Вики Баум
Хотел Шанхай (12)

II

Беше три часа сутринта. Йен, който беше сега кули и возеше рикша, си беше подремнал, свит между дръжките на своята рикша. Зад себе си имаше един труден ден. Рано предишната сутрин беше откарал една пияна певица от един хотел у дома й в Нантао. Това беше тежък товар, защото бавачката, в чийто скут седеше девойката беше едра и пълна и Йен се изпоти, преди да свали двете жени пред вратата им. Стана голям пазарлък и разправия с бавачката и най-сетне му дадоха двадесет и пет медни монети. От тези пари Йен си купи една паница ориз и чай, като му останаха двадесет медни монети, които не стигаха, за да плати дневния наем за рикшата си. Той влачи своята празна рикша по всички места, които обещаваха добър пътник. Вися около входовете на хотелите на чужденците и трябваше да даде девет цента на един вратар — син и внук на блудница; когато падна вечерта, той заобиколи големите китайски ресторанти в чуждестранния квартал, но кулите, които гледаха на тези места като на своя запазена зона, го изгониха оттам. През нощта напразно беше лежал на Фучоу роуд и беше пял с висок глас възхвали за рая, в който щял да заведе чужденците, които минаваха покрай него по един или по двама: „Хубави момичета, чудесни в леглото, хубави девици от Кантон, хубави малки момчета.“ Но винаги когато повикваха рикша, другите кули го изпреварваха и той знаеше също и защо беше слаб. Бяха изминали три дни, откакто Йен беше изпушил последната си лула от Великия пушек и по цялото си тяло усещаше умора и болка от глад за опиум.

„Клубът на божурите“ беше скрит в такъв лабиринт от тесни улички, че никакви автомобили и таксита не можеха да стигнат до неговата врата и до червената неонова фирма. Това беше място, откъдето можеха да се вземат уморени танцьорки или техните клиенти, моряци и китайски чиновници. Не минаваше вечер, без да посетят „Клуба на божурите“ богатите чужденци, хора без ум, които плащаха дори до половин долар за возенето.

Преди да потъне в сън от изтощение, Йен беше започнал да мисли какво би направил, ако можеше да спечели половин долар. Той дължеше четиридесет цента наем за своята рикша, а в ръката си имаше само единадесет цента. Като пресмяташе какво е финансовото му положение, той движеше пръсти и устни. Изпушването на една лула опиум, което в момента беше по-належащо от ядене и пиене, струваше двадесет цента. Той дължеше на приятеля си Кве Куей седем цента за последната лула. По средата на своите пресмятания той заспа. Небето стана зелено над покривите на порутените къщи. Два големи плъха побягнаха по нозете на Йен, а малко по-късно една слаба, разсеяна котка мина покрай него. Трима чакащи кули с рикши играеха „на пръсти“ под светлината на фенерите, а трима други спяха. По цялото протежение на улицата електрическите надписи и червените фенери на нощните клубове избледняха, когато над града се разляха първите зари на утрото. Музиката вътре продължаваше неумолимо и упорито.

Йен се събуди, когато получи ритник от обувка от фина черна кожа и за един миг се озова между дръжките на рикшата. Настъпи обикновеното викане и блъскане, но неговият глад за опиум беше сега толкова силен, че даде сила на юмруците му да отблъснат другите кули.

 

 

— Пак убийство и внезапна смърт — каза със смях Хелен Ръсел на мъжа си, който беше толкова пиян, че стоеше като вдървен и под остър ъгъл към улицата; това приличаше на трик на каталептичен медиум.

— Автомобил? — попита той с дебел глас и дори тази единствена дума му беше почти невъзможно да произнесе.

— Върнах автомобила — каза Хелен любезно. — С рикшата е по-забавно. Чистият въздух ще ни подейства добре след мъглата вътре.

— Автомобил? — повтори Боби упорито.

Той се опита безуспешно да запали цигара. Кибритът и цигарата паднаха на влажния, кален паваж. В следващия момент една кряскаща група улични момчета се нахвърлиха върху плячката. Хелен взе от ръката му табакерата, преди той да я изпусне, запали една цигара и я пъхна между устните му.

— Автомобил? — попита той напразно.

— Можеш да вземеш рикшата до ъгъла, а там ще получим такси — каза Хелен покорно и му помогна да се качи.

Кулите се заеха да помогнат на пияния чужденец с изключителна нежност въпреки виковете и смеха им. Той се усмихваше великодушно и дори заспа, преди копелетата да започнат да се въртят. Хелен се качи в рикшата на Йен.

Йен се взираше с отворена уста в дамата. Той още беше полузаспал.

— Хотел „Шанхай“, Нанкин роуд, чоп-чоп — каза Хелен, която беше научила малко от тукашното развалено наречие.

— Сави, сави — увери я Йен настоятелно, макар че не беше я разбрал. Той не знаеше нищо за Нанкин роуд: за него това беше Та Малу, улицата на големите коне. Но той се усмихна успокояващо на дамата и потегли. Тялото му изведнъж се обля в пот, защото въздухът беше като пара, дори в този последен час на нощта. Той се спря и като свали дрипавото си палто и го сви на куп, го сложи под нозете на дамата.

— Много мило — продължи Хелен, като се стараеше да отбягва всяко докосване до мръсната дреха.

През това време кулито, който возеше мъжа й, беше изчезнал с твърда крачка зад ъгъла и Хелен беше останала сама. Бързо, чоп-чоп, повтаряше тя, но Йен разбираше, че не настоява сериозно. Той обръщаше глава и й се усмихваше, без да променя ход. Хелен се облегна и въздъхна. Сивата светлина на зазоряването заля улиците и можеха да се видят малцина хора, все китайци. Едно от ония смешни, златистожълти шанхайски таксита мина покрай тях и наруши тишината. След като бяха направили няколко завоя, без да видят Боби, Хелен попита доста загрижено:

— Хотел „Шанхай“, сави?

— Сави, сави — каза кулито с утешителна усмивка на търпелива бавачка на деца.

Въпреки това Хелен започна да изпитва тревога… Тя трепна, когато един висок вик на китайски стигна до ушите й. Но това беше само друг кули с рикша, който прешляпа покрай нея с боси крака, возещ като свои пътнички две уморени, нарисувани момичета от нощен клуб. От една къща се разнесе тъжен проточен вик. Мълчание. След това пак вик. После остро изплющяване от бич или от огнестрелно оръжие. Ето още един отличен случай за сър Галахад, помисли си Хелен. Мисълта за него беше толкова ясна, че Хелен беше изненадана, когато той не се показа на следващия ъгъл, за да я вземе под закрилата си. Тя се прозина и се усмихна на себе си извинително. През изтеклата вечер беше мислила неведнъж за Франк Тейлър. Сър Хенри Кингсдейл-Смит, от британското консулство, беше устроил един официален и извънредно отегчителен прием в чест на мъжа й и на нея самата: бисерни огърлици върху стари сбръчкани гърди, клюки за хора, чиито имена тя не беше чувала никога, предсказания за конните надбягвания, разговори върху играта поло, високомерие и скука. Един мъничък английски остров, изолиран и непристъпен в средата на Китай под непрестанното бръмчене на електрическите вентилатори. „А как ви се харесва Шанхай, мила моя?… Ако идете в Хонконг, трябва да направите посещение на лейди Фиц-Скарбъро, тя е толкова оригинална! Колекционира пръстени с нефритови камъни. Бедната, мила жена, какво друго може да прави? Сър Фиц-Скарбъро заболял от малария в Индия, а ние знаем как изглежда съпруг, болен от малария… Граф Бодянски, елате, искам да ви представя на мисис Ръсел. Граф Бодянски е нашето enfant terrible^[1]. Не го слушайте, ако започне да ви говори за Сайгон.“

Само като си спомни всичко това, Хелен пак се прозина. Тя се огледа наоколо. Не, Франк Тейлър не идеше подир нея. Изморена съм, помисли си тя. Не беше лесно да запази Боби трезв по време на един елегантен английски прием. В „Клуба на божурите“ той си беше наваксал загубеното.

В момента, когато Хелен успя да изгони от мислите си дискретната, но приятна сянка на Франк Тейлър, тя се изплаши. Те продължаваха да вървят все по-нататък; положението ставаше все по-объркано и по-объркано, улиците — все по-тесни и по-непознати. Кулито се задъхваше, пот струеше по гърба му. Хелен видя едно свободно такси на едната страна на улицата.

— Искам да сляза — каза тя.

Но нейният кули поклати глава и продължи. Малко по-късно неговият задух се превърна в кашлица и Хелен се ужаси, че той храчи по улицата големи петна кръв. След като вървяха безкрайно дълго и се бяха връщали винаги на един и същи ъгъл, както смяташе Хелен, те стигнаха до една река или канал и кулито се отби при един китайски полицай. Той явно питаше за пътя, а полицаят му викаше нещо. Йен също извика нещо в отговор, но и тази възбуда завърши със смях. Хелен беше вече ужасно уморена, а возенето изглеждаше като нещо недействително. След цяла вечност те най-сетне пристигнаха пред хотела, без да са зърнали за миг нейния съпруг.

Кулито стоеше и не можеше да си поеме дъх, от него капеше пот, а на устните му беше изписана очаквателна усмивка. Той беше толкова мършав, че всяко ребро и всяка жила изпъкваха по тялото му. Твърде мършав — мислеше си Хелен, — за да бъде разпънат на кръст. Тя извади от малката си бисерна чантичка половин долар и го тури в ръката на кулито. Нейният опит с просяците в пагодата Лънхуа я беше научил да не плаща твърде много.

Понеже петдесет цента бяха повече от това, което дължеше на Йен, той веднага вдигна голяма врява. Той викаше, че тай-тай му била дала малко, тай-тай била жестока, той бил изминал дълъг път и тичал бързо; той показваше потта си и сочеше задъханите си гърди; жестикулираше с ръце, протягаше половината долар към Хелен, като че искаше да й върне това толкова мизерно възнаграждение, и дори отиде до там, че плю на монетата и я хвърли на земята. Макар че миг преди това улицата Нанкин роуд беше празна, се появиха необяснимо откъде трима-четирима кули и всички започнаха да го подкрепят. Хелен малко уплашена, се канеше да извади още пари от малката си чантичка, когато се появи едрият ирландец, който беше нощна смяна на въртящата се врата на хотел „Шанхай“.

— Чих! — извика той. — Ганду!

И Йен видя как пътничката му изчезна в хотела, без той да успее да направи най-големия си удар, за който се беше надявал, откакто беше станал кули с рикша.

Между кулите с рикши се разказваха истории за баснословни и фантастични печалби. Веднъж пиян чужденец, може би по погрешка или пък от глупост, беше дал на някой си Лизан от Хаопин двадесет долара. Лизан се оттеглил с тези пари и заживял в родното си село като високо уважаван собственик на дърводелска работилница. Друг кули, чието име не беше известно, беше намерил в своята рикша бисерна обица и един търговец на скъпоценности в Китайския град му беше дал за нея тридесет и два долара и четиридесет цента сухи пари. Не беше известно какво е станало с него, но някои твърдяха, че са го виждали да излиза от хотел „Златното небе“, придружен от хубава наложница, и заминал с такси.

Тези и други подобни истории поддържаха жива надеждата в Йеновото сърце, че един ден той ще се върне с много пари в къщата на своите прадеди, че ще изплати дълговете на своето семейство, ще откупи нивята на своето семейство, ще снабди духовете на прадедите си с много храна и благовония и ще възпита сина си като благородник.

Йен често мислеше за сина си. Особено след като изпуши втората лула, струваше му се съвсем проста и лесна работа да види отново сина си. Макар да беше надалеч, той беше наблюдавал с очите на своя дух как синът му расте. Сега косата на челото му беше отрязана; сега беше тръгнал на училище; сега беше вече достатъчно умен, за да кара бивола, който въртеше колелото на дулата; скоро щеше да дойде време да бъде сгоден; той беше мъж, и то по-добър мъж от своя недостоен баща. Мечтаейки така, Йен стигаше до своята трета и четвърта лула, преди да изпадне в дълбокия сън на пушач на опиум.

Тия мисли обаче не бяха обикновена фантазия: те бяха подхранвани от писмата, които му пишеше от време на време майката на Лън Сейлеонг. Йен ги носеше на писмописеца, чиято будка се намираше в съседство с чайния салон „Старото върбово дърво“ в Китайския град. Той даваше да му прочетат писмото срещу пет медни монети, а понякога трябваше да му го прочитат по три пъти, преди да схване съдържанието му. Написването на отговор му струваше десет медни монети, в очите на Йен това бяха много пари, но той разбираше добре, че беше по-трудно да се пише писмо, отколкото да се тегли рикша и че учението заслужава по-високо заплащане, отколкото обикновената работа на един кули. Но беше изминало много време, откак беше получил последното писмо, повече от дванадесет месеца, и Йен постепенно забрави съдържанието на последното писмо, колкото и често да го повтаряше на себе си в началото, като се мъкнеше по улиците с рикшата.

Йен пъхна петдесетте цента в пояса си; сега той притежаваше шестдесет и един цент. Щом хвана отново дръжките на своята рикша, той разбра, че е твърде уморен, за да извърви далечното разстояние до Канинг стрийт, където трябваше да плаща всеки ден наема за рикшата. И през ум не му мина, че до Чапей, където живееше Кве Куей, беше още по-далеч. Мисълта за Великия пушек му даваше достатъчно сила и енергия, за да издържи, докато стигне там.

Куей имаше малък магазин, който беше открит към улицата и изглеждаше съвсем невинно. Там се продаваха соя, тютюн, цигари, солено зеле, пушено месо и сушена риба — наистина всичко, което можеше да изкуси апетита на кулите, които живееха в този квартал. Сградата беше малка, ниска и построена като пристройка към задната стена на едно здание, което някога е било фабрика, докато през войната през 1932 година бе улучено от граната и опожарено до основи. Улицата на блажения мир, както се наричаше доста неподходящо тази улица, не беше павирана и през зимата представляваше блато от кал. През лятото обаче тя изсъхваше и всяко подухване на вятъра вдигаше облаци жълт прах и го хвърляше в лицето на минувачите. Жилището на Куей беше зад магазина, а зад жилището имаше малък двор с кладенец и една помпа с празни варели; лете Куей разстилаше над двора покрив от дрипави рогозки, та да го запази прохладен. Зад двора имаше една стая, в която Куей складираше стоките си и която издаваше силна миризма на зеле, риба и прокиснала фасулена каша. В дъното на тази стая имаше така изкусно изработени рафтове, че те напълно прикриваха стълбата, водеща към тавана. Там именно пушачите на опиум лежаха върху стари рогозки на нарове един над друг, с дървени възглавия под главата, а когато имаше наплив, лежаха и по двама и трима на една рогозка. Две бледи, дрипави, малки момичета сирачета подаваха лампите с опиума и носеха на хората горещи кърпи, за да бършат изтощените си лица. Миризмата на опиум висеше навсякъде като паяжина. Но смрадта от гниещи остатъци в двора беше още по-силна; това беше добре дошло за Куей. Наистина той плащаше на полицаите от квартала съответните подкупи и им даваше колкото опиум искат, за да не го закачат. Напоследък обаче беше станало мода за студентите и дори за младите жени да си навират навсякъде носа и да се гордеят с това, че са открили поне грам опиум в Чапей. Понеже те бяха глупави, млади, неопитни хора, за Куей беше лесно да ги лъже. Но те бяха източник на досада, защото нечовешко беше да се лишават бедни хора от тяхното единствено удоволствие, докато богатите можеха да пушат колкото си искат. „Как ще понася един кули живота, ако няма опиум?“ — питаше често Кве Куей. — „Животът е твърде тежък без сънища“.

Йен сложи на тезгяха двадесет и седем цента, за да плати това, което дължеше, и да се снабди с опиум за един хубав, дълбок сън със сънища. Той беше зашеметен и ръцете и колената му трепереха, когато се изкачваше по стълбата, защото миризмата изостряше глада му за опиум. Но още при първата лула спокойствието се разстла над него; след втората — той стана жив и весел и започна да философства с един стар човек на съседната рогозка. Но старецът скоро заспа. Йен легна по гръб и затвори очи. Той си повя сънено един-два пъти със своето дрипаво ветрило от палмов лист и тогава видя много разцъфнали божури, галени от ветреца, чу клокочене на вода. Това беше звук с дълбока красота, свеж и прохладен, един очарователен звук, който се разнасяше като ехо от дните на детинството му. Йен изми в потока уморените си крака и след това заспа.

Няколко часа по-късно, когато беше пак между дръжките на рикшата, Йен действително си беше отпочинал от работата, но сънливостта от опиума още беше в тялото му. Беше вече пладне, но той не чувстваше глад и стомахът му беше доволен и спокоен. Небето беше покрито с черни облаци, а в далечината можеха да се чуят гръмотевици.

Йен припкаше бързо по улицата по посока на Канинг стрийт, направо през целия чуждестранен квартал, към дружеството за рикши „Четири хармонии“, за да плати наема за изтеклия ден. Като преброи парите, които притежаваше, той откри, че те бяха с шест медни монети по-малко; в своя шемет преди пушенето той трябва да беше пресметнал погрешно. Йен продължи да смята, като мърмореше гласно, и понеже нямаше достатъчно пръсти, тези, които имаше, го объркваха още повече. Той имаше шестдесет и един цента. Беше платил седемте цента дълг и двадесет цента за опиума. По разточителния маниер на пушачите на опиум беше дал пет кеша^[2] на момичето като бакшиш за чай, за дето му беше запалило лампата и му беше донесло топла кърпа. И пак не му достигнаха четиринадесет цента, за да си плати наема.

В това време облаците се разразиха над неговите грижи и се изля силен дъжд от натежалото небе. Точно когато Йен подири подслон в един вход, щастието му се усмихна. Един благовиден млад китаец, облечен в чуждестранни дрехи и с цигара в устата, го повика. Йен разпъна за един миг гюрука на рикшата, за да запази сух своя пътник и след това потегли. Дъждът мокреше приятно кожата му и скоро от нея започна да се издига пара, като че ли го варяха. Младият човек отиваше на рю Тибет, Сей Юнг Лу, а това също беше щастливо обстоятелство, защото тази улица беше на пътя му за Канинг стрийт. Когато слезе, пътникът му даде падащата му се такса, петнадесет цента. Той не беше чужденец, нямаше какво да се каже. Но влиянието на опиума правеше Йен смел и предприемчив, затова той протегна ръка и извика:

— Един подарък, сър, един бакшиш за бедния кули, достопочтени първороден синко! Синът ми е болен и умира от липса на лекарства. Дай ми десет цента за моя болен син.

Младият човек се засмя и извади малко пари от своята чуждестранна кесия, седем кръгли, лъскави медни монети и четири кеша.

— Лъжец и син на лъжец! — каза той. — Зная как се казва твоят син — Шао Хеиншу!

Йен се засмя и занарежда благословии подир младия човек, когато той влизаше през вратата. Мисълта синът му да бъде наречен Шао Хеиншу, Жълто оризово вино, му изглеждаше толкова остроумна, че той още се усмихваше над нея, когато беше вече спрял рикшата пред срутената къща в Канинг стрийт. Там имаше още трима кули, които бяха закъснели със своите плащания като него и той се нареди зад тях. Тъмната стая съдържаше една желязна каса, която вдъхваше на кулите голямо уважение като белег на огромно богатство. Касиерът, който седеше зад решетка и взимаше парите на кулите, имаше златни зъби, а това също беше елегантно и признак на богатство. Колко богат трябваше да е един човек, чийто подчинен можеше да си купи златни зъби!

Йен се сви и не отговори нищо, когато човекът извика заплашително, че рикшата му ще бъде отнета, ако не идва редовно всяка вечер, за да плаща за нея.

— Градът е по-светъл през нощта, отколкото през деня, няма разлика между вечер и сутрин — отговори Йен, като събра цялото си остроумие и смелост.

Човекът записа нещо в една голяма книга.

— Името ти Йен ли е, Лунг Йен? — попита той точно когато Йен се обръщаше да си върви.

— Така е, Лунг Йен е мойто недостойно име — каза Йен.

Беше загубил своето голямо име, името на своето семейство, откакто беше в града, и сега то му изглеждаше чуждо.

— Тук има едно писмо за мистър Лунг Йен — каза човекът иронично.

Той подхвърли писмото през решетката и то падна на мръсния дъсчен под. Йен го грабна и се направи, че може да прочете адреса.

— Да, писмото е за мен — каза той и сърцето му се разтупа, защото, макар да не можеше да прочете нито една-единствена буква, той все пак имаше очи и знаеше как изглеждаха писмата от дома; те имаха лице, както хората имат лица, по които могат да ги разпознават.

Отначало той седна в рикшата си на улицата и разгледа писмото от двете страни и го помириса. Може би имаше по-големи и по-дебели писма, но неговото беше достатъчно добро за него. След като до насита разглежда външния му вид и го опипва, той го пъхна в пояса си, където носеше и малката ленена кесия с пари. Той имаше още шестнадесет цента, а имаше и писмо от дома си. Вътрешното му вълнение му беше причинило внезапни болки от глад. Мога да ям и по-късно, помисли си той нетърпеливо, защото искаше да знае какво пише в писмото. „Получих писмо от сина си“, разправяше той на всеки кули, когото познаваше. Те всички се смееха и викаха: „Един добродетелен син е по-добро нещо от парите“ — или друга такава вежлива забележка. Малко оставаше да прекоси Грейт Фарен стрийт въпреки вдигнатата ръка на полицая.

— Ганду! — извика му полицаят.

— Имам писмо от сина си — отговори Йен и макар че кафявият анамит със сламена шапка вероятно не разбра това, което каза Йен, той се усмихна срещу сияещото лице на кулито.

Писмописецът, на когото Йен занесе своето скъпоценно писмо, беше беден, но културен човек. Той беше заемал високи служби в ония дни, когато династията Манчу още седеше на трона на дракона. Той още се обличаше като мандарин — в копринена роба, с палто и черна шапка, и носеше дълга, рядка, почтена брада и очила с дебели рогови рамки. Беше надарен с огромна, силна памет и веднага позна Йен, макар че имаше повече от година, откакто Йен беше получил последното си писмо от къщи и беше му отговорил.

Старият мандарин не бързаше, защото бавенето е белег на възпитание. Йен също се стараеше да не проявява нетърпеливост, за да не изглежда невежлив. Неколцина любопитни веднага се събраха около отворената будка, защото и те искаха да знаят какво пише в писмото на Йен, а той се гордееше с интереса, който проявяваха те. Най-сетне писмото бе отворено, разгънато и вдигнато пред очилата на учения човек.

— Това писмо е писано от новоизнамереното перо, а не с четка за рисуване — уведоми той Йен, като го гледаше под очилата си. Той разгледа още веднъж писмото. — То изглежда е писано от дете, което още не е оформило характера си и не разбира от краснопис — продължи достопочтеният човек, докато Йен усещаше как ребрата му трептят от вълнение.

— Писмото е било написано на единадесетия ден на седмия месец — забеляза след това старецът. — То идва от града Чинсан в провинцията Киангсу. Удивително е колко бързо пристигат писмата сега, когато огнените коли кръстосват цялата страна. Когато бях млад…

Той продължи с кратко описание на пътешествията пеш, които е трябвало да предприема като млад човек по примера на древните учени, които са пътували от село на село с тояга и тиквена кора в ръка, свободни от грижи като птичките. Йен скръсти ръце и слушаше почтително, докато най-после нетърпението му надви.

— А писмото, достопочтени сър? — напомни му той покорно.

Тогава старият човек вдигна писмото и го прочете гласно без по-нататъшно прекъсване:

„Татко, възвишена личност, изпращам ти на колене това писмо. Много време има, откакто не съм получавал поучителни думи от теб. Аз съм много загрижен. Желая тялото на възвишената личност да бъде в мир. От дълго време стоя на пръсти. И гледам на изток с радостната надежда, че ще ми бъде позволено да поднасям на баща си сутрешния и вечерен чай.

На седмия ден от осмия месец ще дойда с много други деца в Шанхай, където ще устроим фестивал и събор на всички бойскаути в продължение на няколко дни. Ние ще бъдем разделени на хсианги и ще живеем отчасти в палатки, отчасти в казарми. Моят номер е 174, Хсианг Щанси. Ако възвишената личност иска да си направи труда да попита в Общинското управление, в Гражданското бюро, тогава баща ми ще получи точна информация къде може да бъде намерен неговият недостоен син. Едва ли мога да дочакам деня, когато ще заминем за големия град, Конфуций ни казва: От своите бащи сме получили тяло, коса и кожа; затова наш дълг е да ги пазим невредими.

На колене ти изпращам това писмо и най-смирено ти желая десет хиляди пъти блаженство и златен мир.

Твоят син, Лунг Сейлеонг.

Китайска република, на двадесет и шестата година, в седмия месец, на осмия ден.“

Йен слушаше тази чудна смесица от модерна ученост и конфуцианска вежливост, сякаш феи бяха излезли от всички небеса, за да му свирят. Той не разбираше и в най-малка степен какво значи това писмо. Старият мандарин прочете писмото три пъти срещу една такса от три медни монети за първия път и по една — за всеки следващ път. След третото прочитане той сгъна писмото и го пъхна обратно в плика му.

— Весели новини, по-стари братко — каза той с голяма любезност, — едно добре написано писмо от един син до баща му. Трябва да си много щастлив, че ще видиш толкова скоро сина си.

Йен все още седеше с почти идиотска усмивка от радост върху изтощеното си лице. Синът му можеше да пише и му пишеше писмо. Неговият син. Неговият син Лунг Сейлеонг. Всички слушатели мълвяха поздравления и благопожелания.

— Какъв е смисълът на писмото? — попита Йен, сякаш се беше пробудил.

— Смисълът е, че синът ти ще пристигне в нашия град след десет дена, броено от днес, и че ще бъдеш заведен при него, ако съобщиш в Общинското управление в Кианван името му и номера му — каза търпеливо писмописецът.

Йен беше съвсем объркан.

— Какъв номер? — питаше той постоянно. — Къде е къщата, в която трябва да кажа този номер? Има ли някаква тайна в това? Какви са скаутите? Аз не искам синът ми да бъде войник и разбойник.

Потребно беше много време, докато старият мандарин обясни на кулито всичко. В добавка мандаринът му направи подарък, защото написа различни упътвания на един лист хартия, без да вземе нищо за това. Той ги написа с най-тънката си четчица върху хартия, начертана с червени линии и сложи хартията в червен плик, защото червеното е цветът на доброто щастие и на даровете. Йен пъхна смирено в кесията си написаното. Чак тогава отиде в чайната „Старо върбово дърво“ и си поиска чай и ориз; той разказваше на всекиго, който искаше да го слуша, за посещението на сина си. Говореше толкова много и толкова високо, че играчите на майонг го помолиха за тишина. След това той стоя известно време на зигзагообразния мост и гледаше костенурките в зелената, застояла вода. Пошля се по пазара за птици и слуша песента на една авлига. Това беше една златна птичка, наречена Йинг, и неговият дядо също беше имал такава птичка. Той размисли дали трябва да иде в храма и да принесе в жертва на бога на града малко благовония, защото очевидно покровителството на този бог беше необходимо за работата, която водеше сина му в Шанхай. След като бе направено това и той беше внушил на свещеника да се моли за щастието и безопасното пътуване на Лунг Сейлеонг, син на Лунг Йен, му стана ясно, че трябва да купи подаръци за сина си. Той взе рикшата и напусна притеснения Китайски град, където не можеха да се спечелят никакви пари, и се гмурна сред движението на моторните коли по авеню Едуард VII. Сега той беше изпълнен със сила и енергия, намери двама пътници един след друг и спечели тридесет цента. Но той дължеше вече четиридесет цента за дневния наем. Умората бавно го обзе отново. Той вървеше по средата на улицата и мислеше как ще види сина си, когато един човек с триколка с куп вестници в ремаркето зад себе си извика:

— Махни се от пътя, мръсен кули!

Йен отскочи настрана от пътя, точно когато получи един силен удар по пищяла.

— Син и внук на кучка! — извика той след човека на триколката.

В този момент Йен разбра колко мръсен и рошав изглеждаше. Един мръсен кули, да, един мръсен кули, това беше всичко, което беше той. Той откара рикшата си до бордюра на улицата и клекна между дръжките, за да посвети цялото си внимание на този въпрос. Синът му, младеж на единадесет години, щеше да му дойде на гости. Йен беше правил на пръсти сметка за годините и никога не забрави възрастта на своя син, който беше толкова надалеч — едно момче, което можеше да пише и имаше маниерите на мандарин. Как можеше баща му да се яви пред него като мръсен кули!

Йен облегна ръцете си на дръжките на рикшата, а главата склони на ръцете си, за да може да премисли по-ясно работата. Той беше изпращал писма у дома си и всеки път беше молил стария писмописец да уведомява семейството му, че той е много добре в Града при морето. Че бил търговец с много работа, че печелел много и че скоро щял да се върне у дома си, да освободи семейството от дългове и от грижи.

С очите на своя дух той се виждаше такъв, какъвто се представяше в писмата си: един добре облечен и добре нахранен човек в добро положение и със спестени пари — човек в дълга сива роба и с такава шапка, каквато носеха чужденците — човек с кръгло лице и с ръце, станали деликатни от броене на пари. А в същото време очите му го виждаха такъв, какъвто беше в действителност: един кули с парцаливи кулски дрехи, който показваше срамната си мършавост през не една дупка на палтото и панталона; човек без пари, който нямаше дори собствена рогозка, с която да се завие през нощта; човек, чието месо на лицето му се беше стопило от Великия пушек; по когото порокът беше оставил своите следи. Това беше един нещастен четвърт час.

След като беше обмислил всичко, той стана и без да се оглежда за пътник, извървя с рикшата си целия път обратно до Чапей. Приятелят му Кве Куей седеше в магазина си и отмерваше фасул в малки кесии. Беше късно след пладне. Едно от малките сирачета влезе и окачи една лампа на стената.

Йен клекна на земята и изплю на няколко пъти горчивата си слюнка, преди да проговори.

— Кве Куей, ти винаги си бил моят най-добър приятел — каза той. — И не си забравил, че сме се клели в истинско братство и си държал на това.

— Ти си изпушил вече достатъчно пушек за един ден, безполезни човече, а кредит не давам — каза Куей веднага.

— Не искам пушек — извика Йен. — Никога вече, Кве Куей. Братко, синът ми ще ми дойде на гости, моят единствен син. Ти трябва да ми помогнеш. Имам нужда от пари. Имам нужда от дрехи. Имам нужда от легло, от един дом и от някаква работа. Не мога да бъда умиращ от глад кули, когато дойде синът ми. Ти трябва да ми помогнеш.

Той говори удивително дълго и със слисващо красноречие. Куей слушаше и се чудеше, остави настрана своите везни и след това се изсмя високо.

— Значи синът ти ще дойде, щастлив човече? — извика той. — Ние ще посрещнем нашия малък гост. Няма да пожалим нищо, което е необходимо. Ти ще трябва да покажеш на сина си достойнство, по-голямо от всяко достойнство, което е виждал той досега.

Йен усети как при тези предани думи дишането му стана по-леко, а сърцето му по-широко. Внезапно се появиха сълзи на очите му, а брадата на Куей се превърна в черен облак.

— Вярно е — каза той, — нови дрехи и стари приятели са най-доброто нещо.