Астрид Линдгрен
Островът на чайките (11)

Единадесета глава
Радост и мъка

По принцип, радостта и мъката вървят ръка за ръка, но има дни, които са така изпълнени с нещастия, че направо ти причернява и точно тези дни идват най-неочаквано.

На следващата сутрин Сьодерман дойде в магазина, за да поговори с Ниссе и Марта. Беше тъжен, защото имаше да съобщава лоши новини.

— Излизам аз снощи на обиколка сред овцете си и какво да чуя? Някакво куче лае, овцете ми блеят, поглеждам и още отдалече виждам, че търчат насам-нататък, сякаш някой ги преследва. Качих се горе и кого мислите, че срещнах да се пръждосва от там с пълна пара? Ами, Боцмана!

Сьодерман имаше вид на човек, който очаква земята да се отвори пред него като изрече тези думи, но Ниссе го гледаше равнодушно.

— Така ли, и кой според теб гонел овцете?

— Не чу ли какво казах? Боцмана беше! Прибрах Тотти вкъщи, защото на едното си краче има рана от ухапване.

— Каквото и да си видял — намеси се Марта, — никога няма да повярвам, че Боцмана гони овце.

Ниссе поклати глава. Такова абсурдно обвинение изобщо не заслужава отговор. Боцмана е най-милото куче на света. Човек спокойно може да му сложи някое дете, котенце или овчица под носа и той никога няма да го докосне.

Сьодерман обаче продължаваше да си държи на своето и точно тогава в магазина влезе Мейлин, а след нея и Уестерман. Той дойде с намерение да си поговори с Ниссе за тюленчето, но се разколеба.

— Със същия успех би могла и Кора да се разхожда миналата нощ — допусна Ниссе като видя Уестерман.

На остров Черноглава чайка имаше само две кучета: Кора на Уестерман и Боцмана на Тьорвен.

Уестерман ядосано заяви, че той, за разлика от някои други, държи кучето си вързано и Мейлин потвърди, че това е истина. Във всеки случай, в дванадесет часа снощи Кора била вързана и лаела пред колибата си, когато двамата с Петер минали оттам.

— Освен това — с нежелание допълни Мейлин, — снощи видях Боцмана как излиза, а после и как се прибира. Опасявам се, че дори го чух да лае.

Сьодерман притеснено погледна Ниссе. Много е неприятно да носиш такава лоша новина.

— Боцмана почти никога не лае, както самият ти знаеш, Ниссе. Освен това, както ти казах, го видях да излиза от пасището.

— Ако е истина това, което казваш — преглътна Ниссе, — има само едно нещо, което трябва да се направи.

Марта се разплака. Дори не направи опит да скрие сълзите си, а като се сети за някой, който ще го понесе още по-тежко от нея, се разплака още по-горчиво. Как ще кажат на Тьорвен?

Точно в момента Тьорвен не си беше вкъщи. Обикаляше наоколо и търсеше Йока. Всички помагаха на Пеле да намери изчезналото зайче. Йохан и Никлъс, разбира се, Теди, Фреди и Тьорвен. Търсеха го навсякъде, но не можеха да го намерят. Пеле ревеше през цялото време, защото го беше яд на себе си. Как е могъл да не заключи вратата на клетката снощи? Защо му трябваше да бърза толкова? Не бива никога да се бърза, когато гледаш заек.

Най-накрая го намериха. Теди го откри. Тя изпищя, като видя Йока да лежи безжизнен под един храст, недалеч от пасището.

— Не! — изпищя тя. — Не!

Някой се приближи откъм гърба й. Тя се обърна и видя Пеле. Запищя още по-силно.

— Пеле, махай се! — но бе твърде късно, Пеле вече видя зайчето си.

Безпомощни, всички застанаха в кръг около него. Никой от тях досега не се бе озовавал толкова близо до горчивата скръб и никой не знаеше как да постъпи, когато някой изпадне в такова състояние като Пеле. Йохан се разплака.

— Ще извикам татко — измънка той и избяга колкото можеше по-бързо.

— Горкото ми момченце. — Мелкер също се просълзи като видя изражението на Пеле.

Вдигна го на ръце и го занесе в къщата. Пеле не плачеше, само се притискаше силно и със затворени очи криеше лице на рамото на баща си. Не искаше никога повече да вижда света.

— Тук си днес, утре те няма — хълцаше той.

Горкият му заек, единственото му животно! Защо му отнеха шанса да живее? Пеле легна на леглото си и зарови лице във възглавницата. Чак тогава се разплака. Плачеше кротко и безнадеждно, а сърцето на Мейлин се късаше като го гледаше. Седеше до него абсолютно безпомощна. Няма същество на света, което да й бе по-скъпо от това малко ридаещо момченце, което се е свило тук толкова мъничко, прекалено мъничко, за да понесе такава огромна мъка. Ужасно е да не можеш да го защитиш. Тя го погали по косичката и му обясни защо този път не може да му помогне.

— Такъв е животът. Понякога е много трудно. Дори едно дете, дори едно малко момченце понякога трябва да преодолее огромна мъка и, най-важното, трябва да се справи с това сам.

Пеле седна в леглото си, лицето му беше бледо и мокро от сълзи. Хвърли се на врата на Мейлин, притисна се към нея и каза с пресипнал глас:

— Мейлин, обещай ми, че няма да умреш, поне докато порасна!

Мейлин съвсем искрено обеща да направи всичко, което зависи от нея и добави, за да го успокои:

— Виж, ако искаш, можем да ти купим друго зайче.

— Няма никога да поискам друг заек вместо Йока! — поклати глава Пеле.

 

 

Още едно същество плачеше, но не кротко като Пеле, а шумно и опустошително, така че да се чува по целия остров.

— Не е вярно! — пищеше тя. — Не е вярно! — и удари баща си, който й донесе лошата новина. Как може да казва такива ужасни неща… че Боцмана… не, не е възможно… че Боцмана е ухапал Тотти и убил Йока. Не, никога, никога! Горкият Боцман, трябва веднага да го вземе и двамата да избягат надалеч, много, много далеч. Точно така, и никога повече да не се връщат. Би ударила по главата всеки, който посмее да й говори такива неща.

Изрита обувките си от ярост и се огледа за някого, когото да замери с тях. Да замери някого… е, не татко, но някого, когото и да е, затова вдигна обувките си и с яростен писък ги запрати в стената.

— Ще ти дам да разбереш! Ще ти дам да разбереш! — крещеше тя.

Беше побесняла от злоба. Изведнъж видя, че татко е вързал Боцмана до стълбите и задъхвайки се попита:

— Да не мислиш отсега нататък да го държиш вързан?

— Тьорвен, горкото ми момиченце — въздъхна Ниссе и клекна пред нея, както правеше винаги, когато искаше да го изслуша внимателно. — Тьорвен, сега ще трябва да ти кажа нещо, което наистина ще те направи нещастна.

— Вече съм си нещастна — избухна в нов плач Тьорвен.

— Знам това — отново въздъхна Ниссе. — Виж, за мен също е трудно, но разбери, че куче, което веднъж си е позволило да подгони овца и да убие заек, не може да живее повече.

Тьорвен стоеше неподвижно и го гледаше. Държеше се като че ли не разбира какво й говори баща й.

Хвърли се на леглото си и зарови глава във възглавницата. Това беше най-дългият и най-горчивият ден в живота й.

Теди и Фреди обикаляха с подпухнали от плач очи. Те тъгуваха не по-малко от Тьорвен, но като я видяха да лежи на леглото си, се изпълниха със състрадание. Горката Тьорвен, за нея нещата бяха много по-зле. Седнаха до нея и се опитаха да я успокоят, но тя сякаш не ги чуваше, а повтаряше само две думи:

— Махайте се!

Когато я оставиха, тя още плачеше. Марта и Ниссе също се опитаха да поговорят с нея, но и те не получиха отговор. Часовете минаваха. Тьорвен лежеше в леглото си неподвижна и безразлична. От време на време Марта отваряше мъничко вратата, надничаше вътре и чуваше само по един стон, иначе в стаята беше тихо.

— Не издържам вече — предаде се Марта. — Хайде, Ниссе, трябва да опитаме пак.

Опитаха всички начини, които любовта и притеснението им подсказваха.

— Бръмбарче, искаш ли да отидеш на гости на баба и дядо? Искаш ли?

Никакъв отговор, само хълцане.

— Искаш ли да ти купим колело? — предложи Ниссе.

Още едно хълцане и нищо повече.

— Тьорвен, няма ли нещо, което да искаш? — притеснено попита Марта.

— Да — проплака Тьорвен. — Искам да умра. — Тя седна в леглото и думите изведнъж сами тръгнаха. — Аз съм виновна за всичко. Защото не се грижех за Боцмана като по-рано. Занимавах се само с Моисей.

Беше го премислила много пъти, премисляше го пак и пак — това трябва да е. Грешката е нейна. Боцмана никога досега не е правил нещо лошо и ако е вярно това, че е ухапал Тотти и Йока, то е било, защото той самият е нещастен и вече му е все едно какво прави.

— Да, аз съм виновна — ридаеше Тьорвен. — По-добре мен да застреляте, а не Боцмана.

Отново потъна във възглавниците си. За момент си спомни за Моисей в Залива на мъртъвците, но той принадлежеше на един друг свят и не й се мислеше за него. Мислеше си само за едно нещо. Беше й толкова мъчно за Боцмана, че сърцето й се късаше. Той си беше вързан до стълбите и скоро татко ще си вземе пушката и ще го заведе в гората.

— Доведете ми Боцмана — продума тя изпод възглавницата.

— Тьорвен, миличка, няма ли да е по-добре да не го виждаш? — натъжи се още повече Ниссе.

— Доведете ми Боцмана! — закрещя Тьорвен.

Теди го доведе и Тьорвен ги изгони всички от стаята.

— Искам да остана сама с него.

Когато остана насаме с кучето си, тя обви ръце около врата му и заплака.

— Съжалявам, Боцмане, съжалявам, съжалявам, съжалявам!

Той я гледаше с очи, които не изразяваха нищо, освен вечното съгласие и вероятно си мислеше: „Бръмбарче, не разбирам за какво става дума, но не обичам да си толкова тъжна“.

Тьорвен хвана огромната му глава с двете си ръце и го погледна право в очите, опитвайки се да намери отговор на всички ужасни неща, които се случиха.

— Не е възможно да е истина! Ах, Боцмане, само да можеше да говориш, щеше да им обясниш всичко.

Горкият Моисей си седеше заключен в бараката за лодки. Никой не намери време да помисли за него. Никой, освен Стина. Тя също плака за Тотти, Йока и Боцмана. Всички на остров Черноглава чайка плакаха този ден. Но Тотти скоро ще се оправи, така каза дядо, и въпреки че всички са толкова нещастни, Моисей не бива да остава без вечеря. „Пеле и Тьорвен само лежат и реват ли, реват, така че ще трябва аз да се погрижа за Моисей“, си помисли тя.

— Дядо, дай ми, моля те, малко херинга!

Взе кошницата с херинга и тръгна. Сьодерман продължаваше да си върши работата, когато дойде Уестерман. Беше много ядосан на Ниссе за това, което каза за Кора:

— Да обвинява кучето ми! — оплака се той на Сьодерман.

Беше изгубил всякакво желание да разговаря с Ниссе за тюленчето, за това кой е собственикът му и кой не е. Реши, че има само един начин да се справи със ситуацията и това е просто да вземе тюленчето и да го крие, докато не се появи онова младо момче — купувачът на тюленчета. Но къде ли е самото тюленче? Нямаше го в басейна, нито някъде другаде, а беше го търсил цяла сутрин.

— Знаеш ли къде са скрили децата тюленчето? — попита той Сьодерман.

Сьодерман поклати глава.

— Не може да е изчезнало, защото Стина току-що взе една кошница херинга за него — щом го каза и се сети за предупреждението на Стина, че Уестерман иска да отнеме тюленчето на децата и да го продаде. — Но нали вече нямаш нищо общо с тюленчето — каза Сьодерман. — Нямаш ли капчица срам!?

Уестерман го наруга и си тръгна. Беше сърдит на децата, на Ниссе Гранквист, на Сьодерман и на всички хора на острова. Ако питат него, целият остров Черноглава чайка трябва да се изгори. Влачеше се бавно към къщи, когато изведнъж видя пред себе си Стина с кошницата на рамо. Това го накара да побърза и с няколко големи крачки той я настигна.

— Къде си тръгнала, а, Стина? — любезно попита той, защото сега трябваше да се подмазва.

— И ти си като вълка — приятелски му се усмихна Стина.

— Вълка ли? Кой вълк? — не я разбра Уестерман.

— Вълка и Червената шапчица. Искаш ли да ти разкажа приказката?

Уестерман не искаше да слуша приказки, но Стина беше най-големият разказвач на приказки на острова и на Уестерман му се наложи да слуша, докато Стина му разказа за вълка и Червената шапчица от игла до конец. Дотогава не му се удаде да вметне нито една думичка.

— За кого е тази херинга? — попита той.

— За Моисей… — тъкмо да се изпусне Стина, но се усети, защото се осъзна с кого разговаря.

— За кого каза, че е? — не се предаваше Уестерман.

— За баба — уверено каза Стина, а после се изкикоти и добави: — „Каква голяма уста имаш, бабо!“ казала Червената шапчица. „За да мога да ям повече херинга“ — отвърнала бабата. Какво ще кажеш, а, Уестерман? — Стина му се усмихна дръзко и избяга.

Но се оказа, че е точно толкова наивна, колкото Червената шапчица, която показала на вълка къде живее баба й. Стина отиде направо в Залива на мъртъвците, без дори да се обърне да види дали Уестерман не я следи. Ако го беше направила, щеше да види как крадешком върви след нея. Всъщност, той дори нямаше нужда да си прави труда да се крие. Няма по-невнимателен човек от Стина, пък и сега тя бързаше да нахрани Моисей.

Моисей започна да й съска още щом я видя на вратата, но млъкна като зърна херингата. Стина седна до него и започна да го гали, докато яде.

— Може би се чудиш защо идвам сама, но няма да ти кажа, защото само ще се натъжиш.

Да се натъжи ли? Накъде повече! Моисей никак не харесваше бараката за лодки и никак не му харесваше да стои сам, така че щом като е дошла Стина, той нямаше никакво намерение да я пуска да си ходи. Знаеше как да я задържи. Трябва просто да седне върху нея. Веднага щом приключи с яденето, той се покатери на коленете й. Разположи се там и започна да й съска, когато се опитваше да го избута. Щом той трябва да седи в бараката, нека и тя седи с него! Стина усети как краката й изтръпват под тежестта му и се уплаши. Кой знае колко време смята да седи така? Може да е до средата на лятото! Тогава и двамата ще умрат от глад, а това никак не е хубаво.

— Моля те, Моисей, махни се от мен! — умоляваше го тя, но Моисей отказваше. Тя пак се опита да го изблъска, но той само съскаше.

Изведнъж забеляза, че в кошницата до нея е останала една рибка и това я спаси. Тя я сграбчи и я вдигна високо във въздуха, така че Моисей да не може да я стигне. После с всичка сила я хвърли в ъгъла. Моисей зацапурка към рибата, но когато се върна и видя, че вече няма на чие коляно да седне, заквича от обида.

— Довиждане, Моисей! — сбогува се Стина и затръшна вратата. Пусна резето и си тръгна, много доволна от себе си. Не се огледа нито наляво, нито надясно, така че не видя Уестерман, който се криеше зад ъгъла между две бараки.

Но дори и да е наивна Стина като Червената шапчица, какъв късмет, че реши да занесе херингата на Моисей точно в този момент, че той й седна на коленете и седя там точно толкова време, и най-накрая, че мина по пасбището на овцете точно тогава. Иначе не би видяла лисицата. Беше голяма гладна лисица, която не беше успяла да се сдобие с храна миналата нощ — нито с агънцето, нито дори със зайчето, защото огромно куче я подгони обратно в дупката й.

Сега — по-гладна от всякога — тя тъкмо смяташе да си хапне едно агънце, когато Стина я видя и нададе вик до небесата. Това уплаши до смърт лисицата и тя се шмугна в една дупка под оградата, пресече пътя и се скри между боровете в другия край на гората.

В този момент Сьодерман тъкмо отваряше оградата и видя как червената светкавица изчезва в гората.

— Лисицата! — изпищя Стина. — Олеле, дядо, видя ли лисицата?

— Дали я видях ли? — възкликна Сьодерман. — Това е най-голямата лисица, която съм виждал през живота си. Сигурно тя е притеснила съня ми снощи.

— Пък ти после ходиш и разправяш, че бил Боцмана — укори го Стина.

— Ами да, после ходя и разправям, че е Боцмана — бавно продума дядо й и се почеса по тила. Беше вече стар и мислеше бавно. Какво общо имат двете неща? — чудеше се той. Наистина видя Боцмана снощи. Пък и никога не е чувал някоя лисица да посмее да отиде насред стадо овце, но явно има и такива, които смеят. Във всеки случай, има една такава. Дали лисицата и Боцмана са се съюзили? Дали и двамата са гонили овцете? Не, това е невъзможно. Изведнъж Сьодерман разбра — все пак не е чак толкова глупав. Снощи лисицата е подгонила Тотти, а Боцмана е подгонил лисицата. Боцмана е пазел овцете му, ето какво е правел снощи на пасището, а за награда Сьодерман го обвини, че…

— Стой тук — заповяда той на Стина, — и викай, ако видиш лисицата!

Трябва да намери Ниссе — веднага! Засили се така, както не беше тичал от много години. Пристигна в магазина задъхан и зачервен от тичането.

— Ниссе, тук ли си? — притеснено викна той.

Излезе само Марта с подпухнало от плач лице.

— Не, не е тук, Ниссе отиде с Боцмана в гората — каза тя, скри с шепи лицето си и пак се шмугна вътре.

Сьодерман застина като гръмнат, а после дойде на себе си и пак хукна. Задушаваше се, но продължаваше да тича, докато накрая съвсем се задъха. Просто трябваше да намери Ниссе, преди да е станало късно.

— Ниссе, къде си? Не стреляй!

В гората беше абсолютно тихо. Някъде в далечината кукаше една кукувица, но после и тя млъкна. Сьодерман продължаваше да тича. Чуваше само собственото си тежко дишане и уплашения си глас.

— Къде си, Ниссе? Не стреляй!

Нямаше отговор. Сьодерман продължи да тича. Изведнъж се чу изстрел. Сьодерман спря като закован и се хвана за сърцето. Закъснял е! Всичко свърши! Никога повече няма да може да погледне Тьорвен в очите. Сьодерман стоеше неподвижно. Затвори очи. Изведнъж чу стъпки и погледна. Беше Ниссе, с пушка на рамо, а до него… на Сьодерман му увисна ченето от учудване. До Ниссе шляпаше Боцмана!

— Не стреля ли преди малко? — заекна Сьодерман.

Ниссе нещастно го погледна.

— За бога, Сьодерман, не мога! Ще помоля Янсон да го направи, само че днес е на лов за чайки.

Радостта и мъката вървят ръка за ръка и понякога си сменят местата за един миг. За това беше достатъчен само един задъхан стар човек, с очи пълни със сълзи, който разказа за лисицата в пасбището му.

Ниссе го прегърна.

— Сьодерман, никога не съм бил по-щастлив! — и наистина нямаше друг човек, който да се е прибрал вкъщи с кучето си толкова щастлив, като Ниссе Гранквист.

Щастлив е, но въпреки това, тази нощ той дълго ще лежи буден и ще си спомня този ужасен ден в гората. Най-вече ще си спомня очите на Боцмана, седнал сред боровете и чакащ да го застрелят. Боцмана знаеше какво ще се случи и въпреки това покорно и тъжно, с предани очи наблюдаваше приготовленията на Ниссе. Споменът за този поглед ще държи Ниссе буден цяла нощ, но в момента той е щастлив и вика на Тьорвен:

— Тьорвен, ела тук! Ела, Бръмбарчето ми. Имам да ти кажа нещо много хубаво, което ще те направи щастлива!