Вики Баум
Хотел Шанхай (25)

XVI

Д–р Юцинг Чанг седеше в такси на път за хотел „Шанхай“. Наближаваше вече полунощ и улиците бяха пълни с хора. Вестникопродавачите викаха, че японски войски са слезли на сушата и са били обстрелвани в Хонжеу. Но Юцинг не чуваше нищо, като седеше сгърбен в таксито, дърпайки носната си кърпичка, свивайки я на топка, усуквайки я, докато в същото време сълзи от гняв се стичаха по бузите му. Той беше в онова състояние на ярост и отчаяние, което понякога разкъсва повърхността на китайското спокойствие и води със себе си бунтове, грабежи, избивания и жестоко измъчване на неприятеля. Юцинг Чанг беше чул някои новини, които звучаха тъй невероятно, тъй невъзможно, тъй престъпно, че това го доведе до сълзи, преди още да се е убедил в тяхната истинност.

— Мистър Бо Гум Чанг е със своите гости в Сребърната стая — каза момчето от асансьора в задното крило на хотела. Д–р Юцинг Чанг беше платил на таксито и бързаше през колонадите и под стъкления свод, за да избегне хола и хората в него.

— Тогава — в Сребърната стая — каза той със стиснати зъби.

Момчето затвори вратата на асансьора и той започна да се изкачва. Това беше всичко, което Чанг можеше да направи, за да възпре сълзите си и сега очите го смъдяха и дишаше на пресекулки. Беше захвърлил по дяволите златната среда и се беше оставил на своята необуздаема ярост и страх.

„Сребърната стая“ беше името, което китайският щаб на хотела беше дал на една от по-малките банкетни зали, които стояха на разположение на богатите клиенти от третия етаж. Понеже много чужденци бяха възприели азиатския обичай да забавляват своите приятели — особено пък важни търговски приятели — вън от своя дом, способните управители на хотела бяха екипирали и мебелирали четирите от тези стаи с лукса, който трябваше да се очаква от тях. Стените на Сребърната стая бяха почти изцяло от огледала, в матови сребърни рамки. Архитектът беше избрал светлочервени копринени завеси, за да хармонират с огледалата, а подът блестеше в гладък червен лак от Нингпо, който отразяваше фигурите на гостите почти толкова ясно, колкото самите огледала.

Като вървеше по коридора към Сребърната стая, Юцинг чуваше музика и гласове на мъже и жени. Боейки се да не би вътрешното му вълнение да бъде забелязано, той се върна пак при огледалото на стената между две порцеланови вази за цветя близо до асансьора. Той стегна вратовръзката си, опита се да приглади косата си, която въпреки усилията му пак се възправяше бунтовно, и няколко пъти си пое дъх дълбоко, за да уталожи биенето на сърцето си. Сложи си очилата, за да прикрие горящите си очи и тръгна право към външната врата на Сребърната стая.

— Юцинг! Какъв вятър ви носи насам? — попита мистър Чай, младият секретар на баща му, който стоеше във вестибюла и инспектираше редица келнери в бели сака, преди да внесат вътре покритите блюда.

Юцинг мина покрай младия човек, който беше очевидно слисан, и отвори високата масивна врата. Там той се спря, защото това, което видя, беше по-лошо от онова, което очакваше.

Гостите на баща му бяха насядали около дълга маса и до всеки един от тях имаше момиче в копринена дреха с ярък цвят. Гостите бяха японци. Три японски момичета в блестящи кимона танцуваха върху малка естрада, специално за такива спектакли. Другите момичета, отчасти китайки, отчасти корейки, проявяваха такова голямо внимание към своите съседи, сякаш последните бяха деца. В центъра на едната страна на масата седеше Чанг, неговият баща, в европейско бяло вечерно сако. Пред него имаше малки сребърни китайски чаши за вино, а също и по-големи японски порцеланови чаши за саке и цяла колекция от чаши за питиетата на Запада. Почетният гост беше седнал до него — японски адмирал в униформа, със сиви коси и фини черти на лицето, което в този момент не изглеждаше на Чанг по-добро от лицето на маймуна.

Този японец, един от адмиралите на флотата, която предишния ден беше стоварила на сушата своите моряци, наблюдаваше с усмивка танцуващите момичета и с ръка, обвита около корейската девойка, която седеше до него, макар че иначе не й обръщаше никакво внимание. От време на време той разменяше няколко думи с Чанг Бо Гум, които всеки път придружаваше с бърз, бегъл поклон.

Видът на този японец, когото баща му гощаваше, докато навън китайски войски отчаяно копаеха окопи, спря дъха на Юцинг. Той беше избързал да дойде тук, за да предотврати един кошмар на позор и унижение. Сега действителността се изправи пред него и той стоеше като прикован на вратата на Сребърната стая и не знаеше какво да каже. Но явно неговият баща гигант скоро усети очите на сина си устремени към него, макар че беше възможно да е погледнал към вратата само защото като домакин е очаквал с нетърпение да бъде внесено следващото ястие. Но каквото и да беше привлякло погледа му към вратата, Юцинг забеляза, че почти неуловима сянка заоблачаваше лицето на баща му и че той мигновено започна да се смее и от другия край на стаята вдигна срещу него чашата си с вино.

— Един неочакван гост е дошъл, моят син Чанг Юцинг! — извика той с глас, който се издигна над грамофона, японските лютни и пиянския глъч около масата.

При тези думи няколко лица се обърнаха към Юцинг: японски лица, ухилените и омразни лица на смъртния враг. Странно беше, че точно в този момент Юцинг забеляза бледото лице на баща си; медният цвят на неговото северняшко лице се покри с бели петна, сякаш бащата беше болен или изплашен.

Понеже Юцинг не можеше да стои повече на входа и понеже нещо трябваше да стане, той се откъсна с усилие от прага и влезе в стаята. Не забеляза, че върволицата келнери го следваха по петите му, като го караха да изглежда като смешен церемониал–майстор в бял ленен костюм, който въвежда келнерите с блюдата.

Той отиде право при баща си и каза високо:

— Какво означава това пиршество в такъв момент!

Чанг не бе ни най-малко смутен.

— Поканих своите приятели на малка гощавка в чест на тяхното пристигане — каза той мазно. — Адмирал Сагами, мога ли да ви представя моя син? Аз съм ви говорил за него. Мистър Накано, това е моят син, д–р Чанг Юцинг. Вие ще има за какво да си говорите, защото той също е учил в Америка. — Той плесна с ръце и две момичета влязоха тичешком. — Един стол и един куверт за моя син — извика той.

Б. Г. Чанг говореше с гостите си на английски, неправилния, по-плавен английски език на човек с големи търговски интереси, а вежливият японец се усмихна и се поклони на Юцинг. Юцинг три пъти облиза засъхналите си устни, преди да почувства, че е в състояние да говори, но дори и тогава гласът му беше дрезгав.

— Трябва веднага да говоря с теб, татко — каза той.

Чанг огледа бързо безредния външен вид на сина си.

— По-късно, сине мой, по-късно — каза той с нисък глас на китайски.

— Не. Още сега — отговори Юцинг.

Баща му го гледа мълчаливо няколко секунди, а в същото време по цялата маса разговорите замряха. Момичетата държаха неподвижни ветрилата си и гледаха. Чанг видя, че синът му се олюлява като дърво от вятъра или като лодка по време на буря. Той стана и се поклони пред гостите.

— Моля да ме извините — някои бързи съобщения, семейни дела — каза той.

Той обви ръката си около раменете на сина си, който беше много по-нисък от него, за да създаде у гостите впечатлението, че двамата са в най-добри отношения, и под натиска на масивната си ръка поведе сина си към една врата, закрита от светлочервените завеси. Сега те бяха в облицованата с бели плочки стая пред мъжката тоалетна, където управата на хотела, предвидлива както винаги, беше поставила две софи за използване от пияни или сънливи участници в банкетите. Чанг Бо Гум се тръшна на една от тях, сякаш му беше трудно да стои прав. Въпреки това, както добре знаеше Юцинг, баща му не беше пиян, защото никога през живота си не се беше напивал.

— Е, какво има? — попита Чанг, по някаква странна причина говорейки все още на английски. Вероятно през тази вечер се беше наложило да говори толкова много на този език, че сега мозъкът му не можеше да премине пак към китайския. — Защо се явяваш като призрак и ме караш да бъда груб с моите гости?

Юцинг остана прав срещу софата, гледайки към баща си, който дори седнал, беше почти колкото него.

— Как е възможно да даваш вечеря на нашите неприятели? Вечеря същата тази вечер, когато ние издигаме барикади в Чапей и в Хонкеу и когато първите убити лежат по улиците? — попита той с глас, който ставаше толкова по-дрезгав, колкото по-дълго говореше Юцинг. — Аз не повярвах, не мислех, че е възможно, но трябваше да го видя със собствените си очи. Моят баща да гощава японците, японците, които искат да направят Китай японска колония! Казаха ми, че си бил давал на японците пари. Това също ли е вярно?

Чанг се усмихна, лицето му още беше покрито с бели нетна.

— Господата, които поканих, са стари приятели — каза той с пресилено спокойствие. — Адмирал Сагами, мистър Макано, директор на банка „Осака“, Цунеа Фуджити, който е собственик на „Дейли Адвъртайзър“ в Кобе, Торо Сато, мой съдружник във фабриките в Цинтао — защо да не им устроя една забава? Всички тях познавам от повече от двадесет години. Те са почтени и вежливи хора и се държат добре.

— Давал ли си им пари? Пари, с които да купуват топове, за да ни разкъсват на късове? — викаше Юцинг с глас, който от вълнение му изневеряваше.

Б. Г. само се усмихна.

— Моят опит с японците ме е научил, че те са почти неподкупни — каза той. — За тази цел трябва да бъдат употребени по-хитри средства за въздействие.

Той стана и отиде при мраморния умивалник, напълни с вода свитите си шепи, както беше правил в ранните си дни като кули, и изми лицето си. След това се върна при сина си.

— Малко удоволствие ми доставя да занимавам тези хора днес — каза той на китайски, — защото имам болки в корема и бих предпочел да си почина. Но моето мнение е, че е от голяма полза човек да има приятели между враговете.

— Татко — каза Юцинг, мъчейки се да бъде спокоен, — ти даде на правителството като подарък шест самолета. Какъв смисъл от това, ако даваш и на неприятеля шест самолета, с които да се бори срещу нашите?

— Аз дадох на Нанкин шестте самолета, за да ти направи удоволствие — каза Чанг, — а не защото очаквам голяма полза от тях. Ти не знаеш може би, че макар правителството да има добри самолети и добри пилоти, то е забравило да се запаси със съответното количество газолин — каза той, като се върна пак към английския — един език, който беше по-подходящ за тази материя. — Ние, китайците, ставаме смешни, когато се явим на сцената като войници. Лесно е да изпращаш войници на война, когато не знаеш каква е цялата тази работа. Лесно е да колиш свине, които не могат да се защитават. Но хората, които познават по-добре нещата, са неотговорни. Дават на войниците английски пушки с френски муниции и американски самолети с италиански запасни части. Едното не приляга към другото и войската е мизерно екипирана. Не можете да убивате хората с лозунги. Във войната всичко зависи от това, кой може да убива по-добре, а не кой има повече войници за убиване.

Устата на Юцинг се изпълни с горчив вкус при тези думи.

— Достатъчно лошо е, че живеем в едно време и в един свят, който може да бъде убеден само чрез топове, военни кораби и бомби — извика той в отчаяние. — Но ние сме се подготвили за тази война и ще я изкараме докрай, дори ако тя трае сто или двеста години, дори ако трае дотогава, докато не остане жив нито един–единствен войник. И ако е необходимо, ще премахнем хората като теб, които сеят безверие и сключват споразумения с японците.

Докато синът му говореше, Чанг Бо Гум държеше ръката си притисната към корема си, където от няколко дни чувстваше болки, които напразно се беше мъчил да забрави.

— Не трябва да се надуваш със своите пропагандни приказки пред мен — каза той. — Пази големите си думи за онези, които вярват в тях. Какво искаш всъщност от мен?

Юцинг обмисли въпроса му. Това не беше въпрос, на който можеше лесно да се отговори.

— Искам да се върнеш веднага при тези японци и да им покажеш вратата. Искам да изтеглиш всеки цент, който си вложил в японски предприятия. Искам да обичаш Китай и да вярваш в Китай, и да помагаш на Китай, на нашето отечество, на нашето бедно нещастно отечество. Твоето отечество. Не разбираш ли това?

Сега по-старият Чанг започна да се нервира.

— А какво ще речеш, ако ти кажа, че аз вярвам, че Китай под японско управление ще бъде по-щастлив, отколкото е сега? — попита той гневно.

Синът му го гледа дълго време втренчено и мълчаливо, сякаш му липсваха думи. Чанг не беше съвсем затворил крана и слабото му шуртене се смесваше с виковете и смеха, с дрънкането на чинии и с пеенето на високи женски гласове откъм банкетната зала.

Понеже Юцинг не отговори, баща му продължи:

— Японците имат талант да управляват, а ние нямаме, така ми се струва. Неподкупни чиновници, мир и ред в страната, няма глад, няма мор, за всички има ориз. Вие обещавате, японците дават. Мислиш ли, че за простите хора има някакво значение кой е по върховете, щом има достатъчно за ядене в низините и данъците не са много високи? Какво го е грижа селянинът за съблазнителните думи, на които сте научени вие в училище? Свобода или робство, единство или разединение — простият човек дори не разбира какво значат тези думи. Пълният стомах за него е нещо повече от свобода. Свобода той има много, но храна — твърде малко. И колкото повече войници има в страната, толкова по-гладен ще бъде народът. Но ти и подобните на теб — вие обикаляте насам–натам и правите хората недоволни, а те биха били също тъй доволни, както са били и техните прадеди, ако не беше ученическата врява на такива разпалени глави като теб без човешко разбиране.

Юцинг слушаше със смущение и по едно време си спомни къде беше слушал същото това. Сун Ят Сен, Великият учител, революционер, бащата на Нов Китай, също беше казал това. „Не предлагайте на хората свобода, защото Китай е имал свобода от две хиляди години, твърде много свобода. Но му дайте пари и той ще се въздигне, защото нацията е бедна, а всяка нация желае онова, което не притежава.“ За Юцинг беше силна изненада, че баща му, опортюнист, капиталист, безскрупулен спекулант, е дошъл до същото заключение като Великия учител и революционер.

— Японците имат едно нещо — те са патриоти, те имат национална гордост. Те ще плюят на теб, ако не храниш любов към родината си. Те пият с теб, но те презират точно тъй, както аз съм принуден да те презирам — извика той в своето усилие да се отбранява срещу непоколебимия здрав разум на баща си.

Кръвта нахлу в лицето на Чанг Бо Гум и накара белите петна по кожата му да заблестят като лед.

— Синът презира бащата. Това е моралът на Новия живот — каза той спокойно.

За момент Юцинг се боеше, че баща му ще го повали с един удар, както беше направил едно време, преди десет години. Спокойният и внимателно осмислен отговор го засрами, защото му показа, че не е прав.

— Какво откупваш от японците с безсрамното угощение, което им даваш? — попита той, като разпали отново гнева, който изпитваше отначало, когато влезе.

Баща му пак побледня.

— Какво те интересува? — попита той надменно. — Може би безопасността на къщата, в която живее майка ти. Може би бъдещето на предприятието, което съм изградил. Може би, щом питаш, може би твоя собствен живот.

— Забранявам ти — каза Юцинг, треперейки от гняв. — Забранявам ти да се пазариш с японците за моя живот. Моят живот принадлежи на мен и аз не искам той да ми е откупен с цената на унижението и безчестието.

Чанг Бо Гум отново прихна да се смее.

— Това в твоите учебници ли го пише? — попита той. — Не си ли запазил нито искра хумор? Или търпимост? Аз те оставих да играеш своите политически игри, защото младостта трябва да се налудува, а старостта от само себе си се учи на разум. Аз дори направих усилия да бъда благ към моята чуждестранна безплодна снаха, която ти доведе в семейството ми, без да ми искаш разрешение. Но аз изисквам от теб търпимост и за моя собствен незначителен живот и за моите несъмнено глупави и нищо не струващи мнения. Търпимост, разбираш ли, синко, а не закоравяло и безчувствено високомерие. Аз започнах живота си като кули, а ти напълни главата си със сложно и скъпо образование, но изглежда, че аз зная нещо, което ти никога не си научил: болест на човечеството е да занемарява човек собствената си нива, за да търси плевели в нивата на съседа.

— Опиум и Конфуций — с това сте държали народа в подчинение като животно, което не може да мисли — каза Юцинг мрачно.

— Позволи ми да ти кажа, че не познаваш народа. Аз го познавам, защото съм израснал сред него; народът не желае война, никой народ в света не желае война. Мога да ти кажа това, без да съм чел книги. И японците също не желаят война, и европейците, и американците, и както още са благоволили да се наричат народите в света — никой от тях не желае война. Народите желаят да имат своя дял щастие и мир. И всички хора, които карат плуга, и всички, които носят товар, всички, които работят усилено, са братя и желаят същото. Те желаят да имат и ядене — паница с ориз или юфка, желаят да спят при жена си и да създават синове, желаят да се смеят понякога или да пеят песен, или да играят карти и ако могат от време на време да си позволят едно малко разточителство с вино, опиум или зарове, тогава животът е добър, а смъртта — лека. А всичко онова, което ти и подобните на теб им проповядвате, всичко онова, към което ги подстрекавате, е чуждо за тях и ги прави болни в душата и недоволни от света, и огорчени.

След като каза това, Чанг Бо Гум си пое дълбоко дъх и още веднъж с гигантските си ръце притисна обратно в тялото си болката в корема, защото му беше дошла наум смешна мисъл, а когато се смееше, го болеше.

— Още си спомням деня, когато за пръв път обух чуждестранни кожени обуща. Те бяха корави и нараняваха краката ми. Мислех си: това е причината, поради която всички чужденци са с лошо настроение, нелюбезни и без доброта. Те носят тесни, корави обуща и краката ги болят; тогава, как могат да бъдат щастливи и добри? Когато вие давате на народа вашето образование, вашата хигиена и вашия Нов живот, и вашите „Три принципа“, и вашата вражда с вашите японски съседи, вие му давате чуждестранни, тесни, корави обуща, които им стягат и не им прилягат. А сега, сине мой, ще трябва да ме извиниш — каза той. — Аз трябва да се върна при гостите си.

— Татко — каза той решително, — ако направиш това, ако се върнеш, ако застанеш на страната на японците, тогава никога вече няма да ме видиш. Аз ще се откажа от теб. Ще се откажа от теб — викаше той. — Няма да бъда вече твой син и ти няма да бъдеш вече мой баща. Решавай! Избирай!

Чанг мина покрай сина си, като само го блъсна с лакът. Но на вратата се спря пак, обърна се и го погледна в лицето. Той направи ироничен жест към облицованата с бели плочки и разкошна тоалетна, към нейния шуртящ кран, към редицата умивалници покрай стените, към чистите кръгли стъкла с течен сапун, към двете облечени в бели калъфи софи за използване от пияни гости.

— Тук не е нито времето, нито мястото за такива решения — каза той почти весело. Чанг се почувства за момент зле, докато стените с белите блестящи, искрящи плочки се въртяха пред очите му.

— Отговорността ще бъде твоя — каза Юцинг, като стисна пистолета в джоба на сакото си. Той се насочи към баща си с приведена глава, както беше виждал да правят това футболистите. Чанг се беше оказвал твърде често в опасни положения, така че можеше да разбере заплахата на пистолетното дуло в джоба на Юцинг. Синът му беше вече отворил вратата и само червената копринена завеса го скриваше от погледа на гостите в залата.

— Какво правиш, лудо дете? — промълви Чанг Бо Гум.

И като скочи срещу сина си, той почувства остро пробождане в бодящата го страна. Юцинг оголи зъбите си в усмивка, но не отговори нищо. Той открехна леко завесата.

Б. Г. Чанг три пъти през живота си беше очевидец, когато политически или военни противници биваха поканени на приятелско угощение и след това убивани там. Но понеже във всеки от тези случаи той биваше на страната на убиващите, това беше съвсем забавно. Съвсем друго нещо беше обаче, ако неговият собствен син се канеше да убие неговите гости, японски гости, когато японска флота беше разположена в реката, а японска армия беше стоварена на сушата. Такъв беше характерът на Чанг Бо Гум, че в моменти на опасност той нямаше нужда да мисли, а правеше каквото трябва, точно като животно.

В следващия момент Юцинговата ръка увисна безпомощно и той се строполи на пода, защото баща му му беше нанесъл парализиращ удар през ръката и го беше повалил с удар в гърба. След това той извади пистолета от джоба на Юцинг, изолира спусъка и го обезвреди. После довлече сина си, който беше зашеметен от падането, обратно в тоалетната с белите плочки и затвори с крака вратата след себе си. Всичко това не му отне повече от три секунди. След това той пак почувства болката в корема си и седна бързо.

Щом дойде на себе си, Юцинг скочи и се хвърли върху баща си. Той беше обезумял от гняв и срам, беше обладан от чисто физическо желание за отмъщение. От устата му се отронваха ругатни, които сигурно беше чувал, когато работеше като кули между кулите; от някакъв скрит ъгъл в мозъка му те се изливаха в мръсен поток:

— Кули, звяр, копеле от разбесувана кучка, внук на блудница — викаше той с пресипнал глас, стиснал шията на стареца и се мъчеше да го удуши.

Мистър Чай, младият секретар, сигурно беше подслушвал зад тясната врата, която водеше от умивалнята към служебните помещения на хотела; иначе той не би се явил на мястото точно на време и не би бил в състояние да раздели двамата, преди те да се бяха погубили взаимно. Това му струваше голямо, мълчаливо и задъхано усилие, защото бащата и синът се бяха вкопчили като давещи се кучета един в друг. След като мистър Чай ги беше разтървал, и двамата дишаха с усилие. На елегантното бяло вечерно сако на Чанг Бо Гум имаше кръв, драскотина по челото на Юцинг. Юцинг се влачеше в изтощение на пода, яката му беше отделена от разкъсаната риза. Той опипваше зелената си вратовръзка и се мъчеше да я постави пак в ред. Секретарят гледаше ту единия, ту другия, най-сетне извади носната си кърпичка и след като я натопи във вода, започна да избърсва лицето на двамата мъже — първо стария Чанг, а след това — младия.

Той беше в такова положение, че младият човек не знаеше накъде да гледа. Защото когато някой допуснеше да се забрави в гняв и насилие, то винаги означаваше загуба на престиж; когато станеше сбиване, крив беше винаги онзи, който пръв беше започнал; но сбиване между баща и син, дори и в тези модерни времена на разхлабени семейни връзки, беше невъобразим скандал. Понеже мистър Чай беше имал щастието или нещастието да бъде очевидец на тази ужасна сцена, имаше само две неща, които можеше да му се случат: или Б. Г. Чанг щеше да нареди да го отвлекат и по този начин да го отстрани от пътя си, или пък щеше да му даде желания пост на банков директор, за да купи мълчанието му.

— Идете при гостите ми и ме извинете за още един момент — пошепна Чанг Бо Гум, когато успя да се овладее. — Кажете, че ми тече кръв от носа, кажете каквото и да е. Идете и им дайте да пият още и се погрижете за момичетата. Аз ще се върна след малко.

Мистър Чай се измъкна неохотно. Като отвори вратата към Сребърната стая, нахлу висок весел глъч, а грамофонът беше преминал от японски песни към последните американски шлагери.

Д–р Юцинг Чанг още лежеше свит на пода. Той гледаше баща си. Трябваше да се реши да го помоли за прошка, но не можеше да направи това. Той стискаше зъби и чакаше да заговори баща му. Чанг Бо Гум отвори на два пъти уста, но от тях не излезе нито дума. Лицето му беше придобило необикновен израз. Веждите му се бяха събрали над основата на носа, брадичката му трепереше, устата му се затвори над яките челюсти; едва когато той сложи ръце на очите си и иззад тези огромни ръце се разнесе вик, гротесков и комичен като пискливия плач на дете, Юцинг разбра, че баща му плачеше.

Понеже Чанг гигантът нямаше опит или практика в плача, на него това подейства по-скоро като мъчение, нежели като облекчение. Юцинг стана и се направи, че търси револвера си. Той правеше това отчасти от срам, отчасти от желание за предизвикателство и си даваше вид, че не разбира какво става с баща му. Намери пистолета си и го постави обратно в джоба на сакото си, който беше скъсан и увиснал.

— Аз съм най-богатият човек в Шанхай. Аз съм най-богатият човек в Шанхай — стенеше Чанг зад дланите си. — Най-богатият човек в Шанхай. Имам всичко, но нямам това, което има и най-бедният кули — любовта на сина си.

Юцинг излезе тежко от стаята. Излезе през тясната врата, през която беше влязъл секретарят, и се спусна долу направо по черното стълбище на хотела. Когато стигна до задния вход, той извади носната си кърпичка и я притисна върху драскотината на челото си.

Нощта беше станала изведнъж хладна. Въздухът миришеше странно и остро. Той застана зашеметен на края на колонадата и зачака за празно такси. Най-сетне дойде една от онези златисти коли.

— Силесчъл маншънс, Бъблинг Уел Роуд — каза Юцинг на шофьора.

Това беше адресът на Мейлан, младата наложница.