро ще клъвне.

Това беше достатъчно за Тьорвен да изгуби контрол над себе си.

— Това няма нищо общо с теб. Пеле не е твой.

— Нито пък е твой. Разбра ли? — Стина се наведе към Тьорвен и я погледна право в очите.

— Така е, аз съм си мой — потвърди Пеле.

Като чуха това, Стина и Тьорвен млъкнаха. Пеле принадлежеше само на себе си, седеше си и се наслаждаваше на това. Никой никога няма да притежава някой от задните му крака!

Тьорвен обаче много добре знаеше кому всъщност принадлежи Пеле и смяташе да го изясни. Затова каза точно както Стина преди нея:

— Пеле, скоро ще клъвне.

Явно не трябваше да го казва.

— Не, няма — изгуби търпение Пеле. — Престанете да ми дрънкате за това. Няма да клъвне, защото нямам червей на кукичката.

Тьорвен се опули. Тя беше островитянка и никога не беше чувала лудост, подобна на тази, която Пеле току-що изтърси.

— И защо нямаш? — попита тя смаяно.

Пеле им обясни. Опитал се да сложи червей на кукичката, но не успял, защото му станало жал за червея. Червеят се гърчел толкова много, че Пеле потрепери само като се сети за това. Освен това му беше жал и за рибата, която може да дойде и да се закачи с уста за кукичката, и по този начин…

— Защо тогава седиш тука с въдицата? — попита Тьорвен.

Пеле й обясни, като все повече губеше търпение. Та нали са му подарили въдица? Пък и той не е единственият, който седи там с въдица в ръка и не хваща никаква риба. Виждал е хората да седят така по цели дни, без нито веднъж да им клъвне. Разликата е, че те мъчат горките червейчета, при това съвсем безсмислено. Поне това можеше да не прави, иначе си ловеше риба като всички останали. Дали сега го разбира?

Тьорвен каза, че разбира и Стина също каза, че разбира.

После седяха и дълго време гледаха плувката, докато Тьорвен най-сетне се усети, че е лъжа, като казва, че разбира. Но слънцето печеше, на кейчето беше много приятно, а ако можеше да накара Стина да се махне, би било още по-хубаво.

— Стина ще стане сервитьорка като порасне — каза Пеле. Стина му го беше казала.

— Аз пък не — отсече Тьорвен. Не знаеше точно какво е да си сервитьорка, но щом като Стина казва, че ще става такава, Тьорвен не би могла. Майка й на Стина беше сервитьорка. Живееше в Стокхолм и понякога идваше на остров Черноглава чайка. Беше най-красивата жена, която Тьорвен бе виждала, след Мейлин де. Но нека сервитьорките са си красиви колкото си искат, щом като Стина смята да става такава, Тьорвен за нищо на света не би се съгласила да стане и тя.

— А ти каква ще станеш като пораснеш? — поинтересува се Пеле.

— Аз ще стана дебела и ще пиша книги, точно като чичо Мелкер.

— Татко не е дебел — вдигна вежди Пеле.

— Аз да не съм казала, че е? — отвърна Тьорвен.

— Да, каза! — викна Стина.

— Ти си глуха — сряза я Тьорвен. — Казах, че ще пиша книги, точно като чичо Мелкер и че ще стана дебела. Това са две различни неща.

Стина се окуражаваше все повече и повече. Тя погрешно вярваше, че Пеле е на нейна страна и затова каза, че Тьорвен е глупава. Тогава Тьорвен отбеляза, че Стина е много по-глупава дори от прасето на Янсонови.

— Ще кажа на дядо — изхлипа Стина.

— Клюкарка, клюкарка — запуши й устата Тьорвен.

— Защо не ме оставят на мира — измърмори Пеле и потрепери от възмущение. — Непрекъснато се заяждат, ако не за едно, то за друго.

Най-накрая Тьорвен и Стина млъкнаха. Дълго време никой нещо не казваше, докато на Тьорвен не й стана скучно.

— А ти какъв ще станеш като пораснеш, а, Пеле? — попита, за да завърже някакъв разговор.

— Никакъв няма да стана — отвърна Пеле. — Просто ще имам стотици животни.

— Но трябва да станеш все някакъв — опули се Тьорвен.

— Не, не искам да ставам никакъв.

— Тогава недей — подкрепи го Стина.

Ето че пак се почна. Тьорвен направо побесня:

— Това няма ти да го решаваш във всеки случай.

— Да съм казала, че ще го решавам аз? — избухна Стина.

— Отивай си вкъщи — изгони я Тьорвен. — Нали ти казах, че малките деца не бива да стоят на кейчето.

— Ти ли ще ми кажеш? Тези работи не ги решаваш ти — парира я Стина.

Пеле потрепери, сякаш бе седял на мравуняк и искаше да се отърси от мравките.

— Аз поне си тръгвам — заяви им той. — Не мога повече да стоя тук.

 

 

Мелкер седеше и пишеше на пишещата машина в стаичката зад кухнята.

Прозорецът му беше отворен, така че да чувства аромата на цветята. Когато вдигаше поглед от машината, виждаше пред себе си едно парченце от заливчето и това му доставяше голямо удоволствие. Но не му се удаваше често случай да вдига поглед. Беше в настроение за писане, а когато беше в настроение, най-добре беше да си пише.

Лошото на отворения прозорец е, че твърде много звуци от околния свят нахлуват в света на писателя. Чуваше се как Мейлин се кара с Йохан и Никлъс. Тя ги пращаше за мляко, а те й се молеха да излязат. Защо не прати Пеле вместо тях? Тъкмо се канели да изследват с Теди и Фреди една стара лодка до Мястото на чайките.

Явно бяха успели да се измъкнат от Мейлин. Мелкер чу веселите им гласове да заглъхват нейде в далечината и той изпита благодарност заради тишината, която настъпи.

За съжаление тя не продължи дълго. Внезапно на прозореца се показа Тьорвен. Току-що бе оставила Стина на кейчето. Веднага щом Пеле изчезна нанякъде и Тьорвен реши да се махне оттам. Остана само колкото да изясни на Стина, че никога повече няма да има щастието да си играе с Тьорвен, а Стина каза, че много се радва на това.

Сега Тьорвен дойде в къщата на дърводелеца с надеждата да намери Пеле и да се опита да се сдобри с него, но него никъде го нямаше. Обаче откри приятеля си Мелкер, който се виждаше от прозореца.

— А ти все пишеш ли, пишеш! — възкликна тя. — Какво всъщност пишеш?

Ръцете на Мелкер се свлякоха от пишещата машина.

— Нищо, което ти би могла да разбереш — сухо каза той.

— Така ли? Аз разбирам всичко — увери го тя.

— Може, но не и това — възрази Мелкер.

— Ами тогава ти самият разбираш ли го? — зачуди се Тьорвен.

Тя се облегна на перваза така, сякаш смяташе да остане там целия ден.

Мелкер изстена.

— Болен ли си? — уплаши се Тьорвен.

Мелкер каза, че е много добре, но че ще стане още по-добре, ако тя изчезне.

Тьорвен си тръгна. След няколко стъпки обаче се обърна.

— Чичо Мелкер, знаеш ли какво? Ако пишеш така, че да не мога да го разбера, по-добре въобще да не пишеш.

Мелкер отново изстена, после въздъхна и после пак изстена, защото видя, че Тьорвен се разположи на един камък точно пред прозореца му.

— Ако седна тук, няма да ти преча, нали? — викна тя.

— Не, но можеш да си скубеш тревички с пръстите на краката и в собствената си градина — каза Мелкер, — там, май, има дори повече трева.

Това, разбира се, е много красива картина, помисли Мелкер — едно здравичко детенце, седнало върху камък на фона на зелена трева и жълти лютичета. Но знаеше, че няма да успее да напише нито дума, ако това дете е пред очите му всеки път, като вдигне поглед от листа.

Тогава чу Пеле, който се задаваше по пътя с бутилки за мляко в ръка, и радостно му извика:

— Пеле! Вземи с теб и Тьорвен! Ела, ще ти дам пари да си купите по един сладолед във фунийка от магазина… и не бързайте да се връщате.

Пеле тъкмо си мислеше, че ще си направи една приятна разходка самичък, без да му досаждат разни момичета наоколо. За малко да оглушее след целия този шум на кейчето, но сладоледът си е сладолед и в такъв случай беше естествено Тьорвен да не му пречи. Всъщност е много приятно с нея, стига Стина да не е наоколо.

Мелкер с невероятно задоволство гледаше как децата изчезват нагоре по пътя към фермата на Янсонови, заедно с Боцмана по петите им. Опита се да си събере мислите и почти успя да го направи, когато чу тихо скърцане на прозореца и след миг се появи физиономията на Стина.

— Приказки ли пишеш? — попита тя. — Напиши една и за мен!

— Не, не пиша приказки — изрева Мелкер толкова силно, че Мейлин подскочи като го чу.

Стина не се стресна, само малко премига. Естествено, стана й ясно, че чичо Мелкер не е в добро настроение, но това вероятно се дължеше на факта, че не знае никакви приказки.

— Ще ти кажа една приказка — успокои го тя. — Тогава ще можеш да я напишеш.

— Мейлин! — извика Мелкер. — Ме-е-е-ей-ли-и-ин! Ела да ми помогнеш!

Стина с интерес заразглежда пишещата му машина.

— Според мен е трудно да се пишат книги, особено кориците. Тях Мейлин ли ги пише?

— Ме-ей-ли-и-ин! — крещеше Мелкер.

Няма нужда да се бърза, беше казал Мелкер на Пеле. По-безсмислено изказване не може да има! Човек да си помисли, че никога не е гледал деца, или че никога не е виждал фермата на Янсонови. За да се стигне до фермата се минаваше през пасището.

Тьорвен, Пеле и Боцмана минаха по една пътечка между брезите. В момента нямаше никакви крави, за което Пеле страшно съжаляваше. Но пък имаше диви ягоди и цветя, прехвърчаха пеперудки; имаше и мравки, цели върволици от мравки; имаше и огромни, обрасли с мъх камъни, на които можеш да се покатериш; на една от брезите имаше птиче гнездо, за което знаеше само Тьорвен. Освен това има дори лисича дупка. Веднъж, когато Тьорвен била тук с баща си, видяла лисицата да се крие в нея.

Сега искаше да я покаже на Пеле, обаче не можеше да я намери. Но Боцмана можа! В началото си помисли, че Тьорвен и Пеле са тръгнали към тайната колиба, но веднага щом разбра какво всъщност търси Тьорвен, по муцуната му се изписа: „Глупаво малко Бръмбарче, трябваше първо да ме попиташ!“. Заведе ги направо при дупката, която беше в края на пасището, добре скрита между камъните. Точно както ги обичат лисиците.

Пеле трепереше от възхищение. Долу в тъмния проход имало лисица! Какво от това, че не можеш да я видиш, като знаеш, че е там, долу, с червеното си кожухче, дълга опашка и бляскави очички! На Пеле и толкова му стигаше.

Отидоха и до тайната си колиба, за никъде не бързаха. Тя беше построена като протест срещу тайната колиба на тайната четворка: Теди, Фреди, Йохан и Никлъс. Те си имаха своя колиба някъде, но бяха казали, че никой в света нямало да узнае къде е, ако не членува в клуба им. Тьорвен и Пеле веднага казаха, че ще се запишат в клуба, но и това не им беше позволено, защото, както каза Теди, те са много малки. Тайната колиба била далече, на друг остров и било забранено да се ходи там, ако си под дванадесет години. Такива били правилата, им каза Теди. От няколко седмици всяка сутрин тайната четворка се качваше на лодката и с енергично гребане се отдалечаваше, докато Тьорвен, Пеле и Стина оставаха на кейчето и наистина се чувстваха много малки.

— Не сме чак толкова малки — каза Тьорвен, — ще си построим собствена тайна колиба.

Затова построиха тази в полето на Янсонови. Дори Стина даде приноса си за нея.

Два дена по-късно, докато си седяха вътре на скришно, дойде Никлъс и си пъхна носа вътре.

— Това е чудна колибка — каза той — и много скришна, въпреки че се вижда от всеки, който ходи за мляко.

Колибата се състоеше от няколко дъски и едно старо чердже. Никлъс се засмя, въпреки че нямаше нищо смешно.

Днес обаче удоволствията нямаха край. Когато стигнаха фермата, се оказа, че Янсон тъкмо смята да заведе две от кравите си до съседния остров — Големия остров.

Пеле пощуря като видя кравите и без да му мисли много, захвърли шишетата за мляко пред вратата на фермата.

— О, чичо Янсон, може ли да дойдем с теб? — примоли се той.

Никога досега не бе виждал платформа за превозване на крави, нито пък въобще крави, качени на корабче. Само на остров Черноглава чайка можеше да се случи толкова интересно нещо. Тьорвен имаше чувството, че малко или много притежава острова, така че благодарение на нея там има лисичи дупки и платформи за крави. Затова и тя се примоли на чичо Янсон. Стори й се, че си струва да се достави малко радост на Пеле, особено след като това не й коства нищо повече от това, да прекара известно време заедно с няколко крави. Фермерът Янсон се колебаеше, защото според него Боцмана щял да заеме място колкото за половин крава. Тьорвен го увери, че Боцмана може така да се свие, че да не заема въобще никакво място и накрая победоносно поведе Пеле към корабчето.

Всъщност наистина нямаше много място, една от кравите беше точно пред лицето на Пеле, но на него си му беше много приятно. Потупа я по влажната муцуна, а тя облиза пръстите му с грапавия си език. Пеле се разсмя, беше на върха на щастието.

— Така ми се иска да си имам крава — каза той. — Иска ми се тази да беше моя. Има толкова добри очи.

— Всички крави са еднакви — сви рамене Тьорвен.

Пеле никога не е имал крава, нито в този ден, нито по-късно през живота си. Но му се случи нещо друго, съвсем като в приказките. Почна се на острова, точно до клетките за зайци и къщата на рибаря. До клетките стоеше Кнут Остерман, червенокос тринадесетгодишен приятел на Тьорвен. Той беше щастливият собственик на три заека, при вида на които Пеле така се развълнува, че едва не изгуби дар слово.

— Корабчето ще потегли към остров Черноглава чайка след един час — каза Янсон, преди да пусне децата да слязат. — Ако не сте на кейчето като се върна, ще трябва да се прибирате с плуване.

— Не се притеснявай — успокои го Тьорвен и заведе Пеле да видят Кнут. Според Пеле това беше най-щастливото на света момче.

— Знаеш ли — каза Кнут, след като Пеле да се наслаждава достатъчно дълго на зайците му, — Роло, от остров Малък Ясен има зайци за продан.

Кнут така го каза, като че най-лесното нещо на света е да си купиш заек когато си поискаш. Пеле дълбоко въздъхна. Дали наистина човек може така лесно да си купи заек? Какво би казал татко, какво би казала Мейлин? И после, къде ще го гледа този заек? Много мисли нахлуха в главата му, но изведнъж се сети за нещо и блясъкът в очите му угасна също толкова бързо, колкото се беше появил:

— Но аз нямам пари.

— Напротив, имаш — каза Тьорвен, — парите за сладоледа. Ако кажа на Роло от остров Малък Ясен, че толкова са достатъчни, значи ще са достатъчни.

— Но, но… — започна да заеква Пеле.

— Вземете нашата лодка — предложи им Кнут. — Ще стигнете дотам за пет минути.

Това беше нещо, което не биваше да правят. Нито на Пеле, нито на Тьорвен им беше разрешено да излизат сами с лодка.

— Само пет минути! — повтори Тьорвен. — Това нищо не е!

Тя уреди всичко. Пеле беше като парализиран, не смееше да възрази за нищо. Тя го заведе в лодката на Кнут и преди Пеле да разбере какво точно става, загреба по тесния канал до остров Малък Ясен и го представи на Роло като възможен купувач на зайци.

А там наистина имаше зайци! Зад къщата на Роло имаше дълги редици от клетки с черни, бели, сиви и шарени зайци всякакви размери. Пеле се притисна с нос към телената мрежа и подуши чудесната миризма на зайци, сено и листа от глухарчета. Заставаше пред всяка клетка и гледаше в очите на всеки поотделно. В една от клетките имаше едно самотно зайче на бели и кафяви петна, което енергично дъвчеше листа от глухарче.

— Този — изрече Пеле и това беше единственото, което каза през цялото време. Просто погледна зайчето и веднага си представи как го прегръща.

— Но той е най-грозният от всички — възмути се Тьорвен.

Пеле нежно погледна малкото кафяво-бяло същество.

— Така ли? Но има толкова добри очи.

Роло беше стар ерген, който живееше сам на острова и се препитаваше като ловеше риба и отглеждаше зайци. Веднъж седмично ходеше в магазина на Гранквистови и си купуваше кафе и каквото още му трябва, така че и той като другите хора от островите неизбежно познаваше Тьорвен. И ето, Тьорвен сега стоеше пред него с парите на Пеле в ръка.

— Можеш да вземеш всичко това само за този тук — каза тя и посочи кафяво-белия заек. — Да или не?

— Е, добре — съгласи се Роло като не знаеше как да се държи при такъв безочлив пладнешки обир.

— Благодаря ти, знаех, че ще се съгласиш. — Тьорвен бутна парите в ръката му, после бързо отвори клетката, измъкна оттам заека и го пъхна в ръцете на Пеле: — Ето ти го.

— Добре се справяш с бизнеса, Тьорвен — разсмя се Роло, — ама чакай да видиш, като дойда да си купувам кафе другата седмица!

Пеле си гушна зайчето. Затвори очи и усети колко е мекичко. Изведнъж сякаш го прониза някаква болка, разбра, че това невероятно щастие е негово. Това е най-хубавото нещо, което може да се случи на човек, и то се случи точно на него!

— Да, от това ще стане добро задушено като поотрасне — каза Роло.

— Той никога няма да стане на задушено, никога! — пребледня Пеле.

— За какво ти е тогава? — учуди се Роло.

— Той си е мой! Той си е за мен! — още по-силно го притисна Пеле.

Роло не беше коравосърдечен. Съгласи се, че и с тази цел си струва да имаш заек, въпреки че на него специално никога не му е хрумвало. Приятно му беше да види момче, което може да е толкова щастливо само защото притежава едно мършаво зайче, и самият той се ентусиазира. Намери една дървена кутия, в която Пеле да сложи заека си, и го изпрати до кейчето, където Тьорвен вече го чакаше с гребла в ръка.

— Много е топло днес — каза Роло и изтри капчиците пот от челото си. — Имаш късмет, Тьорвен, че няма много да гребеш.

Тьорвен разбиращо погледна облаците, които се бяха събрали на хоризонта над остров Малък Ясен, и тъжно каза:

— Ще гърми.

Да, със сигурност имаха късмет, че нямат много да гребат. Тя беше по-смела от всички, но имаше една слабост. Беше я страх от гръмотевици, колкото и да не си признаваше. Едва започна да гребе и в далечината се чу първата гръмотевица.

Пеле изобщо не я чу. Седеше в лодката с дървената кутия на коленете си и гледаше зайчето през мрежата. Собственото му зайче. Трябваше да удари много силна гръмотевица, за да го стресне. Но точно в този момент се чу наистина силен трясък, който го накара да погледне нагоре. Видя лицето на Тьорвен, която още малко и щеше да се разплаче.

— Да не те е страх от гръмотевици?

— Не — Тьорвен зашава на седалката, — не точно… само понякога… когато гърми.

— Хм, в тях няма нищо страшно — успокои я Пеле и се възгордя, че поне веднъж и той е по-смел от Тьорвен. Е, и на него, естествено, не му харесваше да седи по цяла нощ в кухнята и да слуша гръмотевиците, но поне не го беше страх от тях, колкото и да го беше страх от много други неща.

— И Теди казва, че не са страшни — каза Тьорвен, — но когато гърми, чувам гръмотевицата да казва: „Аз съм страшна!“, пък аз вярвам повече на нея, отколкото на Теди. — Точно го каза и се чу нов трясък, който наистина звучеше страшно.

Тьорвен изпищя и скри лицето си с ръце.

— Оле-ле, внимавай! Греблата! — писна Пеле. — Виж къде са греблата!

Тьорвен погледна. Видя, че и двете гребла спокойно си плуват във водата и вече са отплували на няколко метра от тях.

Много пъти беше губила гребла, но това никога не я е плашило. Сега обаче имаше и гръмотевици. Не искаше да седи в морето, в открита лодчица и да не може да стигне земята. Започна да вика Роло, Пеле се включи да й помага. Той все още се виждаше. Качваше се нагоре по хълма, към заешките клетки, но така и не се обърна, колкото и да му викаха.

— Глух ли си? — викаше Тьорвен.

Явно случаят беше точно такъв. Скоро се изгуби от поглед.

Пеле се притесни. Чудеше се дали това е, което наричат крушение, и дали ще трябва сега да умре точно когато си има заек.

— Не и ако си седиш в лодката, докато прибоят я избута до Кноркен — каза Тьорвен.

Около Големия остров и остров Малък Ясен има множество малки островчета, нахвърлени толкова нагъсто, колкото са стафидите в кекса. Един от тях се казваше Кноркен и всеки, който има здрав разум, трябваше да разбере, че не може да претърпят крушение, щом като лодката им е решила да влезе в течението към неговото заливче. Тьорвен я насочи към него, като пляскаше с канчето за изливане на вода от лодката.

Тъкмо издърпаха лодката на брега и започна да вали. Приличаше на стена, изградена над сиво-синята вода, която се приближаваше много бързо. След секунди цялото това наводнение щеше да се излее върху тях.

— Тичай! — изкомандва Тьорвен и хукна през пясъка към прикритието на дърветата. Пеле се засили, колкото можа с клетката на зайчето в ръце и Боцмана, който се пречкаше в краката му.

Изведнъж Тьорвен радостно извика:

— Колибата! Открихме колибата!

И наистина я откриха. Ето я, тайната колиба за която бяха слушали толкова много цяло лято. Сигурно няма по-хубава колиба на никой остров и на никой друг архипелаг. Беше скрита между дебелите разлистени клони и беше построена като истинска къща. Стените бяха изградени от плътно подреден мъх и клони, покривът също беше от мъх — точно както трябва да изглежда една колиба! — и я намериха точно навреме. Защото сега дъждът се изливаше върху малкото островче Кноркен. Тьорвен и Пеле седяха в колибата и наблюдаваха как плющи дъждът в морето.

— А ние тук сме си абсолютно сухи — щастливо отбеляза Тьорвен. — Наистина ще трябва да благодаря на Теди и Фреди като се прибера у дома.

— Никога няма да се приберем у дома — каза Пеле, и колкото и да е невероятно, не се уплаши, когато го изрече. Защото да си седиш в тази колиба и да наблюдаваш как дъждът се лее навън е още по-приятно, отколкото да седиш под навеса за лодки. И освен това си имаше зайче, а това е достатъчно да компенсира всичко друго. Отвори кутията и го погали.

— Не те е страх, нали? Няма от какво да те е страх, щом аз съм тук.

Тьорвен седеше и сияеше от задоволство. Ще е много забавно като се прибере вкъщи да разказва на Теди и Фреди за колибата. С нетърпение очакваше този момент. Нея също изобщо не я беше страх, че ще трябва да останат на острова докато умрат. Вече от нищо не я беше страх, защото гръмотевиците замряха, а и дъждът скоро щеше да спре. В тази колиба можеш да си играеш, помисли си тя. Можеш да си представяш, че си претърпял корабокрушение и вълните са те изхвърлили на необитаем остров, като онзи Робинзон Крузо, за когото Фреди й беше разказвала. Сигурно неговата колиба е била същата. Пеле може да играе Петкан. То се подразбира кой ще е Робинзон, но тя смяташе да е един Робинзон с подредено малко домакинство. Оттук се виждаше, че тревата навън е изпъстрена с горски ягоди. Ех, ако Петкан беше като всички нормални хора! Можеше да вземе старата въдица на Фреди, която беше подпряна на външната стена на къщата, да слезе до морето и да хване един-два костура. Защото когато си претърпял корабокрушение, трябва да ядеш през цялото време, каза Тьорвен. Пеле заяви, че по-скоро би умрял от глад, отколкото да измъчва повече червеи днес, пък и всеки друг ден отсега нататък.

— Е, тогава май ще трябва да се задоволим само с горски ягоди — въздъхна Тьорвен и излезе на мократа трева.

Пеле взе зайчето и слезе долу към морето, но не за да лови риба, а да се отърве от усещането за корабокрушение. Беше открил един стар вестник в колибата и реши да застане на брега и да го размахва, докато някой от Големия остров го забележи.

Пеле маха, докато не го заболяха ръцете, но нямаше никакъв ефект. Все още си беше корабокрушенец. Имаше чувството, че вече е минал повече от един час и най-вероятно чичо Янсон си е тръгнал заедно с платформата за крави към остров Черноглава чайка. Сигурно им се сърди, сигурно всички вкъщи ще се разсърдят като им каже, че Тьорвен и Пеле са излезли в морето без разрешение и че са се изгубили.

Това бяха тъжни мисли, но той си имаше зайче, а то компенсираше почти всичко.

Водата, искрящо синя, се плискаше. Слънцето отново бе изгряло. Пеле седна на един камък със зайчето в ръце. Изведнъж се сети, че ще е добре да го кръсти.

— Не може да се казваш просто „моето зайче“. Трябва да си имаш истинско име, нали разбираш? — След дълъг размисъл той потопи ръката си в морето и покръсти зайчето.

— Ще се казваш Йока, Йока Мелкерсон.

Да имаш зайче, което си има име, е още по-приятно. Сега вече това не е което и да е зайче, а много специално зайче на име Йока. Пеле го каза на глас, за да чуе как звучи.

— Йока. Малкият ми Йока.

Но после Робинзон извика слугата си Петкан и той послушно тръгна към него. Робинзон беше подредил детелини в една стъклена купа, поставена върху кашон от захар, който служеше за маса. Върху зелените листа беше сложил червените ягоди. Това беше един домошарски тип Робинзон, който делеше поравно ягодите със слугата си. Когато се наядоха, Тьорвен каза:

— Всичко това е много хубаво, но мисля, че трябва да се прибираме вкъщи.

Пеле се подразни. Защо й трябва на Тьорвен да говори такива глупости като знае, че никога няма да се измъкнат оттук?

— Естествено, че можем да се измъкнем — каза Тьорвен. — Мога да сложа мотор на лодката. — И викна: — Насам, Боцмане!

Пеле знаеше, че в целия свят няма друго куче като Боцмана. Беше прекарал с него цяло лято и се възхищаваше на всичките чудеса, които може да прави. Боцмана можеше да играе на криеница и да служи за люлка. Можеше да намира и да донася разни неща. Веднъж дори спаси Стина, която беше паднала в морето. Но това, което направи сега, е най-чудесното от всичките му умения, си помисли Пеле. Ах, защо не може татко и Мейлин да го видят! Защо не могат да видят как Боцмана плува напред и дърпа след себе си лодката! Въжето беше вързано за нашийника му и той плуваше спокойно и сигурно, направо към Големия остров. Пеле и Тьорвен седяха като кралски особи в лодката и нямаше нужда и с пръст да помръдват. Какво куче само!

Тьорвен изобщо не го смяташе за нещо необичайно, но Пеле беше така възхитен, че сърцето му щеше да се пръсне от любов към Боцмана.

— Той е по-умен от което и да е човешко същество — каза Пеле и в следващия момент видя нещо, което го накара да извика. — Виж, греблата!

Наистина това бяха те. Лекичко се поклащаха точно до една скаличка.

— Какъв късмет — каза Тьорвен, като ги хвана. — Кнут щеше много да се разсърди, ако се бяхме прибрали без тях.

Лицето й изведнъж потъмня, сякаш пак я беше страх от гръмотевици.

— Знам обаче кой със сигурност ще ни се сърди — чичо Янсон.

Той имаше тежък характер, както тя добре знаеше. Чичо Янсон звучеше точно като гръмотевица, когато беше сърдит и Тьорвен би предпочела да не се среща с него сега.

— Готов съм да се обзаложа, че отдавна е тръгнал за остров Черноглава чайка и май че така е по-добре — каза Пеле.

Акостираха на кейчето на Големия остров. Тьорвен освободи Боцмана и върза лодката. Когато Боцмана се отърси от водата, той погледна Тьорвен с мъдрите си, малко тъжни очи, като че искаше да каже: „Бръмбарче, има ли още нещо, с което да мога да ти помогна?“. Тьорвен хвана голямата му глава с две ръце:

— Боцмане, знаеш ли какво? Ти си моето скъпо малко мокро кученце.

Наоколо нямаше никого. Не се виждаха нито Кнут, нито чичо Янсон. Корабчето с платформата за крави си беше още тук и това сигурно означаваше, че чичо Янсон обикаля, побеснял от гняв, и ги търси.

Стояха на кейчето и се чувстваха ужасно нещастни. Изведнъж видяха, че някой слиза от хълма, където беше фермата на Остерманови. Беше чичо Янсон. Тьорвен уплашено затвори очи. Не оставаше нищо друго, освен да чакат голямата караница.

Чичо Янсон така се задъхваше като стигна кейчето, че едва говореше.

— Горките дечица — каза той, — още сте тук и ме чакате! Много съжалявам, но се наложи първо да поправя оградата, нали разбирате, после започна да вали и аз влязох да видя Остерманови и там се заприказвахме. Горките дечица! Отдавна ли чакате?

— О, не, не много — благородно каза Тьорвен, — но няма значение.

 

 

След четири часа работа Мелкер със задоволство покри пишещата машина с калъфа и подреди ръкописа на бюрото си. В този момент на прозореца изненадващо се появи Пеле.

— А, ето го и Пеле с млякото! — възкликна Мелкер. — Много си бърз!

Но Мелкер грешеше. Не беше „Пеле с млякото“, а беше „Пеле без млякото“. Бутилките за мляко все още си бяха на задната врата на Янсоновата ферма. Но Пеле носеше нещо друго, нещо, което криеше под перваза.

— Татко, нали каза, че скоро може да получа животно, нали?

— Да, наистина трябва да помислим за това — кимна Мелкер.

Тогава Пеле сложи зайчето на бюрото му и Йока, уплашен до смърт, пръсна ръкописа на всички посоки.

— Какво ще кажеш за това? — попита Пеле.

Мейлин имаше да каже доста по въпроса, когато Пеле и Тьорвен влязоха в кухнята да й покажат Йока.

— Пеле, миличък, до една седмица се връщаме в града. Какво ще правим с Йока тогава?

Но нямаше нужда да се притеснява за това. Чичо Янсон им беше обещал, че Йока ще може да живее в тяхната ферма до другото лято, когато Пеле се върне на остров Черноглава чайка.

Това беше велик момент в живота на Пеле. Гордееше се със зайчето си толкова много, че направо сияеше. Стана още по-весело, когато Йохан, Никлъс, Теди и Фреди дотърчаха в кухнята и поискаха да го видят. Тьорвен дори заревнува малко.

— И аз искам да си имам зайче — каза тя.

— Мога да ти дам малко от него — пошегува се Пеле. — Една от задните му лапи например.

— Откъде го взе — с интерес попита Йохан. И на него му се искаше да си има зайче.

— О, от едно място, на което ходихме днес — уклончиво отвърна Пеле.

Никой, освен Кнут и Роло, не знаеше за тази експедиция с лодката. Пеле и Тьорвен мъдро решиха да я пазят в тайна от останалата част на човечеството. Това беше трудно решение. То означаваше, че Тьорвен няма да може да подразни Теди и Фреди за тайната колиба, а толкова й се искаше.

Седеше върху кофата с дърва в кухнята и наблюдаваше как тайната четворка се е скупчила около зайчето на Пеле. Пеле беше погълнат от фукането със зайчето, иначе би забелязал опасните искрици, които проблясваха в очите на Тьорвен.

— А, да — изведнъж се обади Тьорвен. — Пазете всичко в тайна!

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Фреди.

— Не ходите ли вече в тайната си колиба? — хитро се усмихна Тьорвен.

Членовете на тайната четворка се спогледаха — почти бяха забравили за тайната колиба. Точно в момента бяха много заети със счупената лодка на нос Чайка, така че нямаха време да се занимават с някакви си колиби. Обясниха го на Тьорвен.

— Тогава защо не ми кажете къде е?

Но Фреди й повтори, че никой, който няма дванадесет години и следователно не е член на клуба, не трябва да знае къде е.

— Точно така! Пазете всичко в тайна! — кимна в знак на съгласие Тьорвен. После се загледа през прозореца, като че виждаше нещо, което е много, много далече.

— Тази година има много горски ягоди — добави тя. — Чудя се дали има много и на Кноркен.

Тайната четворка се спогледа, в очите им се четеше притеснение, въпреки че естествено се опитаха да го запазят в тайна. Но Тьорвен го забеляза и остана много доволна от изминалия ден.

Пеле не забелязваше друго, освен зайчето си. Тьорвен не можеше да очаква нищо от него в момента, пък и беше време да си върви.

Но долу, до къщата на Сьодерман видя Стина. Разхождаше се и буташе новата си количка за кукли. Само хората, чиито майки са сервитьорки в Стокхолм, имат такива хубави неща. Тьорвен нетърпеливо се запъти към нея.

— Разхождаш Ловизабет, така ли? — дружелюбно попита тя. — Да ти помогна ли?

— Да, разбира се — усмихна й се Стина.

Тьорвен започна да бута количката напред и назад из кейчето, колкото по-далеч можеше да стигне, после вдигна куклата.

— Мила ми Ловизабет, предполагам, че ще ти е приятно да излезеш и да поразгледаш наоколо — и тя подпря куклата удобно на стълба до себе си.

— Не, Ловизабет — притесни се Стина и здраво сграбчи куклата. — Нали знаеш, че децата не бива да ходят на кейчето.

— Напротив, може да ходи на кейчето, но само когато майка й е с нея, а също и леля й Тьорвен — успокои я Тьорвен.