Вики Баум
Хотел Шанхай (4)

III
Курт Планке

Курт прекара първите шест години от живота си в рибарската колиба на своя дядо, която се намираше на един нисък хълм точно зад пясъчните дюни край брега на Балтийско море. Майка му, Анастасия Драгсен, беше станала слугиня в Хамбург, понеже монотонният живот в Хелигенлай не беше по нейния вкус. Когато беше в осмия месец на бременността, тя се върна, роди детето в болницата в околийския град, остави го при родителите си и замина в Хамбург. Тя беше добра прислужница и печелеше по четиридесет райхсмарки месечно. От тях внасяше в спестовната банка двадесет и пет, десет изпращаше у дома си за гледането на момчето и пет запазваше за себе си. Хайнрих Планке, бащата на детето, работеше в един каучуков завод и обещаваше да се ожени за нея, щом двамата спестят петстотин марки. Преди да успеят да направят това, войната избухна. Планке забрави, че беше социалист и постъпи във войската с голямо въодушевление. Той се ожени за Анастасия през първата си отпуска и оттогава тя получаваше част от неговата заплата. Въпреки това тя остана при семейството, у което служеше.

Старите рибари в Халнгенбай отначало се ядосваха на незаконороденото дете. „Какво ще кажат съседите?“ — питаха те. Но най-близката хижа беше на повече от един километър разстояние, а момичетата, които отиваха в големия град, обикновено имаха деца. Когато Анастасия съобщи за женитбата си в изискано писмо и на първо число на месеца изпрати дванадесет марки вместо десет, старите започнаха да мислят, че всичко е било за добро.

Парчето земя, на което се намираше тяхната колиба и където садяха картофи, не беше тяхно собствено: беше част от голямото имение Айнщам. Но на рибарите даваха земя и хижи срещу договор за наем, с който ставаха почти тяхна собственост. Те плащаха петдесет марки наем годишно, а мъжете бяха задължени да полагат в имението по време на жътва. Макар че крепостничеството беше премахнато преди повече от сто години, Драгсенови все още се чувстваха като принадлежащи на имението. Това не се харесваше на синовете и дъщерите на рибарите по крайбрежието на Шлезвиг и те емигрираха в градовете, във фабриките.

Курт израсна с тъмния, ритмичен плясък на вълните в ушите и с далечния хоризонт пред погледа си. Той живееше в едно обширно, открито пространство. Нямаше нищо, на което да се спре погледът — само морето навън и развяваните от вятъра треви по дюните. Едно голямо мочурище, пълно с боровинки и с горчива миризма на торф, се простираше между хижата и селото. Той носеше закърпените панталони на дядо си, прекроени, за да му станат по мярка, живееше от бито мляко и картофи и никога не разбра, че бяха бедни. Докато цялата страна страдаше от глад, рибарите все още имаха нещо за ядене. Те ловяха раци и риба, събираха боровинки в мочурищата, а когато храната стана оскъдна, се заловиха за оня презиран вид гъби, които наричаха пачи крак и които растяха с милиони по пасищата на имението. Вярно е, че трябваше да заколят прасетата си по заповед на правителството, преди да беше изминала дори една година от войната, макар че в това нямаше никакъв разум или смисъл. Курт беше на шест години, когато за пръв път вкуси месо. Той го изплю и започна да плаче, защото то вонеше и имаше вкус на смърт.

Курт изпитваше страшна носталгия за Балтийско море, когато войната свърши и бе ненадейно изпратен в Берлин при двама непознати, които се наричаха негови баща и майка. Трябваше му време, за да свикне с тях, защото те говореха на някакъв странен диалект, който той не можеше да разбере първоначално. Живееха в една безкрайна редица от къщи, наречена Кеглицщрасе, всяка приличаше на другата и всяка съдържаща петнадесет или шестнадесет малки жилища за работнически семейства. Сградите имаха по шест етажа, първи двор и втори двор. На стълбите на челния блок — линолеум, а в блока най-отзад имаше голо дърво, което скоро се изтъркваше. Курт тъгуваше за миризмата на морето, за необуздания вятър и за беснеенето на океана, за приказките, които си спомняше, като лежеше на брега, за песните, които беше пял храбро срещу рева на талазите. Той обикаляше насам-натам, търсейки да види късче земя, но в Кеглицщрасе нямаше земя. Тя беше стъпкана под асфалта и паветата на улицата. В седем часа сутринта сирените засвирваха за всички фабрики и мъжете пъхваха в ризата си своето парче хляб и тръгваха в мрачни групи от по двама и трима. Цялата сграда миришеше на зеле и на омразната гулия — тоя фураж за добитъка, който човешките същества бяха принудени да ядат през войната; миризмата беше попила в стените и не можеше да бъде премахната.

Търсенето на земя, въздух, растения, на нещо, което той не можеше да опише, караше Курт да прави все по-дълги и по-дълги излети наоколо. Понеже беше по-силен, по-висок и по-безстрашен, отколкото децата от града, той неочаквано стана водач на група от малки момчета.

Децата от улицата бяха разделени на комунисти и социалисти, точно както техните бащи. Те се биеха славно по улиците и бяха във вечно положение на война. Курт беше социалист, какъвто беше и Хайнрих Планке. Той стана голям боец и водач. Когато хлябът намаля и хлебарниците затваряха вратите си, той беше един от бандата, която ги разбиваше и ограбваше. Веднъж той донесе гордо половин самун сух бял хляб. Баща му му изтегли ушите и изяде хляба.

Курт беше толкова чужд на своите родители, че баща му се скара веднъж с майка му за него.

— Това момче не е от мене — викаше й той. — Ти ме правиш на глупак. Всеки може да види, че този безделник не е мое дете.

Курт чу как майка му плачеше в кухнята, докато картофените тиганици загаряха на печката. Той не искаше да знае дали баща му е негов баща или не. Той не го обичаше.

След като напусна фабриката и се премести в Грюневалд, Хайнрих Планке изостави своите склонности към социалдемокрацията и стана реакционер. Почти без да забележи това, той се промени от горд член на Съюза на ветераните от войната в член на новата организация на кафявите ризи. Там имаха бира и музика, и речи, които правеха да звънти кръвта в жилите им. Хайнрих Планке започна да се държи по-изправен, отколкото в миналото, носеше нова униформа и окачи на стената мустакатия портрет на фюрера. Имаше скандални процеси, подкупничество, корупция; имаше безработица, увеличи се престъпността, хората изпаднаха в нужда и мизерия.

— Евреите — каза веднъж Хайнрих Планке с огорчение, — евреите са в дъното на всичко това. Те трябва да бъдат изтровени като плъхове, цялата тяхна пасмина.

— Изяж си първо сандвича, папа — каза фрау Планке, гледайки стеснително своя войнствен съпруг.

Курт излезе от стаята, като затръшна шумно след себе си вратата в знак на протест. Веднъж той отиде на едно от събранията, на които баща му присъстваше. Процедурата му се стори интересна, дори въодушевителна, но едновременно с това и крайно отблъскваща. Чудноватите заплахи срещу евреите го огорчаваха и той още веднъж реши, че не би могъл да е наистина син на баща си.

В къщата на работодателя на баща му имаше друго момче — Роланд Хайн. Той и Курт се следяха един друг в продължение на няколко дни като изпитателни и недоверчиви кученца. Роланд стоеше пред ниската шофьорска хижа и се правеше, че проявява интерес към пъпките по плодните дървета в шпалира през къщата. Курт пусна радиото и отвори прозореца. Една Хайднова симфония нахлу навън с бушуване, притихване, песен и танц. Курт, който не можеше да чуе музика, без да изпита в дълбочината на стомаха си едно приятно, почти смущаващо сладко усещане, гледаше очаквателно младия господар навън, но Роланд се държеше така, като че ли нямаше никакво радио. Точно когато Курт, разочарован, се канеше да затвори отново прозореца, Роланд протегна ръката си към него.

— Остави го така — каза той враждебно.

— Махни си лапата! — каза Курт.

— Няма да я махна — каза Роланд.

Затварянето на прозореца беше станало сега въпрос на чест, който трябваше да бъде уреден. Курт тръшна прозореца и приклещи ръката на Роланд. Въпреки болката лицето на Роланд не се промени, само странният му поглед потъмня от ярост. Когато Курт, стреснат от собствената си грубост, отвори прозореца, Роланд оттегли бавно ръка, която беше почервеняла от натъртването. След това той се наведе, взе един камък и го запокити през стъклото на прозореца. Фрау Планке се притече при трясъка, радиото беше спряно и настана врява, която стигна до ушите на самия д-р Хайн. Това беше странното начало на едно приятелство, което оказа влияние върху целия живот на Курт.

Роланд беше по-умен от Курт, от по-изискан произход и богат. Курт, от друга страна, беше по-силен и познаваше повече живота и лесно би могъл да повали на земята по-младото момче. Щом като потвърди физическото си превъзходство, той назначи сам себе си за закрилник на момчето. Те ходеха в едно и също училище, макар да не бяха в един клас. Роланд учеше латински и гръцки, а Курт избра модерните и по-леки часове: английски и френски. Те се присъединиха към една и съща група „пролетни птици“ — Роланд с овчи възторг, а Курт — само за да го закриля. Държането на тези момчета и момичета, с техните хоругви и знамена, с техните свирки и песни, му изглеждаше крайно детинско и смешно. Роланд беше с голямо влияние над него благодарение на електрическия радиограмофон, който те имаха в голямата къща. Курт постоянно се молеше за особени изпълнения, като че това бяха забранени отрови: Артур-Щнабеловата Апасионата, Никиш Бетховеновата Ероика, Баховата Токата и Фуга, разливащи се от органа. Двамата изпушиха заедно първите си цигари, докато иглата следваше фините спирални жлебове, из които разцъфваше бавното изпълнение на Шумановия квинтет със съпровод на пиано.

— Ти си пияница — каза Роланд с благороден присмех. — Ти се опиваш от музиката.

— А от какво се опиваш ти? — попита Курт с възмущение.

— Аз ли? Много ли искаш да знаеш? — отговори Роланд, като се върна пак към своята арогантност.

Когато родителите му не бяха вкъщи, той позволяваше на Курт да изсвири няколко тона на пианото. Всички ноти, които съществуваха в музиката, бяха включени в белите и черни клавиши; цялата музика, която обвива сърцето като нажежена верига, буди носталгия и все пак я уталожва, беше запечатана в черното дърво на пианото. Курт се опитваше да я изтръгне от него със своите неловки и груби пръсти. Във всяка музикална пиеса имаше някакъв закон и принцип — той чувстваше това и когато беше на четиринадесет години, неговото най-голямо желание беше да научи тези тайни и да стане музикант. Чак когато той постъпи в Държавната музикална академия и започна да учи, неговият живот имаше вече цел и смисъл.

Обаче музиката, която до тогава беше неопределено удоволствие, недостижимо като блян, сега се отдалечаваше още повече от него, колкото повече той се мъчеше да я овладее; трябваше да бъде преодоляна барикадата от безкрайни и отегчителни упражнения за пръстите, един гъсталак от теоретични правила и закони и това беше цяло мъчение за непохватността на Курт. Той имаше големи, тежки, оловни ръце, наследство от неговите пролетарски баща и майка. Трябваше да работи по-усилено от всеки от своите състуденти с бързоподвижен ум, но въпреки това постигаше по-малко от тях. Все пак целият му живот беше в музиката. Галериите на операта и на концертните зали станаха негов дом. Той се остави изцяло в ръцете на своя професор, Симон Босковиц, един фанатичен руски евреин. За него цялата вселена сега сякаш се въртеше около една точка: етюдът, сонатата, която той в момента разучаваше.

Странно беше, че всички хора, с които беше в тясна връзка, всички, които проявяваха доброта към него, бяха евреи. Хората, които му плащаха, за да учи музика, бяха евреи. Учителят по пиано, неуморимият чернокос и гръмогласен Симон Босковиц, беше евреин. Повечето от неговите учители, неговите приятели и състудентите му бяха евреи. Д-р Хайн, който беше дал на баща му работа, когато бащата беше беден и безработен, беше също евреин.

— Докторът ли? Не бъди такъв смешен глупак? — извика в ответ Хайнрих Планке, когато Курт каза това. — Той си е точно на място. Той не е евреин! Аз бях във войната с него и той получи Железния кръст, първа класа. Мислиш ли, че някои мръсен, страхлив евреин би получил това отличие?

Курт започна да се съмнява.

— Кажи ми — вие наистина ли сте евреи? — попита той Роланд в училищния двор.

— Ти с всичкия ли си? — каза Роланд и описа един кръг на челото си.

Човекът, към когото Курт се чувстваше най-дълбоко задължен, Макс Лилиен, беше не само евреин, но и комунист. Макар че не беше вече млад, той винаги бе разпален, пламтящ от ентусиазъм и именно той помогна на Курт да следва музика. Той не го изпускаше от погледа си. Канеше го у дома си, разговаряше с него, заемаше му книги, запознаваше го с други млади хора, художници, писатели, журналисти и трудови хора. Малко се говореше между тях за политика и Курт беше благодарен за това. Във всеки случай, във въздуха се носеше твърде много политика и Курт не искаше да чува за нея. Всичко политическо звучеше фалшиво като остър дисонанс. Парламентът се състоеше от толкова много партии, намиращи се в конфликт помежду си, че той беше практически парализиран, докато недоволството се ширеше в цялата страна. Събранията, на които присъстваше баща му, сега обикновено се разтуряха от комунисти и всичко завършваше с ожесточено сражение. Полицията имаше много работа. В индустриалните квартали понякога се стреляше, но в Грюневалд не се тревожеха за това.

И младежката група, в която членуваха Курт и Роланд, се промени и стана нацистка. Ако Курт още се числеше към нея, то беше поради особени свои съображения. Туристическите групи се състояха от младежи и девойки и тези млади хора се държаха, както си искат в своите излети, в младежките хижи, в палатките, в горите и по бреговете на реките. Нищо не се говореше за това; то просто ставаше. Още от ранни години Курт изпитваше страстно влечение към жените, не към някои определени жени, а към целия женски пол. Проститутките не го привличаха, а и той нямаше пари за харчене по тях. Връзките с момичетата от туристическите групи бяха халтави и безотговорни. Това беше една също тъй примитивна удовлетворителна система, каквато са общите спални квартири за младите туземци по отдалечените и диви острови.

Освен това Курт още изпитваше чувството, че трябва да закриля Роланд и дори ако понякога му идваше наум да напусне тези кръжоци, той никога не можа да намери сила да изпълни своето решение.

Един ден той се скара с Макс Лилиен. Отиде при него, за да си заеме някои книги и го завари, като стягаше куфара си. Курт не можеше да не забележи колко загрижен и объркан изглежда Макс.

— За къде заминавате? — попита той.

Макс Лилиен сви рамене.

— Вероятно за Мюнхен — каза той след известна пауза.

Курт отиде при оставеното до стената пиано и го отвори механично.

— Не би било грешка да посвириш малко Бах — каза Лилиен, като пъхна в чантата си няколко чифта чорапи. — Когато човек слуша Бах, мислите му се подреждат.

Курт не обърна внимание на тази молба; той удари безцелно няколко клавиша и след това пак затвори пианото.

— Днес свирих като свиня — каза той капризно.

Лилиен веднага му дойде на помощ.

— Босковиц е доволен от теб, моето момче — каза той, като го потупа по рамото.

— Босковиц не знае какво става — измърмори Курт.

Макс Лилиен го погледна.

— Какво става? — попита той кротко.

— Нищо — каза Курт грубо. — Нищо не става. Точно там е работата. Касае се за всичко — видите ли — за цялата тази мътилка, в която живее човек. Какво значи всичко това? Какво ще стане с нас? Никой не знае какъв е краят. Ние учим, следваме, практикуваме, потим се, искаме нещо — и през цялото време знаем, че е идиотщина. Не води наникъде. Безработни и все повече безработни. Говорите за Бах. Кой иска да слуша Бах, когато всичко се руши?

— Точно това време е за Бах — каза Макс Лилиен утешително. — Точно в такова време хората имат нужда от Бах. По време на войната например… всички концерти се посещаваха масово…

Подигравателният поглед, с който го погледна момчето, го накара да спре. Идеалист, Курт мислеше надменно. Той гледаше изпитателно пламенния поглед на по-стария човек, неговите чисти сребристи къдрави коси, немощните му ръце на мечтател.

— Хубав свят ни оставяте — продължи той морализаторската си реч и намирайки, че е невероятно трудно да изрази мислите си. — Един куп отпадъци, един куп мръсотии — какво ще правим с тях? Има ли нещо, в което да можем да вярваме?

— Вие флиртувате с мнението, че сте „изгубено поколение“ — каза Лилиен нетърпеливо. — Вие имате своите проблеми, съгласен съм. Но допускате ли, че не сме имали и ние нашите проблеми, когато сме били млади?

— Всичко е такава каша… — каза Курт, без да слуша. — Всичко — целият гнил панаир. Цялото това блудстване всред туристите например. Понякога това те кара да се чувстваш болен наистина…

— Защо не ги напуснеш? — попита Лилиен.

Курт вдигна ръце и пак ги отпусна апатично върху капака на пианото.

— Ти нацист ли си? — попита Лилиен.

— Какъв идиотски въпрос! — отговори Курт грубо, за да въздейства убедително.

— Значи не си нацист — каза Лилиен. — Комунист ли си? И комунист не си. Тогава какво си? Никакъв не си. Аз ще ти кажа каква ти е грешката, мое момче. Ти нямаш цел. Ти нямаш идеал, който да осмисли живота ти.

Курт гледаше подигравателно възбудените движения на своя приятел, докато той тъпчеше напосоки и несръчно разни предмети в чантата.

— Трябва ли човек да бъде нещо? Едно или друго? Няма ли в света друга алтернатива освен нацист или комунист? Сам вие не сте били винаги комунист — продължи той мрачно.

Кръвта нахлу в лицето на Макс Лилиен. Дълбоката следа от рана на челото му, която той беше донесъл от войната се зачерви. Момчето го беше засегнало на болно място, най-чувствителното, най-болното място в духовния живот на Макс Лилиен. Години наред той беше представител на социалдемократическата партия, докато, отвратен от слабостта, от безпринципното интригантство и корупцията, от буржоазните склонности на своите другари беше преминал към комунистите. Той имаше много неприятели във всички лагери и не принадлежеше изцяло към никой от тези лагери.

— Ако имам някакво убеждение, аз държа на него, независимо дали то прави нещата трудни за мен или не — каза той високо, сякаш за да заглуши сам себе си. — Очаквам същото и от теб. Всичко друго е клинчене и безгръбначност, недостойно държане за един млад момък като тебе. Защо не се запишеш в партията? Тогава бързо ще намериш някакъв смисъл в нещата.

Курт отвори пианото и започна да свири. Той свиреше нещо крайно безсмислено — някакъв етюд от Черни: „En carilion“^[1]. — „Партизаните се раждат, а не се създават“ — това беше всичко, което каза той.

Макс Лилиен затвори чантата си. Това беше последният път, когато Курт го видя. Той беше прострелян на Мюнхенската гара.

— Каква ужасна работа е политиката! — каза Курт на учителя си Симон Босковиц. Очите му бяха зачервени, а устните му — подути от плач и това му придаваше детински вид, но той не знаеше, че нощта, прекарана в сълзи, беше оставила следа по него.

— Ние трябва да се борим, Флорестан, ние всички трябва да се борим — отговори професорът натъртено, назовавайки го с едно име, което вземаше от Шумановия „Davidsbundler“^[2], както правеше само в много особени случаи.

Няколко дни по-късно Курт отиде на Бюлоплац, в Либкнехтхаус, за да се запише за член на комунистическата партия. Стълбите бяха претъпкани, цялата сграда бръмчеше; бързешком се отваряха вратите, млади хора се втурваха навън с книжа в ръце, с напрегнат израз на лицето. Най-сетне той се намери в една стая, миришеща на бира и угарки от пури, и съобщи за своето намерение на един човек, седнал пред писалищна маса. Разгледаха го и го разпитаха. Нещо у него не се харесваше на партийните бюрократи. Може би го смятаха за нацистки шпионин, може би откриваха липса на фанатизъм. Той искаше да бъде комунист като човек, който полага венец на някой гроб. Той показа убедителни и сериозни писма, които Макс Лилиен му беше писал понякога и които бяха прочетени сега с респект и с някакво сухо вълнение. Най-сетне пред него бе поставен един документ, който той подписа непрочетен. Ръкостискане. Потупване по рамото.

— Знаете, че не е съвсем безопасно да бъде човек в днешни дни комунист в Германия — забеляза един гладко избръснат млад човек, чиито очи изглеждаха като очи на човек, който не спи достатъчно.

— Това не може да не остане незабелязано — отговори Курт по-скоро иронично.

Заповядано му бе да присъства на някои събрания, които бяха пълна противоположност на ония, на които беше присъствал с баща си. Той не беше нито възхитен, нито убеден. Марширува в една демонстрация, която завърши с уличен бой. Повали човек, който беше по-снажен от него, но не толкова силен и който непрестанно викаше: „Германио, събуди се!“. Нищо не излезе. „Макс Лилиен ме излъга, мислеше си Курт. Човек не трябва да се записва в никоя партия. Всичко става все по-безсмислено“. Скоро той започна да става немарлив по отношение на своите задължения към партията. „Музиката, мислеше той, музиката е по-добра от всяка политика“.

Една вечер през февруари, след едно представление на „Страданията Йоанови“ в старата певческа академия, той отиваше бавно пешком у дома си, понеже беше рано, а всички омнибуси бяха пълни. Той често се прибираше така, особено когато беше тъй развълнуван от музиката, както в този момент. Мислено повтаряше музиката, отмервайки такта предпазливо и доста срамежливо — от страх да не привлече вниманието на хората. Мина през Бранденбургската порта, стигна до Тиртартеш и понеже нощта беше хубава, закрачи по страничните алеи, все още потънал в музиката, която звучеше в главата му.

Когато небето над главата му стана червено и пожарни коли профучаха по главната алея с истерично дрънкане на звънци, а всички хора започнаха да тичат в една посока, той се пробуди изведнъж. Райхстагът беше в пламъци. Курт се присъедини към тълпата и се затича към пожара. Полицията образува широк кордон около местопроизшествието. Народът стоеше безмълвен и мрачен, гледайки нагоре към пламтящия, приличен на варел покрив; тук-там някои мъже си проправяха път между мълчаливите тълпи, викайки, сочейки нагоре, свивайки пестници. „Това са комунистите! Долу комунистите! Комунистите са направили това!“ — викаха те и след няколко минути бяха обработили вече достатъчно добре тълпата. Агент-провокатори, мислеше си Курт. Тогава му се стори, че пожарът има политическо значение. Един възстар господин, който беше стоял до него, сложи на устата си ръка, на която беше татуиран един орел, и измърмори.

— Комунистите? Глупости! Скоро ще разберете кой е подпалил Райхстага. Това ще ви отвори очите, мое момче.

Той плю, попривдигна панталоните си, както правят моряците и си проправи път навън от навалицата.

Курт си тръгна за вкъщи. Той зачака. Не се случи нищо. Нямаше стълкновения, нямаше революция, комунистическата партия бе разтурена. Арести, екзекуции. Духът му беше пострадал през време на краткия политически епизод. Сега той отново се гмурна в музиката. Още откакто бяха застреляли Макс Лилиен, той се беше усетил загубен и самотен. Той говореше на циничния жаргон на своето поколение, което бягаше от чувства и сантименталност, и се мъчеше да подражава на сухото остроумие на своя учител, но в душата си чувстваше, че беше мек и уязвим.

Наскоро след като страната беше поела нов курс, професор Босковиц напусна поста си.

— По-скоро ще продавам връзки за обуща в Хайфа, отколкото да давам концерти в Берлин — каза той.

Курт се мъчеше да не се издаде колко силно го засегна този удар.

— Чувствам се като сладкиш, който е бил изваден от пещта, преди да се е изпекъл — каза той, колкото небрежно можеше.

Напоследък Курт учеше вариациите в ре миньор на Менделсон; той все още не беше музикант; беше студент без учител. Упражняваше се безкрайно на пианото вкъщи, пианото, за което Макс Лилиен не плащаше вече вноските. Повече го от неговите съученици последваха професор Босковиц в чужбина.

— Не знам какво да правя — оплака се Курт на д-р Хайн, който беше помагал в плащането на уроците му.

Докторът слушаше разсеяно.

— Не знам какво да те посъветвам — каза той. — Ти си чист ариец. Няма за какво да се тревожиш.

Курт, чийто слух беше изострен от музиката, разбра какво се криеше зад думите му. Неговият приятел Роланд не беше чист ариец и което беше по-лошо, изглеждаше, че не знае това. Роланд вървеше по свой собствен път, сякаш нещо беше запълнило най-сетне пустотата, от която често обичаше да се оплаква. „Няма никакъв смисъл от това“, беше неговото мото по-рано. Сега той беше зает и важен.

През май неколцина младежи отидоха на тридневен излет в Шпреевалд. Роланд молеше тъй настоятелно да отиде с тях, че Курт се присъедини почти неохотно, донякъде от страх за своя млад приятел и донякъде привлечен от изгледа да прекара нощта с едно от момичетата. Сред облаци от комари, те се плъзгаха в плоскодънни лодки по тесните, обградени от дървета канали и пееха новите песни. Курт седеше между тях мълчалив и се усмихваше иронично на чистото арийство, което те разпръскваха в тези чисто славянски села.

През нощта се разположиха на стан в една ливада и Курт прекара един час с момиче на име Груде Хайлиг, с което по-рано беше имал случайна история. Кръвта й беше буйна и гореща, и гладна от младост и тя охотно му се отдаде въз влажната висока трева, докато жабите крякаха печално, а едрите комари пееха тиха песен. Като минаваше през нощния лагер, за да се върне в палатката, в която спеше с Роланд, той дочу сподавени гласове в палатката на груповия водач Герхард.

— Много добре, моето момче, както обичаш. Но последиците ще паднат върху собствената ти глава — казваше Герхард.

След това входната завеса на палатката се отвори и оттам излезе Роланд. Той не забеляза Курт, но след като извървя няколко крачки, спря и се загледа в небето с особено тъжен и надменен израз на лицето. Знамето с пречупения кръст се вееше морно и сънно от нощния вятър на върха на оста на палатката. Когато Роланд продължи да върви безшумно по мъхестата почва, Курт се изравни с него. Никой от двамата не проговори и те продължиха мълчаливо по пътя към палатката. Роланд се съблече в тъмнината, след това постоя вън пред палатката, гледайки пак нагоре към небето по същия сериозен, самотен, печален начин. Неясната светлина на мъгливата лунна нощ между редките дървета на просеката беше бяла върху неговото слабо момчешко тяло. Курт, лежащ вече на одеялото си, го гледаше с известна изненада, но беше сит и сънлив, и отпаднал след своето любовно приключение.

— Да не си се карал с Герхард? — попита той.

Роланд вдигна рамене, върна се в палатката и легна на одеялото си.

— Ако искаш да го наречеш кавга… — каза той.

— Какво искаше той от тебе?

— Не е необходимо да си кой знае колко прозорлив, за да отгатнеш — каза Роланд надменно. — Те всички искат едно и също — момичетата и момчетата. То е вулгарно.

Курт не каза нищо. Роланд се обърна на другата страна и скоро заспа. Курт се вслуша известно време в дишането му, след това също заспа.

Едва след смъртта на Роланд той си спомни студения и самотен Роландов глас в тъмната палатка. Той също спадаше към следвоенното поколение, което не се изненадваше от хомосексуалната любов. Може би това беше наследство от войнишкия свят по време на войната; или може би то беше — в една свръхнаселена страна умора от възпроизвеждането. Някои го намираха забавно, други — трагично, трети — интересно, а мнозина сноби вземаха участие в него като последна мода: щом науката се зае с този проблем, той бе изместен от сферата на морала в сферата на медицината. Чистката от 30 юни, тайното екзекутиране на безброй хора, фанатичното преследване на онези, които бяха останали, всичко това дойде като гръмотевичен удар. Курт пак почувства, че му се повдига в гърлото и усещаше в устата си същия онзи вкус на леш, какъвто изпитваше след войната, когато яде за пръв път месо. Груповият водач Герхард също беше изчезнал.

Странно безпокойство обзе Курт; той искаше да знае, да обясни на себе си и да разбере как стана всичко това, защо беше убит Роланд и кой беше го сторил. Но не откри нищо. Над мъртвите се беше сключило мълчание, подобно на дълбока, черна вода.

Малко по малко се разпадна на късове светът, в който Курт Планке беше у дома си. Това започна с убийството на Макс Лилиен; сетне професор Босковиц отиде в изгнание, приятелите от неговия кръг бяха разпръснати, книги се горяха и преследваха, дори музиката беше друга, пък и самият език. Роланд беше мъртъв, а д-р Хайн беше избягал. За известно време Роландовата стая светеше през цялата нощ, а след това цялата къща беше продадена на цена, която правеше продажбата да изглежда като конфискация. Подполковник фон Щетен, който приличаше на древен скелет, бе откаран до таксито в стол на колелца и замина. Разправяха, че Роландовата майка се намира в санаториум и не била с всичкия си. Планкеви напуснаха шофьорската хижа, пианото им беше взето и изчезна в една мебелна кола. Курт седеше вкъщи и забравяше, пръстите му не бяха заети и бавно се схващаха. Понеже Хайнрих Планке, бащата, беше влязъл рано в партията и се ползуваше с нейното благоволение, той успя да получи работа пак в една фабрика. Наистина това беше химическа фабрика и той можа да бъде приет само като неквалифициран работник. Заплатите бяха спаднали и трябваше да се плащат всевъзможни такси. Никой не знаеше дали работниците бяха доволни или не, защото никой не смееше да каже, каквото мисли. Всеки се боеше от всекиго. Но мнозина, които по-рано не бяха нищо, сега бяха нещо, с което можеха да се гордеят — те бяха германци, партийци. На един унизен народ бе възвърната гордостта. Един копнеж, дълбоко вкоренен в германската душа, за задоволяването на който демократическата ера не беше направила нищо, сега беше удовлетворен — копнежът за разкош, блясък и величие; за строги команди и заповеди; за дисциплина и подчинение; за големи думи и гръмки речи; за обличане в униформа.

Курт често се чудеше защо той самият не може да върви в крак и да бъде доволен и въодушевен като милионите. „Твърде много си се движил между евреи“ — казваше баща му. „Това е възможно“, мислеше си Курт. Той седеше в кухнята на тяхното малко работническо жилище и се чувстваше загубен и нещастен. Майка му го упрекваше, че е нехранимайко. Той се записа в съюза на музикантите, за да бъде регистриран като безработен, но работа не получи. Ако имаше пари, щеше да напусне дома си, но нямаше нито стотинка. Когато входът беше безплатен, той отиваше в музеите и в аквариума просто, за да мине времето. Стоеше и гледаше сини риби от южните морета, докато през главата му минаваха откъси от музика за пиано, която беше свирил. В неделни дни ходеше в католишките църкви, за да слуша хора и органа.

Но ето че един ден той бе арестуван след обиск от полицията, която претърси шкафа му и намери писма от Макс Лилиен, както и забранени книги, които той не беше успял да върне, след като Лилиен бе застрелян; всичко това доказа, че той е бил комунист. Майка му плака, а баща му го руга. Хайнрих Планке никога не можа да си представи, че този вятърничав човек е негово собствено дете.

Курт остана в ареста три дни. Всяка нощ го вдигаха от сън и го разпитваха. Искаха от него имената и адресите на подозрителни личности; имаше комунистически брошури, минавали от ръка на ръка — от къде бяха дошли те и кой ги разпространяваше? Понеже нямаше какво да признава, той беше третиран грубо. Не го биха, но прилагаха една твърде съвършена система на душевен гнет. На третия ден го заведоха при друг инспектор, който любезно му предложи стол и папироса, чийто дим Курт вдъхна жадно, и който го подложи умело на кръстосан разпит. Нервите му бяха станали като пихтия, студени и разбити.

— Ние бихме били много доволни да се отнасяме добре с вас, ако и вие бихте постъпвали така с нас — каза инспекторът. Курт се усмихна вежливо и леко. Беше му предложено да го издържат като студент в Държавната музикална академия при условие че ще ги осведомява за всяка подозрителна дума или приказка, казана било от ученици или от учители.

— Не знам дал съм достатъчно хитър за това — каза Курт объркано.

— Би било зле за вас, ако не сте — каза инспекторът. Освободиха Курт и му заповядаха да се яви след два дни.

От затвора той отиде право в жилището на фрау Ирена Хайн. Новият й адрес беше изпъкнал в паметта му с извънредна яснота. Всичко, което той вършеше сега, беше чудно ясно и прозрачно. През последните седемдесет и два часа никога не го оставяха да спи по-дълго от десет минути наведнъж и може би това беше причината за сомнамбулската сигурност, с която действаше.

Фрау Хайн и баща й сега живееха в един нов и евтин квартал зад Пройсенпарк. Като минаваше край пейките в парка, Курт видя прясно боядисаните в жълто пейки, които бяха белязани с думите: „За евреи“.

Жилището беше във вътрешната къща и самата фрау Хайн отвори вратата. Тя беше напуснала неотдавна санаториума. С вълнение, което не можа да прикрие, Курт позна старите мебели, натъпкани в малката стая, фрау Хайн изглеждаше както винаги и особеното ясновидство, с което Курт беше надарен сега, не даваше възможност да види как хубавото лице на Роланд прозираше призрачно от нея. Той й каза накъсо, но доста запъхтяно, че има нужда от пари, за да напусне страната.

— Къде ще идете — попита тя с усмивка. Тя се усмихваше през цялото време и това също й придаваше някаква призрачност.

— Мисля… в Париж — каза Курт. — Професор Босковиц е там, а мисля… че и доктор Хайн.

Тя продължаваше да се усмихва и го гледаше замислено-изненадано.

— Защо искате да заминете? — попита тя.

— Концентрационният лагер… — беше всичко, което каза той.

Тя постоя още един момент с лице към него и след това се извърна.

— Ще ви дам адреса на мъжа си — каза тя. Полковникът, който седеше в стаята на своя стол на колелца, тупаше нетърпеливо по страничното облегало на стола. — Мъжът ми ще се радва да ви види. Той много ви обичаше — каза фрау Хайн, като пишеше адреса. — Мисля, че е много добре в Париж.

Тя постави в плик бележката и извади от една заключена касетка пет банкноти от по десет марки. Това беше всичко, което щеше да му бъде позволено да вземе със себе си.

— В ред ли е паспорта ви? — попита тя.

— Абсолютно — каза Курт, почти слисан от яснотата в собствената си глава. — Взех го със себе си, когато бях арестуван, именно за всеки случай.

Фрау Хайн пак го погледна замислено.

— Можете да бъдете благодарен, че не са ви го взели — каза тя, като слагаше парите в плика. — И слушайте, Курт, кажете на мъжа ми, че съм много щастлива и изглеждам добре — нали изглеждам добре? Кажете му това, моля. Надявам се, че ще пътувате добре — добави тя с разсеяна вежливост.

Когато беше пак на улицата, Курт се чудеше дали да иде да се сбогува с родителите си. По-добре — не, реши той. Животът му през последната година беше така разстроен, че неговото внезапно бягство като в транс изглеждаше логична последица от него. „37, Рю дез-Акасия“ — беше надраскано на бележката. Той отиде на гарата „Цоо“, купи си билет, чака два часа в чакалнята, изяде две ябълки, механично препрочете няколко пъти разписанието за пристигащите и заминаващите влакове. За пръв път от много години насам мозъкът му беше напълно безмълвен, празен от мелодии.

Щом се качи във влака, той заспа. В съня си беше пак дете, силният глас на Балтийско море пееше високо, той търсеше гъби по пасбищата, където те растяха обикновено с хиляди, но не можеше да намери нито една.

Париж винаги е бил пристанище за бежанци, за емигранти, за политически подозрителни лица, гостоприемен за всички, които обичат свободата и страдат за нея. Париж ги приемаше, без да им създава много затруднения, основа няколко благотворителни комитета, справяше се с първата вълна на емигрантите, гостоприемен и състрадателен, без да прекъсне нито за миг своя всекидневен живот. Той беше приемал руси, арменци, унгарци, детронирани крале, изпаднали в немилост китайски генерали от запаса, свободомислещи италианци, бягащи от Мусолини, революционери и бунтовници, политически бежанци от всяка неомиротворена страна. Сега беше ред на германците. Те се настаняваха в евтини малки хотели, в тавански стаи по Рив гош, но също и в кокетни нови къщи по улиците край Елисейските полета, където богати емигранти временно даваха подслон на бедни емигранти. Те бяха рязко разделени на два лагера: едни, които бяха изнесли навреме парите си от Германия, и други, които живееха с петдесет марки месечно — всичко, което им се разрешаваше тогава, или от милосърдието на другите.

Онова, което разяждаше и разслабваше вътрешно всички тези хора, беше тяхното принудено безделие. Те всички бяха свикнали да работят, но Франция им отказваше разрешение за работа. Франция имаше достатъчно свои грижи във връзка с безработицата и внезапните избухвания на безредици по улиците. Тя можеше да дава на чужденците подслон, но нищо повече. Тези германци седяха непрекъснато в кафенетата, прекарвайки цели часове над чашка кафе, станали безчувствени към подканванията на келнерите. Те говореха за политика и философия. Тези евреи и комунисти изпитваха горчива носталгия за Германия. Всеки ден имаше нови истории за „него“. Те упражняваха своето остроумие, за да намерят поне малко облекчение в своето нещастие. Крояха планове, изковаваха идеи: нещо трябваше да се обърне, това не можеше да продължава така. Всеки изгнаник имаше някоя малка лична надежда, която поддържаше живота му.

Курт намери д-р Хайн в едно призрачно жилище на Рю дез-Акасия. Всички мебели бяха в калъфи, полилеите бяха в големи ленени торби, въздухът миришеше на прах против молци, а дъските на пода бяха голи. Още по-лошо беше, че цялата тази закрита слава издаваше известна елегантност и блясък.

Д-р Хайн заемаше един ъгъл в голямата кухня, в която беше домъкнал една софа. Неизмити чаши стояха на кухненската маса, леглото беше неоправено, възглавницата нямаше калъф, а д-р Хайн ходеше насам-натам с износени спални пантофи и със стар халат над пижамата.

— Жената, която се грижи за мен ме остави в окаяно положение — каза той.

Курт се направи, че вярва на тази очевидна лъжа.

— Можете ли да ме подслоните за няколко дни, докторе? — попита той. — Вие сте единственият човек, когото познавам в Париж, а да се върна не мога.

Той се смути, като видя, че лицето на стария човек започна да се гърчи, а след това разбра, че докторът плачеше. Сам той изпита тежък удар, когато научи, щом пристигна в Париж, че Симон Босковиц беше умрял в Цюрих. В Германия не се знаеше нищо за съдбата на изгнаниците.

Курт се залови да сложи в ред кухнята.

— Жилището принадлежи на един бивш мой пациент, — обясни д-р Хайн. — Семейство Манолеску е в Кан. Аз мога да пестя много, като имам възможност да живея тук.

Портретът на мадам Манолеску с маслени бои, висеше над камината в салона — една пищна жена, облечена в зелено и държаща ветрило. Преди войната, когато е бил рисуван портретът, тя е била млада и красива.

— Французойка ли е? — попита Курт, колкото да каже нещо.

— Не, румънка — отговори д-р Хайн. — Тя има много хубава дъщеря, която следва тук в танцувална школа, затова са дошли да живеят в Париж.

— Кога ще се върнат? — попита Курт.

— Не знам — отговори докторът.

Това накара Курт да се почувства неловко. Щом позвънеше звънецът на вратата, той трепваше. „Къде ще отидем тогава? — мислеше си той. — Къде?“.

Всеки ден докторът очакваше писмо от жена си, но пристигаше само едно писмо на две седмици.

— Тя е много добре — съобщаваше докторът. — Ще ми дойде на гости, щом намеря самостоятелно жилище. Тя пише тъй сърцато! — казваше той, като вдигаше поглед от писмото и поглеждаше Курт. — Поради цензурата не може да каже всичко, което би искала — продължаваше той. — Трябва да се чете между редовете.

Той веднага стана да напише отговор, но скъса много листове от евтината хартия, която бе купил за тази цел. Разказваше й, че се чувства добре, много добре наистина, и че очаква тя да дойде скоро. „Професор Лафит, един стар мой ученик — спомняш ли си го? — прави всичко, каквото може, за да издейства да се направи изключение в моя полза и да ме приемат на служба в болницата «Свети Антоний». Въпросът ще бъде решен вероятно този месец“.

Решението взе формата на вежливи съжаления. Д-р Хайн уведоми Курт за това с храбра усмивка.

— Все още има надежда за Руан — каза той оптимистично. — Има изгледи да започна практика там. Потребна ми е само благосклонната дума на префекта…

Понякога Курт се изненадваше, че докторът продължава да живее. Всичко беше тъй безнадеждно и безцелно! Когато изтечеше една седмица, без да се получи писмо от жена му, той съвсем отпадаше, а след това идваше писмо, което със своята престорена веселост вливаше прясна жизнена сила в него.

Постепенно Курт разбра, че това бе единственото нещо, което поддържа живота на доктора: надеждата, че ще бъде в състояние да предложи на жена си един нов живот в друга страна. Всяка сряда вечер отиваше на Рю д’Юниверсите, където в обор, който беше превърнат в ателие, той свиреше камерна музика заедно с един русин, един белгиец и един германец.

— Отказах се от пушенето — каза той, — но без музика просто не мога да мина.

Курт го придружи два пъти, но не можеше да издържа скърцането и търпението на четиримата ентусиасти.

Той зае оголеното легло на мадам Манолеску; горната табла беше тапицирана с блестящ атлаз, който излъчваше застоял и повехнал парфюм. Когато се събуди през нощта, видя светлина в кухнята и чу монотонно мърморене. Той стана и на пръсти отиде в кухнята: докторът седеше на своята софа и изучаваше френски от един медицински наръчник. Курт тихо затвори пак вратата. Сам той учеше по слух. Говореше с всекиго — с пощенския раздавач, с портиерката, която метеше стълбището, с хората от бакалницата, където купуваше картофите за тяхното скромно ядене, с келнерите в кафенето, където докторът го водеше понякога. По този начин той учеше един орязан, всекидневен френски език, който звучеше доста забавно в неговата северногерманска уста.

В салона имаше пиано. То беше заключено. Курт свикна да прави дълги разходки по крайните булеварди. Нуждата за жени отново го потискаше, но той не познаваше нито една жена и нямаше пари. Разхождаше се непрестанно, за да се измори. Но улиците бяха пълни с момичета, момичета с пол, момичета с уста, с гърди, с бедра. Той вървеше сред някаква червена мъгла, страдаше от замайване и главобол, не знаеше какво става с него.

Един ден се получи телеграма от мадам Манолеску и след час те пристигнаха: мадам, нейната красива дъщеря Елен, една слугиня французойка, едно пекинско кученце на име Фо, куфари, цветя, смях, поздрави, парфюми; безгрижни, весели хора. Мадам целуна доктора, а когато той й представи Курт като свой питомец, тя целуна и него.

— Колко хубаво е, че сте тук да правите компания на нашия беден доктор! — възкликна тя. — Той ми разправи всичко за вас. Зная всичко. Вие сте виртуозът. Колко очарователно — той се изчерви. — Погледни, Елен! Не трябва да се сърдите, че една стара жена ви е целунала.

Мадам изглеждаше по-млада, отколкото беше на портрета от преди двадесет години. Тя имаше мека коса, избелена до платиненорус цвят, здравата слабост на жена, която се подлага на масажи и прави упражнения, и се поти, и гладува, големи очи и грижливо гледана кожа.

— Почерняла съм като циганка — каза тя, като се гледаше в огледалото. Тя закичи под брадичката си китка цветя, за да прикрие опасното място, където започваше да се проявява възрастта.

Изведнъж жилището се изпълни с въздух, светлина и шум. Прозорците бяха разтворени, калъфите — свалени; във вазите имаше цветя, трапезата бе сложена. Изпратиха слугинята в избата за шампанско. Телефонът звънеше, кучето лаеше, Елен свиреше валс, мадам отиде в кухнята да направи своя прочут omeiette aux finex herbes^[3]. Д-р Хайн стегна куфара си, елегантния, скъп куфар, който беше останал от дните на неговото благополучие.

— Сега ние ще се сбогуваме, мадам — каза той, като отиде при нея в кухнята.

— Ще се сбогувате ли? Но къде отивате? — попита мадам.

— На хотел — каза докторът.

Мадам го изгледа замислено за миг; в ръката й беше увиснала една дървена лъжица.

— Глупости, докторе — каза тя. — Няма да ви пусна да си отидете. Вие ми спасихте живота, мосю — и мислите ли, че ще ви оставя да идете на хотел сега? Освен това ние се радваме, че ще има мъже в къщата. Елен — извика тя към салона — нали се радваме, че ще имаме мъже вкъщи?

— О, ти си луда — отговори Елен леденостудено, без да прекъсне своя валс.

Ядоха и вдигаха наздравици за по-добри времена. Пред доктор Хайн имаше сребърна кутия за цигари и той пушеше без прекъсване. Мадам създаде една нова стая; това беше наистина една слугинска стая в таванския етаж, но никой не каза нищо. Мъкнаха мебели нагоре по стълбите, слугинята работи до задъхване, мадам сновеше из жилището, събираше вази, огледала, книги и столове и даваше да ги отнесат горе. Най-сетне тя направи преглед на работата си и изглеждаше доволна. С цялата доброта на сърцето си тя помоли д-р Хайн да й прости, задето не може да му предложи нищо по-добро.

— Аз не съм такава мила персона като Марго — каза тя, смеейки се.

Марго, обясни тя, била една малка кокотка, която не ходела по улиците, но имала няколко свърталища, където си избирала мъже. Между тези мъже имало един германец, който редовно ходел в Париж и редовно прекарвал една нощ с Марго. Но дошъл на власт Хитлер и Марго получила писмо: „Мила Марго, трябва да напусна страната. Имам жена и две деца, а мога да взема само много малко пари със себе си. Моля кажи ми къде мога да живея със семейството си“.

Марго отговорила: „Mon pauvre chou^[4], както знаеш, имам три стаи, а ми е потребна само една. Мисля, че ти и твоето семейство можете да живеете при мене също тъй, както и където и да било другаде. Когато имаш пари, ще можеш да ми се изплатиш“.

— И така — заключи мадам — цялото семейство с всичкия си багаж заживя у Марго, а жената няма никаква представа как е станало всичко.

Мадам излъчваше неотразима топлота и добро разположение на духа и макар че Курт разбираше едва половината от това, което тя казваше на своя плавен френски език, той се радваше и нито за миг не сваляше очи от устата й. Шампанското го удари в главата и той се изправи и държа тост. Мадам се превиваше от смях пред неговия развален френски език и дори на лицето на Елен се появи бледа усмивка. Тя беше толкова студена, колкото гореща беше майка й — една хладна, белокожа, тъмнокоса хубавица.

— Като лунна богиня — каза Курт в своето опиянение от шампанското.

— Бебчо става лиричен — изсмя се мадам. — Хайде, вървете на пианото, бебчо, и ни изсвирете нещо хубаво.

— Какво да изсвиря? — попита Курт Елен, която седна до него на столчето пред пианото.

— Болеро, Равел — каза тя.

Беше слушал тази музикална пиеса, но никога не беше я свирил. Пръстите му бяха отвикнали, но понеже беше пиян, той свири. След известно време Елен стана и се понесе из стаята в някакъв танц. На мадам хрумна идея.

— Трябва да танцуваме сега, когато са вдигнати килимите — извика тя радостно.

За миг тя донесе електрически грамофон, свика по телефона приятели и вечерта завърши сред оргия от танго и малки кренвирши, които се появиха към полунощ, неизвестно откъде.

— През целия си живот не съм бил толкова весел — довери се Курт на доктора, когато двамата отидоха да си легнат в своята новомебелирана таванска стая. Той сънува трескави и объркани сънища за двете дами Манолеску, които в съня му се бяха слели в една — Елен, която беше красива, и мадам, която танцуваше танго тъй добре и с толкова голям вкус, както правеше всичко друго.

Курт желаеше Елен и на няколко пъти се опитваше да я целуне. Никакво възражение и никакъв отговор. Ако в речника му имаше думата любов, той щеше да знае, че се е влюбил в Елен. Въпреки това в края на краищата той беше вече любовник на майка й.

— Тези, които ме обичат, ми казват Гуся — каза тя още първия ден — и така те бяха един за друг Гуся и Бебчо. Тя го завладя с леко сърце и без да се колебае, а той се отдаде доброволно. Тя проявяваше силно майчинско чувство и то успокояваше обърканото момче. Тя му показваше Париж; двамата се возеха по цели часове из града в нейната кола и правеха излети до Фонтебло и Версай. Хранеха се в потайни ресторанти, известни само на гастрономи, танцуваха в артистичните бохемски нощни клубове на Монмартр; правеха и по-далечни излети и прекарваха нощта в старинни малки ханчета, предназначени само за любовници. Понеже той имаше само износения си костюм, мадам го заведе при шивач, поръча му костюми, избра моделите; докато той правеше пробите, тя седеше и го наблюдаваше, обръщаше внимание на това, което харесваше у него.

— Мосю има широки плещи, затова няма нужда от подплънки — уведоми тя крояча, който правеше пробата. — Мосю има тесни бедра, панталоните трябва да прилягат добре.

В замяна на това той трябваше да ходи с нея, когато тя си избира дрехи. Дамите от модното ателие се отнасяха с оскъдна вежливост към него, младия любовник на една застаряваща жена, един жиголо, когото тя поддържаше. Когато отиваха на публични места, мадам пъхваше в ръцете му кесията си. „Моля, вземи я, Бебчо“ — и той плащаше със сведен поглед голямата сметка. По-късно тя му даваше непопълнени чекове. „Моля, Бебчо, изтегли за нас малко пари от банката — колкото обичаш. Това е по-просто“, казваше мадам.

Понеже Курт никога не беше имал пари, той не знаеше какво да прави с тях. С нейните собствени пари той й купуваше цветя и подаръци и даваше твърде големи бакшиши. Жиголо, мислеха си келнерите зад гърба му. По лицата на слугинята, портиерката и дебелата готвачка той долавяше същия израз на забавно презрение. Дори Фо, галеното кученце, гледаше отвисоко на него. Само Елен не забелязваше нищо, а д-р Хайн беше твърде задълбочен в подготовката за медицинския изпит на френски, който щеше да положи, в случай че получеше разрешение да се установи в Руан.

Една вечер те танцуваха в бар, чиито стени бяха покрити с огледала. Курт се радваше на собствения си вид. Той носеше новия си вечерен костюм с широки рамена и с панталони, които прилягаха плътно до бедрата му. Отпред на ризата му имаше бисерни копчета, а на ръката му — платинен часовник — подаръци от Гуся. Гладката му коса блестеше от брилянтин, а лицето му изглеждаше бледо от пудрата, която Гуся го беше накарала да сложи. На бутониерата си имаше тъмночервен карамфил, а на малкия пръст на лявата ръка — сапфирен пръстен. Датата на тяхната първа нощ бе гравирана на вътрешната страна на пръстена.

Неочаквано той съзря в огледалото и Гуся. Той често беше наблюдавал, че тя повяхва до края на вечерта и особено когато трябваше да пие нещо, под очите й се появяваха малки подпухнали торбички. Рамената и се отпущаха и за четвърт час тя се състаряваше с няколко години. Сега, когато Курт ненадейно срещна сам себе си в огледалото и се видя — един добре изглеждащ жиголо, обвил ръка около една стара жена, той се сепна. Събуди се и за пръв път от няколко седмици насам дойде на себе си. „Никой не се интересува от това, че съм влюбен в жена, която е по-стара от мен“, помисли си той въпреки това. Но се видя в огледалото такъв, какъвто го виждаха другите. Слаби и студени тръпки пропълзяха по гърба му.

Той проведе сериозен разговор с д-р Хайн. Не беше лесно да откъсне човек доктора от заниманията му, защото той работеше с фанатизъм, който изключваше всичко друго. Клепачите на очите му бяха тъмночервени, а вените на ръцете му изпъкнали.

— Не е дребна работа за стар човек като мен да зубри наново всичко за изпит — оплака се той разсеяно.

Курт му разказа каквото мислеше. Мадам била много мила към него и правела всичко с най-добри намерения, но изглеждало, че не знае кой е най-добрият начин, по който трябва да го прави. Той помоли сериозно доктора да й говори. Той не искал подаръци, искал със собствени усилия да припечелва нещо, колкото малко и да бъдело то. И желаел да работи, да свири на пиано и да има време за себе си.

— Аз съм музикант в края на краищата, а това тя не може да види — каза той умолително.

— Кажи й го сам — каза д-р Хайн смутен.

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Не мога да ви кажа.

Д-р Хайн отправи към него изпитателен поглед и още същата вечер говори с мадам. Тя бе трогната и очарована.

— Колко очарователно! Бебчо желае да работи! Какво изискано дете си ти и каква глупава стара жена съм аз, като те мъкна по нощни клубове, вместо да те оставя сам с Бетховен. Но край на това. От сега нататък ще бъдем сериозни хора — извика тя и обви ръцете си около шията му, започна да дърпа ушите му и да търка носа си в неговия.

Работа за Курт беше намерена с изненадваща бързина. Сержинская, Еленината учителка по танц, търсеше пианист. Тя трябваше да направи балет за едно ревю и даваше уроци от сутрин до вечер. По това време в целия свят вратите за работа бяха затворени и залостени: имаше съюзи и синдикати, някои от които бяха затворени за нови членове, докато други не приемаха чужденци и Курт беше удрял много пъти на камък през своите първи седмици в Париж. Но ето че сега той беше в танцувалната школа на Сержинская. Там миришеше на пот от много момичета и работата беше монотонна. Едно, две, три, четири и пак едно, две, три, четири, това траеше цели часове без прекъсване.

Момичетата в къси гащета го третираха не като мъж, а като растение. Те излизаха полуоблечени и равнодушни от импровизираната гардеробна, прокарваха пръсти през косата му, облягаха се на рамото му, караха го да връзва връзките на танцувалните им обувки, да им закопчава копчетата и да им държи червилото. Елен беше една от тях и неговият копнеж по нея, който беше замрял в леглото на мадам, отново се пробуди.

Понеже пръстите му се бяха схванали, той се упражняваше по цели часове в салона. Това правеше дълбоко впечатление на мадам. Тя обикаляше крадешком, на пръсти, около него, хвърляше към него възхитени погледи и сядаше наблизо със своята вечно недовършена бродерия.

— Аз съм тиха като мишка — изшушука тя с пронизителна въздишка.

Вниманието й дращеше и крещеше в ушите му. Той тръшна капака на пианото.

— Не мога да работя така — извика той, изгубил търпение.

В миг сълзи потекоха по повехналите бузи на мадам, тя се измъкна на пръсти и се върна в спалнята си. Курт трябваше да я последва и утешава.

С първите пари, които му плати Сержинская, той си нае отделна стая — ако тази дупка заслужаваше името стая — в един малък хотел близо до гарата Монпарнас. Сега пак престанаха напълно неговите упражнения. Още когато беше започнал да работи, мадам се беше разочаровала от него.

— Станал си отегчителен като съпруг — оплакваше се тя.

На фона на разгулния живот, който водеше той, д-р Хайн се измъчваше до смърт. Да, той не беше получил разрешение да практикува като лекар в Руан и сега кореспондираше с университета в Ерусалим. Отговорът беше изискано вежлив. Палестина беше допуснала всички емигранти, за които имало място. Обетованата земя не можела да се справи с повече доктори или интелектуалци от какъвто и да било род. Земеделски работници, от това имали нужда там. Комитетът намекна, че нямало никаква нужда от покръстени евреи ренегати от рода на д-р Хайн. По-късно той беше започнал да работи над английския език, цялата медицинска наука на английски. Беше на петдесет и три години, а изглеждаше стар човек. В Америка, така му разправяха в кафенетата, в Америка било лесно да започне наново. Нощем Курт трябваше да седи в неговата таванска стая и да му задава най-простите въпроси по органическа химия като на ученик. Докторът беше заковал върху наклонената стена над главата си едно насърчително писмо от Ирена.

Танцувалната школа на Сержинская се подготвяше за танцов спектакъл, в който щеше да се допуска публика срещу заплащане. Елен се упражняваше в един танц, наречен „Танцът на ловеца на бисери“. Тя помоли Курт да работи с нея. Килимът в салона бе отново навит на руло и Курт започна да свири откъси от „Арлезианката“ на Бизе, а в това време чуваше зад гърба си тежкото дишане на девойката, която танцуваше, чуваше я да се тръшва с глух шум на пода след всяка фигура. Между тях имаше напрежение, някаква жица, натоварена с електричество. Една вечер те и двамата избухнаха. Курт я насили и я целуна; той се беше борил достатъчно дълго, за да се въздържа. Елен не му удари плесница, тя направи нещо много по-лошо. Тя се извърна и плю шумно и решително на пода. Курт се вцепени до корена на косите си.

— Защо сте така жестока към мен? — попита той с пребледняло лице.

— Като имате предвид, че майка ми ви издържа, вие би трябвало да имате поне скромността да не й изневерявате в нейния собствен дом — изкрещя Елен. Ненадейно тя избухна в хълцания и като се сви изплака сърцето си: — Винаги все същото — всеки от нейните жигола се опитва и с мен — но аз не съм като майка си.

Курт се измъкна, измърсен от главата до петите, сякаш беше паднал в яма с кал.

На следващия ден стана скандал в танцувалната школа.

— Не заспивайте! — изкрещя му Сержннская. — Няма никаква полза от вас, вие само разваляте всичко.

— Ако не ви задоволявам, мога да напусна — каза Курт. От цялото унижение той се чувстваше така пламнал отвътре, сякаш беше глътнал пакет игли.

— Толкова по-добре — извика разярената танцьорка. — Отдавна ми е омръзнала цялата тази работа. Ако мадам Манолеску желае да ви снабдява с пари, нека ви плаща направо, вместо да устройва този фарс.

Момичетата от балета стояха неподвижно, грациозно подпрели ръце на прозрачните си поли. Курт си взе палтото и излезе с цялото достойнство, което можа да събере в своето нещастие. Няколко дни той не ходи на Рю дез-Акасия, но след това се обясни с мадам.

— Знам, че правите това с най-добри намерения — каза той, изпитвайки по-скоро съжаление към нея. — Но вие ме завлякохте толкова надълбоко, че не зная как ще изляза един ден от там.

Мадам го утеши разсеяно. Тя имаше нов любимец, един блед, тъмнокос, меланхоличен руснак от балетната школа.

Няколко дни по-късно господин Манолеску пристигна в Париж: един къс, енергичен, дребен господин с пълна уста златни зъби. „Клетото куче“, беше го изричала винаги мадам, ако изобщо го споменаваше някога. Това „клето куче“ бързо разпръсна нареденото и взе жена си обратно в Букурещ. Всичко се спука като сапунен мехур от евтин и твърде силно парфюмиран, твърде розов сапун.

Д-р Хайн се пресели с всичките си книги и с всичките си грижи в мъничката стая на Курт. Няколко седмици след това парфюмът на мадам лепнеше по косата на Курт, по неговото бельо, по малкия му куфар и по украсените с монограми копринени жиголовски пижами. После и това изчезна. Понякога той чувстваше някакъв слаб копнеж по Гуся. Или може би беше по Елен…

Нищо не излезе от Америка. Д-р Хайн трябваше да представи пари, за да може да влезе в страната и да посочи хора, които да гарантират за него, да му осигурят финансова база. Изтощен, докторът сложи настрана своите английски речници. В продължение на няколко седмици двамата не знаеха какво да правят. Но писмата от Берлин идваха. На лице беше твърдата воля, която поддържаше д-р Емануел Хайн бодър, да бъде в състояние да предложи още веднъж на жена си добър живот. Сякаш той трябваше да изкупва вината, че е евреин.

Някои от изгнаниците бяха намерили работа за себе си: те приготвяха германски сладкиши и ги продаваха на други германци, които имаха малко пари; надписваха адреса над пликове, отваряха си дори магазини, правеха салами, откриваха чайни, подвързваха книги. Те бяха германци, упорити и трудолюбиви, и не се предаваха.

„Моята професия? Жиголо“ — мислеше си Курт. Той беше слязъл до самото дъно. Бледият руснак от балетната школа му се смееше, като го срещнеше на улицата. Веднъж той го заведе в един нощен клуб, където търсеха партньор за танцуване. Имаше много мили туристки в Париж, те всички имаха страст към танцуването и много от тях даваха бакшиши на партньорите си. По този начин Курт и д-р Хайн живяха известно време.

Един бивш пациент на доктора, англичанин, му писа от Шанхай. Човек можел да иде там, ако има десет долара в джоба си. Можел да практикува като лекар, без да държи изпит. Англичанинът пишеше с благодарност и уважение и питаше д-р Хайн дали не би искал да емигрира в Шанхай. Писмото прозвуча в тяхната парижка мрачина като зов на тръба. Емануел Хайн писа на жена си и тя му отговори веднага. Да, тя имала смелост и щяла да го последва и на края на света и щяла да бъде особено щастлива да иде в Шанхай, защото това име звучало като рай на свобода и независимост. Д-р Хайн се оживи отново. Той показваше писмото в кафенетата и не говореше за нищо друго, освен за тази нова възможност.

— Получих покана да се установя в Шанхай — хвалеше се той с детинска гордост.

Никой не му вярваше.

— Добре, ако имате такива чудесни възможности, защо не заминете? — питаха го угрижените германци в кафенето.

— Защо? Нямам пари за параход — отговаряше д-р Хайн със свиване на рамена, което беше един твърде еврейски жест.

Курт продаде бисерните си копчета, платинения си часовник, сапфирения пръстен, вечерния костюм, всичко, което притежаваше. Понеже все още не достигаха някакви си хиляда и триста франка, за да могат да си платят третокласния билет в един малък кораб от линията Месажри Маритим, Курт направи нещо отчаяно. Той помоли една австралийка, с която танцуваше, да му даде тези пари. Тя беше много слаба и не вече млада, а нейният френски език беше малко просташки. Но Курт й се довери. Той й се предложи. Той се опита да проституира. Мисис Адилейд Уилкинсън не му даде парите. Една малка блудница, която беше идвала понякога в нощния клуб го беше наблюдавала. Тя беше добросърдечна и великодушна, особено когато беше под влиянието на кокаина. Тя го съжали и му даде парите по един сух, почти нелюбезен начин.

— Пратете ми пощенска картичка и едно малко китайско бебе, миличък — каза тя.

Двамата се качиха на кораба, обзети от треска, надежда и радост, и с нови жизнени сили. Преди да заминат, Ирена Хайн дойде в Париж за три дни. Тя не каза на мъжа си колко трудно получи разрешение за пътуването си.

— Щом имам десет души пациенти, ще дойдеш и ти — каза д-р Хайн.

— Значи след два месеца — каза Ирена със своята смразена усмивка. Нейната бяла кърпичка, която се развяваше пред дима на заминаващия влак, беше последното, което Курт видя от Париж.

Когато пристигнаха в Шанхай, техният английски покровител беше вече умрял и погребан. Един нещастен случай при игра на поло, лош удар, строшен череп — нещастна шега на съдбата.

Нищото, в което живееха изгнаниците, стана черно, плътно и непроницаемо. Чуждият град ги погълна.