Вики Баум
Хотел Шанхай (18)

IX

Градината на покрива на хотел „Шанхай“ беше винаги претъпкана след театър. Половината от нея беше покрита с брезент с ръждивокафявия цвят на китайските корабни платна, а голям брой маси бяха поставени под слънчобрани с весели цветове извън сянката на брезента и правоъгълник около един водоскок, който донякъде разхлаждаше въздуха. Дърветата и плъзгащите растения в големи китайски маслени саксии изглеждаха повехнали, макар че редовно ги пръскаха с вода. Дори подът, покрит с големи гладки плочи, беше мокър и лъщеше от вода. Внимателни дребни китайски келнери се въртяха около масите с охладени бутилки и с благоуханен горещ чай за обитателите на британската концесия. Един струнен квартет свиреше невидимо в тънко pizzicato^[1], което беше напълно удавяно от обърканото бърборене на разговорите.

Четирима американски търговци — хитри, с посивели коси и зорки очи, седящи на една маса с високи регали пред себе си:

— Ако сега дойде, ще бъде по-сериозно, отколкото през тридесет и втора. Америка не може просто да скръсти ръце и да гледа.

— Това, от което имат нужда японците, е една монроева доктрина за Азия. Азия за азиатците. Дори и това трябва да копират от нас.

— И тогава световният пазар ще бъде наводнен чрез дъмпинг с японски стоки. А какво ще стане с целия този американски капитал, хвърлен в Китай? А какво ще стане с петрола? Ако Япония сложи в джоба си Китай, кой ще купува нашия памук?

— Америка е длъжна да закриля своите поданици на суша и по море и Търговската камара ще се погрижи за това.

— Да, но ни се казва, че онези, които въртят търговия в чужди страни, правят това на свой риск.

— Законът за неутралитета.

— Демократичните страни трябва да си сътрудничат здраво срещу японския фашизъм, защото иначе ще загинат.

— Само едно нещо може да се направи: да се натрупат колкото е възможно повече пари и колкото е възможно по-бързо след това да се изнесат в Щатите.

— Всички го казваме — а все пак сме вече тридесет години в тази адска дупка.

— Моята жена не би могла да живее сега без шест прислужници.

Двама китайски търговски посредници, единият в европейско облекло, другият с необикновено добре скроен жакет без ръкави върху дългата копринена роба:

— Винаги съм казвал: по-добре куче в мирно време, отколкото човек по време на война.

— Кметът на Пекин е бил подкупен. Той е оставил японците да влязат в града, без да го отбранява. Той просто е отворил вратите на града.

— Това няма никакво значение. Северните провинции бяха отдавна японски. Това значи само легализиране на контрабандите през дупката, отворена на север.

— Единственият въпрос е кога ще направим по-добра търговия — когато вървим с японците или когато сме против тях? Който ми дава мляко, той ми е майка.

— Нека забравим тези дребни неприятности. Един човек, на когото бях в състояние да направя незначителна услуга, ми изпрати една мандаринова риба, а моят готвач е артист в готвенето й с кафяв сос. Ще имам ли удоволствието от вашата компания тази вечер…

Друга група интелектуалци, бели хора, китайци, един млад сиамец, една норвежка с червена боядисана коса:

— Ако опиумът не бъде премахнат, Китай не може да бъде спасен. Това е един ужасен, неизкореним национален порок.

— Като пиянството в Америка. Не забравяйте забраната на алкохола. Забраната означава само покачване на цените и на консумацията.

— Алкохолът прави хората глупави, а пияниците отиват у дома си и заколват жените си. Опиумът ви прави мъдър и благ.

— Казват, че опиумът оказва еротично въздействие.

— Глупости, той прави човека импотентен.

— Аз пуша по осем лули на вечер и ръцете ми не треперят. Вие пушите по четиридесет цигари, но ръцете ви треперят.

— Противоопиумната служба върши много добра работа. Така поне се чува.

— Разбира се. От време на време отсичат главата на петдесет души неизлечими пушачи. Дават им опиум, преди да сторят това — за да направят смъртта им по-приятна.

Четири стройни и елегантни китайки под брезента, ядейки замразени плодове:

— Ръкавите сега се носят по-къси. Шивачът ми копира ръкавите на Ана Мей Уонг.

— Зелена коприна с бамбукова вейка от кадифе чак до долу, на разпродажбата у „Синсийр“, истински оказион.

— Ако съпругът ми доведе наложница в къщата, бих го застреляла.

— Американския метод. Чухте ли сказката на професор Чейфонг? Изглежда, свободната любов е единствената възможна система за модерните хора.

— Ние имаме нужда от мисионери за пропаганда на контрола на ражданията.

Двама китайци фанатици, седящи над своите чашки от фин порцелан с жасминов чай:

— Китай за първи път е обединен. Един обединен Китай е непобедим.

— Четиристотин милиона души. От труповете си ще издигнем стени срещу японците. Началото е сложено.

— Ние имаме хората и търпението. След петстотин години Китай ще бъде най-добрата страна в света. О, колко късо време са петстотин години.

— Така. Десет хиляди години живот, приятелю мой!

— Благодаря ви, достопочтени първородни. Десет хиляди години щастие и доволство!

Глъчката от гласове, шум и откъслеци от разговори:

— Казват, че Мей Ланг Фанг остарял. Нюйоркската борса показвала спадане. Който и да спечели войната, едно е сигурно: ние, белите, можем само да изгубим. Това е краят на екстериториалността. От какво ще живее Индия, ако няма да можем вече да изнасяме опиум? Никога вече Китай няма да бъде третиран като колония. Китай — каква безнадеждна каша! Китай — каква чудна страна!…

Оптимисти, песимисти, западняци, хора от източните провинции, мъже, жени, европейци, американци, ориенталци. Смелост и страхливост. Идеализъм и алчност. Вражда и любов. Хора от всякакъв вид и цвят. Гласове, шум, смях, trisstesse^[2], чай, уиски. Пълният оркестър на всички представители на човечеството: това беше времето за чай в покривната градина на хотел „Шанхай“.

 

 

Малко преди четири и половина Рут Андерсън влезе в градината на покрива и доста смутено погледна елегантния оберкелнер, който летеше пред нея.

— Търся мистър Тейлър — каза тя, след като огледа всички маси и не намери Франк.

Беше облякла най-хубавата си рокля — бяла коприна, цялата импримирана с цветя, шестнадесет долара и деветдесет и пет цента. Мадам Тисо, която всеки следобед емигрираше от хола зад плодородните полета на покривната градина, започна да маха с ръце:

— Елате, мое дете, елате тук. Ако нямате нищо против компанията на една самотна стара жена.

— Това ми доставя удоволствие — каза Рут нерешително. Тя наистина не съжаляваше, че ще има като закрила белокожата стара дама.

— Съвсем сама? И то още първия ден? — запита мадам, мъчейки се да подуши каква е работата.

— Франк скоро ще дойде. Той е още в магазина. Аз не искам да занемарява работата си заради мен.

— О, колко сте разумна! Великолепно! — каза мадам.

— Айскафе — каза Рут на келнера. Тя се огледа наоколо и задиша по-леко. — Тук е по-хладно, трябваше да донеса със себе си Конфуций.

— Ах, вие изучавате Конфуций — попита мадам одобрително. — Той е съвсем излязъл от мода. Само ние, европейците, го четем понякога.

Рут не я разочарова. Келнерът донесе кафето и тя го засърба с удоволствие през сламката.

— Как ви хареса Шанхай? — попита мадам.

— Твърде много — тоест аз още не съм видяла много неща от града. Франк ме заведе в магазина си и ме представи на Б. С. Думата ми е за мистър Скот, той ще ни венчае. Беше много мил. Жена му ни помага да си намерим някое малко жилище. Обикнах го много.

— Хората са въпрос на вкус — каза мадам. — А за кога е определена сватбата?

— За събота — каза Рут, — Франк ще получи една седмица отпуск, а Б. С. ще ни заеме яхтата си за медения месец. Не е ли романтично?

— В събота — alors^[3]. А дотогава ще живеете en celibalaire^[4] — попита мадам.

Рут не отговори. Тя се зае пак с айскафето, което не беше толкова студено, както би трябвало да бъде.

— Но как може такова нещо, китайци и европейци да седят заедно? — попита тя. — Аз мислех, че това не се прави.

— Така е само от няколко години насам, мое мило дете. Но с расови предразсъдъци човек не напредва, а за търговията е по–добре да бъдем ларж.

— Аз нямам расови предразсъдъци — каза Рут бързо. — В моята болница ние нареждаме хората от всякакъв цвят един до друг. Когато са болни, те са равни помежду си.

— Да. Или когато имат пари? — запита мадам. — Вие сте били милосърдна сестра, нали, мадмоазел? Много романтична професия.

Рут си помисли за всички нощни гърнета, които беше изпразвала в течение на своята кариера, и не можа да не се засмее.

— Ето че иде и Франк — каза тя, като се изправи на стола си от радост. Той изглеждаше по-малко изнурен, отколкото сутринта и сияеше в свеж бял костюм без никаква гънка. Той веднага видя Рут и тръгна бързо към нейната маса, приглаждайки назад, както вървеше, хубавата си тъмна коса, макар че тя беше достатъчно пригладена.

— Ето ви най-сетне — каза той. — Добър ден, мадам Тисо. Хареса ли ти се нашият магазин, миличка? Може би на пръв поглед не изглежда особено голям, но през последните дванадесет месеца ние направихме голям напредък. Ти завладя напълно сърцето на стария човек, казано между другото. Надявам се само, че мисис Б. С. няма да ревнува.

Франк говореше много и твърде бързо, и то със същата онази изкуствена усмивка, която беше обезсърчила Рут сутринта.

— Едно шотландско — веднага! — поръча той.

Щом келнерът го донесе, той го гаврътна, потръпна и поръча друго. Рут го гледаше изненадана.

— Скоро и ти ще откриеш същото — каза той. — По това време в Шанхай човек има нужда от нещо ободрително.

Той изпи втората си чашка уиски и продължи да прави една след друга нервни, банални бележки.

Беше видял Хелен още в първия момент на пристигането си в покривната градина — или по-точно, не беше видял нищо друго освен Хелен. Тя стоеше с група господа и дами англичани до парапетите, които обграждаха покрива, и слушаше забележките на един слаб, сивокос господин, сър Хенри Кингсдейл-Смит, който оглеждаше реката и панорамата долу с военен бинокъл и същевременно разговаряше с разперени длани. След това той подаде бинокъла на Хелен. Тя го нагласи с усмивка и покорно загледа към военните кораби в реката.

Франк инстинктивно седна с гръб към тази група, която във всеки случай беше отделена от него чрез много маси, слънчобрани и хора. Въпреки това нежните краища на добре оформените му уши започнаха да горят и той говореше непрестанно, за да заглуши нещо, което не можеше да чуе никой друг освен той самият.

— Какво е екстериториалност? — попита Рут. — Всички говорят за това, а аз се чувствам тъй глупава!

— Екстериториалността — докато съществува, е договорното право на някои чуждестранни нации да се заселват в определени области или градове и да се подчиняват само на законите и юрисдикцията в тяхната собствена страна. Ако ти имаше някаква представа за онова, което става в китайските съдилища и затвори, щеше да разбереш, че не е възможно нищо друго. Но китайците се държат така, като че ли нашите привилегии не са нищо друго освен циреи по тялото им. Така ли е, мадам? — обясни Франк твърде усукано. „Прилича на жилеща коприва“, помисли си той, когато почувства, че очите на Хелен са устремени към тила му.

— Нещата стоят съвсем иначе — каза мадам. — Първоначално екстериториалността не е била привилегия, а унижение за чужденците. Китайците били твърде горди, за да позволят на варварите да живеят в техните градове. Чужденците е трябвало да се заселват извън градовете, в мочурести, отвратителни места, които били строго обозначени, а китайските чиновници не са искали да имат нищо общо с тях и с техните законни спорове. Така е започнал Шанхай. Естествено, сега те съжаляват и се оплакват гласно и горчиво.

— Колко интересно! — каза Рут, като гледаше жената, изправена зад стола на Франк.

— Аз винаги съм мислил, че… — каза Франк и спря да говори. Хелениният парфюм го беше стреснал.

— Добър ден, Франк. Добър ден, мадам Тисо.

Тя носеше къса бяла рокля и държеше в ръка шапката си. Косата й беше доста разрошена, сякаш беше прокарвала ръцете си през нея, сякаш беше преминала през някаква буря, сякаш идеше направо от любовник. Франк проклинаше сърцето си, което беше започнало да бие толкова силно, че Рут сигурно щеше да го чуе.

— Добър ден, Франк — каза Хелен.

— Добър ден — каза Франк.

Мадам Тисо се радваше на положението. Тя радостно се зае лично да запознае двете жени.

— Мисис Ръсел, мога ли да ви представя мадмоазел Рут, малката годеничка на нашия приятел? Те ще се оженят в събота — ще отпътуват за Съчоу, ще прекарат медения си месец в една яхта — аз не мога да не се възхищавам, намирам, че женитбата е очарователно нещо. Не искате ли да седнете при нас, мисис Ръсел?

— За малко — каза Хелен. — Трябва да се върна при своята компания. Сър Хенри е тиранин и ще ни замъкне на коктейл. Има нещо канибалско в английската колония тук, не мислите ли? Аз поне изпитвам такова чувство, като че ли ще ме изядат жива.

При тези думи Хелен седна до Рут и я погледна с отчаяна любезност.

— Много се радвам да се запознаем — каза тя. — Франк ми е говорил много за вас.

— Мисис Ръсел и мосю Франк са големи приятели — намеси се мадам, пламнала от радост при създаденото положение.

Франк поднесе към устните си празната чаша, но с големи усилия можа да възпре ръката си да не трепери. Това убягна от вниманието на Рут, но не убягна от вниманието на Хелен.

— Франк беше много любезен и един–два пъти услужи на съпруга ми и на мен като наш водач — каза тя на Рут. — Вярно е, че Боби много обикна Франк. Това е странно, защото поначало той не може да търпи американците.

— Мистър Ръсел е брат на лорд Ингълууд — каза мадам за обяснение.

Рут направи слаб, почтителен поклон пред Хелен; правеше й дълбоко впечатление, че Франк има такива видни приятели.

— Доставяше ли ви удоволствие пътуването? — попита Хелен.

— Много голямо — отговори Рут.

— А как ви харесва Шанхай? — продължи Хелен само за да каже нещо.

— Още не съм видяла града — каза Рут. Тя мислеше напрегнато, понеже би искала да каже нещо разумно. — Франк ми подари едно малко патенце, много сладко. Нарекохме го Конфуций — съобщи тя.

— Колко очарователно! — каза Хелен с несигурен глас. Сега тя гледаше Франк в лицето и зениците й се разшириха толкова много, че очите й станаха съвсем тъмни. — В събота, значи… — каза тя. Това звучеше така, сякаш тя беше сама с него.

Понеже Франк не отговори, настъпи кратко мълчание.

— Келнер! — извика Франк. — Още едно уиски. Вие какво ще поръчате? — попита той Хелен.

— Една вана, пълна с лед — каза тя мигновено.

Рут се засмя вежливо.

— Какъв чудесен парфюм имате, мисис Ръсел! — намеси се тя с неловко усилие да бъде избегнато ново мълчание.

— Така ли мислите? — попита Хелен небрежно. — Правен е специално за мен в Париж. Там има един химик, който е открил индивидуални благоухания; парфюм с монограм нарича той това. Отначало ви разглежда, след това ви прави няколко посещения и разговаря с вас и когато почувства, че е схванал вашата личност, приготвя вашия специален парфюм. Много снобско, нали?

— Какви ли работи не правят днес… — каза Рут.

Хелен гледаше Франк дори когато говореше с Рут.

— Ако искате, с удоволствие ще ви дам малко от моя — каза тя. — Макар наистина да мисля, че ние никак не си приличаме. Но контрастът придава очарование, нали, Франк?

— Мъжете не разбират от тези хитрини — каза в отговор мадам Тисо.

Франк потръпна, като си помисли, че парфюмът на Хелен ще застане между него и Рут като невидим, дразнещ и погубващ сърцето дух.

Сякаш в отговор на неговите мисли, Хелен каза:

— Интересно. Няма нищо тъй печално, както някой парфюм или някоя стара грамофонна плоча, които ви напомнят за някоя сцена или за някой човек!

Рут попита вежливо.

— В Шанхай ли живеете, или сте временно тук, мисис Ръсел?

— Ние сме пътници — каза Хелен. — Ние сме скитници и цигани. Никъде не оставаме дълго. Вместо да завързваме приятелства, ние събираме адреси на хора, на които изпращаме илюстровани пощенски картички. Във всеки град познаваме най-добрия хотел, английската колония и улиците, където са публичните домове, защото те винаги се смятат за една от забележителностите. Винаги ви остават малко чуждестранни разменни монети, от които не можете да се отървете и Кларксън ги събира, за да ги занесе у дома си. Кларксън е моята камериерка. Главата ми е точно като нейната кесия: в нея няма нищо друго освен остатъци. Остава по малко от всяка страна, от което не мога да се отърва. Не, няма да останем дълго тук. Ако ми дадете адреса си, Франк, ще изпратя и на вас една пощенска картичка за Коледа, може би. Думата ми е за новия ви адрес. Стария ви адрес имам някъде. Да, аз наистина би трябвало да нося от онези ленти, които се виждат по погребалните венци. „Сбогом, докато се срещнем отново“ — нали така пише на тях?

Тя спря, защото, докато говореше, почувства, че вълна от сълзи се надига у нея.

— Мисля, че бих искала малко водка — каза тя кротко на Франк.

— Келнер, една водка — извика той, — и още едно уиски.

Рут беше слушала с учудване и страхопочитание. „Бих си дала малкия пръст, само да бих могла да говоря такива интересни неща“, мислеше тя, обзета от скромност.

— Ние ще направим много скромна сватба — каза тя. — Мисис Скот ще организира всичко в своята градина: церемонията, обяда — ще присъстват само неколцина приятели. Ако в събота сте още тук и ако това няма да ви отегчава, ще бъдете ли така добра да ни направите удоволствието?

— Благодаря ви. Аз знам как да ценя такава проява на приятелство — каза Хелен с ирония, с която обиждаше само себе си.

Мадам Тисо се наслаждаваше на това от дъното на душата си.

Франк извади носната си кърпичка, избърса първо ръцете си и след това изтри челото си.

— Къде е мистър Ръсел? — попита мадам, за да промени темата на разговора.

— Пише писмо на майка си, а това е винаги една тежка церемония — каза Хелен. — Но той не ще се забави още много. В момента, когато барът се отваря, той получава телепатичен удар.

— Той обича да скита с малкия пианист, нали? — попита мадам.

Хелен я погледна с вдигнати вежди, сякаш искаше да попита: И това ли знаете вече? Франк потърси под масата ръката на Рут — тя му беше необходима за опора. Рут не забеляза.

Той искаше да хване ръката й, защото му беше мъчно за нея, защото тя беше тъй дребничка и не подозираше нищо, защото беше като дете, което иска да играе, а не знае правилата на играта Рут изглеждаше до Хелен като чаша вода до океана; едно малко цветче редом с джунглата. Така поне мислеше Франк, когато протегна ръката си към нея. Всичко у Хелен беше неопитомено, неопитомимо и пленително. Рут може да дава аспирин и това е почти всичко, мислеше той с несправедливото огорчение на мъжа за жената, която му принадлежи, докато се възхищава само от жената, която не може да има. В момента, когато мадам Тисо се съжали над него и отклони от него Хелен, той се почувства като давещ се, който се е издигнал още веднъж над повърхността на водата и е поел малко въздух, последния дъх, преди да загине. „Аз не мога, не мога да се оженя за Рут, мислеше си той. Не мога да се откажа от Хелен. Това не е възможно. Не мога да направя това.“

Очите на Хелен бяха вперени пак към него — умолителни, нежни и патетични. През масата с всички нейни чаши, цигари и чинии, сред всички тези хора в градината на покрива, пред самите очи на Рут техните очи се прегръщаха — безсрамно, ненаситно и отчаяно.

— Ето мистър Мурата — каза Рут. И в добротата на своето сърце, с инстинкт, който не можеше да потисне, тя махна с ръка на дребната фигура с бял ленен костюм, макар да си спомни — твърде късно — че Франк не може да го търпи.

Мурата се колебаеше на вратата, която водеше от стълбището към градината на покрива, и с учудване се оглеждаше наоколо през дебелите стъкла на очилата.

— Всички маси са заети — каза един келнер, като се стрелна покрай него.

Мурата се усмихна с най-добрата си японска усмивка. Точно в този момент Рут му махна с ръка и той с благодарност се отправи към тях. Друг келнер, като притича край него, изцапа с ягодов сладолед белия му костюм, без да се извини. Мурата изглеждаше жалко дребен и смутен, когато с късите си криви крака се приближаваше усърдно към масата. И макар Рут да съжаляваше, че му е дала знак, тя не можеше да поправи това, че се беше явила на бял свят с един неизкореним инстинкт към всичко, което е болно, слабо и безпомощно.

— Това е мистър Мурата. Здравейте, мистър Мурата!

— Здравейте, мис Андерсън. Здравейте, мистър Тейлър — каза Мурата. — Надявам се, че не ви причинявам безпокойство — каза той, като притегли напред един стол и седна.

Никой не го беше поканил да седне. Рут гледаше умолително Франк и отчаяно — мисис Ръсел. Твърде късно й мина през ума, че англичаните са обладани от унищожителна расова гордост.

Мистър Мурата изгледа всички последователно. Той имаше широка японска усмивка, разкриваща всичките му зъби, но нямаше зрение — само някакво отражение на късното следобедно слънце в кръглите стъкла на очилата.

— Здравейте, Елена! — каза той.

Хелен Ръсел го изгледа студено. Той сложи на масата пред себе си една черна чанта.

— Къде сме се виждали по-рано? — попита тя японеца.

— В Париж — каза мистър Мурата. — Не си ли спомняте Йошио, Елена?

— За европейците е трудно да различат едно японско лице от друго — каза Хелен почти обидена. — Вероятно затруднението е взаимно. И мисля, че сте се припознали, мистър Мурата.

— Има лица, които човек никога не може да забрави, Елена — каза Мурата обезсърчен. — Аз съм Йошио. Ние четяхме заедно Рембо. „Le Dormeur du val“^[5]. Не си ли спомняте? Боже мой, Париж — Рембо! „Les parfunis ne fout pas frissouer sa narine; il dort rouges an cote droit“^[6]. Не може да сте ме забравили, Елена. Дори ако моята незначителна личност е изчезнала от вашата памет.

Той скръсти ръце върху черната си чанта. Всички го гледаха слисани. Сред внезапната тишина на тяхната маса музиката ненадейно засвири големия валс от „Веселата вдовица“, а откъм улицата далече долу, осемнадесет етажа под тях, но все пак рязко и високо се разнасяха виковете на китайчетата, които продаваха английските вечерни вестници.